Луиз Мишел
Червени карамфили

I

В ония времена се сбирахме сред здрачни

места, със гняв, че свободата ни отне

човекът на декември; бяхме мрачни

като животни за клане.

 

Империята свършваше. Не се свенеше,

с убийства служеше си той окървавен,

ала в простора „Марсилезата“ звучеше

и всеки изгрев бе червен.

 

И често пеехме, когато бяхме сбрани,

сърцата ни туптяха в такт със песента.

На оня, който бе подхванал песента ни,

понявга хвърляха цветя.

 

Възраждайте се, о червени карамфили,

за да се знаем, ний ви носехме без страх;

ще ви поемат други, с по-големи сили —

победата ще е за тях.

II

На Т. Фере, осъден на смърт

Когато, братя мои, ме покрие

пръстта на гроба черен и студен,

хвърлете за последен поздрав вие

червени карамфили върху мен.

 

Под императорския гнет, помнете,

пробуждахме протест, неудържим —

усмивката на туй червено цвете

ни казваше, че ще се възродим.

 

А днеска в тъмнината на затвора,

червено цвете, бодро разцъфни

и на осъдените смели хора

предай привет във тези мрачни дни

 

Кажи им, че страната ни любима

на бъдещето ще принадлежи;

че този, който власт в момента има

ще рухне пръв под своите лъжи.