Даниел Стийл
Сезон на страстта (7)

Глава втора

— На работа ли отиваш, мамо? — Кейт кимна и подаде на Тайг още една препечена филийка. — И аз така си помислих. Винаги познавам кога ще ходиш някъде.

Изглеждаше страшно доволен от себе си и Кейт го погледна с много обич и топлота. Изящен и миловиден, но як и здрав, деликатен и духовит и толкова хубав по някакъв си свой, момчешки начин. Вече много по-малко приличаше на Том. И бе почти шестгодишен.

— И по какво познаваш кога ще ходя да преподавам?

От години бяха свикнали да разговарят по време на закуската, а в този красив пролетен ден тя бе в чудесно настроение за шеги и закачки. Тайг беше човекът, с когото разговаряше най-много. Понякога си позволяваше да общува с него съвсем по детски, използуваше думи и изрази от неговия речник, но в повечето случаи успяваха да намерят взаимно приемливи и интересни и за двамата теми на разговор.

— Познавам, защото тогава обличаш убави дрехи.

— Така ли? — усмихна му се и забеляза палавото пламъче, което проблясваше в закачливите му очички. — И между другото, думата е хубави.

— Да. И освен това си слагаш от онова мазно нещо по лицето.

— Какво мазно нещо? — весело се разсмя с пълна уста.

— Ти знаеш. Онова, зеленото.

— Не е зелено, а е синьо. И се нарича грим. Леля Лиша също си слага грим на лицето — сякаш с това щеше да го убеди, че така трябва.

— Да, но тя го носи постоянно и нейният е кафяв — погледна я и се захили широко. — А ти го слагаш само когато отиваш да преподаваш. Защо не носиш грим и у дома?

— Защото не си достатъчно възрастен, за да го оцениш, глупачето ми.

Но същото важеше и за Том. Тя си слагаше грим и по-убави дрехи, както ги наричаше Тайг, просто защото смяташе, че така трябва. Изглеждаха подходящи за посещенията й при Том в „Мед“. Там тя беше госпожа Харпър. А тук беше само мама и от време на време мадам в супермаркета.

Преди доста време бе обяснила на Тайг, че преподава писане в Кармел в училището за умствено изостанали деца. Това й позволяваше от време на време да му говори за Том или за някои от другите пациенти, които срещаше в „Мед“. Често му бе разказвала за Том, за рисунките му, за господин Ерхард — изпитваше известно облекчение винаги, когато можеше да поговори за Том. Понякога, когато той бе постигнал голяма победа, нарисувал бе прекрасна рисунка, научил нова игра или пък подредил картинната мозайка, която му бе изглеждала толкова трудна в началото — в такива моменти тя си позволяваше да сподели радостта си с Тайг, макар и да чувстваше, че не би трябвало да го прави.

Често измислената й работа в училището за умствено изостанали деца й служеше като удобен повод да се затвори сама в стаята си след някой особено тежък ден. Тайг я разбираше в такива моменти. Изпитваше състрадание към децата, за които му разказваше. И смяташе, че майка му е много добра щом се занимава с това.

Понякога тя се чудеше дали не бе измислила цялата история точно заради това… бедната мама… добрата… изминава целия този път, за да преподава на онези нещастни дечица. После бързо отпъждаше тези мисли. Налудничаво беше от нейна страна да търси одобрението му, да се стреми да впечатли едно шестгодишно дете.

— Защо те никога нямат ваканция?

Той шумно сърбаше овесената си каша, а съзнанието на Кейт вече изцяло бе заето с мисълта за Том.

— А?

— Защо нямат ваканция?

— Просто нямат. Защо не доведеш Джоуи след училище у нас? Тили ще бъде тук, когато се прибереш — нямаше нужда да му го казва. Той го знаеше. — Ако искате, тя би могла да ви закара да видите малките кончета в ранчото на Адамс.

— Не.

— Не? — Кейт го погледна с изненада, но той продължи да рови кашата си. Лицето му бе безизразно, но в очите му проблясваха познатите дяволити пламъчета.

Беше намислил нещо.

— Какво има? Други планове ли имаш?

Той я погледна, усмихна се и леко се изчерви, но бързо и енергично поклати глава.

— Не.

— Слушай, искам да си много послушен днес и да не създаваш проблеми на Тили. Обещаваш ли? — Тили имаше телефонния номер в „Мед“, но Кейт прекарваше твърде много време в пътуване и след всичките тези години все още малко се притесняваше. — Недей да правиш нищо необмислено и рисковано, докато ме няма. Говоря сериозно, Тайг.

Гласът й внезапно прозвуча твърде строго и той послушно я погледна.

— Добре, мамо. Всичко ще бъде наред.

Сякаш беше поне на хиляда години. А след това чуха клаксона на училищната кола и тя видя през прозореца големия жълт автобус, който бе спрял на алеята.

— Вече са тук.

— Трябва да тръгвам. Ще се видим довечера.

Захвърли лъжицата, отхапа за последен път от препечената филия, грабна любимата си каубойска шапка и една книга от масата, махна й с ръка, а тя му изпрати въздушна целувка, и той излезе. Докато допиваше кафето си, Кейт не преставаше да се чуди какво ли е намислил, но бе сигурно, че Тили ще се справи с всичко. Тя беше възрастна, едра и добродушна жена, но бе вдовица от твърде много години и не би търпяла никакви глупости и своеволия от страна на Тайг. Беше отгледала пет сина и една дъщеря, години наред сама бе управлявала ранчото си, преди да го прехвърли на най-големия си син, и от раждането на Тайг се грижеше за него в отсъствието на майка му. Беше обикновена, но безкрайно изобретателна и находчива жена и те двамата чудесно се разбираха. Беше истинска селска жена, а не пришълка като Кейт.

Имаше разлика между тях двете и тя вероятно никога нямаше да изчезне напълно. Освен това, Кейт беше писателка, а не домакиня, която да се грижи само за кухнята и градината. Обичаше мястото, в което се бе установила, харесваше околността, но знаеше твърде малко за нея и за хората, които я населяваха.

Огледа за момент празната кухня, а след това грабна сакото и чантата си, като непрекъснато се питаше дали не е забравила нещо.

Тази сутрин имаше странно и необяснимо предчувствие, нещо сякаш й подсказваше да не тръгва. Но и с това бе свикнала. Не се вслушваше вече в подобни предчувствия. И сега се стегна и се приготви за път. Тили без съмнение бе напълно надеждна.

Облече сакото си и погледна надолу към панталона си. Все още й стоеше добре. Беше го купила преди осем години след като го бе показала на едно модно ревю. Навремето беше много красив. И сега, осем години по-късно, не изглеждаше зле. Кремавият габардин добре се съчетаваше със сакото от туид, с което преди много години ходеше на езда. Единствената нова дреха на гърба й бе светлосиният пуловер, който си беше купила в града.

Отново се усмихна, като си припомни думите на Тайг за дрехите, които обличаше за тези пътувания. Обичаше да изглежда добре, когато се среща с Том. Понякога се питаше дали не трябва да се постарае малко повече и за Тайг. Но той бе едва шестгодишен. Какво ли разбираше той? Или може би тя грешеше в преценките си? Мисълта, че трябва да започне да се облича по-добре заради едно шестгодишно дете я развесели.

Тя се разсмя и се отправи към колата.

Измина целия път до Кармел като автомат, но впоследствие се оказа, че целият й ден премина скучно и еднообразно. Съзнанието й механично отразяваше всичко, което ставаше около нея, но тя сякаш не взимаше никакво участие в това.

Пътят беше отегчителен и до болка познат.

Том беше унил и апатичен, а и денят беше мъглив и неприятен.

Дори и обядът беше същия до болка познат обяд, който бе споделяла с Том стотици пъти преди това.

Някои от дните, прекарани с Том, оставаха завинаги запечатани в съзнанието й; бяха като редки скъпоценни камъни, майсторски шлифовани и ярко обагрени, които разпръскваха около себе си многоцветни отблясъци. А имаше и мрачни и студени дни, които я потискаха със съзнанието за преходността и необратимостта на живота. Други дни пък бяха съвсем безлични и сиви. Като днешния. Днес тя не чувстваше нищо, освен безкрайна умора и изтощение. Беше нетърпелива час по-скоро да излезе на магистралата и да се върне в малката къщичка, сгушена сред хълмовете, да се върне при Тайг и при глуповатото кутре с големите тъжни очи, което вече бе станало член на семейството. През целия ден остро усещаше липсата им.

Може би наистина трябваше да си остане у дома. През целия път на връщане караше с над деветдесет мили в час. Често го правеше, но рядко я хващаха. Само два пъти за шест години.

Пътуването беше толкова отегчително, че тя се опитваше да го направи малко по-поносимо с високата скорост, която й доставяше удоволствие. Понякога изпитваше угризения и чувство на вина пред Тайг и бързо намаляваше скоростта, но и това не се случваше твърде често. Непоносимо й се струваше да пътува поне с петдесет и пет мили в час и през повечето време се движеше с осемдесет и пет мили в час.

Беше почти пет часът, когато тя пое, все още с доста висока скорост, по страничния тесен път, който водеше към къщата. Защо през целия ден се бе чувствала така дяволски притеснена?

Навлезе по засипаната с чакъл алея, като се оглеждаше за кучето, а очите й трескаво претърсваха околността за Тайг. И тогава го видя, засмя се, натисна спирачката и плавно спря.

Той беше много мръсен, но се усмихваше и беше здрав и щастлив и тя се наруга наум заради тревогите, които я преследваха през целия ден. Какво, по дяволите, й ставаше? Та тя посещаваше Том вече години наред. Защо бе решила, че точно днес ще се случи нещо лошо, нещо, с което Тили няма да се справи?

Всъщност Тили изглеждаше почти толкова мръсна, колкото Тайг и дори Бърт сякаш имаше нужда от едно хубаво къпане. И тримата бяха целите покрити с кал. Тили имаше едно голямо кално петно на бузата си, косата на Тайг бе цялата наплескана с мръсотия, но и двамата изглеждаха безкрайно доволни от себе си.

Тайг възторжено ръкомахаше и крещеше нещо неразбираемо.

Време беше да се размърда. Да излезе от колата. Отново да стане мама.

Тили бе започнала да съблича работните дрехи, които бе навлякла, макар че и тези, които носеше за официални, не бяха много по-елегантни. Винаги когато се връщаше от Кармел, Кейт се чувстваше прекалено претенциозно облечена.

Грабна чантата си и излезе от колата. Денят, посветен на Том, бе свършил. Сега беше ред на Тайг. Дълбоко пое глътка чист въздух, а след това въздъхна и се наведе да потупа Бърт, който весело душеше крачолите на панталона й.

— Здравейте, приятелчета! Какво правихте цял ден?

— Почакай само да видиш, мамо. Страхотно е. Аз го направих! Аз го направих! Тили не направи нещо!

Нищо. Няма значение, по дяволите. И нещо ставаше. Беше прекалено уморена, за да го поправя и безкрайно щастлива, че го вижда здрав и в безопасност.

— Нищо, така ли? — вече го бе грабнала в прегръдките си, така както си беше с калта по него, но той се задърпа и заизвива, за да се отскубне от нея.

— Хайде, мамо, трябва да го видиш.

— Може ли първо да получа една целувка?

Тя вече го бе целунала и не го пускаше от ръцете си, а той погледна нагоре към нея и се усмихна с очарователната, неподражаема усмивка на шестгодишно дете.

— И след това ще дойдеш да видиш?

— След това ще дойда да видя.

Небрежно я целуна по бузата и я задърпа за ръката.

— Чакай малко, какво трябва да видя? Надявам се, че не става дума за змии отново… нали, Тайг?

Бързо погледна към възрастната жена. Тили все още не бе казала нито дума. Тя говореше твърде малко, особено с другите жени; винаги говореше повече с Тайг, отколкото с Кейт. Но и двете изпитваха една към друга привързаност и уважение.

Тили не разбираше съвсем добре какво прави Кейт с пишещата си машина, но бе много развълнувана и горда от първата й публикувана книга. Не че беше кой знае каква книга — някакъв глупав роман за измислени хора в Сан Франциско, но книгата беше отпечатана и това вече бе нещо, за което Тили можеше да разкаже на приятелите си. А Кейт бе казала, че след месец предстои излизането на още една нейна книга. Може би един ден щеше да стане известна. Но така или иначе, беше много добра майка. И вдовица на всичкото отгоре. По това си приличаха.

Но у Кейт имаше и нещо различно и непознато и затова никога не успяха да стопят дистанцията помежду си. Не че беше сноб. Нито пък притежаваше нещо повече от съседите си. Но хората усещаха, че у нея има нещо по-различно. Трудно беше да се обясни. Беше по-изискана. Може би точно това беше думата. Майката на Тили бе казала, че Кейт е изтънчена. И умна. И хубава, може би, макар че беше прекалено слаба. И очите й винаги бяха тъжни, а погледът — безжизнен. Но Тили добре познаваше тази тъга — години наред след смъртта на мъжа си винаги, когато застанеше пред огледалото, я виждаше в собствените си очи. Но тя бе преодоляла мъката и тъгата си много по-бързо. Погледът на Кейт си оставаше все така далечен и помръкнал, както през оня ден, в който се бяха видели за първи път след раждането на Тайг.

Понякога Тили се чудеше дали причината за тази постоянна тъга е писането, което не й позволяваше да забрави болката си. А може би тя точно заради това пишеше книгите си.

Тили се загледа в Кейт, която тъкмо завиваше зад къщата, а синът й нетърпеливо я дърпаше за ръката. Изведнъж и двамата спряха, Тайг се засмя широко и здраво стисна майка си за ръката. Беше още толкова мъничък, а понякога се държеше като зрял и разумен човек. Може би защото майка му често разговаряше с него като с голям. Но това нямаше да му навреди.

И Тили бе разговаряла така със синовете си след смъртта на баща им. Много спомени нахлуха в главата й при вида на малкото момченце, вперило в майка си изпълнен с очакване поглед, докато развълнувано й показваше малката градинка, върху която се бе трудило през целия ден.

— Направихме я за теб. В едната половина сме посели цветя, а в другата — зеленчуци. Тили каза, че трябва да посадим зеленчуци, за да има с какво да правим салата. Нали знаеш, чушки и разни други. А следващата година ще посадим и най-различни подправки. Обичаш ли подправки? — в един момент бе обхванат от съмнения. Подправките му звучаха някак си несериозно. — А аз искам да засея тикви. И кокосови орехи.

Кейт се засмя и отново се наведе да го целуне.

— Много е красива, Тайг.

— Не, не е. Но ще стане. Посяхме най-различни цветя. Семената купихме миналата седмица. А аз ги скрих.

Ето защо бе изглеждал толкова потаен и загадъчен сутринта. Това бе първата му градина.

— Освен това той свърши най-тежката работа — Тили се приближи към него и го потупа по раменете. — Ще бъде много горд, когато види каква красива градина е посадил. А това ще е съвсем скоро.

— Има и домати.

В продължение на няколко секунди Кейт отчаяно се бореше с напиращите сълзи, а след това внезапно й се прииска да се разсмее. Цял ден се бе притеснявала за него, а той й бе приготвил изненада. Колко красив бе понякога светът! Независимо от всички притеснения. Независимо от високата скорост, с която се движеше по магистралата.

— Знаеш ли какво, Тайг? Това е най-красивият подарък, който някой някога ми е подарявал.

— Наистина ли! И защо?

— Защото си работил упорито върху тази градина, и защото е нещо живо и истинско. И защото ще я гледаме как расте, ще си имаме красиви цветя и вкусни неща за ядене. Това е страхотен подарък, скъпи!

— Да.

Той се огледа наоколо, двойно по-доволен от себе си, а след това тържествено се ръкува с Тили, която, подобно на майка му, полагаше всички усилия, за да не се разсмее.

Моментът беше незабравим, но Тили внезапно я погледна, сякаш току-що си бе спомнила нещо важно.

— Имаше телефонно обаждане за теб — очевидно Фелиша. Кейт кимна. Беше доволна, но не прояви кой знае какъв интерес. — От Ню Йорк.

— Ню Йорк? — сърцето й подскочи от изненада. Ню Йорк! Не можеше да бъде! Сигурно ставаше дума за някаква глупава справка от застрахователната й компания. Или нещо подобно. Няколко пъти преди вече бе изпадала в трескаво опиянение при подобни позвънявания. Но не и сега. Вече си бе научила урока. След шест години го знаеше добре.

— Искат да им се обадиш.

— Вече е твърде късно — минаваше пет и половина, а в източната част на страната бе три часа по-късно. Кейт не изглеждаше особено разтревожена.

Тили кимна и непринудено продължи.

— Да. Той каза, че може да стане твърде късно. Остави един номер, на който да се обадиш в Лос Анджелис.

Сърцето й отново подскочи. Този път по-силно. Странно. Опитваше се да играе игрички със самата себе си. Защо беше така дяволски нервна днес?

— Записах го, но е вътре.

— По-добре да отида и да видя.

След това погледна надолу към Тайг, усмихна му се нежно и гласът й отново омекна.

— Благодаря ти за красивата градина, скъпи. Прекрасна е. Много я харесвам, а теб много те обичам — наведе се и силно го притисна към себе си, а след това, хванати за ръце, се отправиха към къщата. Бърт се опитваше да върви редом с тях като подскачаше весело на късичките си криви крачета. — Искаш ли чаша кафе, Тили? — но възрастната жена само отрицателно поклати глава.

— Трябва да се прибирам. Децата на Джейк ще дойдат тази вечер на вечеря и трябва да приготвя някои неща. Каза го съвсем спокойно, а всъщност Джейк имаше девет деца. Което значеше вечеря за дванадесет, а може и повече, ако вземеха със себе си приятелите и приятелките си. Често го правеха, но Тили винаги беше подготвена.

Качи се в камиона си, махна с ръка, а след това свали прозореца.

— Ще ходиш ли да преподаваш още един път тази седмица?

Въпросът беше твърде странен и неочакван и Кейт леко се намръщи. Винаги ходеше два пъти седмично, но кой знае защо и тя си бе задала същия въпрос на връщане. Просто тази седмица не й се ходеше още веднъж.

— Мога ли да те уведомя утре?

Това щеше да промени заплащането на Тили. Плащаше й веднъж месечно, за да се грижи за Тайг два пъти седмично. Беше й по-лесно да пише само по един чек на месец, а и този начин на плащане напълно удовлетворяваше Тили. Ако някоя вечер Кейт решеше да отиде на кино, тя взимаше Тайг и го оставяше при Тили, а на връщане си го прибираше. Тили не й взимаше пари за това — той беше само още едно от многобройните внучета. Но всъщност Кейт много рядко си позволяваше подобни развлечения. Обикновено прекарваше вечерите си над пишещата машина.

А и излизанията вечер болезнено й напомняха за Том, засилваха копнежа по него. По-лесно й бе да си стои у дома.

— Разбира се. Обади ми се утре, или дори вдругиден ако искаш, Кейт. Този ден така или иначе е посветен на вас с Тайг.

— Благодаря.

Кейт се усмихна, махна с ръка, а след това леко побутна Тайг към къщата. Може би наистина трябва да си вземе един почивен ден и да пропусне посещението при Том. Ще поработи с Тайг в градината и ще посадят още растения. Как хубаво го бе измислила Тили! Защо на нея никога не й хрумваха подобни идеи.

— Какво има за вечеря? — двамата с Бърт се тръшнаха на пода на кухнята и майка му се намръщи като видя разхвърчалата се наоколо кал.

— Ще те накарам да ядеш питки от кал, детенце, ако веднага не влезеш в банята, за да се измиеш! И вземи Бърт със себе си.

— Хайде, мамо… искам да гледам…

— По-добре веднага се захващай със сапуна и водата, господинчо! Говоря напълно сериозно! — решително му посочи вратата на банята и в този момент бележката на Тили привлече погледа й и тя си спомни за обаждането от Ню Йорк.

Оказа се, че е от нюйоркския офис на литературната агенция, към която тя обикновено се обръщаше в Лос Анджелис. Всички издатели бяха в Ню Йорк и затова литературният й агент просто препращаше ръкописите й и ги оставяше в ръцете на колегите си там.

Литературният й агент в Лос Анджелис много й помагаше и щеше да го прави с още по-голяма охота и старание, ако тя успееше да продаде някоя книга за сценарий на филм. Но самата мисъл за това я караше да се смее. Това беше част от мечтите на всички писатели. Но само новаците вярваха, че наистина могат да получат подобен шанс. Тя вече знаеше колко трудно е това и бе дяволски благодарна, че успяваше от време на време да продаде някоя книга. Дори и когато ставаше дума за някакви си две хиляди долара на всеки три години. Тези пари й помагаха да допълни малкия доход, който все още получаваше от инвестициите на Том.

Така че тя пишеше книгата си, изпращаше я на агента си в Лос Анджелис, който пък я изпращаше в Ню Йорк. А после минаваха поне по два месеца, докато от Ню Йорк благоволяха да й се обадят, че са я получили и след това — ако има късмет — я издаваха. Малко по-късно й изпращаха чека, а два пъти годишно получаваше от издателите малки хонорари — нейният процент от печалбата.

И това беше всичко.

Първия път им бе необходима почти цяла година, за да издадат книгата й, а втория път им трябваше почти толкова време, за да й отговорят, че втората й книга е слаба и не могат да я издадат. Последния път й бяха казали, че книгата е обещаваща. Но минаха почти две години, докато я издадат. Бяха разговаряли с нея още миналата година, а се очакваше книгата да излезе едва сега, след около месец.

Цялата тази процедура била съвсем нормална и приемлива от гледна точка на издателите. Знаеше, че има случаи, в които задържат книгите по две-три години, преди да ги издадат. Беше вече получила аванса си от три хиляди долара и в крайна сметка можеше да се окаже, че това ще бъде цялата й печалба. Но вече не изпитваше разочарование. Книгата щеше да излезе в съвсем малък тираж — около пет хиляди екземпляра и най-накрая сигурно щеше да я види в местната книжарница, ако изобщо си направеше труда да отиде до града, за да я потърси. А след година щеше да изчезне точно така тихо и незабележимо, както се бе появила. За нея оставаше утехата, че я е написала. А с тази последната, наистина се гордееше.

Малко се притесняваше от мисълта, че книгата в крайна сметка ще бъде отпечатана. Съдържанието й твърде много напомняше собствения й живот. Тайничко се бе надявала, че книгата няма да излезе. Боеше се, че някой може да я разпознае. Но как биха могли? Издателите не рекламираха книгите на неизвестни писатели. А и коя беше Кейтлин Харпър? Никоя. Беше в безопасност. Наистина.

Книгата беше измислен роман, но в нея твърде много се говореше за професионалния футбол и за напрежението и постоянния стрес, на който са изложени състезателите и съпругите им. Писането на тази книга й бе повлияло благотворно. Бе успяла да се отърве от старите духове, които я преследваха години наред. Голяма част от романа бе посветена на Том, на онзи Том, когото бе обичала, а не на този, който прекарваше дните си в „Мед“.

— Мамо, започна ли да приготвяш вечерята?

Гласът му я изтръгна от мислите й. Вече почти пет минути стоеше до телефона, мислеше за книгата и се чудеше защо са се обадили от агенцията. Може би нещо не бе наред. Може би щяха да я забавят още. Може би в края на краищата книгата нямаше да излезе и през следващия месец. Щяха да я накарат да чака още една година. И какво от това? Нали бе получила аванса си? А и вече обмисляше идеята за нов роман. Освен това истинският живот бе свързан с Тайг и калта по кухненския под. Работата й като писател едва ли имаше някакво значение за някого. Освен за нея самата, разбира се.

— Не, не съм.

— Но аз съм гладен.

Внезапно започна да хленчи и да се оплаква — приличаше на малко уморено котенце. Беше работил упорито през целия ден и вече започваше да му личи. А и тя беше доста уморена.

— Тайг — въздъхна леко, докато произнасяше името му, — хайде първо да се изкъпеш, а след това аз ще приготвя вечерята. Но най-напред трябва да се обадя по телефона.

— Защо? — само част от минутата го бе превърнала от невинно дете в досадник. Но той беше само на шест години! Понякога й бе необходимо да си го припомня, за да потисне обхваналото я раздразнение.

— Става дума за бизнес. Хайде, скъпи. Бъди послушен.

— О… добре… — тръгна към банята като мърмореше, а Бърт бавно се влачеше след него. — Но аз съм гладен!

— Зная! Аз също съм гладна!

По дяволите! Не искаше да му крещи. Беше шест без двадесет. Избра номера на агенцията в Лос Анджелис, като се чудеше дали изобщо ще намери някого там. Ако не, ще трябва да се обади в Ню Йорк утре сутринта.

Но отсреща веднага вдигнаха телефона и телефонистката я свърза с човека, с когото тя обикновено контактуваше — Стюарт Уейнбърг. Никога не го бе виждала. Но след като си бяха говорили по телефона години наред, вече се чувстваха като стари приятели.

— Стю? Обажда се Кейт Харпър. Как си?

— Чудесно — винаги, когато разговаряше с него Кейт се опитваше да си го представи — млад, нисък, слаб, изнервен и вероятно симпатичен, с много тъмна коса и скъпи дрехи. А тази вечер определено беше в добро настроение — познаваше го по гласа му. — Как я караш там в пущинака?

— Не сме чак толкова далеч от Лос Анджелис. Е, хайде, чак пък пущинак. Как можа да го кажеш!

Но и двамата се разсмяха. Това беше нещо като игра, която винаги играеха, когато разговаряха по телефона.

— Слушай — тя продължи веднага, — обаждал се е Бил Парсънс от Ню Йорк. Съобщението, което е оставил, е малко неясно, но е поръчал да му се обадя. Или пък да се обадя на теб, ако се върна прекалено късно. Така и направих, макар да си мислех, че едва ли ще те намеря по това време.

— Виждаш ли колко упорито работим за теб, мадам! Не спим по цяла нощ, скъсваме си задниците от бачкане…

— Стига вече. Ставаш досаден.

— Извинявай. Само си помислих, че заслужавам малко съчувствие.

— Мамо! Гладен съм! — от банята долетя първо гласчето му, а след това се чу силно пляскане във водата и Бърт се разлая. Исусе!

— Ей, спрете с тия лудории!

— Какво? — гласът му бе несигурен и объркан и Кейт се разсмя.

— Боя се, че около мен е малко шумничко. Струва ми се, че синът ми се опитва да удави кучето.

— Чудесна идея — той се изхили и Кейт затършува из джобовете си за цигара. Необяснимо защо, но телефонният разговор я изнервяше.

— Стю?

— Да, мадам — в гласа му прозвучаха непознати, някак си загадъчни нотки. По същия начин Тайг бе разговарял с нея сутринта, преди да засади градината си.

— Знаеш ли защо Парсънс е поръчал да ти се обадя?

— Да, зная.

— Е? Какво иска? — тази неизвестност щеше да я умори.

— Седнала ли си?

— Няма да издадат книгата, нали?

Сърцето й сякаш замря. Усещаше, че очите й се наливат със сълзи. Още един удар. Отново се бе провалила. Никога повече няма да успее да издаде своя книга. А тази беше толкова добра.

— Кейт — настъпи безкрайно дълга пауза. Тя затвори очи и се опита да се съсредоточи върху думите му. — Днешният ден беше просто невероятен, скъпа! Парсънс е сключил сделка в Ню Йорк. Аз също успях да сключа добра сделка тук. Издателят ти е продал правата за издаване на книгата ти с меки корици, а аз продадох правата за сценарий на филм.

Очите й плувнаха в сълзи, отвори уста, но не можа да отрони и звук. И изведнъж всичко се завъртя около нея — сълзи, думи, тотално объркване, истински хаос. Сърцето й биеше до пръсване, главата й непрекъснато бучеше.

— Кейт, няма да запомниш нищо от това, което ще ти кажа, но утре ще говорим отново. Всъщност предстоят ни безкрайни разговори през следващите седмици и месеци. Договори, планове, реклами. И мисля, че трябва да дойдеш до Лос Анджелис, за да го отпразнуваме.

— Не можем ли да го направим по телефона? — в гласа й се прокрадна паника и страх. Въодушевлението й сякаш понамаля. Какво ставаше?

— Ще обсъдим всичко по-късно. Но така или иначе правата за издаване на книгите с меки корици са продадени за четиристотин и петдесет хиляди долара. А — паузата и този път се проточи непоносимо дълго — аз продадох правата за филма за сто двадесет и пет хиляди. С нюйоркския издател ще трябва да разделите парите наполовина, но това е една дяволски тлъста сумичка.

— О, Боже, Стю. Това прави двеста двадесет и пет хиляди долара! — беше втрещена от изумление. Какво означаваше всичко това?

— Като съберем всичко, излиза, че ще получиш триста хиляди. Да не говорим за процента върху печалбата, за известността и за перспективите, които се откриват пред теб за в бъдеще. Скъпа, това може да се окаже най-прекият път към успеха и славата! Всъщност, бих казал, че вече си ги постигнала. Парсънс днес разговаря с директора на изданията с твърди корици и те увеличават тиража на второто издание на двеста и петдесет хиляди броя. За книга с твърди корици това е наистина страхотно.

— Наистина ли?

— Мамо, искам една хавлия!

— Млъквай!

— Успокой се, Кейт!

— Да, просто не зная какво да кажа. Никога не съм си помисляла, че нещо подобно може да се случи.

— Това е само началото.

О, Боже, ами ако някой си спомни за Том! Ами ако някой се сети за случилото се преди шест години и половина? Ами ако…

— Кейт?

— Съжалявам, Стю. Просто си седя тук и се опитвам да осъзная всичко, което ми каза.

— Няма да можеш така изведнъж. Сега се опитай да се отпуснеш и поразтовариш, а утре ще разговаряме пак. Става ли?

— Добре. И Стю… не зная какво да кажа. Аз… това просто ме довърши… ти…

— Поздравления, Кейт!

Тя въздъхна дълбоко и се усмихна.

— Благодаря.

Затвори телефона, но й трябваше известно време, за да събере мислите си. Триста и петдесет хиляди долара! Исусе! Ами всичко останало? И какво имаше Стю предвид като каза, че това било само началото? Какво…

— Мамо!

О, Боже!

— Идвам.

А там, в банята, беше истинският й живот. Тайг Харпър седеше с кучето си във ваната, на главата си носеше каубойска шапка, а всичко около него бе мокро и покрито със сапунена пяна, която се стичаше чак навън в коридора.

— Какво, по дяволите, си направил! — едва се задържа права сред сапунената вода, която шуртеше изпод краката й. — За Бога, Тайг! — очите й гневно заблестяха и детето изведнъж се почувства обидено и наранено.

— Но аз ти направих градина!

— А аз продадох правата на книгата си за филм. Аз… О, Тайг… — седна на пода на банята, направо в реката от сапунена пяна, която се изливаше в коридора, усмихна се на сина си, а от очите й закапаха едри сълзи. — Аз продадох правата. За филм!

— Така ли? — изгледа я сериозно, а тя му се усмихна през сълзи и кимна. — Защо?