Сандра Браун
Сладък гняв (5)

Пета глава

Шикозният бял костюм даваше на Мегън увереността, от която се нуждаеше, за да бутне стъклената врата и да влезе в сградата на частното летище. Знаеше колко добре прилягат панталоните на дребната й фигура, как добре се подчертава закръгленият силует на задните й части. Якето, подобно на тези, които носеха играчите на бейзбол, беше облечено над прилепнала копринена блуза на смели линии от зелено, жълто и синьо. Коприната очертаваше гърдите й, ограничени само частично от тънък дантелен сутиен, какъвто Мегън никога преди не бе носила. Подобно на всички дрехи, които си беше купила през последните две седмици, го бе избрала, за да възбужда мъжкия интерес.

Гумените подметки на всекидневните й обувки не издаваха никакъв шум, докато вървеше по пустия коридор. На едното си рамо носеше два сака в тон с лимоненожълтата линия на блузата й. Купени с новия й гардероб, меките пътни чанти с ципове противоречаха на консерватизма, с който обикновено избираше вещите си. На другото си рамо носеше голяма бяла сламена чанта.

— Госпожо Ламбърт?

Пиколото се втурна към нея.

Тя се обърна.

— Да?

Униформеният мъж се усмихна любезно.

— Вие сте последната от групата на господин Бишъп.

— О, надявам се, че не съм ги накарала да чакат.

— Не — побърза да я увери той. — Самолетът все още се обслужва. Всички са в главната чакалня. Позволете — каза той и посегна към чантите й.

Мегън понечи да му ги подаде, но бързо размисли.

— Благодаря ви, но мисля да ги задържа малко.

— Добре. Заповядайте насам.

Той й посочи края на коридора, който водеше към широката чакалня, където щеше да бъде Джош. Разтреперана, тя си пое дълбоко дъх. Можеше ли да се оттегли? Дали той щеше да се хване на уловката й? Нищо чудно и да се беше отказал от нея и да бе поканил някоя друга жена да отиде с него на Хилтън Хед. Не се бяха чували, откакто бе напуснал кабинета й. Предизвикателството му все още звънеше в ушите й: Все още не сме на острова, Мегън. Не давай обещания, които няма да можеш да изпълниш.

Когато си спомни това дразнещо предупреждение, тя изправи рамене и влезе в широкото фоайе. Той крачеше напред-назад пред стъкления прозорец с изглед към пистата и приличаше на очакващ баща.

В момента, в който я видя, напрежението от лицето му изчезна, превърна се в блестяща усмивка и той се приближи до нея с широки крачки. Всекидневните му светлокафяви панталони бяха твърде добре скроени, за да не привличат вниманието към дългите му мускулести и съвършени крака. Нито пък някой можеше да остане безразличен към ширината и силата на гърдите и раменете му под мекото жълто поло. Слънчевите очила бяха кацнали на главата му, разбъркваха косата му и му придаваха нехаен вид; както и изкривената вежда. Сега тя се изви на дъга, заедно с подкупващата му усмивка.

— Здравей, Мегън.

Нервната радост в поздрава му, изречен някак прибързано, го издаваше, че се чувства облекчен. Дали не я беше очаквал?

Тя се усмихна, като се опитваше да се убеди, че внезапното разтуптяване на сърцето й не се дължи на интимно изреченото й име, а на нервността й от плана, който сега трябваше да приведе в действие.

— Здрасти, Джош.

Мегън спусна клепки за кратко над очите си, а после ги вдигна, както се надяваше, флиртуващо.

Ако пронизващият му поглед беше някакъв показател, то той беше завладян, ако не и слисан от необичайната й топлота.

— Как си? — попита я.

— Добре. А ти? — отвърна Мегън и погледна открито в очите, които сякаш изливаха златист мед върху лицето й.

— Зает. Бишъп е като дете, което ходи на детска градина. Както заради мен самия, така и заради него ще се радвам, когато Сийскейп заработи с пълен капацитет.

Ъгълчето на устните му се подви немирно и пръстите на Мегън я засърбяха от желание да ги докосне. Клепките й отново потрепериха, но този път неволно.

— Б-благодаря ти за поръчката на Стюърт. Господин Стюърт ми каза, че горещо си ни препоръчал въз основа на високия ни рейтинг.

— Няма нищо. Просто бях честен. Рейтингът ви от май показва, че вашите новини в единадесет и половина са номер едно на пазара. Стюърт не би могъл да похарчи парите си за реклама на по-подходящо място.

Разговорът беше незначителен и двамата го знаеха. Мегън едва успяваше да държи погледа си настрани от него, докато неговите очи постоянно изпращаха съобщения, които вливаха адреналин в тялото й. За да се вземе в ръце, тя потрепна болезнено и нагласи каишките на багажа си в по-удобно положение.

— Ето — каза веднага Джош и тя не можа да не се впечатли от обноските му. — Извинявай. Позволи ми да ги взема.

Той посегна, за да я освободи от багажа й, и плъзна каишката надолу по ръката й. Дали си въобразяваше, или пръстите му наистина докоснаха външната страна на гърдата й? И ако не, защо тогава зърната й се оживиха под дантеления сутиен?

— Благодаря — каза тя и му се усмихна треперливо. На някои жени можеше и да им хареса да бръщолевят като безмозъчни глупачки, но за нея това беше унизително. Не искаше да се държат снизходително с нея, нали?

— Бишъп е осигурил студени напитки, вино и бира. Искаш ли нещо?

— Не, благодаря ти… Джош.

Тя откъсна очи от него и погледна към групата хора, които чакаха самолета. Забеляза представители на телевизии, както и видни личности от деловия и банковия свят и журналисти от водещите вестници. Между тях имаше и няколко привлекателни жени, включително Лора Рей, пътуващ редактор на „Атланта Конститюшън“.

Мегън не мислеше, че Джош придружава някоя от тези жени. При пристигането си го беше намерила сам. И все пак трябваше да успокои тази си тревога. Облиза нервно устни и се стресна леко, когато видя внезапния прилив на интерес в очите на Джош.

— Да не би… искам да кажа… да не би някой… да е с теб?

По лицето на Джош отново се разля усмивка. Той погледна през рамо и пътуващата редакторка вдигна чашата си с вино в безгласен поздрав. Джош й кимна, обърна се към Мегън и усмивката му стана още по-широка.

— Не — каза той. — Искам да кажа, до този момент.

Мегън позволи на ревността да вземе надмощие и присви замислено очи, докато оглеждаше високата, елегантна вестникарска редакторка.

— Госпожица Рей като че ли е повече от обичайното загрижена, що се отнася до теб.

Чувала ли беше някога имената им, свързани едно с друго? Имаше толкова много, че не можеше да си спомни дали Лора Рей е от харема на Джош.

— Сигурен ли си, че тя няма никакви планове, когато пристигнем в Хилтън Хед? — попита Мегън и наклони глава на една страна, като знаеше, че по този начин шията й се извива привлекателно.

— Може да има каквито си иска планове, но не се е посъветвала с мен. И освен ако плановете й не са ти и аз да прекараме много време заедно, не съвпадат с моите.

Той се приближи с още една крачка и на Мегън й се наложи да вдигне брадичката си със сантиметър-два по-високо, за да го погледне в очите.

— Радвам се, че дойде, Мегън — прошепна тихо и напрегнато той.

За момент чувствата й попречиха да отговори.

— Наистина ли?

— Да. Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Аз също се радвам, че дойдох.

— До последната минута се страхувах, че няма да дойдеш. Искаше ми се да ти се обаждам всеки ден, но се боях, че само ще те подтикна към това. За мен беше истински ад да стоя две седмици далеч от теб, но си помислих, че имаш нужда от това време, за да осъзнаеш какво би могло да означава пътуването за нас двамата.

— В никакъв случай не бих го пропуснала.

Напрегнатото изражение, с което наблюдаваше устните й, караха доводите й да отиде на Хилтън Хед да изглеждат мъгляви, а мисленето й — неясно. Това, което трябваше да бъде завинаги запечатано в съзнанието й, сега беше замъглено. Джош винаги упражняваше такова влияние над нея.

— Мисля, че са готови и можем да се качваме — прекъсна той бушуващите й мисли. — Хайде да си намерим добро място.

Джош вдигна саковете й на рамото си и след като сложи ръка на кръста й, я поведе към пистата, където самолетът вече бръмчеше.

Само няколко от останалите гости ги бяха изпреварили на стълбата към самолета. Докато вървеше пред Джош, Мегън усети как ръката му се плъзва към хълбока и после за малко по извивката под него. Отдаде моментното разтуптяване на сърцето си на възмущение от фамилиарния му жест.

Когато влязоха вътре, той огледа свободните места. Лора Рей вече се беше настанила на една от по-предните редици.

— Здравей, Джош — каза тя с нисък, провлачен глас.

— Лора — рече Джош иззад Мегън, — радвам се да те видя. Познаваш ли госпожа Ламбърт?

Сините очи се плъзнаха по Мегън преценяващо, но не и враждебно.

— Госпожо Ламбърт, аз съм Лора Рей, „Атланта Конститюшън“.

Мегън пое протегнатата й тънка ръка.

— Моля ви, наричайте ме Мегън. Аз съм от УОНЕ.

— Не се ли появяваш в ефир?

— Не, аз съм шеф на местния рекламен отдел.

— За мен е удоволствие да се запознаем.

Беше трудно да се определи естеството на усмивката на тази жена, но Мегън я категоризира като нещо средно между тъжна и замечтана.

— Не мисля, че местата от другата страна на пътеката са заети — каза Лора. Мегън отново усети надежда в гърления й глас.

— Не — отвърна Джош, като по този начин отхвърли идеята, преди Мегън да успее да изрази мнението си. — Слънцето ще бъде от тази страна, когато се издигнем. Вече зърнах няколко места ей там отзад.

После забута нежно, но категорично Мегън напред по тясната пътека и прекратявайки разговора, каза:

— Доскоро, Лора.

— Да. Доскоро. — И гласът й заглъхна.

Мегън седна на мястото до прозореца, което й посочи Джош. Той сложи саковете й в малкото гардеробче в задната част на самолета, върна се и седна до нея.

— Удобно ли ти е?

— Да, но не мога да измъкна колана. Заклещил се е между седалката и стената.

Той се наведе в тази посока, за да види какъв е проблемът.

— Мисля, че ще мога да се справя.

След това хвана найлоновата лента и я дръпна силно. Лакътят му удари гърдата й; не болезнено, но с достатъчно енергия, за да накара и двамата да замръзнат за няколко секунди.

Очите му се плъзнаха надолу, за да видят дали не й е причинил болка.

— Извинявай — каза той, като не сваляше поглед от гърдите й. — Заболя ли те?

Мегън само поклати отрицателно глава. Той дръпна още веднъж, този път по-внимателно, освободи колана и го закопча, като употреби необикновено дълго време, за да го нагласи. Ръцете му се забавиха ненужно дълго върху корема й, след като токата се беше затворила. После закопча собствения си колан далеч по-бързо.

Докато другите гости, поканени от Тери Бишъп, заемаха местата си, се спираха да приказват с Мегън и Джош. Той я представяше на тези, с които тя не се познаваше. Мегън видя завист в очите на жените и многозначителните искри в очите на мъжете.

Ядосваше я мисълта, че всички автоматично я приемат като последното завоевание и компаньонка за това пътуване на Джош, но това беше цената, която й се налагаше да плати за победата си. Ако всичко потръгнеше според плана й, до края на уикенда преносимите пишещи машини и телефонните жици щяха да бръмчат, че началничката на местния рекламен отдел на УОНЕ и Джош Бенет са „голямата новина“. Това, че покойният й съпруг бе служител на Джош, само правеше историята по-пикантна.

Щом се издигнаха във въздуха, Джош я попита, като се опитваше да надвика бръмченето на двигателите:

— Как е Барнс?

Тя се обърна леко към него и когато коляното й се удари в неговото в тясното пространство, не го отдръпна.

— Може би аз трябва да те попитам. Имал ли си други оплаквания?

— Нито дори намек. Мисля, че здравата си го наплашила.

Зъбите му блеснаха ослепително на фона на загорялото му и мъжествено лице. Слънцето на плажа на Хилтън Хед само щеше да усили дълбокия бронзов цвят на кожата му.

— Държа го изкъсо — каза Мегън. — Големите клечки от компанията-майка идваха тази седмица. Увеличиха ми плана. Не мога да си позволя никакви скъпи грешки. Но въпреки това не бих искала да изгоня Барнс. Той е рядко срещан рекламен агент, когато е във форма.

— Ти си рядко срещана, Мегън. — Интимните нотки в гласа му я накараха да го погледне. — Комбинираш професионализма си с покоряваща женственост.

Гърлото й се сви и й беше трудно да говори, но все пак каза:

— В днешно време това не е толкова рядко срещано. Много жени работят на служби, обикновено запазени за мъжете, и се справят възхитително добре.

Джош помисли малко върху това и отвърна:

— Да, но много жени биха си умрели от удоволствие да направят мъжа на нищо, просто ей така, за да заздравят мястото си на тази служба, за да увеличат самочувствието си. Но на теб — той се наведе по-близо към нея — не ти хареса. Изобщо не ти беше приятно да хвърляш светкавици по горкия Барнс. Именно за тази разлика говорех. Макар и да заемаш типично мъжка длъжност, макар всеки ден да взимаш изпълнителски решения, нито за миг не забравяш, че си жена. — Сега вече се намираше коварно близо. — И никой друг около теб не може да го забрави.

Думите на Джош я накараха да се скове от вина. Нима тя не се канеше да направи точно това, за което Джош я хвалеше, че не прави — да смачка мъж, само за да спаси собственото си самочувствие? И макар преди отмъщението да й бе изглеждало толкова сладко, сега имаше гаден вкус в устата й. Имаше ли някакво достойнство в това да направи един мъж за смях и после да се наслаждава на стореното? Мотивите й бяха основателни, но нямаше ли останалите да погледнат на нея като на коварна, изоставена и бореща се с нокти и зъби жена?

Мегън почувства нужда да се защити.

— Точно затова трябва постоянно да бъда нащрек, за да съм уверена, че никой не се възползва от мен заради пола ми.

Обвинението в гласа й беше недвусмислено.

— Никога не съм се възползвал от това, Мегън.

— Така ли?

— Използвах положението си в областта на рекламата в твоя полза. Разбира се, исках да дойдеш на това пътуване по егоистични причини, но също така си и помислих, че имаш нужда от малко разтоварване от напрежението в службата. Доколкото знам, никога не съм ти направил нещо осъдително или вредно — нито като жена, нито като професионалистка.

— Това е въпрос на мнение, нали? — каза хапливо тя.

— Назови поне едно нещо, което съм направил в твоя вреда. Аз поне не знам за такова.

Мегън отвори уста, но оттам не излезе и дума. За какво можеше да го обвини? Че с негова намеса заемаше престижна и добре заплатена длъжност? Че УОНЕ никога не изпитваха нужда от нови клиенти, понеже той ги изпращаше на тях? Че само две седмици преди това беше предотвратил истинско бедствие, предупреждавайки я за намеренията на хранителната верига Диксиленд? В какво престъпление можеше да го обвини? В най-първото.

— Целуна ме в нощта, преди да се омъжа за приятеля ти.

— Много мъже те целунаха в онази нощ.

— Но не и като теб! — отвърна тя с остър шепот.

Веждите му се повдигнаха.

— Значи най-сетне признаваш, че моята целувка ти е повлияла по начин, различен от другите?

— Не!

— Лъжкиня.

Ядът й вече беше очевиден. Тя дишаше учестено и коприната върху гърдите й потрепваше. Мегън стисна юмруци, за да се сдържи да не го зашлеви или погали, или да не покрие изпъкналите връхчета на гърдите си. Накрая обърна рязко глава и се загледа през прозореца.

Никога не й се беше налагало да прилага женски хитрости, за да привлича мъжете. Беше излизала на много срещи, но все пак бе тръгнала девствена към брачното си ложе. Ако не се смятаха онези объркани минути в беседката с Джош, дотогава бе напълно защитена от сексуални деяния. Не знаеше как човек се оправя с тези неща. Сега трябваше да се движи пипнешком. Но поне знаеше, че жената никога не може да доведе мъжа до разгорещено, опъващо юздите му състояние, като му се ежи всеки път, когато той прояви интимност.

Затова позволи на лицето си да се отпусне и отново се обърна към него.

— Съжалявам, Джош. — Видя ръката му върху облегалката само на сантиметри от нея, преглътна и последните си остатъци гордост и колебание и я покри със своята. — Не искам повече да се карам с теб.

Ръката му се обърна и стисна здраво нейната.

— По дяволите, иска ми се да беше избрала не толкова публично място, за да ми го кажеш — прошепна пресипнало той.

— Защо? — Мегън вдигна към него въпросителен поглед и дъхът й секна. В очите му, като живи въглени, тлееше желание. Златистите точици подскачаха и танцуваха като пламъчета.

— Защото искам да те целуна. Искам да отпразнувам това, че вече не виждаш в мен чудовище или в най-добрия случай — враг. Чаках три години, за да ми кажеш, че враждата между нас е свършила. — Той стисна още по-здраво ръката й. — Мегън, мислиш ли, че се гордея с онова, което направих тогава? Не дойдох на тържеството с планове да грабна булката на Джеймс в прегръдките си, да я целуна така, както те целунах, и да пожелая с цялата си душа да е моя вместо негова. — Поклати глава и слънчевите му очила се разместиха. Джош ги свали, загледа се в собственото си отражение в тях и продължи: — Правил съм много неща, от които се срамувам, но моля те, повярвай ми, че последното нещо, което съм искал, е да те накарам да се чувстваш нещастна или виновна с целувката си.

— Но се чувствах. Следващата нощ, когато си легнах с Джеймс, се чувствах ужасно виновна. А и дълго време след това.

— Знам — каза той и въздъхна дълбоко. — Желая ти само радост, но, изглежда, от първия път, когато те срещнах, ти причинявам единствено мъка. Но тогава — очите му се впиха в нейните — можех да се спра да те целуна толкова, колкото можех да се спра да дишам или живея. Това беше нещо, което трябваше да направя. — При тези думи устните й потрепериха. — Господи, как ми се иска да те прегърна точно сега!

Мегън сведе очи и ги стисна силно в усилие да укроти чувствата си. Светът й се беше изместил от оста си и се въртеше хаотично в някаква вселена от противоречиви емоции.

— Не ти ли е топло? Не искаш ли да си свалиш сакото? — попита той, на пръв поглед ни в клин, ни в ръкав.

Мегън вдигна очи към него и поклати глава.

— Не, защо?

Устните му се приближиха на няколко сантиметра от ухото й.

— Защото искам да видя защо райетата на блузата ти се вдигат и спускат толкова примамливо. — Гласът му се снижи още малко: — Искам да погледна гърдите ти и да си пофантазирам как изглеждат и какво ли е да ги докосна.

Руменината, която плисна по бузите й, не можеше да бъде изиграна. Тя го гледаше онемяла. Едва след кратко пътуване във вечността възвърна властта над гласа си.

— Тогава мисля, че ще е по-добре да не си свалям сакото.

Той въздъхна и се усмихна тъжно.

— Като се имат предвид ограниченията на заобикалящата ни обстановка, може би си права.

Но не пусна ръката й. Дори и когато няколко от пътниците се спряха при тях, за да обсъдят шумно дългия уикенд, който им предстоеше, продължи да я държи. Тя погледна към ръцете им, сключени върху облегалката. Неговата беше обсипана с тъмни косъмчета, а нейната — гладка. Неговата беше дълга и силна, нейната — крехка. Неговата като че ли искаше да я защити; а нейната изглеждаше така, сякаш има нужда от защита. Дори и животът й да зависеше от това, не можеше да измисли основателна причина да измъкне ръката си изпод неговата.

 

 

Кацането и слизането минаха без проблеми. Пред летището на Хилтън Хед чакаше редица от лимузини, които да откарват гостите, поканени на Сийскейп, пристигащи през целия ден. Тери беше дошъл, за да ги поздрави лично.

След като се здрависа с Джош, той целуна Мегън по бузата.

— Искам да се запознаеш с жена ми — каза бързо и делово.

Мегън едва се сдържа да не се изсмее на неспокойните му, но мили маниери. Джош също потискаше смеха си, ако вдигнатата му вежда беше някакъв показател. Тери им посочи една лимузина и каза:

— Ще се возя с вас, ако нямате нищо против.

После се обърна и отиде да поздрави другите гости. Джош подаде на шофьора саковете на Мегън, които беше взел, след като бяха стигнали от самолета до сградата на летището. Веднага щом се настани на задната седалка, където Мегън вече бе седнала, я взе в прегръдките си и я притегли към себе си.

— Джош… — беше единствената стресната дума, която успя да се изтръгне от нея.

Устните му се отвориха срещу нейните в целувка толкова еротична и замайваща, както и предшестващите я. Мегън дори не усети, че шофьорът е затворил багажника и е заел мястото си зад волана. Не можеше да мисли заради чудото да бъде в силната прегръдка на Джош или усещането за любознателния му език, който се триеше в нейния в любовен ритъм.

Едва когато чу стъпките на Тери върху бетонния тротоар, измърмори някакъв протест. Джош като че ли също беше усетил, че скоро ще имат компания. Той се отдръпна, но веднага след това отново я целуна силно и бързо и промърмори под нос:

— На брадичката ти има червило.

Мегън все още го бършеше, когато Тери отвори вратата и се настани до нея.

— Фиу, какъв ден!

Колата се плъзгаше по булевардите на наскоро застроения остров. Тери разправяше всичко, което се беше случило, откакто ги беше видял за последен път.

— Идвала ли си досега в Хилтън Хед, Мегън? — попита развълнувано той. Личеше си, че е горд не само от собствения си курорт, но и от красивия остров.

— Да, веднъж моят… — Погледна бързо към Джош. — Веднъж със съпруга ми, Джеймс, дойдохме тук за дълъг уикенд. Страшно ми хареса. — Мегън погледна през тъмните стъкла вековната гора, съхранена от изсичане. — Изобщо обичам Юга с покритите му с мъх дъбове и борове. Също така обичам брега и плажовете. Хилтън Хед е единственото място, което съм виждала да комбинира и двете неща.

— Добре казано! — възкликна Джош. Дори и споменаването на Джеймс да го беше разстроило, той с нищо не го показа. — Може би трябва да те наема да пишеш текстовете на телевизионните реклами и да правиш афишите.

Всички се засмяха.

— Тези, които са дошли тук първи, за да застрояват, са били уникални с това, че са искали да запазят колкото може повече от естествената атмосфера на острова — обясни Тери. — Знаете ли, че някога на острова е имало огромна памучна плантация, още преди да стане резерват за дивеч?

— Да. И не се ли е водила тук една важна битка през Гражданската война? — попита Мегън.

Тери погледна Джош и му смигна:

— Тя е не само хубава, но и интелигентна, Джош.

Лъвските очи на Джош огледаха гордо лицето й, сякаш беше негова собственост.

— Отдавна съм го забелязал.

Едва гледката на внушителните порти на Сийскейп успя да откъсне погледа й от неговия. Заобиколен от цветни лехи, цъфтящи в пълно изобилие, изработеният от грубо дърво вход, жигосан с отличаващите се, но все пак ненатрапчиви знаци на Сийскейп, водеше към алея, от двете страни, на която стояха величествени дъбове с висящ от клоните мъх. Масивните им клони образуваха сенчест балдахин над тесния път.

— О, Тери! — възкликна Мегън, но ръката й във вълнението си намери и стисна здраво бедрото на Джош. — Сякаш е излязло от „Отнесени от вихъра“!

Тери засия, очевидно зарадван от удоволствието й. От двете страни на пътя, зад дърветата, се простираха огромни смарагдови полета за голф. Отвъд тях малки пътеки прорязваха иначе недокоснатата гора. Мегън се чувстваше страшно развълнувана и й се искаше да обхване всичко с погледа си. Централната сграда на Сийскейп представляваше още една приятна изненада. Беше построена почти изключително от стъкло и дърво и беше в хармония с гората наоколо.

— Прекрасно е, Тери — каза тя, когато слезе от лимузината, спряла пред широките стъклени врати. — Абсолютно съвършено. Не зная какво съм очаквала, но това надминава всичко.

— Влезте.

Добре обучени пикола, най-вече млади, атлетични мъже, се разбързаха, за да настанят гостите по бунгалата с възможно най-малки неудобства. Повечето от поканените бяха откарани дотам с колички за голф.

— Вече ви намерих едно местенце, така че ей сега ще взема ключовете ви и ще ви изпратя — каза гостоприемно Тери.

Мегън кимна разсеяно. В момента зяпаше фоайето като провинциалистка, дошла за пръв път в големия град. Това, което най-много я впечатляваше, бе, че нищо от декора не изглеждаше крещящо или безвкусно. Дори и сред лукса се усещаше домашна, уютна атмосфера.

— Погледни, Джош.

Без да се усети, тя го хвана за ръката и го обърна към вътрешния водопад, който обливаше внимателно подредените естествени камъни в блестящ фонтан. Цветя от всички видове и цветове го заобикаляха като цъфнала рамка на картина.

Джош уви ръка около раменете й и я притегли към себе си.

— Радваш ли се, че дойде? — прошепна той срещу косите й.

Забравила за всички свои лукави планове, минали сърдечни болки и надежди за разплата, тя вдигна поглед към него с неприкрито удоволствие и каза искрено:

— Да.

— Това е Грег — каза Тери зад тях. Те се обърнаха към младеж на колежанска възраст с типична американска хубост, който им се усмихваше дружелюбно. — Той ще се погрижи за вас. Можем ли с Гейла да разчитаме, че ще дойдете с нас на вечеря?

Джош се посъветва с Мегън, като повдигна въпросително едната си вежда. Тя кимна едва забележимо.

— Да, благодаря ти. Очакваме го с нетърпение — отвърна той от името на двамата.

Тери беше извикан на рецепцията, която гъмжеше от пристигащи гости и суетящи се служители. На сбогуване само им махна и ги остави на грижите на Грег. Той ги откара по павираните пътеки на курорта до бунгалото, където бяха стаите им. Когато се отдалечиха от оживената главна сграда, Мегън можа истински да оцени спокойствието на мястото. Докато пътуваха по засенчените от дърветата пътеки, тишината биваше нарушавана само от оживеното бръщолевене на Грег:

— Плувните басейни са ей там. Единият се отоплява, а другият — не. В онази сграда се помещава клубът за красота. Там има стаи за упражнения както за мъже, така и за жени, душове, сауни. За да се стигне до тенис кортовете, трябва да се върви по пътеките, обозначени с табелки с малки тенис ракети.

— Не зная дали някога ще мога да се оправя тук, но ще бъде забавно да опитам — каза Мегън. Вече осъзнаваше с тревога, че все повече и повече се отдалечават от главната група сгради.

— Колко стаи има в едно бунгало? — попита тя, като се надяваше гласът й да не издава неловкостта, която изпитваше. Чувстваше как очите на Джош шарят по лицето й.

— Четири — отвърна Грег.

— Четири — повтори Мегън, сякаш размишляваше над някаква жизненоважна информация.

— Да, но само вашите две ще бъдат заети този уикенд.

Устата на Мегън пресъхна. Не смееше да погледне към Джош.

Грег спря количката пред едно бунгало, за което Мегън реши, че е неправилно назовано. Изобщо не приличаше на бунгало.

— Госпожо Ламбърт — каза Грег, отключи една от вратите, поклони се и отстъпи встрани, за да им направи път.

Мегън влезе в апартамента, обзаведен в синьо, бежово и прасковено. Нито една подробност не беше пропусната — от банята с вградена в земята вана до спалнята с огромното легло и прозорците с изглед към Атлантическия океан. Грег показа някои от най-уникалните удобства, остави двете й чанти в гардеробната и веднага отиде да покаже на Джош апартамента му.

Когато остана сама, Мегън отиде до широките прозорци и дръпна прозрачните завеси. От уединената тераса, обзаведена с удобни плетени мебели, се простираше обширна морава. Тревата беше обсипана с борови иглички, нападали от дърветата, които разделяха „двора“ й от белия плаж.

Това беше място, създадено за влюбени; обстановка, изостряща всички сетива. Мегън знаеше, че ако не внимава, може да влезе с двата крака в собствения си капан.

Сякаш съзнанието й беше извикало образа му, неочаквано Джош застана на нейната тераса, очевидно заобиколил стената, разделяща я от неговата. Без да мисли, Мегън отключи плъзгащата се врата и той влезе.

— Извинявай, че използвам задния вход — рече Джош. Не се усмихваше. Очите му жадно оглеждаха всяка черта от лицето й.

— Няма нищо. Как е стаята ти? — попита Мегън, като едва дишаше.

— Празна.

Те се хвърлиха един към друг с внезапен порив. Устните му се притиснаха в нейните, докато ръцете му шареха по гърба й. Буйният му език разрушаваше всякаква нейна логика, докато проучваше решително устата й.

— Най-сетне сме сами. Няма кой да ни пречи. Не искам между нас да има каквото и да било — прошепна той срещу шията й, докато сваляше бялото й сако.

Без никаква съпротива от нейна страна Джош я придвижи до леглото. Когато паднаха върху пухената завивка, ръцете й се увиха около врата му, а пръстите й се вплетоха в косата му, жадни и нетърпеливи като неговите. Той не легна напълно върху нея, за да си остави пространство за изучаване.

С повече търпение, отколкото Мегън можеше да намери у себе си в момента, Джош измъкна копринената блуза от колана на панталоните й. Кожата на дланта, която се плъзна по ребрата й, причини тръпки по тялото й. Когато ръката му обхвана гърдата й, Мегън изви гръб и извика името му.

— Никога не успях да ги забравя.

Джош се наслаждаваше на закръглените й гърди, които препълваха дантелените чашки на сутиена. Ръката му започна да обикаля около едната, докато изпъкналото й желание застана в центъра на дланта му.

— Мегън — каза дрезгаво той, — разкопчай ризата ми. Докосни ме, преди да умра.

Жадните й, развълнувани и нетърпеливи пръсти се подчиниха. Мегън ги прокара по фините косъмчета, покриващи твърди мускули. Дъхът му спря, а след това излезе от гърдите му като изтерзано стенание.

— Да, да! — изръмжа той, преди да слее отново устните си с нейните.

Закопчалката отпред на сутиена й беше освободена. Той започна да я изследва, сякаш беше слепец. Любознателните му пръсти докосваха, галеха, потъркваха и дразнеха нежните полукълба, гладката кожа и деликатните зърна, сякаш искаха да узнаят всичко за нея. Зърната й запламтяха от истинска страст под умелия му палец.

— Джош, Джош! — прошепна тя.

Другата му ръка се зае с копчето и ципа на панталоните й. Сякаш готови да откликнат на молбата му, те се разкопчаха веднага. Ивицата дантела, която изпълняваше ролята на бикини, не представляваше особена бариера за действията му. Ръката му се промъкна там, започна да я докосва, да я възбужда с дръзка интимност, за която Мегън знаеше, че трябва да бъде забранена, но не можеше да лиши нито себе си, нито него от това.

Едва когато той започна да дърпа ципа на панталоните си и тя усети тежестта на тялото му върху своето, осъзна с поразителна яснота какво ще стане след това. Изпадна в паника.

Не му беше времето. Не беше преценила уловката си както трябва. Изобщо не бе възнамерявала да стигнат толкова далеч.

Тя започна да се съпротивлява и Джош веднага застана неподвижно.

— Мегън? — попита нежно той. — Мегън, какво има?

Тя се помъчи да намери правдоподобно извинение защо не могат да правят любов точно сега. После изрече първото нещо, което й дойде наум:

— Джеймс. Аз… Ние предаваме Джеймс.