Към текста

Метаданни

Данни

Серия
World of Warcraft (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cycle of Hatred, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2010 г.)

Издание:

Кийт Р. А. Декандидо. Кръгът на омразата

Серия World of Warcraft, №1

Американска, второ издание

Превод: Здравко Антонов Тошев

Отговорен редактор: Венера Атанасова

Коректор: Юлиана Василева

Художествено оформление на корицата: Глен Рани, 2006 г.

Компютърна обработка: Калин Гарабедян

ИК „Хермес“ — Пловдив, 2006 г.

ISBN-10: 954-26-0474-2

ISBN-13: 978-954-26-0474-7

История

  1. — Добавяне

Деветнадесет

— Сър, орките издигнаха лагер.

Майор Дейвин започна да скубе косми от брадата си, да вървят по дяволите правилата за носене на униформата.

— Колко?

Свивайки рамене, ефрейтор Рич отвърна:

— Невъзможно е да се каже със сигурност, сър.

Дейвин затвори очи и преброи до пет.

— Опитай да отгатнеш.

Отново свиване на рамене.

— Постовият смята, че има най-малко шестстотин, сър, но е трудно да се каже със сигурност, сър. Те стоят достатъчно далеч, за да не нарушават границите или друго, но…

Като усети колебанието на Рич, Дейвин въздъхна и го подкани.

— Но какво?

— Ами, сър, сега те просто изчакват, но не мисля, че това ще продължи дълго, сър. Особено когато тези лодки пристигнат.

Дейвин отново въздъхна. Изглежда, тези дни той само въздишаше. Десетки лодки, превозващи орки и тролове, миналия ден се бяха отправили на юг през Голямо море, насочвайки се директно към Нортуоч. Те щяха да пристигнат до два-три часа.

В този момент Дейвин трябваше да вземе решение. Нарежданията на шамбелан Кристоф бяха да удържи Нортуоч на всяка цена. А Дейвин нямаше никаква представа как се очаква да го направи.

Дори не искаше да става войник: Често казано, той имаше склонност към насилие, което категорично привлече човека, който набираше новобранци в неговото село като момче, но също така беше и абсолютен страхливец. Успя да прикрие това с тренировки предимно, като не се оставяше никога да попадне в опасност. Ако всичко това беше актьорска игра, Дейвин изобщо нямаше проблеми. Да използва меча си по сламена кукла? Без проблем. Но истинска битка срещу противник от плът и кръв? Тогава той беше безпомощен.

Така че първия път, когато се изправи срещу друго лице, си помисли, че е обречен. Но извади късмет, че беше в състава на особено способна част. Дейвин не направи почти нищо, когато се сблъска лице в лице с изменническите джуджета, които се опитваха да избягат след неуспешен опит да свалят съществуващото правителство. Но останалите от неговата част се справиха отлично, като заловиха или убиха всички джуджета. Дейвин успя да се възползва от славата на своите другари.

Сетне дойде Пламтящия легион.

Беше ужасно. Навсякъде около него умираха хора. Лордерон беше разрушен. Хората и орките се биеха рамо до рамо. Целият свят се беше обърнал с главата надолу. Дейвин така и не разбра защо лейди Праудмуър избра да се съюзи с орките — те бяха дяволи, не много по-добри от самите демони, — но никой не се консултира с Дейвин.

Най-ужасният му ден беше в някаква гора. Дейвин дори не знаеше къде се намира, знаеше само че е с разбитите останки от неговата част и един маг, и че се опитват да открият демонска крепост, за да може магьосникът да научи нейните тайни. Задачата му беше проста — да пази магьосника. Всички останали търсеха крепостта. И за нещастие я намериха. Демоните не се отнесоха любезно с идеята.

Веднага щом пристигнаха с пламтящите си очи, Дейвин се паникьоса и се потули зад един от дъбовете. Остави магьосника сам. Магът правеше отчаяни опити да се защити, но в крайна сметка един от демоните го подпали. И докато Дейвин наблюдаваше, подмокрен от страх, от безопасното си убежище, магьосникът, когото трябваше да защитава, крещеше в агония и издъхваше в нечовешки мъки.

Дейвин никога не узна защо демоните го пощадиха. Може би просто не го счетоха за заплаха, което си беше абсолютно сигурно. Независимо от това, когато неговата част беше изтребена до крак и демоните изчезнаха там, откъдето бяха дошли, Дейвин се върна в базата, очаквайки да бъде бичуван заради малодушието си и готов да понесе всички последствия само и само да не му се наложи пак да влиза в битки и да се сблъсква с подобни ужаси.

Вместо това те го посрещнаха като герой — че е оцелял след смъртоносното клане и се връща да докладва какво се е случило.

После получи повишение.

Дейвин беше смаян. Той не беше герой — напротив, беше точно обратното. Но всеки опит да изясни ситуацията водеше само до мнението, че е извънредно скромен. Беше влудяващо — вместо да бъде наказан и уволнен, той беше натоварен със задачата да командва още войници.

Скоро след това войната благополучно приключи и му спести неудобството да командва войници в истинска битка, която той не беше способен да води. Пламтящия легион беше прогонен в ада, от който бяха дошли, а Дейвин получи следващо повишение, този път като майор. След пристигането на адмирал Праудмуър и последвалата го смърт, Дейвин беше назначен начело на цитаделата Нортуоч.

До неотдавна той приветстваше тази своя отговорност. Нортуоч беше сравнително мирен и докато малодушието му правеше евентуална битка невъзможна, той се справяше много добре с администрацията. Разбира се, при положение че всичко вървеше нормално.

Дейвин не харесваше особено полковник Лорена, но действително сега жадуваше точно тя да бъде тук, вместо някъде далеч с Горящото острие. Тя беше много по-добра в командването на гарнизон с войници, отколкото той. За разлика от Дейвин, повишенията на Лорена действително се основаваха на заслуги.

Имаше и друго. Ако Горящото острие можеше да хване нея, да не говорим за лейди Праудмуър, реално какви надежди оставаха за Дейвин?

Орейл връхлетя при него със своите твърде големи доспехи, дрънчащи при всяка стъпка.

— Майор Дейвин! Майор Дейвин! Орките се придвижват! Започнаха веднага щом лодките акостираха!

Дейвин въздъхна още веднъж.

— Кога акостираха лодките?

— Никой ли не ви е казал? — примигна няколко пъти Орейл. — О, почакайте, аз трябваше да свърша това. Съжалявам, сър, но съм много превъзбуден. Съжалявам, сър, моля, не ме давайте на военен съд.

Като стана от бюрото си и се отправи към вратата, Дейвин каза:

— Редник, тъкмо сега военният съд е най-малката ти грижа.

Дейвин бавно слезе по тясното стълбище, което водеше към приземния етаж на кулата в центъра на Нортуоч. Нортуоч беше построен върху неравен хълм, който се спускаше към Голямо море. Източната граница на централната кула беше каменна стена, изградена между две възвишения; сградите, които оформяха Нортуоч, се намираха на западната страна на стената, с крайбрежна ивица, очертана от палмови дръвчета.

Като наближи арката, която водеше през каменната стена към плажа, Дейвин видя орки и тролове.

Много, много орки и тролове.

Техните лодки бяха завързани за прътове, забити в пясъка. Имаше десетки лодки, всяка с пълен състав от десетина-дванайсет тролове или орки. Някои носеха животински кожи; други бяха надянали главите на страшни животни вместо шлемове. Всички бяха въоръжени със секири, мечове, морнингстари, боздугани… На пръв поглед всичките им оръжия изглеждаха по-големи от самия Дейвин.

— Така, това е — промърмори той. — Ще умрем.

— Какво казахте, майоре? — Попита един от войниците, охраняващи арката.

Поклащайки бързо глава, Дейвин каза:

— Нищо. — По някакъв начин майорът успя да си наложи да се движи, но когато премина през арката, ботушите му започнаха да затъват в пясъка.

Бегло забеляза, че десетки войници бяха застанали под строй зад него. Той хвърли бърз поглед назад, за да види как неколцина оформяха бойна редица пред стената, а други заемаха позиция върху нея. Дейвин беше благодарен, че някой има куража да разпореди това и дори се зачуди кой ли може да е той.

Обръщайки се с лице към новопристигналите, той каза:

— Аз съм май… — Спря. Гласът му трепереше. Прочиствайки гърлото си, започна наново. — Аз съм майор Дейвин. Аз командвам Нортуоч. Каква работа имате тук?

За миг Дейвин изпита надежда, че орките ще отговорят, че просто минават насам за кратка почивка и скоро ще си отидат. Надяваше се толкова пламенно, колкото се беше надявал, че неговото завръщане от клането на частта му ще доведе до разжалването му.

Несъмнено най-едрият и най-страшно изглеждащият орк пристъпи напред. (Дейвин беше готов да допусне, че този изглежда най-голям и най-ужасен, защото тъкмо той пристъпи напред.)

— Аз съм Бъркс. Говоря от името на Трал, военачалник на Ордата и господар на клановете. Вашата цитадела нарушава съюза ни с вас — хората. Имате един час да я съборите и да премахнете всички следи от присъствието си тук.

Дейвин изломоти:

— Вие… вие се шегувате. Не е възможно да съборим цяла цитадела за един час.

Бъркс се усмихна. Беше такава усмивка, каквато голям хищник може да покаже точно преди да се нахвърли върху дребната си беззащитна жертва.

— Ако не изпълните тази заповед, ние ще атакуваме. А вие ще умрете.

Относно последното Дейвин нямаше никакви съмнения.