Артър Конан Дойл
Тигъра на Сан Педро

I. Необикновеното преживяване на господин Джон Скот Екълс

В бележника ми е записано, че това се е случило в един студен и ветровит ден към края на март 1892 година. Докато обядвахме, Холмс получи телеграма и надраска нещо в отговор. Не каза нищо, но явно новината продължаваше да го гложди, защото, след като стана от масата, се изправи пред камината със замислено изражение, като пуфкаше с лулата и от време на време хвърляше поглед на посланието. Неочаквано се обърна към мен с дяволито пламъче в очите.

— Предполагам, Уотсън, че трябва да те смятаме за човек на словото — каза той. — Какво е определението ти за думата „нелепо“?

— Странно… удивително — предложих аз.

Той поклати глава в знак на несъгласие:

— В нея определено се крие повече — намек за нещо трагично и ужасно. Ако си припомниш някои от разказите, с които тормозиш многострадалните читатели, ще видиш колко често нелепото се превръща в престъпно. Спомни си незначителния случай с червенокосия мъж. Отначало беше нелеп, но завърши с безразсъден опит за кражба. Или пък онзи нелеп случай с петте портокалови семки, от които се стигна до заговор за убийство. Тази дума ме кара да заставам нащрек.

— Има ли я там? — попитах.

Той прочете телеграмата на глас:

Току-що преживях нещо крайно невероятно и нелепо. Може ли да се посъветвам с вас?

Скот Екълс, пощенска станция Чаринг крос

— От мъж ли е или от жена? — поинтересувах се.

— От мъж, естествено. Никоя жена няма да изпрати телеграма с платен отговор. Щеше направо да дойде.

— Ще се срещнеш ли с него?

— Скъпи ми Уотсън, знаеш каква скука ме е налегнала, откакто пратихме в затвора полковник Каръдърс. Умът ми е като въртящ се мотор, който се разпада, защото не е свързан с устройството, което трябва да задвижи. Животът е банален, вестниците — скучни. Дързостта и романтиката сякаш завинаги са си отишли от престъпния свят. Бива ли в такъв случай да ме питаш дали съм готов да разследвам някаква нова загадка, колкото и банална да се окаже? Но ако не греша, клиентът ни май вече е тук.

По стълбите се чуха отмерени стъпки и след миг влезе пълен висок мъж със сиви бакенбарди и сериозен достолепен вид. Цялата история на живота му се четеше по самодоволните му черти и надутите маниери. От гетите до очилата със златни рамки той беше консервативен религиозен съвестен гражданин, изцяло подчинен на традицията и закона. Но по разрошената коса, зачервеното лице и жестовете, които издаваха смут и вълнение, си личеше, че бе преживял нещо удивително, което бе нарушило присъщото му самообладание. Той тутакси се впусна да разказва.

— Преживях нещо изключително странно и неприятно, господин Холмс. Никога досега не съм попадал в подобно положение. Изключително непристойно… направо скандално. Не мога да оставя нещата, без да стигна до някакво обяснение.

Изглеждаше така, сякаш щеше да се пръсне от гняв.

— Седнете, ако обичате, господин Скот Екълс — каза Холмс успокоително. — Ще позволите ли най-напред да ви запитам защо дойдохте точно при мен?

— Ами, сър, онова, което се случи, едва ли ще заинтересува полицията и все пак, когато чуете фактите, ще трябва да признаете, че не можех да оставя нещата така. Частните детективи са съсловие, към което не изпитвам никакви симпатии, но вашето име съм чувал…

— Ясно. Но тогава ще ви питам защо не дойдохте веднага?

— Какво искате да кажете?

Холмс хвърли поглед на часовника си.

— Сега е два и петнайсет — каза той. — Телеграмата ви е изпратена около един. Но щом погледне вида и облеклото ви, човек не може да не забележи, че тревогите са ви връхлетели още когато сте се събудили.

Клиентът ни приглади невчесаната си коса и прокара длан по небръснатото лице.

— Прав сте, господин Холмс. Така и не помислих за сутрешния си тоалет. Единствената ми грижа бе по-скоро да се махна от онази къща. Но преди да дойда при вас, пообиколих, за да направя някои проучвания. Посетих агенцията за недвижими имоти, където ми казаха, че наемът на господин Гарсия е платен предварително и че с вила „Глициния“ всичко е наред.

— Чакайте, сър, поспрете малко — прекъсна го Холмс през смях. — Приличате на приятеля ми доктор Уотсън, който има лошия навик да започва историите си отзад напред. Моля ви, подредете си мислите и ми разкажете в съответната последователност събитията, които се ви принудили, небръснат и рошав, с официални обувки и закопчана накриво яка, да търсите съвет и помощ.

Клиентът ни огледа оригиналния си вид с печално изражение.

— Сигурно изглеждам зле, господин Холмс, обаче не си спомням досега да ми се е случвало нещо подобно. Но съм убеден, че когато ви разкажа цялата странна история, ще признаете, че имам сериозно оправдание.

Разказът му обаче беше попарен в зародиш. Отвън се вдигна някаква суматоха, госпожа Хъдсън отвори вратата и въведе двама яки мъже с вид на държавни служители. Единият беше добре познатият ни инспектор Грегсън от Скотланд ярд, енергичен, сърцат и — доколкото му стигаха силите — способен полицай. Той се здрависа с Холмс и представи спътника си — инспектор Бейнс от полицията в Съри.

— Двамата цял ден вървим по една следа, господин Холмс, и накрая тя ни доведе тук — той впи в нашия посетител изпитателен поглед. — Вие ли сте господин Джон Скот Екълс от Попъм хаус, Лий?

— Да, аз съм.

— Издирваме ви от сутринта.

— Несъмнено сте го проследили по телеграмата — каза Холмс.

— Точно така, господин Холмс. Хванахме следата в пощенската станция на Чаринг крос и стигнахме тук.

— Но защо ме търсите? Какво искате?

— Господин Скот Екълс, искаме да разберем какво знаете за събитията, които снощи са довели до смъртта на господин Алойсиъс Гарсия от вила „Глициния“ до Ъшър.

Клиентът ни се надигна от стола ококорен и пребледнял от изумление.

— Смърт ли? Да не би да е умрял?

— Да, господине, умрял е.

— Но как? Нещастен случай?

— Убийство без никакво съмнение.

— Мили Боже! Това е ужасно! Да не би да твърдите, че… да не би да подозирате мен?

— В джоба на убития е намерено писмо от вас, от което става ясно, че сте имали намерение да нощувате в дома му.

— И там нощувах.

— О, така ли?

На бял свят излезе официалният полицейски бележник.

— Почакайте, Грегсън — обади се Шерлок Холмс. — Искате само показанията на господина, нали?

— И съм длъжен да го предупредя, че те могат да се използват в негова вреда.

— Когато влязохте, господин Скот Екълс точно се канеше да ни разкаже историята. Смятам, Уотсън, че малко бренди със сода няма да му навреди. А сега, сър, предлагам да не обръщате внимание на новодошлите и да продължите с разказа си точно както бихте го сторили, ако не беше това прекъсване.

Посетителят ни отпи от брендито и лицето му полека започна да добива цвят. И като хвърли неспокоен поглед към бележника на инспектора, веднага започна необикновения си разказ.

— Аз съм ерген. Общителен съм по природа и поддържам много приятелства. Сред приятелите ми е семейството на един пенсиониран пивовар, Мелвил, който живее в Албъмарл маншън в Кенсингтън. На неговата трапеза се запознах преди няколко седмици с един младеж на име Гарсия. Доколкото разбрах, бил испанец по произход, свързан по някакъв начин с посолството. Говореше съвършен английски, имаше приятни маниери и беше най-красивият мъж, когото съм виждал някога. По някаква причина с този младеж завързахме приятелство. Изглежда, му се понравих от пръв поглед, защото два дни след като се запознахме, ме посети в Лий. Видяхме се още няколко пъти и накрая ме покани да прекарам няколко дни в дома му, вила „Глициния“, между Ъшър и Оксшот. Снощи заминах за Ъшър да изпълня обещанието си. Той предварително ми бе описал обитателите на вилата. Живеел със свой верен слуга, негов съотечественик, който му прислужвал. Този човек говорел английски и се грижел за домакинството. Освен това по думите му имал чудесен готвач — мулат, когото срещнал по време на пътешествията си, — който можел да поднесе чудесна вечеря. Спомням си забележката му, че в затънтената провинция подобна компания изглежда доста странна. Помня и как се съгласих с него, макар че всичко се оказа много по-странно, отколкото предполагах. Стигнах с двуколката до дома му, на около три километра южно от Ъшър. Къщата беше доста голяма, с лъкатушеща алея, оградена от високи вечнозелени храсти. Стара, порутена и крайно занемарена сграда. Когато двуколката спря на обраслата с трева алея пред мръсната и потъмняла от времето врата, се запитах доколко е разумно да гостувам на човек, когото познавам толкова бегло. Но той сам ми отвори и ме приветства извънредно сърдечно. Меланхоличният и смугъл лакей пое багажа ми и ме поведе към отредената за мен стая. Цареше потискаща атмосфера. Вечерята ни беше на четири очи и макар че домакинът полагаше всички усилия да я разнообрази, мислите му, изглежда, блуждаеха и той говореше така неясно и хаотично, че едва го разбирах. Непрестанно барабанеше по масата, гризеше си ноктите, издаваше всевъзможни признаци на безпокойство. Самата вечеря не беше нито добре сервирана, нито добре сготвена, а и мрачното присъствие на безмълвния слуга никак не допринасяше за оживяване на настроението. Уверявам ви, неведнъж ми се щеше да измисля някакво извинение и да се върна в Лий. Спомням си нещо, което може да има връзка с въпроса, който разследват господата. Тогава не ми направи впечатление, но към края на вечерята слугата внесе някаква бележка. Забелязах, че след като я прочете, домакинът ми стана още по-разсеян и чудат. Изобщо престана да се преструва, че поддържа разговора, и просто седеше и пушеше непрестанно, потънал в собствените си мисли. Към единайсет с радост отидох да си легна. След известно време, когато вече бях угасил светлината, Гарсия надникна в стаята ми и попита дали съм звънял. Отвърнах, че не съм. Той се извини, задето ме е обезпокоил толкова късно, било почти един часа. След това се унесох и съм спал непробудно цялата нощ. А сега стигам до изумителната част от разказа си. Когато се събудих, слънцето отдавна беше изгряло. Погледнах часовника си — наближаваше девет. Изрично бях помолил да ме събудят в осем и останах много изненадан от тази разсеяност. Станах и звъннах, за да повикам прислужника. Никой не се появи. Позвъних още няколко пъти, но пак безрезултатно и накрая заключих, че звънецът е повреден. Навлякох си дрехите и изключително ядосан, бързо слязох долу, за да поръчам топла вода. Представяте си изненадата ми, когато установих, че няма никой. Извиках в коридора. Никой не се обади. Обиколих всички стаи. Оказаха се празни до една. Предната нощ домакинът ми беше показал своята стая, почуках на нейната врата. Нищо. Натиснах дръжката и влязох. Стаята беше празна и никой не беше спал в леглото. Чужденците бяха заминали. Домакинът, лакеят, готвачът — всички бяха изчезнали през нощта! Така свърши гостуването ми във вила „Глициния“.

Шерлок Холмс потриваше длани и се подсмихваше доволно, докато прибавяше това чудато произшествие към сбирката си от необикновени епизоди.

— Доколкото съм осведомен, преживяването ви е абсолютно неповторимо — каза той. — Ще позволите ли да ви запитам, сър, какво направихте после?

— Бях вбесен. Първата ми мисъл беше, че съм станал жертва на глупава шега. Събрах си багажа, затръшнах вратата след себе си и с чантата в ръка се отправих към Ъшър. Минах през „Алън брадърс“, агенцията за недвижими имоти в селото, и разбрах, че вилата е била наета чрез нея. Помислих, че всичко едва ли е било организирано само за да ми изиграят шега, и вероятно основната цел е била да избягат, без да платят наема. Наближава краят на март и предстои плащането за тримесечието. Но това предположение се оказа невярно. Агентът ми благодари за предупреждението, но каза, че наемът е платен предварително. Тогава се върнах в града и отидох в испанското посолство. Оказа се, че там не познават такъв човек. След това посетих семейство Мелвил, в чийто дом се запознах с Гарсия, и разбрах, че всъщност те знаят за него по-малко и от мен. И накрая, когато получих отговора на телеграмата, която ви изпратих, дойдох тук, тъй като знам, че сте човек, който дава съвет в трудни случаи. Но от думите ви, господин инспектор, когато влязохте в стаята, разбирам, че това не е цялата история, че се е случило нещо трагично. Уверявам ви, това, което ви разказах, е истина и не знам абсолютно нищо за съдбата на този човек. Единственото ми желание е да помогна на правосъдието с всичко, с което мога.

— Сигурен съм в това, господин Скот Екълс, вярвам ви — каза изключително любезно инспектор Грегсън. — Длъжен съм да отбележа, че всичко, казано от вас, съвпада с онова, което видяхме ние. Например бележката, пристигнала по време на вечерята. Случайно да забелязахте какво стана с нея?

— Да, Гарсия я смачка и я хвърли в камината.

— Какво ще кажете за това, господин Бейнс?

Провинциалният детектив беше едър и пълен червендалест мъж, но с изключително проницателни очи, почти невидими между пълните бузи и гъстите вежди. Леко усмихнат, той извади от джоба си смачкано потъмняло листче.

— Камината имаше решетка, господин Холмс, а той е хвърлил бележката прекалено силно. Извадих я почти непокътната.

Холмс се усмихна в знак на признание.

— За да намерите едно хартиено топче, сигурно сте претърсили цялата къща много внимателно.

— Точно така, господин Холмс. Такъв ми е навикът. Да я прочета ли, господин Грегсън?

Лондончанинът кимна.

— Бележката е написана на обикновена кремава хартия без воден знак. Четвъртинка от по-голям лист. Изрязана с две кръцвания на малка ножичка. Била е сгъната на три и запечатана с лилав восък, сложен набързо и притиснат с плосък елипсовиден предмет. Адресирана е до господин Гарсия, вила „Глициния“. Гласи: Нашите цветове, зелен и бял. Зеленият отворен, белият затворен. Главното стълбище, първият коридор, седмата вдясно, зелено сукно. Бог да те пази. Д. Почеркът е женски, перото е било остро, но адресът е написан или с друга писалка, или от друг човек. Както виждате, буквите са по-дебели и плътни.

— Много интересна бележка — каза Холмс, като я погледна. — Трябва да ви поздравя, господин Бейнс, за това, че не са ви убягнали такива подробности. Може да се добавят една-две дреболии. Елипсовидният печат несъмнено е обикновено копче за ръкавели, само то може да има такава форма. Ножичките са извити, за маникюр. Макар разрезите да са съвсем малки, ясно се вижда изкривяването при всеки.

Провинциалният детектив се позасмя.

— Мислех, че съм изстискал всичко, но сега виждам, че е имало още малко. Трябва да кажа, че единствените изводи, които мога да направя от тази бележка, са, че е писана набързо и че в дъното на всичко както обикновено стои жена.

По време на този разговор господин Скот Екълс се въртеше неспокойно на стола.

— Радвам се, че сте намерили бележката, защото тя потвърждава разказа ми — каза той. — Но ви моля да отбележите, че все още не съм чул какво се е случило с господин Гарсия и слугите му.

— Е, за Гарсия отговорът е лесен — каза Грегсън. — Тази сутрин е бил намерен мъртъв в общинската мера на Оксшот, на около километър и половина от дома му. Главата му е била направо смазана от силни удари с торбичка с пясък или нещо подобно. Мястото е усамотено, на триста-четиристотин метра наоколо няма никаква къща. Явно първо е бил повален с удар отзад, но нападателят ожесточено е продължил да удря и след като е умрял. Няма никакви отпечатъци или улики, които да ни насочат към престъпниците.

— Грабеж?

— Не, не личи нещо да е откраднато.

— Много неприятно… много неприятно и ужасяващо — каза жално господин Скот Екълс, — особено тежко за мен. Аз нямам нищо общо с нощната разходка на домакина ми и с тъжната му кончина. Как така се оказах забъркан в случая?

— Много просто, господине — отвърна инспектор Бейнс. — Единственият документ, намерен в джоба на убития, беше писмо от вас, в което пишете, че ще му гостувате през нощта, в която е бил убит. Именно от плика на това писмо разбрахме името и адреса му. Когато пристигнахме в къщата малко след девет часа, не намерихме никакви следи нито от вас, нито от някой друг. Телеграфирах на господин Грегсън да ви издири в Лондон, а аз претърсих вила „Глициния“. После пристигнах в града, присъединих се към господин Грегсън и ето ни тук.

— Аз мисля — каза Грегсън, изправяйки се, — че трябва да оформим нещата официално. Господин Скот Екълс, вие ще дойдете с нас до управлението и ще изложите писмено показанията си.

— Разбира се, веднага ще дойда. Но ми се иска да остана ваш клиент, господин Холмс. Моля ви да не пожалите средства и усилия, за да стигнете до истината.

Приятелят ми се обърна към инспектора от провинцията.

— Предполагам, че не възразявате да си сътрудничим, господин Бейнс?

— О, сър, за мен ще е голяма чест.

— Изглежда, досега сте се справили с нещата компетентно и делово. Може ли да попитам за точния час, в който е загинал младежът?

— Малко преди един часа. По това време е валял дъжд, а смъртта му категорично е настъпила преди това.

— Но това е напълно невъзможно, господин Бейнс — възкликна клиентът ни. — Няма начин да съм сбъркал гласа му. Мога да се закълна, че именно той се обърна към мен в спалнята ми точно по това време.

— Много показателно, но съвсем невъзможно — каза Холмс с усмивка.

— Имате ли някакви догадки? — попита Грегсън.

— На пръв поглед случаят не е много сложен, макар определено да се отличава с оригинални и интересни особености. За да рискувам да изразя окончателно и категорично мнение, трябва да се запозная с фактите по-подробно. Впрочем, господин Бейнс, докато претърсвахте къщата, намерихте ли още нещо необикновено?

Детективът погледна приятеля ми със странно изражение.

— Имаше — каза той — едно-две много необикновени неща. Може би, когато свърша в полицейското управление, ще дойдете с мен на местопрестъплението и ще ми кажете какво мислите за тях.

— Изцяло съм на вашите услуги — каза Шерлок Холмс и позвъни. — Изпратете господата, госпожо Хъдсън, и бъдете така добра да пратите момчето да отнесе тази телеграма и да плати пет шилинга за отговора.

След като посетителите си тръгнаха, поседяхме безмълвно известно време. Холмс пушеше неспирно, смръщил вежди над пронизващите си очи, с издадена напред глава, както му беше навикът.

— Е, Уотсън — обърна се внезапно към мен, — какви са твоите заключения?

— Не мога с нищо да си обясня загадката със Скот Екълс.

— А убийството?

— Ами като се има предвид изчезването на слугите, логично е да се предположи, че са свързани с убийството по някакъв начин и са избягали от правосъдието.

— Тази гледна точка е напълно възможна. Трябва да признаеш обаче, че е много странно двамата слуги да са заговорничили срещу него и да са го нападнали точно в нощта, когато е имал гост. Във всеки друг ден е бил в ръцете им сам и беззащитен.

— Тогава защо са избягали?

— Точно така. Защо са избягали? Това е единият голям факт. Другият е забележителната преживелица на клиента ни, господин Скот Екълс. Е, скъпи Уотсън, наистина ли човешката изобретателност не е способна да даде обяснение, което да обедини двата факта? А ако се намери такова, което да вземе предвид и тайнствената бележка, формулирана така странно, би си струвало да го приемем за временна хипотеза. Ако новите факти, които узнаем, се впишат в схемата, хипотезата ни може постепенно да се превърне в решение.

— Но каква е нашата хипотеза?

Холмс се облегна в креслото с притворени очи.

— Трябва да признаеш, скъпи Уотсън, че идеята за шега е невъзможна. Както показват събитията, в ход е бил пуснат зловещ замисъл и подмамването на Скот Екълс във вила „Глициния“ е свързано по някакъв начин с него.

— Но по какъв?

— Да проследим веригата брънка по брънка. Очевидно има нещо странно и неестествено във внезапното сприятеляване на младия Гарсия със Скот Екълс. Тъкмо младежът ускорява нещата. Посещава Скот Екълс в другия край на Лондон два дни, след като са се запознали, и поддържа с него близки отношения, докато не го доведе в Ъшър. Но какво иска от Екълс? Какво би могъл да му даде той? Не виждам в него никакъв чар. Не блести с интелигентност, не прилича на човек, който би допаднал на един находчив испанец. Защо в такъв случай Гарсия избира именно него като особено подходящ за целта? Дали пък не притежава някакво изключително качество? Според мен притежава. Той е същинско олицетворение на традиционната британска почтеност и е тъкмо човек, чиито свидетелски показания друг британец би приел безусловно. Сам видя, че на инспекторите и през ум не им мина да се усъмнят в разказа му, колкото и необикновен да беше.

— Но на какво е трябвало да бъде свидетел?

— На нищо, както се е оказало, но ако нещата са се били развили другояче, на всичко. Така тълкувам събитията.

— Ясно, можел е да докаже нечие алиби.

— Точно така, драги Уотсън, можел е да докаже алиби. Ще предположим условно, че обитателите на вила „Глициния“ са били съучастници в някакъв заговор. Покушението, каквото и да е то, е трябвало да стане преди един часа. Напълно е възможно чрез някакъв трик с часовниците да са накарали Скот Екълс да си легне по-рано, отколкото си е мислел, и е почти сигурно, че когато Гарсия се е отбил и е споменал, че е един, всъщност е било най-късно дванайсет. Ако беше успял да извърши замисленото и да се върне преди споменатия час, той явно щеше да разполага със силен довод срещу всякакви обвинения. Ето го безупречния във всяко отношение англичанин, готов да се закълне пред всеки съд, че обвиняемият е бил в къщата през цялото време. Застраховка, в случай че нещата се развият зле.

— Да, да, разбирам. Но какво ще кажеш за изчезването на останалите?

— Все още не разполагам с всички факти, но не мисля, че има някакви непреодолими трудности. И все пак е грешка човек да разсъждава, ако не знае всички факти. Може несъзнателно да ги преиначи, за да ги нагоди към хипотезата си.

— Ами бележката?

— Какво гласеше: Нашите цветове, зелен и бял. Звучи като конни надбягвания. Зеленият отворен, белият затворен. Това явно е сигнал. Главното стълбище, първият коридор, седмата вдясно, зелено сукно. Това пък е местоназначението. Може да се окаже, че в дъното стои ревнив съпруг. Явно начинанието е било опасно. Тя нямаше да пише Бог да те пази, ако не беше така. А Д. сигурно е указание.

— Младежът е бил испанец. Предполагам, че Д. е съкращение от Долорес, широко разпространено женско име в Испания.

— Добре, Уотсън, много добре — но съвсем неприемливо. Една испанка би писала на свой сънародник на испански. Авторката на тази бележка със сигурност е англичанка. Е, не ни остава друго, освен да запазим търпение, докато се върне нашият способен инспектор. А междувременно можем да благодарим на щастливата си участ, че в продължение на няколко часа сме спасени от непоносимо изнурителното безделие.

Но преди да се върне полицаят от Съри, пристигна отговор на изпратената от Холмс телеграма. Той го прочете и когато се канеше да го мушне в бележника си, зърна очаквателния ми поглед. Подаде ми листа с усмивка и с думите:

— Навлизаме във високопоставени среди.

Телеграмата съдържаше списък с имена и адреси:

Лорд Харингби, Дингъл, сър Джордж Фолиът, Оксшот тауърс, господин Хайнс Хайнс, мирови съдия, Парди плейс, господин Джеймс Бейкър Уилямс, Фортън олд хол, господин Хендерсън, Горен Гейбъл, преп. Джошуа Стоун, Недър уолслинг.

— Елементарен начин да се ограничи полето на действие — каза Холмс. — Несъмнено Бейнс с методичния си ум вече е възприел подобна тактика.

— Не съм сигурен, че разбирам какво искаш да кажеш.

— Е, скъпи приятелю, вече стигнахме до заключението, че бележката, получена от Гарсия по време на вечерята, е уговорка за среща или за покушение. Ако това натрапващо се тълкуване е правилно и за да отиде на срещата, човек трябва да се качи по главното стълбище и да потърси седмата врата по коридора, става ясно, че къщата е много голяма. Не по-малко сигурно е, че тази къща не може да е на повече от два-три километра от Оксшот, той като Гарсия се е отправил в тази посока, а според хипотезата ми е трябвало да се върне във вила „Глициния“ навреме, за да си осигури алиби, което е валидно само до един часа. Предположих, че големите имения около Оксшот не са много, телеграфирах на агенцията, спомената от Скот Екълс, и получих от тях списък. В тази телеграма фигурират всички големи къщи, а другият край на заплетеното кълбо трябва да е сред тях.

Към шест часа вечерта се озовахме, придружени от инспектор Бейнс, в китното селце Ъшър в Съри.

С Холмс си бяхме взели нужното за преспиване и намерихме удобни стаи в странноприемница „Бикът“. Накрая потеглихме заедно с детектива към вила „Глициния“. Мартенската вечер беше студена и тъмна, с пронизващ вятър и ситен дъждец и напълно отговаряше на пустошта около пътя и трагичната цел, към която се бяхме отправили.

II. Тигъра на Сан Педро

След около трикилометров преход в студ и униние стигнахме до висока дървена порта, зад която започваше мрачна кестенова алея. След няколко завоя стигнахме до ниска къща, черна на фона на сивкавото небе. От предния прозорец вляво от вратата мъждукаше светлина.

— В къщата има полицай — каза Бейнс. — Ще почукам на прозореца.

Той нагази в тревата и потропа с длан на прозореца. През прашното стъкло зърнах как някакъв мъж с пронизителен вик скочи от креслото до камината. След миг, пребледнял и запъхтян, полицаят отвори вратата, а в треперещата му ръка се люшкаше пламъчето на свещта.

— Какво има, Уолтърс? — попита остро Бейнс.

Мъжът попи челото си с кърпичка и въздъхна облекчено:

— Радвам се, че дойдохте, сър. Вечерта беше дълга, а нервите ми са опънати до краен предел.

— Какво говориш, Уолтърс? Та ти изобщо не си нервен човек.

— Къщата е пуста, сър, тихо е като в гробница, а и онова шантаво нещо в кухнята… Освен това, като почукахте на прозореца, си помислих, че той се е върнал.

— Кой се е върнал?

— Дяволът, господине. Беше на прозореца.

— Кой беше на прозореца и кога?

— Преди около два часа. Тъкмо се смрачаваше. Седях в креслото и четях. Не знам защо вдигнах глава, но иззад стъклото ме гледаше някакво лице. Боже, какво лице! Истински кошмар.

— Хубава работа, Уолтърс! Това не са приказки, достойни за полицай.

— Знам, сър, знам, но целият се разтреперах и няма смисъл да го отричам. Не беше черен, сър, нито бял, нито в който и да е познат цвят, а някаква особена сянка, като глина, върху която е разсипано мляко. И голям, два пъти колкото вас на бой, сър. С опулени очища и бели зъби като на гладен звяр. Ей Богу, сър, и пръста си не можех да помръдна, направо ми секна дъхът, докато не се изгуби изведнъж. Изтичах навън и влязох в шубраците, но, слава Богу, там нямаше никой.

— Ако не знаех, Уолтърс, че си съвестен полицай, би трябвало за това да ти сложа черна точка. Ако ще да е бил самият дявол, един полицай на пост за нищо на света не бива да благодари на Бога, че не е могъл да го залови. Предполагам, че всичко това не е плод на въображението и опънатите ти нерви?

— Това поне може да се провери много лесно — каза Холмс, запалвайки джобното си фенерче. — Да — обади се, след като хвърли поглед към тревата, — според мен обувката е номер дванайсети. Ако се съди по отпечатъка, наистина е бил великан.

— Какво е станало с него?

— Изглежда, се е шмугнал в гъсталака и се е отправил към пътя.

— Така… — каза инспекторът мрачно и замислено. — Който и да е бил и каквото и да е искал, сега вече го няма, а ние си имаме по-неотложна работа. Господин Холмс, ще позволите ли да ви разведа из къщата?

Спалните и дневните не разкриха нищо при внимателното претърсване. Явно наемателите не бяха внесли нищо или почти нищо и цялата мебелировка до най-малките дреболии е била наета заедно с къщата. Имаше доста дрехи с етикет на „Маркс и ко“, Горен Хорбърн. Вече направеното запитване по телеграфа беше показало, че единственото, което Маркс знае за клиента си, е, че е плащал щедро. Сред личните вещи имаше дреболии, две-три лули, няколко романа, два от които на испански, старовремски револвер с ударник и китара.

— И сред всичко това — нищо — каза Бейнс, като крачеше из стаите със свещ в ръка. — Но, господин Холмс, моля ви да обърнете внимание на кухнята.

Тя беше мрачно помещение с висок таван в задната част на къщата. На един сламеник в ъгъла несъмнено беше спал готвачът. Масата бе затрупана с остатъци и мръсни чинии от вечерята предната вечер.

— Вижте това — каза Бейнс. — Какво ще кажете?

Той вдигна свещта пред един чудноват предмет в дъното на бюфета, толкова набръчкан и съсухрен, че беше трудно да се каже какво представлява. Беше черен и от кожа и приличаше на джудже. Когато го разгледах, отначало помислих, че е мумифицирано бебе негърче, а после ми заприлича на сгърчена стара маймунка. Накрая така и не можах да реша дали е на човек или животно. През средата беше препасан с двойна редица бели миди.

— Крайно интересно, наистина много интересно — каза Холмс, като се взираше в зловещата реликва. — Още нещо?

Бейнс безмълвно го поведе към мивката и протегна свещта. В нея бяха пръснати крайниците и тялото на някаква бяла птица, свирепо накъсана на парчета, както е била с перата. Холмс посочи гребена на обезобразената глава.

— Бял петел — отбеляза той. — Много интересно! Случаят наистина е изключително любопитен.

Но господин Бейнс беше запазил най-злокобния си експонат за накрая. Той извади изпод мивката цинкова кофа, пълна донякъде с кръв. После взе от масата тепсия с купчина овъглени костици.

— Нещо е било убито и изгорено. Събрахме ги от камината. Лекарят, който ги видя тази сутрин, каза, че не са човешки.

Холмс се усмихна и потри длани.

— Трябва да ви поздравя, инспекторе, за майсторската работа по случая. Надявам се, няма да ви засегна, ако кажа, че способностите ви надминават възможностите, с които разполагате.

В очите на инспектор Бейнс проблесна задоволство.

— Прав сте, господин Холмс, тук в провинцията линеем. Един такъв случай предоставя чудесна възможност и аз се надявам да не я изпусна. Какво е заключението ви за тези кости?

— Или са от агне, или от дете.

— А за белия петел?

— Необикновено, господин Бейнс, много необикновено. Бих казал почти уникално.

— Да, сър, в тази къща очевидно са живели много странни хора със странни привички. Един от тях е покойник. Дали не са го убили слугите му? Ако са те, ще ги заловим, защото всички пристанища са под наблюдение. Но аз не мисля така. Да, сър, не мисля така.

— Значи имате някаква хипотеза?

— И ще работя по нея сам, господин Холмс. Ако се справя, заслугата ще е само моя. Вие имате заслужена репутация, но аз тепърва трябва да градя моята. Ще се радвам, ако след това мога да кажа, че съм решил случая без ваша помощ.

Холмс се засмя добродушно:

— Добре, инспекторе. Вървете по своя път, аз ще вървя по моя. Ако пожелаете, по всяко време съм готов да споделя с вас моите резултати. Смятам, че вече видях в тази къща всичко, което може да се види, и има други места, където ще оползотворя времето си по-резултатно. Au revoir и успех!

По безчет неуловими признаци, които друг не би забелязал, долавях, че Холмс е попаднал на гореща следа. Колкото и безучастен да изглеждаше отстрани, стаеното нетърпение и напрежението в блесналите му очи и оживените движения ме увериха, че плячката не е далеч. Верен на навика си, той не ми каза нищо, а и аз, верен на моя, не зададох никакви въпроси. Стигаше ми да участвам в лова и да оказвам скромната си помощ за залавянето, без да разсейвам този концентриран ум с ненужно прекъсване. Когато му дойдеше времето, щях да науча всичко.

Ето защо зачаках, но за мое все по-голямо разочарование напразно. Минаваха ден след ден, а приятелят ми не напредваше. Един предобед беше в Лондон и от случайна забележка разбрах, че е посетил Британския музей. С изключение на това единствено пътуване, дните му минаваха в дълги и често самотни разходки или в бъбрене с неколцина селски клюкари, с които се бе запознал.

— Мисля си, Уотсън, че една седмица в провинцията ще е безценна за теб — отбеляза той. — Много е приятно да видиш първите зелени филизи на живия плет и ресите в лещака. Могат да се прекарат поучителни дни само с една лопатка, кутия и елементарен учебник по ботаника.

Самият той обикаляше, екипиран по този начин, но растенията, с които се прибираше вечер, не бяха много.

От време на време, докато се разхождахме, срещахме инспектор Бейнс. Когато поздравяваше приятеля ми, пълното му червендалесто лице се разливаше в усмивка и очичките му блестяха. Почти не говореше за случая, но от малкото казано разбрахме, че и той не е недоволен от развитието на нещата. Трябва обаче да призная, че бях малко изненадан, когато пет дни след убийството отворих сутрешния вестник и видях голямото заглавие:

ЗАГАДКАТА В ОКСШОТ РАЗКРИТА

ПРЕДПОЛАГАЕМИЯТ УБИЕЦ АРЕСТУВАН

Когато го прочетох на глас, Холмс скочи от креслото като ужилен.

— Не може да бъде! — извика той. — Да не искаш да кажеш, че Бейнс го е заловил?

— Да — отвърнах аз и зачетох дописката:

Голямо вълнение обхвана късно снощи Ъшър и околностите му, когато стана ясно, че е извършен арест във връзка с убийството в Оксшот. Както помнят читателите, господин Гарсия от вила „Глициния“ беше намерен мъртъв в общинската мера на Оксшот със следи от свирепо насилие по тялото, а същата нощ слугата и готвачът му избягаха, което подсказваше, че са замесени в престъплението. Беше изказано предположението, макар и недоказано, че убитият е държал в дома си ценности и че мотивът за престъплението е кражба. Инспектор Бейнс, който разследва случая, положи всички усилия, за да намери скривалището на бегълците, тъй като имаше основателни причини да смята, че не са стигнали далеч, а се спотайват в предварително подготвено убежище. От самото начало обаче бе сигурно, че накрая ще бъдат открити, той като готвачът според показанията на един-двама търговци, които го били зърнали през прозореца, бил човек със забележителна външност — огромен на ръст мулат с явни негърски черти. Той бил видян и след престъплението и полицейският служител Уолтърс го преследвал следващата вечер, когато проявил дързостта да се завърне във вила „Глициния“. Тъй като предположил, че подобно посещение има някаква цел и вероятно ще се повтори, инспектор Бейнс освободил къщата, но оставил засада в храстите. Снощи дивакът влязъл в капана и бил заловен след борба, в която тежко ранил полицейския служител Даунинг. Научаваме, че полицията ще пледира пред съда задържаният да остане в ареста и на това залавяне се възлагат големи надежди.

— Трябва незабавно да се срещнем с Бейнс! — извика Холмс и си грабна шапката. — Ще го хванем, когато излиза.

Забързахме по селската улица и както и очаквахме, видяхме инспектора да излиза от жилището си.

— Видели сте вестника ли, господин Холмс? — попита той и го протегна към нас.

— Да, Бейнс, видяхме го. Моля ви не се обиждайте, но ще си позволя да ви отправя едно приятелско предупреждение.

— За какво, господин Холмс?

— Проучих случая доста внимателно и не съм убеден, че вървите по вярната следа. Не ви съветвам да отивате толкова далеч, ако не сте сигурен.

— Много мило от ваша страна, господин Холмс.

— Уверявам ви, че ви желая само доброто.

Стори ми се, че за миг господин Бейнс почти намигна.

— Споразумяхме се всеки от нас да следва своята диря, господин Холмс. Това и правя.

— Чудесно! — каза Холмс. — Тогава не ме обвинявайте за нищо.

— Няма да го направя, сър, вярвам, че наистина ми мислите доброто. Но всеки от нас има свои методи, господин Холмс. Вие имате вашите, може би и аз също.

— Да не говорим повече за това.

— Винаги с радост ще ви съобщавам всичко ново. Този човек е абсолютен дивак, як като товарен кон и свиреп като дявол. Едва не отхапа палеца на Даунинг, наложи се няколко души да го обуздаят. Не говори думица английски, измъкнахме от него само някакво грухтене.

— И според вас имате доказателства, че той е убил господаря си?

— Не съм казал подобно нещо, господин Холмс, нищо такова не съм казал. Всички имаме свои пътечки. Вие вървете по вашата, аз по моята. Нали така се разбрахме.

Холмс сви рамене и отминахме.

— Не мога да разбера този човек. Като че ли си търси белята. Какво пък, да вървим, както каза, по своите пътеки и да видим къде ще ни изведат. Но в инспектор Бейнс се крие нещо, което не разбирам докрай. Седни в това кресло, Уотсън — каза Шерлок Холмс, когато се върнахме в „Бикът“. — Искам да те запозная с положението, тъй като довечера може би ще се нуждая от помощта ти. Ще ти представя развитието на случая, доколкото успях да го проследя. Колкото и да изглеждаше прост отначало, по пътя към решаването му се натъкваме на неочаквани трудности. Още има празнини, които трябва да запълним. По-късно ще се върнем на бележката, получена от Гарсия в нощта на убийството му. Можем да пренебрегнем идеята на Бейнс, че слугите на Гарсия са замесени в случая. Доказателство за това е фактът, че именно той е уредил гостуването на Скот Екълс с единствена цел осигуряването на алиби. Освен това именно Гарсия е кроял някакъв замисъл, и то престъпен замисъл, за същата нощ, през която е срещнал смъртта си. Казвам престъпен, защото само човек с престъпни намерения ще се опита да си осигури алиби. В такъв случай кой е най-вероятният му убиец? Явно човекът, срещу когото е бил насочен престъпният заговор. Струва ми се, че дотук догадките ми са верни. А сега да видим причината за изчезването на слугите на Гарсия. Те всички са били съучастници в същото неизвестно престъпление. Ако то бе осъществено успешно, след завръщането на Гарсия всякакво подозрение щеше да се разсее от показанията на англичанина и всичко щеше да свърши добре. Но начинанието е било опасно и е имало вероятност самият той да стане жертва. И затова уговорката е била, в случай че не се върне в уречения час, съучастниците му да се укрият в някакво предварително подготвено място, където биха могли да избягат от правосъдието и по-късно да направят нов опит. Това напълно би обяснило фактите, нали?

Цялата необяснима загадка сякаш се разплиташе пред очите ми. И както винаги се питах как дотогава бях останал сляп за всичко това.

— Но защо единият слуга се е върнал?

— Предполагам, че когато са избягали презглава, е забравил нещо ценно, нещо, с което не е могъл да се раздели. Това би обяснило упорството му, нали?

— А каква е следващата брънка?

— Следващата брънка е бележката, получена от Гарсия по време на вечеря. Тя сочи съучастника в другия край. Но къде по-точно? Вече ти показах, че вероятно се е намирал в голямо имение, а броят им в околността е ограничен. Посветих първите дни в селото на поредица разходки, като между ботаническите си проучвания се запознах с всички големи имения и със семейната история на обитателите им. Една-единствена къща прикова вниманието ми — Горен Гейбъл, прочутото имение от времето на Джеймс Първи^[1] на километър и половина от Оксшот и на по-малко от километър от местопрестъплението. Останалите имения са собственост на прозаични и благопорядъчни люде, но господин Хендерсън от Горен Гейбъл несъмнено е необикновен човек, на когото могат да се случат необикновени неща. Затова съсредоточих вниманието си върху него и останалите обитатели на имението. Странна компания, Уотсън, като най-странен от всички е самият той. Успях да се срещна с него под благовиден претекст, но май прочетох в черните му, дълбоки и мрачни очи, че е напълно наясно със заниманията ми. Към петдесетгодишен мъж е, силен, жизнен, със сива коса, гъсти черни вежди, гъвкава походка и вид на император — жесток и деспотичен човек, който зад суровите черти крие огнен дух. Или е чужденец, или е живял дълго време в тропиците, защото е мургав и сух, но много жилав. Неговият приятел и секретар господин Лукас очевидно е чужденец, с шоколадова кожа, хитър, мазен и гъвкав като пантера, ужасно изискан в приказките. Както виждаш, Уотсън, вече разполагаме с две групи чужденци — във вила „Глициния“ и в Горен Гейбъл — и празнините започват да се запълват. Тези двама мъже, близки и доверени приятели, са в центъра на домакинството. Но има и още една личност, която вероятно е още по-важна за непосредствената ни цел. Хендерсън има две дъщери, на единайсет и тринайсет години. Гувернантката им госпожица Бърнет е около четирийсетгодишна. Освен нея има и един камериер. Тази групичка образува истинско семейство, защото пътуват заедно, а господин Хендерсън е голям пътешественик. Върнал се е в Горен Гейбъл едва преди няколко седмици след едногодишно отсъствие. Мога да добавя, че е баснословно богат и каквито и да са прищевките му, лесно може да ги задоволи. Освен това къщата е пълна с икономи, лакеи, прислужнички и обичайния охранен и ленив персонал на всяко голямо провинциално английско имение. Толкова научих отчасти от селските клюки, отчасти чрез собствените си наблюдения. Няма по-добри информатори от несправедливо уволнените слуги и на мен ми провървя да открия един от тях. Разбира се, нямаше да го срещна, ако не бях го потърсил. Както отбеляза Бейнс, всеки си има методи. Та моите ми помогнаха да открия Джон Уорнър, бивш градинар в Горен Гейбъл, уволнен в пристъп на гняв от тираничния му господар. Той пък има приятели сред слугите в къщата, обединени от страха и неприязънта към господаря. Така получих ключа за тайните на имението. Странни хора, Уотсън! Не твърдя, че вече всичко ми е ясно, но поне хората не могат да останат незабелязани. Къщата е с две крила, слугите живеят в едното, а семейството — в другото. Единствената връзка между двете крила е камериерът на Хендерсън, който сервира по време на хранене. Всичко се отнася до определена врата. Гувернантката и децата излизат само в градината. Хендерсън никога не ходи сам, чернокожият секретар му е като сянка. Слугите си шушукат, че господарят им изпитва ужасен страх от нещо. „Продал си е душата на дявола за пари — каза ми Уорнър — и сега чака той да дойде и да си поиска своето.“ Никой няма представа, откъде идва и какъв е. Много е жесток. На два пъти Хендерсън се нахвърлял с камшик върху селяни и само благодарение на дълбоката кесия и солидното обезщетение му се разминал съдът. А сега, Уотсън, да видим положението в светлината на тези нови сведения. Можем да приемем, че писмото е от някой от това странно семейство и е представлявало уговореният знак Гарсия да извърши някакво вече планирано покушение. Кой е написал бележката? Явно човек от крепостта, при това жена. Кой, ако не госпожица Бърнет, гувернантката? Всички улики водят към нея. Да приемем за момента тази хипотеза и да видим до какво ще доведе. Ще добавя, че възрастта и характерът на госпожица Бърнет категорично изключват първоначалното ми предположение за любовна история. Ако бележката е написана от нея, тя вероятно е приятелка и съучастничка на Гарсия. Тогава какво би направила при вестта за смъртта му? Ако го е сполетяла при някакво престъпно деяние, вероятно ще мълчи. И все пак е вероятно дълбоко в сърцето си да изпитва скръб и омраза към убийците и да помогне, с каквото може, те да получат възмездие. Можем ли в такъв случай да се срещнем с нея и да се опитаме да я използваме? Това беше първата ми мисъл. Но тук изниква един злокобен факт. Никой не е виждал госпожица Бърнет от нощта на убийството. Оттогава е изчезнала. Жива ли е? Дали не е убита в същата нощ като приятеля, когото е повикала? Или е само затворена? Това са въпроси, на които тепърва предстои да отговорим. Ти, Уотсън, ще оцениш колко сложно е положението. Няма нищо, на което да се опрем и да поискаме арест. Изложена пред съда, цялата ни постройка ще изглежда нереална. Изчезването на жената не означава нищо в този необикновен дом, където всеки обитател може да остане невидим със седмици. И все пак има вероятност в настоящия момент животът й да е в опасност. По силите ми е само да следя къщата и да оставя агента си Уорнър на пост до портала. Не можем да си позволим подобно положение да продължава дълго. Ако законът е безсилен, трябва сами да поемем риска.

— Какво предлагаш?

— Знам коя е нейната стая. Дотам може да се стигне по покрива на една външна пристройка. Предлагам довечера двамата да идем и да проверим дали няма да намерим точно там отговора на загадката.

Трябва да призная, че перспективата не ми се стори примамлива. Стара къща, в която цари злокобен дух, странни и чудати обитатели, неизвестни опасности, свързани с проникването ни в къщата, и това, че се поставяхме извън закона — всичко това никак не ме въодушевяваше. Но в хладнокръвните разсъждения на Холмс се криеше нещо, което не даваше на човек никаква възможност да се отклони от замисленото приключение. Ясно бе, че това е единственият начин да се стигне до решение. Мълчаливо стиснах ръката му и жребият беше хвърлен.

Но не беше писано разследването ни да има толкова рискован завършек. Към пет часа, вече на смрачаване, в стаята ни се втурна развълнуван селянин.

— Заминаха, господин Холмс. Хванаха последния влак. Дамата се отскубна и сега е долу в един файтон.

— Отлично, Уорнър! — извика Холмс, като скочи. — Уотсън, празнините се запълват стремително.

Във файтона седеше жена, почти припаднала от нервно изтощение. По изпитото й лице се четяха следите от неотдавнашна трагедия. Главата й беше отпусната апатично, но когато я вдигна и обърна към нас безизразните си очи, видях, че зениците й представляват две черни точици в центъра на големите сиви ириси. Беше упоена с опиум.

— Наблюдавах портата, както ми заръчахте, господин Холмс — каза нашият пратеник, уволненият градинар. — Когато каретата излезе, я проследих до гарата. Жената вървеше като насън, но когато се опитаха да я качат на влака, се опомни и започна да се съпротивява. Натикаха я във вагона. Тя пак се отскубна. Застъпих се за нея, настаних я във файтона и ето ни тук. Няма да забравя лицето на прозореца на вагона, докато я отвеждах — черноокия жълт дявол с изкривена от бяс физиономия. Няма да живея дълго, ако му попадна в ръцете.

Качихме жената горе, сложихме я на канапето и няколко чаши силно кафе не след дълго прочистиха ума й от мъглите на опиата. Холмс повика Бейнс и му обясни накратко положението.

— О, сър, намерили сте доказателството, което ми е нужно — каза инспекторът, стискайки сърдечно ръката на приятеля ми. — От самото начало и аз вървя по същата следа.

— Какво! Подозирали сте Хендерсън?

— Да, господин Холмс. Докато вие дебнехте в храстите до Горен Гейбъл, аз ви виждах от едно съседно дърво. Просто беше въпрос на късмет кой пръв ще получи доказателства.

— Тогава защо арестувахте мулата?

Бейнс се подсмихна.

— Бях сигурен, че Хендерсън, както се е нарекъл, усеща, че е под подозрение, и докато има някаква опасност, ще се спотайва и няма да предприема нищо. Арестувах невинен човек, за да го накарам да си мисли, че сме свалили подозрението от него. Знаех, че тогава вероятно ще се разкрие и ще ни даде възможност да стигнем до госпожица Бърнет.

Холмс сложи ръка на рамото на инспектора.

— Ще стигнете далеч в попрището си. Притежавате инстинкт и интуиция — каза той.

Бейнс се изчерви от удоволствие.

— Цяла седмица на гарата дежури цивилен полицай. Където и да идат обитателите на Горен Гейбъл, той ще ги държи под око. Но сигурно му е било трудно да реши какво да прави, когато госпожица Бърнет се е изскубнала. Слава Богу, че вашият съгледвач се е погрижил за нея и всичко свърши добре. Не можем да го арестуваме без нейните показания, затова колкото по-скоро ги получим, толкова по-добре.

— Тя се възстановява с всяка минута — каза Холмс, като хвърли поглед към гувернантката. — Но кажете ми, Бейнс, що за човек е този Хендерсън?

— Хендерсън — отвърна инспекторът — е дон Мурильо, наричан навремето Тигъра на Сан Педро.

Тигъра на Сан Педро! За миг като светкавица през ума ми мина цялата история на този мъж. Беше прочут като най-разгулния и кръвожаден тиранин, управлявал някога под маската на цивилизован управник. Силен, безстрашен и пълен с енергия, той имаше достатъчно достойнства, за да тероризира народа си в продължение на десет-дванайсет години. Името му всяваше ужас в цяла Централна Америка. Накрая се бе вдигнал всеобщ бунт срещу него. Но с извънредната си хитрост той усетил задаващата се опасност и скришом натоварил съкровищата си на борда на кораб с екипаж, съставен от предани поддръжници. На следващия ден бунтовниците превзели празен дворец. Нямало ги диктатора, двете му деца, секретаря и богатството. От този миг той изчезнал вдън земя и в европейските вестници често се пишеше за него.

— Да, сър, дон Мурильо, Тигъра на Сан Педро — повтори Бейнс. — Ако направите справка, ще видите, че цветовете на Сан Педро са зелено и бяло като в бележката, господин Холмс. Той се наричаше Хендерсън, но аз проследих назад дирята му през Париж, Рим и Мадрид до Барселона, където корабът му акостирал през 1886 година. Търсили са го през цялото време, но едва тук успели да го намерят.

— Откриха го преди година — обади се госпожица Бърнет, която беше седнала и напрегнато следеше разговора. — Направиха опит за покушение, но някакъв зъл дух го спаси. Ето и сега, благородният самоотвержен Гарсия загина, а чудовището още е живо. Но ще дойде друг, след него ще има и още, това е толкова сигурно, колкото утрешният изгрев.

Тя стисна в юмруци слабите си ръце и лицето й пребледня от прилив на омраза.

— Но как попаднахте вие сред тях, госпожице Бърнет? — попита Холмс. — Как така една английска дама се оказва замесена в тази смъртоносна история?

— Защото на света няма друг начин да се въздаде справедливост. Какво го е грижа английското правосъдие за реките кръв, пролети преди време в Сан Педро, или за кораба, натоварен с откраднати богатства? За вас това са престъпления, извършени сякаш на друга планета. Но ние знаем. Ние познахме истината в скръб и страдание. За нас няма по-страшен дявол от Хуан Мурильо и няма да имаме покой, докато жертвите му продължават да зоват за възмездие.

— Без съмнение той е точно такъв, какъвто го описвате — каза Холмс. — Чух, че бил звяр. Но какво общо има това с вас?

— Ще ви разкажа всичко. Полицията на този злодей под един или друг предлог убиваше всеки, срещу когото имаше и най-малкото подозрение, че след време може да стане опасен бунтовник. Моят съпруг — истинското ми име е сеньора Виктор Дурандо — беше посланик на Сан Педро в Лондон. Тук се запознахме и се оженихме. Не е имало по-благороден човек от него. За нещастие Мурильо чу за неговите достойнства, привика го под някакъв претекст и заповяда да го застрелят. Предчувствайки съдбата си, той ме накара да остана тук. Земите му бяха конфискувани, а аз получих пенсия и останах да скърбя. После тиранинът падна. Избяга, както казахте. Но безчет хора, чийто живот той разби, чиито най-близки и скъпи същества бяха подложени от него на страдания и смърт, не пожелаха да оставят нещата така. Обединиха се в съзаклятие, което ще изчезне едва след като извърши делото си. Когато познахме в Хендерсън сваления тиранин, задачата ми беше да се промъкна в семейството му и да осведомявам останалите за всяко негово движение. Успях да го сторя, получих работа като гувернантка. Той дори не подозираше, че тази, която седи срещу него на масата, е жената, чийто съпруг той бе изпратил на небето за по-малко от час. Усмихвах му се, занимавах се с децата и чаках да настъпи часът ми. В Париж беше направено покушение, уви, неуспешно. Обикаляхме напосоки из Европа, за да се отървем от преследвачите, и накрая се върнахме в тази къща, която бе наел при първото си пристигане в Англия. Но и тук го очакваха пратениците на правосъдието. Тъй като знаеше, че ще се върне тук, Гарсия, син на бивш висш сановник в Сан Педро, го чакаше с верните си другари с по-скромен произход, но и в тримата гореше пламъкът на отмъщението. През деня не можеше да стори нищо, защото Мурильо вземаше всевъзможни предпазни мерки и никъде не мърдаше без неотлъчната си сянка Лукас, или Лопес, както беше известен по времето на своето величие. Нощем обаче спеше сам и отмъстителят би могъл да го стигне. Написах последните указания, защото Мурильо винаги беше нащрек и непрекъснато сменяше спалнята си. Трябваше да се погрижа вратата да е отключена, а сигналът със зелена и бяла светлина на прозореца към пътя трябваше да уведоми Гарсия, че всичко е наред или че покушението се отлага. Но всичко се обърка. По някакъв начин съм събудила подозренията на секретаря Лопес. Той се промъкна зад мен и се хвърли отгоре ми точно когато завършвах бележката. Двамата с господаря му ме завлякоха в моята стая и обявиха, че съм осъдена на смърт като предателка. Готови бяха на място да ме убият с ножовете си, ако можеха да избягнат последиците. Накрая след дълго умуване решиха, че убийството ми е свързано с голям риск. Но решиха да се отърват завинаги от Гарсия. Запушиха ми устата и Мурильо започна да ми извива ръката, докато не им казах адреса. Кълна се, че щях да мълча, дори да я беше счупил, ако знаех какво ще сторят с Гарсия. Лопес сложи адреса на бележката, написана от мен, запечата я с копчето на ръкавела си и я изпрати по прислужника Хосе. Не знам как са го убили, знам само, че именно ръката на Мурильо е нанесла смъртоносните удари, защото Лопес остана да ме пази. Мисля, че звярът е чакал в храстите, между които се вие алеята, и е нападнал Гарсия, когато е минавал. Отначало мислеха да го оставят да влезе в къщата и да го убият като крадец, но решиха, че ако се окажат замесени в разследване, току-виж самоличността им излезе наяве и станат уязвими за нови нападения. Имаше вероятност със смъртта на Гарсия преследването да спре, тъй като подобна смърт можеше да уплаши и да обезкуражи останалите. Можеше всичко да им се размине, ако аз не знаех. Не се съмнявам, че имаше мигове, когато животът ми висеше на косъм. Бях затворена в стаята ми, подложена на най-ужасяващи заплахи, жестоко малтретирана, за да сломят духа ми — вижте раната на рамото ми и синините по ръцете ми, — а когато се опитах да извикам през прозореца, ми запушиха устата. Това жестоко пленничество продължи пет дни, като ме хранеха, колкото да не умра от глад. Днес следобед ми донесоха обилен обяд, но след като го изядох, разбрах, че са ме упоили. Като насън си спомням, че ме завлякоха до каретата. В същото състояние ме качиха във влака. Едва тогава, когато той вече тръгваше, изведнъж осъзнах, че свободата ми е в собствените ми ръце. Изскочих навън, те се опитаха да ме издърпат обратно и ако не ми беше помогнал този добър човек, който ме отведе до файтона, така и нямаше да успея да им се изплъзна. Сега благодарение на Бога завинаги съм спасена от ръцете им.

Всички изслушахме внимателно този необикновен разказ. Холмс наруши мълчанието.

— Проблемите ни не са свършили — поклати той глава. — Работата на полицията свършва, но предстои работата на правосъдието.

— Точно така — потвърдих аз. — Един ловък адвокат може да представи всичко като самозащита. Възможно е в миналото да са извършили стотици престъпления, но могат да бъдат съдени само за това.

— Хайде, хайде — каза ободрително Бейнс. — Аз имам по-голяма вяра в правосъдието. Самозащитата е едно. А да причакаш хладнокръвно човек с намерение за убийство, е съвсем друго, на каквато и опасност да си бил изложен. Не, не, всички ние ще бъдем удовлетворени, когато видим обитателите на Горен Гейбъл на следващата сесия на Лондонския съд.

Историята обаче показа, че трябваше да измине още време, преди Тигъра на Сан Педро да си получи заслуженото. С хитрост и дързост той и спътникът му се отървали от преследвача, като влезли в някаква сграда на улица „Едмънтън“ и излезли през заден вход на площад „Кързън“. От този ден никой повече не ги видя в Англия. Половин година след това в стаите им в хотел „Ескориал“ в Мадрид бяха намерени убити маркиз Монталва и секретарят му сеньор Рули. Престъплението беше приписано на нихилисти и убийците така и не бяха арестувани. Инспектор Бейнс ни посети на улица „Бейкър“ с писмено описание на чернокожия секретар и властните черти, приковаващите черни очи и гъстите вежди на господаря му. Не остана никакво съмнение, че макар и закъсняло, правосъдието най-накрая беше възтържествувало.

— Объркан случай, скъпи Уотсън — отбеляза Холмс, докато пушеше лулата си след вечеря. — Няма да можеш да го представиш в сбитата форма, която толкова обичаш. Той се състои от две части, засяга две групи тайнствени личности, а допълнително го усложнява достопочтеното присъствие на приятеля ни Скот Екълс, благодарение на когото разбрах, че убитият е имал методичен ум и силно развит инстинкт за самосъхранение. Забележителен е дори само фактът, че сред същинска джунгла от улики, добити и с ценното съдействие на инспектора, не изпуснахме най-важното и минахме по лъкатушещата пътека. Има ли нещо, което да е останало неясно за теб?

— Защо се е върнал мулатът?

— Мисля, че обяснението се крие в странното чудовище в кухнята. Готвачът е бил първобитен дивак от горските пущинаци на Сан Педро и това е бил неговият фетиш. Когато са побягнали към предварително подготвеното убежище — вече заето без съмнение от съучастник, — другарят му го е убедил да не взема толкова издайнически предмет. Но сърцето на мулата е останало с него и отново го е отвело там на следващия ден, когато, надничайки през прозореца, е зърнал оставения на пост полицай Уолтърс. Изчакал е още три дни и накрая благоговението или суеверието са го накарали да опита отново. Инспектор Бейнс, който с обичайното си лукавство омаловажи пред мен това произшествие, му е заложил капан, в който той е попаднал. Нещо друго, Уотсън?

— Разкъсаната птица, кофата с кръв, обгорелите кости и изобщо загадката със странния вид на кухнята?

Холмс се усмихна, като отвори бележника си.

— Прекарах един предобед в Британския музей в четене на това-онова. Ето един цитат от труда на Екерман „Вуду и негърските религии“: Последователят на вуду не предприема нищо важно, без да направи жертвоприношение пред нечистите си богове. В крайната им форма тези обичаи са във вид на човешко жертвоприношение, последвано от канибализъм. По-честите жертви са бял петел, който бива разкъсван жив, или черен козел, чието гърло се прерязва, а трупът се изгаря. Виждаш, че нашият дивак е следвал ритуала много строго. Това е нелепо, Уотсън — добави Холмс, докато бавно закопчаваше бележника си, — но както вече имах случай да отбележа, от нелепото до ужасяващото има само една крачка.