Карол Бък
Сензационна новина (8)

Осма глава

— По дяволите! — Гюс Мълрони тръшна телефонната слушалка. Беше бесен.

— Какво става? — попита Кристи, като се мъчеше да запази самообладание. Бе влязла тук от студиото преди няколко минути.

— Какво ли не! Не стига, че проклетият ток спря, ами и телефоните не работят!

Кристи погледна към главния инженер, Анди Касъл. Той стоеше в контролната зала и се опитваше да оправи пулта за управление на робокамерите.

— Има ли шанс да се свържем с екипа ни?

Той я погледна едва-едва и поклати глава:

— Все още не.

Кристи се обърна към Гюс:

— Какво става с другите телевизионни станции? Може би някой…

— Свързах се с тях. Ако някой научи нещо, ще разберем веднага!

Кристи започне да хапе долната си устна и изтри потните от притеснение длани в полата си. Чувстваше се съвсем безпомощна!

— И ние сме загрижени, Кристи! — рече Дейв Бомън.

Въпреки че искаше да я успокои с тези думи, те прозвучаха като упрек.

— Зная! — бързо отвърна тя. — Съжалявам, ако… — Погледна Дейв.

Въпреки острия тон, на лицето му беше изписано притеснение.

— Неизвестността е тежко нещо — вметна Гюс.

Настъпи продължително мълчание. Най-накрая Кристи го наруши с въздишка и каза:

— Наистина е тежко! — Имаше чувството, че всеки в контролната зала е вперил поглед в нея. — Как е Сю Бий? — попита тя след няколко секунди.

— По-добре е, а освен това успяхме и да се свържем със съпруга й — отговори Дейв Бомън, изпитал чувство на облекчение от смяната на темата. — Той е вече на път за насам. В момента Уоли наблюдава Сю Бий и каза, че имало още доста време до раждането…

— Мислиш, че щом Уоли е синоптик и може да прогнозира времето, ще успее да се справи и с прогнозата за времето на раждането, така ли? — изрече Гюс, възвръщайки обичайния си саркастичен тон.

— От всички нас той е най-близко до експерт в тази област, а освен това жена му е раждала четири пъти, включително близнаци.

Последва ново мълчание, този път прекъснато от директора на продукцията Уейн Джексън.

— Ей, Фил, какви са последните новини от любовното гнезденце? — попита той.

Звукооператорът се обърна и каза:

— Мисля, че Линда позагуби апетита си за „салами“…

— Любовна свада, а?

— Позна! Ако…

— Какво става в другия асансьор? — прекъсна го Кристи. — Всички ли са добре? — Нямаше никакво намерение да слуша каквото и да е за любовни свади!

— О, да, добре са! Само чуй! — Фил включи едно копче и залата се изпълни пеещи мъжки гласове. След няколко секунди звукооператорът изключи връзката и обясни: — Момчетата решиха да попеят, когато Линда и Брент започнаха да се карат и да си викат.

— За какво се карат? Да не би тя най-сетне да е разбрала какво представлява в действителност господин Салам? — Гюс млъкна, защото в този момент в залата нахълта Айчарт.

Беше потен и без риза. И се усмихваше. Сърцето на Кристи се преобърна.

— Току-що се обади портиерът. Съпругът на Сю Бий най-сетне е пристигнал. Качва се насам.

Кристи се сви.

— Благодаря ти, Айчарт! — каза Дейв Бомън след миг.

— Няма защо! Вече казах на Сю Бий. Като я видях как се чувства, се засрамих, че тази година пак забравих Деня на майката. Майка ми не ме е родила в болница, но аз винаги съм смятал, че преувеличава в разказите си за това, което е изпитала. Никога вече няма да пропускам Деня на майката! Е, както и да е, някакви новини от Мич?

— Все още не.

— Е, нали знаете какво казват: липсата на лоши новини е вече добра новина, нали?

— В този случай липсата на новини е ад, хлапе! — отвърна рязко Гюс.

Кристи погледна по-възрастния мъж и той й отвърна с поглед, пълен със съчувствие.

Изведнъж тя разбра причината за състрадателното му изражение. Той знаеше! Нямаше представа как е научил, но беше абсолютно сигурна, че знае и за връзката й с Мич, и за скарването им!

— Ще се върна след минута — каза Кристи и тръгна към изхода.

В гърлото й беше заседнала буца.

— Всичко ще бъде наред с Мич — увери я някой, докато тя излизаше.

Тя знаеше, че е така. Но Мичъл Томас Нелсън бе не само неин любовник, но и най-добрият й приятел! В съзнанието й отново изплуваха спомените…

 

 

… Мич не изчака и седмица, за да използва телефонния номер, който тя му даде в Ню Орлиънс. Обади й се още на другия ден.

Два дни по-късно и тя му се обади.

Когато най-сетне успяха да се видят, беше януари. През това време проведоха толкова телефонни разговори, че сметките им съперничеха на външния дълг на няколко малки държави. Кристи написа на Мич повече от две дузини писма и получи в отговор поне още толкова. В едно от тези писма Мич я информираше за официалното разтрогване на брака си.

Уговориха си среща или по-точно използваха това, че трябваше да бъдат във Вашингтон в един и същи ден.

Чувстваха се притеснени, когато се срещнаха на летището.

Флиртуваха по време на дългата и спокойна вечеря.

Целуваха се пред нейната хотелска стая. Но…

Въпреки своята страст тя изпитваше неудобство, скованост и несигурност. Вместо да ги сближи, поривът на физическата им интимност ги отдалечаваше един от друг с всеки изминал миг…

Тя искаше всичко да е като в Ню Йорк преди повече от десет години. Копнееше да бъде завладяна от безумно желание, да бъде отнесена в небитието на крилете на безпаметното удоволствие…

Това обаче не се случи.

— Побързай, моля те! — подканваше го със страстни целувки Кристи.

— Опитвам, но не мога да сваля проклетия цип на роклята ти.

Кристи се измъчваше от нетърпение, граничещо с отчаяние.

Мич все още се мъчеше да разкопчее ципа.

— Скъсай го!

— Кое?! — Очевидно бе истински шокиран.

— Просто го скъсай!

— Искаш да скъсам…

На вратата се почука.

Те замръзнаха.

Чу се ново почукване.

— Кой е? — едва успя да промълви Кристи.

— Обслужване по стаите. Искате ли да ви оправя леглото? — отвърна напевен женски глас. Кристи усети как Мич пуска ципа. — Госпожо? — обади се отново гласът.

— Не, благодаря — отвърна Кристи.

— Добре, госпожо, лека нощ!

Настъпи тягостна тишина. След няколко секунди Кристи се обърна и погледна Мич. Почувства се така, сякаш го виждаше за първи път.

Върху лицето му бе изписано объркване, но също и облекчение. Тогава тя разбра, че няма да се любят. Не и тази нощ. Не тук.

Знаеше, че и Мич го е разбрал.

Нямаше нужда от думи. Те се отдръпнаха един от друг и започнаха да оправят дрехите си.

— Проклет цип! — промърмори тя през зъби, като се опитваше да вдигне наполовина сваления от Мич цип на роклята си.

— Нека да ти помогна — каза тихо Мич, като отстрани нежно ръцете й.

Докосването му бе като нежна милувка. Повреденият допреди миг цип безшумно се плъзна нагоре. Тя трепна, когато усети допира на пръстите му до врата си.

— Готово — промърмори той.

След миг тя го погледна и промълви:

— Мич, аз…

Той поклати глава.

— Знам, Кристи. Повярвай ми, разбирам.

— Исках всичко да бъде като преди…

— И аз, скъпа!

За първи път от десет години насам тя чуваше това обръщение. Сърцето й пропусна един удар. Цялата се изчерви.

— Какво стана с нас, Мич?

Той отстъпи крачка назад, прокара пръсти през косата си и устните му се извиха в печална усмивка:

— Мисля, че през последните няколко месеца станахме добри приятели…

— П-приятели ли? — Бе шокирана от тази дума и особената му усмивка. — Но ние си бяхме приятели…

— Така ли, Кристи? Може ли приятели да се разделят по начина, по който се разделихме ние преди десет години? — Усмивката изчезна от лицето му. Тя не знаеше какво да отвърне. — Помисли си — настоя.

Кристи го послуша и тогава осъзна правотата на думите му. Никога не бяха усещали близостта, която двамата с Мич изпитаха при неочакваната си среща в Ню Орлиънс, с изключение може би на онези часове в метрото…

— Не вярваш ли, че приятелите могат да бъдат любовници? — попита накрая тя.

— Не вярвам, че приятелите могат да си легнат заедно за една нощ и на другата сутрин всеки да тръгне по своя собствен път — отговори той честно. — А ние знаем, че точно това ще се случи утре…

Болка прободе сърцето й. Какво очакваше всъщност? Може би, че физическата им близост ще доведе до обещания за вечна любов? Или до ново предложение за женитба?

Знаеше, че нито едното, нито друго ще станат. Женитбата никога не е била за нея или, по-скоро, тя никога не е била за женитба…

Повдигна глава и погледна към мъжа, който беше нейният първи любовник.

— Беше ми хубаво, Мич! Беше ми хубаво отново да ме докосваш, а и аз да мога да те докосвам! — промълви тя.

— Беше повече от хубаво — поправи я той, като не се опитваше да скрие вълнението от нейното признание.

— Да, но… Не беше правилно.

— Зная…

Известно време двамата стояха и се взираха един в друг. Накрая тя каза:

— Значи ще бъдем приятели! — и протегна ръка.

— Да, приятели! — каза той и я пое.

 

 

След повече от четири години приятелство Мич предложи на Кристи работа като водеща журналистка в емисиите на „УИЗ“ в шест и в единайсет часа вечерта. Това, че тя прие работата, накара и двамата да се почувстват чудесно.

— Отдавна ми се искаше да работя с теб — каза й той с глас, изпълнен с възхищение.

— И на мен — отговори тя.

— Имаш ли някакви опасения?

— Професионални ли? — усмихна се тя, като оглеждаше някои от бъдещите си колеги.

— И лични — усмихна се той, уловил посоката на мислите й.

— Не! А ти?

— Никакви!

Те си стиснаха ръцете, като че сключваха сделка. И изпълняваха правилата на тази неписана сделка до онази гореща юнска вечер…

Колата й не запали и Мич й предложи да я закара до тях. Когато стигнаха, тя го покани на чаша кафе и той прие с безгрижна усмивка. Говориха си и случайно се докосваха, както им се беше случвало много пъти преди. И все пак тази вечер имаше нещо различно…

Те се докосваха отново и отново, започнаха да се целуват — отначало плахо и бавно, после ненаситно, като копнееха за още и още ласки.

Любиха се. После пак. И пак. Преживяването им бе толкова страстно и красиво, че надхвърляше всички представи на Кристи.

На следващата сутрин тя се събуди от чувственото докосване на Мич. За първи път през своя живот изпитваше истинско спокойствие и щастие. Осъзна, че точно това е животът, за който мечтае…

Двайсет и седем дни по-късно Мич й каза, че това, което е така прекрасно за нея, за него е недостатъчно.

Той — нейният приятел и любовник, искаше много повече. Искаше…

 

 

— Кристи? — Прекъсна мислите й Гюс Мълрони.

Тя осъзна, че се намира в една от редакторските кабини. Нямаше представа как се е озовала там. Но това нямаше никакво значение. Съществуваше едно-единствено важно нещо!

— Има ли някакви новини от Мич? — попита тя.

— Не, съжалявам…

Кристи стисна зъби. Прехапа устни, като се опита да потисне въздишката си. След миг усети соления вкус на собствената си кръв.

„Господи, пази го! Нека се върне жив и здрав“, молеше се тя с отчаяние.

— Виж, Кристи…

— Откога знаеш, Гюс?

— За вас с Мич ли? Не знаех нищо със сигурност до днес. След събранието обаче си поговорихме с Мич…

— А преди това?

— Не е задължително да завариш двама души да се карат в асансьора, за да разбереш, че между тях има нещо. Още от самото начало бях почти сигурен, че имате любовна връзка.

— Вероятно както и всички останали от „УИЗ“…

— Ти май се притесняваш хората да не мислят, че си получила работата си както Дилия, нали?

— А те така ли си мислят в действителност?

— Има ли значение?

Тя бе готова да отговори по единствения логичен начин, обаче се спря. Преди двайсет и четири часа разкритието за тяхната връзка щеше ужасно да я притесни — тогава бе много загрижена за професионалната си репутация, но сега… Това вече нямаше значение.

— Не, защото Мич и аз знаем истината — отвърна Кристи.

— Той не би позволил на хората да си мислят лошо за теб. Страшно се гордее с добрата ти работа, Кристи. И разбира колко е важна за теб твоята кариера. Може би преди не го е показвал, но сега…

— Мич ти е разказал какво се случи между нас преди петнайсет години, така ли? Казал ти е как се разделихме?!

— До най-малката подробност — кимна той.

— А спомена ли какво стана вчера?

— Да. Щели сте да се жените, но не сте го направили.

— А каза ли ти, че… вината е моя? — изчерви се тя.

— Всъщност останах с впечатлението, че си мисли, че е негова.

— Как така негова? Та нали аз съм тази, която…

— … го обича? — завърши вместо нея той.

— Да…

— … но? — подсказа й Гюс с усмивка. Тя се стресна. — Мич побесня, когато му казах „но“ — поясни той.

— Мич смята, че използвам думичката „но“, за да бягам от отговорност.

— Наистина ли е така? — Не чакаше отговор от нея. Признанието беше изписано на лицето й… — От какво се опитваш да избягаш? От Мич ли?

— Не! — избухна Кристи. — Така ли си мисли Мич?

Гюс не й отговори. Изглеждаше зает със своя бележник. После каза:

— Страх те е, че той се опитва да постави кариерата си над твоята, нали?

Въпросът я свари неподготвена. След момент тя поклати глава отрицателно.

— Сигурна ли си, Кристи? — настояваше Гюс.

— Може би преди време изпитвах подобни страхове. Но не и сега.

От момента, в който решиха да бъдат приятели, вместо любовници, Мич бе нейният най-верен помощник и съветник. Кристи се надяваше, че и тя е била такава за него.

— Значи проблемът е в брака?

— Бракът ме плаши страшно много, Гюс!

— Мич иска да се ожени за теб, за да е сигурен, че няма да те загуби!

— Как е възможно да не е сигурен след всичките тези шестнайсет години?!

Тя си спомни за неделята, когато се съгласи да се омъжи за него. Тогава той я попита дали е сигурна, но тя избегна въпроса с друг: „Нали точно това искаш?“.

Нищо чудно, че Мич искаше да бъде сигурен. След всички тези „но“, „ако“ и „ами“.

Нямаше дори едно нещо, което да му бе обещала без условности и уговорки… Ужаси се от себе си и от това, което беше направила.

Твърде млада бе разбрала, че любовта причинява болка. Разкриването на чувствата и мислите открито и честно — най-често водеше до разочарование. А можеше да стане и по-лошо. И тя се научи да крие своите чувства винаги и от всички. Намираше спасение в работата си и я използваше като защитна стена. Кристи беше толкова смела в професията си, колкото бе плаха в личния си живот…

— Кристи, Гюс! Къде сте? — Гласът на Дейв Бомън звучеше тревожно.

— Тук сме! — извика Гюс.

След миг Дейв се появи на вратата.

— Ники Мартин е откарана в болница.

Кристи изтръпна. Ники Мартин бе от екипа на „УИЗ“, изпратен да отразява безредиците в южните квартали.

— Какво се е случило?

— Била е ударена с бутилка. Не е много сериозно. Някой от екипа е подгонил хулиган, а Мич се опитал да успокои нещата…

— И после? — подкани го нетърпеливо Кристи.

— Не знам. Ники е единствената, която е в болница. Опитваме да се свържем с подвижната станция и с полицията, но засега безуспешно. — Режисьорът млъкна за миг, огледа безмълвно Кристи и накрая каза: — Виж, Кристи, разбирам те. Ако искаш почивка…

— Не! Ще водя следващата емисия! И по-следващата! И когато имаме връзка с Мич! Не „ако“, а „когато“! Аз ще бъда на мястото си тъкмо заради него!

— Но…

— Без „но“!

 

 

Кристи погледна записките, които бе нахвърлила през последните няколко минути, обмисляйки по-важните моменти, на които да наблегне.

— Готови! Втора камера! — разнесе се гласът на Уейн Джексън.

Кристи вдигна глава и впери поглед във втора камера. Червената лампичка светна.

— Започвай!

— Това беше говорителят на полицията, лейтенант Лио Дуайър — съобщи Кристи по повод репортажа, който тъкмо завършваше. — А сега да обобщим: конфликтът между властите и неизвестния снайперист продължава. Засега няма ранени. Затова пък в безредиците в южната част на града са пострадали поне двайсет човека. Между тях е и Ники Мартин от екипа на „УИЗ“, която е била откарана в болница с леко нараняване. За съжаление изгубихме връзка с нашия екип, който се намира в южните квартали, включително и със специалния ни кореспондент Мич Нелсън. Опитваме се да възстановим връзката, но, за съжаление, засега безуспешно. От електрическата компания твърдят, че не са в състояние да кажат кога…

— Имаме връзка с Мич! — чу изведнъж Кристи гласа на Дейв Бомън.

Тя замръзна. Не можеше да проговори. Не можеше да помръдне. Не можеше да мисли.

— Мич е! — повтори режисьорът, като гласът му се извиси поне с една октава. — Свързваме го!

Кристи се окопити.

— Току-що получих съобщение, че връзката с Мич Нелсън е възстановена — съобщи тя, като се чудеше дали микрофонът, закачен на ревера на сакото й, усилва и силните удари на сърцето. — Мич, чуваш ли ме?

— Да, Кристи, чувам те. Инцидентът със снайпериста приключи. Преди малко той остави оръжието си и се предаде на полицията…

Мич говори около минута. След това Кристи му зададе няколко въпроса, на които той даде сбити, стегнати отговори.

Тя не бе планирала това и накрая Дейв й каза да приключва репортажа.

Кристи обаче реши да направи нещо, което нямаше нищо общо с работата…

— Мич, и едно последно нещо, преди да завършим.

— Да, Кристи?

— Обичам те, Мич!

Последва тишина, а после въпрос от другата страна на линията:

— Това… ли е всичко? — Гласът му звучеше предпазливо и учудено.

— Да, това е абсолютно всичко!

 

 

Когато емисията свърши, Кристи изпита неописуемо щастие. На душата й бе олекнало. Дейв Бомън я поздрави, като добави, че всички в контролната зала са я аплодирали за смелостта.

Единственият човек, който изглеждаше притеснен от нейното смайващо изявление в ефира, бе Айчарт.

Той се появи в студиото, докато Кристи сваляше микрофона и слушалките си.

— Ъ-ъ… Кристи… Мога ли да те попитам нещо… ъ-ъ… лично?

— Разбира се! — отговори тя, като оправяше косата си с ръка.

Той пристъпи напред и понижи глас:

— Ъ-ъ… За това, че… Ъ-ъ-ъ… Ти и Мич…

Кристи се усмихна лъчезарно.

— Всъщност нашата история с Мич започна преди дълги години. И след толкова време най-сетне инициативата поех аз.

На помощник-продуцента му трябваха няколко секунди да осмисли казаното от нея.

— Значи ти и Мич сте…

В този момент вратата на студиото се отвори и вътре нахълта млад мъж, когото Кристи не бе виждала никога преди. Дишаше тежко, лицето му бе зачервено, а дрехите — раздърпани и мокри от пот. Той пое дъх и едва изрече на пресекулки:

— Аз съм… Боби Лий Хокинс… Опитвам се да намеря… жена си. Тя е… Сю Бий… Ражда нашето… бебе…