Карол Бък
Сензационна новина (7)

Седма глава

Кристи забеляза Мич тъкмо в момента, когато отваряше вратата към стълбището.

— Мич! Чакай! — извика тя и се втурна по коридора.

Той като че ли замръзна за миг. После пусна бавно дръжката на вратата и се обърна. Слава богу, мина й през ума. Последния път, когато го срещна в този коридор, едва не се блъсна в него. Ако не я беше хванал навреме, тя щеше да падне.

— Хей, по-кротко! — подхвърли той.

Кристи пое дълбоко въздух. Мъчеше се да успокои дишането си и да възстанови донякъде душевното си равновесие. Някакви десетина сантиметра я деляха от Мич и чувстваше топлината на неговото тяло. Даже ако затвореше очи, щеше да усеща близостта му физически.

— Мич! — промълви най-сетне тя, впила очи в него.

При все че осветлението в коридора бе оскъдно, можеше да забележи напрежението, изписано върху лицето му.

— Как е Сю Бий? — Мич разпери ръце и отстъпи крачка от вратата.

Въпросът изненада Кристи и тя премигна.

— Лежи в заседателната зала. Не се тревожи, опитват се да открият съпруга й — отвърна тя и млъкна за момент. После продължи: — Преди малко Гюс ми каза, че ти ще отразяваш безредиците в южните части на града.

— Точно така! Айчарт ще ме закара.

— Но защо точно ти? Нали си главен редактор на информационните емисии!

— Защото няма кой да се заеме с тази работа! Евън се е забил в електрическата компания, Джени следи развитието на събитията около кметството, а Бил Ернандес е в полицията. Не можем да изпратим човек с хеликоптер, защото Федералната въздухоплавателна агенция е забранила полетите на частни самолети в района. Единственият наш репортер в южните квартали е Дилия. Не мога обаче да й поверя да отразява такова събитие.

Аргументите на Мич бяха железни. Колкото и да не й се искаше, Кристи беше принудена да ги приеме.

— Май тъкмо тръгваше — изгледа го тя въпросително. — Може би, ако не бях говорила с Гюс…

— Ще се върна, преди да си разбрала, че съм тръгнал! — отвърна Мич с дяволита усмивка.

— Мич, може би това е бунт! — Тя имаше известен опит с този род събития — беше отразявала поне десет. — Това е… Това е…

— Страхотна журналистическа възможност!

Кристи си даде сметка, че той се прави на невъзмутим, за да разсее безпокойството й, а твърде вероятно — и собствените си тревоги. И тя в подобни случаи бе демонстрирала измамно спокойствие. Но да й каже точно това?!

Лицето му изведнъж стана сериозно.

— Не исках да го кажа, Кристи! Моля те, извини ме! Изплъзна ми се някак… — рече той забързано.

Още миг и Кристи щеше да избухне в плач. Явно лудницата около новините в единадесет беше изсмукала докрай резервите й от хладнокръвие. Тя премигна, като се мъчеше да преглътне напиращите сълзи.

— Не искам да ти се случи нещо лошо! — Гласът й трепереше издайнически.

От гърлото му се изтръгна някакъв нечленоразделен звук.

— И аз не искам, скъпа…

— Хей, Мич! — Възторженият гърлен глас не можеше да бъде объркан с никой друг!

„О, не! Пак ли?“, отчаяно помисли Кристи. Чу, че Мич изруга през зъби.

— Хей, чакайте!

Като призова на помощ последните остатъци от самообладанието си, Кристи се обърна. Натоварен със снимачна техника и ухилен до уши като хлапе, което заминава на лагер, Айчарт се носеше по коридора.

— Хей, младежо, смятах, че вече си долу! — извика той задъхан, когато се изравни с тях. — Анди Касъл ме забави. Искаше да сложи още някои неща за външните снимки!

— Дай да ти помогна — без особен ентусиазъм предложи Мич.

— О, много ти благодаря! — Айчарт погледна Кристи. — Беше невероятна в единадесет! Супер! Абсолютна!

Вежливостта налагаше да му благодари.

— Моля ти се, какво говориш! — възкликна младият асистент-режисьор, после внезапно се намръщи. — Ъ-ъ… Такова… Като ви видях… ъ-ъ… с Мич… Сещаш се, нали? Тъкмо се беше качила по стълбите… Виж к’во, страшно съжалявам за онова, което издрънках! Държах се като безчувствено говедо, предполагам… Гюс все ми прави забележки заради това! Значи, ъ-ъ… Много извинявай!

— Добре, няма нищо… — успя да се усмихне Кристи.

— Ъ-ъ… — Младежът се вгледа напрегнато в Мич.

— Всичко е наред, Айчарт! — Мич натисна дръжката и блъсна вратата доста силно. — Да тръгваме!

— Супер! — засия Айчарт и пое надолу по стълбите.

— Кристи… — Мич замълча нерешително.

Тя поклати глава. Напълно го разбираше — той имаше задача и не биваше да му пречи при изпълнението й.

— Разбирам те. Трябва да вървиш! Кажи ми само едно. Кога ще е това „по-късно“?

— Не чак толкова скоро! — отвърна той със закачлива усмивка и тръгна.

Кристи изчака вратата да се затвори с трясък зад гърба му и чак тогава се облегна на стената. Дишаше тежко. В главата й нахлуха спомените за една друга раздяла…

 

 

— … Кристи? Кристи Кавано?

Преди да се обърне, Кристи вече знаеше чий е този глас. Тръпката, която я разтърси, потвърждаваше със сигурност, че не грешеше.

— Мич! Мич Нелсън! — Изрече името на пресекулки.

Беше 18 август 1988 година, малко след седем вечерта. Церемонията, на която Джордж Хърбърт Уокър Буш формално щеше да приеме да се кандидатира за президент от името на републиканците, току-що бе започнала. Кристи и до днес не можеше да прецени колко време двамата с Мич стояха като заковани до вратата, през която представителите на пресата се добираха до внушителната зала в Ню Орлиънс, и се взираха един в друг.

— Предполагам, че в такива случаи е редно един от нас да възкликне нещо от сорта на: „Божичко, откога не сме се виждали?!“ — накрая проговори Мич.

— Не ми е нужно да задавам подобен въпрос, Мич, защото зная отговора — простичко отвърна Кристи.

За части от секундата той я гледаше с изумление. После устните му бавно се разтеглиха в усмивка.

— И аз го знам — рече с дрезгав глас. — Десет години…

— … и два месеца…

— … и две седмици…

— … и два-три дни… Но кой ти брои дните?

Двамата се разсмяха. Кристи изведнъж усети, че й се завива свят.

— Имаш нова прическа — отбеляза Мич след малко. Кристи смутено прекара пръсти през късо подстриганата си коса. — Харесва ми — добави той.

Синьо-зелените му очи я оглеждаха настойчиво. В погледа му имаше нещо много интимно.

— Благодаря. — Тя отпусна ръка. Чудеше се дали страните й са пламнали, както мислеше. — Ти също… И твоята коса е по-различна…

— По-къса и по-сива — сви рамене Мич.

— Някак… зряла…

В първия момент епитетът като че ли го обърка. Самата Кристи изглеждаше стъписана от определението си, докато постепенно осъзна, че „зряла“ е най-точната дума.

Мич Нелсън, с когото беше близка преди десет години, сега стоеше пред нея. Беше истински, абсолютен, стопроцентов мъж!

— Предполагам, че трябва да го приема като комплимент — отвърна той с дяволита усмивка.

Последва кратко мълчание. Кристи искаше да се възползва от паузата, за да възприеме промените, които неумолимият ход на времето бе нанесъл върху външността им.

— Значи така, Кристи… — Мич пак замълча. После се прокашля и прекара пръсти през косата си — жест, който й бе познат до болка. — Тук си, за да отразиш събитието за държавната телевизия, нали?

Въпросът беше по-скоро риторичен. Все пак Кристи кимна и на свой ред каза:

— А ти си тук като продуцент на най-гледаното частно новинарско предаване в Ню Орлиънс…

— Май и двамата още четем списанието „Новости в ефира“, нали?

Отново мълчание.

— Чух за двете ти награди „Еми“, Мич.

— А аз за трите ти „Еми“.

— Писаха, че си удостоен и с „Пийбъди“…

— Аз чух, че си спечелила стипендията „Нийман“ в Харвард…

Пак мълчание. Кристи преглътна, за да овлажни пресъхналото си гърло, и погледна Мич право в очите.

— Чух, че си се оженил.

— Вярно е. — Чертите на лицето му бяха станали напрегнати. — Скоро ще чуеш и за развода ми.

Тя сведе поглед. Едва поемаше дъх.

— Аз… Съжалявам… — смотолеви тя накрая.

— Недей! — отвърна той. — Беше голяма грешка от моя страна. Грешка, за която сега трябва да плащаме и двамата с жена ми…

— Но…

— Хей, Кристи! Ела насам!

— Това някой познат ли е? — Той хвърли любопитен поглед през рамо.

Кристи махна към мъжа, който й сочеше нетърпеливо циферблата на часовника си. Обърна се към Мич и обясни:

— Моят продуцент. Изгубил е търпение.

— Предполагам, че трябва да се залавяш за работа…

— Така е. Нали сам знаеш… — рече неохотно тя.

— Зная, и още как! — Мич се поколеба. — Какво ще правиш след церемонията? — попита нерешително.

— Имаш предвид тази вечер ли? — За миг сърцето й спря да бие. Той кимна мълчаливо. — Ами, не зная… Всъщност нямам никакви ангажименти.

— Какво ще кажеш да пийнем някъде по едно питие?

— Аз… Не познавам добре тукашните заведения…

— Знам едно чудесно местенце! — Той й съобщи адреса. — Ще те чакам там.

 

 

„Чудесното местенце“ на Мич се оказа малко закътано барче. Малко след полунощ Кристи го намери там. Нямаше как да не заговорят за скарването си, което преди време ги беше разделило.

— Наприказвах ти ужасни неща! — призна тя. — Сега, като си помисля само…

— Никога не съм се отличавал с деликатност! — прекъсна я Мич. — Зная, че те нараних жестоко. Съжалявам!

— И аз ужасно съжалявам! Просто бих искала…

— Недей, Кристи!

— Обаче…

— Не можем да върнем миналото, нито да го променим. — Мич протегна ръка през масата и хвана нейната. — Остави го!

— Добре — съгласи се тя.

Пръстите им се преплетоха, преди да осъзнае напълно значението на онова, което ставаше.

След това разговаряха на какви ли не теми. По своеобразен начин разговорът им напомняше на Кристи безкрайното неангажиращо бъбрене през седмиците, преди да станат любовници. Избягваха деликатно въпроси, свързани с личния им живот. Някъде около четири призори, Мич хвана отново ръката й и попита рязко:

— Има ли някой в живота ти?

Кристи се размърда неспокойно на мястото си. Едва сега си даде сметка, че Мич не е напълно трезвен. Почти не му личеше, ала леко блуждаещият поглед и малко по-отсечената дикция безпогрешно издаваха опиянението му.

— Имам работата си — отвърна откровено тя и освободи ръката си. Той мълчеше и не направи опит да хване ръката й отново. — Животът ми е интересен, Мич! Не се оплаквам.

— Радвам се да го чуя, Кристи. — Гласът му звучеше искрено, ала тъжно.

Няколко секунди тя не каза нищо. После отпи бързо глътка от чашата с вино, което се мъчеше да изпие повече от час, и неуверено попита:

— Преди… Сериозно ли говореше? За развода…

Мич продължи да гледа втренчено в чашата, която бе изпразнил преди пет минути. Кристи очакваше да даде знак на келнера да я напълни. Той обаче я отмести настрана.

— Говорех съвсем сериозно. — Вдигна поглед към нея.

— Съжалявам, Мич. Наистина съжалявам!

— Тя… Аманда си има друг…

— Затова ли… — Тя млъкна неловко. Съвсем не й беше работа да разпитва бившия си любовник защо се развежда.

— Отчасти — отговори той на недоизказания въпрос. — Тя твърдеше, че аз пръв съм й изневерил.

— Не мога да повярвам! — реагира импулсивно Кристи.

— Какво не можеш да повярваш? Че го е казала или че съм й изневерил?

— Не мога да повярвам, че си й изневерил!

— В известен смисъл си права, ако говорим за физическа изневяра…

Последва пауза, заредена с напрежение, която Кристи едва издържаше. Мич се вгледа право в очите й.

— Тя смяташе, че й изневерявам с теб, Кристи!

— Какво?! — Не беше сигурна, дали Мич чу прошепната дума.

— Когато се любехме с нея, виках името ти…

— Не се ли опита да й обясниш?

— Това само влоши нещата още повече…

Малко по-късно Мич я изпрати до хотела. Изглеждаше напълно изтрезнял. За сметка на това обаче, Кристи усещаше главата си замаяна. Той настоя да я съпроводи до стаята и тя не възрази. Качиха се с асансьора и тръгнаха по коридора, без да разменят дума. Няколко секунди стояха мълчаливо пред вратата.

— Е… — Гласът й звучеше дрезгаво и глухо.

— Е… — отвърна като ехо Мич. Наведе се и я целуна.

Кристи затвори очи. Устните й се разтвориха. Усети, че ръцете му жадно я обгръщат и я притискат. Неудържимата възбуда на мъжа до нея сякаш я изгаряше. Тя обгърна шията му и зарови пръсти в косите. Чу сподавения страстен стон, почувства тръпката, която го разтърси като ток.

Мич потърси езика й. Кристи усети вкуса на силното кафе, което той беше изпил, малко преди да тръгнат към хотела. Надигна се на пръсти, търсейки с настървение опияняващата близост на плътта му.

Като че ли измина цяла вечност, преди той да откъсне устни от нейните. И двамата трепереха и дишаха тежко. Болезнено желание разкъсваше тялото на Кристи. Ушите й бучаха. Най-малък натиск от негова страна, и щеше да се предаде. Само че не беше в стила на Мич да упражнява натиск… Освен в онзи фатален ден, когато й предложи да се оженят…

— Кристи? — Гласът му сякаш идеше от много далеч.

Десет години… Не се бяха виждали от десет години, два месеца, две седмици и още толкова дни. Дълго време. Прекалено дълго може би…

— Не! — промълви накрая тя. — Много те искам, Мич, ала не бива.

— Защо? Защото още съм женен ли? Защото не понасяш изневерите?

Кристи се изчерви. Спомни си — веднъж бе споделила с Мич, че кръшкането на родителите й бе станало причина бракът им да се разпадне. Не мислеше обаче, че отвращението й от подобно поведение личеше толкова…

— Аз… Аз въобще не мислех за това — някак засрамено смотолеви тя.

— Защо тогава?

— Спомняш ли си… деня, в който ми позвъни за първи път, след като се запознахме в метрото?

Мич се намръщи и кимна.

— Тогава ти ми обясни, че нарочно си изчакал цяла седмица, преди да се обадиш…

— Казах ти, че възникналото между нас чувство е силно и специално, затова ни трябва малко време да го възприемем и осъзнаем!

— Това, което стана тази вечер между нас, също е много силно и специално!

— Значи смяташ, че ни е нужно малко време, за да го осъзнаем, така ли?

— Да, Мич. Изминаха повече от десет години. И макар че когато ме целуна, всичко изглеждаше постарому…

— … то не е! — довърши той вместо нея.

— Наистина не е! Дълбоко в душата ми се ще да вярвам, че те познавам както никой друг на този свят. Част от разума ми обаче възразява! Ти не си същият Мич, когото познавах в Ню Йорк. Нито пък аз съм същата…

— Права си — съгласи се той след няколко секунди напрегнато мълчание и докосна нежно бузата й. — Кристи, искаш ли отново да се опознаем? Да разберем кои сме ние и какви сме след десет години, два месеца, две седмици и два-три дни?

Тя не отговори веднага. Не искаше Мич да усети издайническото треперене на гласа й.

— Да — промълви накрая тя. — О, да, искам! Но…

— Винаги има по едно „но“! Какво е то сега?

— Утре… Какво говоря? Днес напускам Ню Орлиънс. През целия ноември ще пътувам.

— Хей, Кристи, в кой свят живееш? Не си ли чувала за телефони, факсове, писма? — В очите му танцуваха дяволити пламъчета.

— Ще получиш телефонния ми номер, само ако узная твоя! — Закачлива усмивка заигра на устните й.

Няколко секунди по-късно Мич я целуна пак. Още няколко секунди, и той си беше отишъл…

 

 

— Тръгнаха ли?

Кадифеният глас на главния инженер на „УИЗ“ — Анди Касъл, я върна към действителността. Той влачеше някакви кабели и други части от снимачна техника, включително акумулатори за външни снимки.

— Извинявай, Анди! Бях нещо… Ъ-ъ-ъ…

— … се заблеяла — довърши изречението той. — Няма проблеми! При тази жега нищо чудно всички тук да изпоприпадаме. Питах те тръгнаха ли Мич и Айчарт?

— А, да. Преди малко.

— По дяволите! Мислех да ги натоваря с още две-три нещица! — Главният инженер се намръщи, после сви философски рамене. — Е, нищо, ще минат и без тях!

— Да ти помогна ли да ги отнесеш обратно в склада? — предложи Кристи.

— Благодаря, но няма нужда! — ухили се Анди. — Пази си силите! Ще ти потрябват, особено ако се съди по новините в единадесет!

 

 

Кристи се взираше в монитора и се мъчеше да се съсредоточи върху онова, което казваше Евън Тайлър. Не беше лесно. Дейв Бомън реши да продължат излъчването директно от студиото, а не от коментаторската кабина, както беше преди новините в единадесет. Горещината от прожекторите бе непоносима. Кристи се чувстваше изстискана като лимон.

— И така — обобщи колегата й Евън, — официалните представители на електрическата компания не изказват никакви предположения кога можем да очакваме отстраняването на аварията.

— Придържат се към линията „Работим по въпроса“. За вас от мястото на събитието предаде Евън Тайлър в „Новините на УИЗ“.

— Благодаря за тази най-нова информация, Евън — каза тя. Режисьорът й махаше енергично с ръце и Кристи обърна поглед към втора камера. Беше изчерпала написания сценарий. Трябваше да импровизира. — Ще продължим нашите специални репортажи за аварията в електроснабдяването. А сега да се върнем към…

— Лейтенант Дуайър е на телефона — чу гласа на Дейв Бомън в малката слушалка в ухото си. — Току-що получихме нов видеоматериал от южните квартали.

— На линия е говорителят на градската полиция — обяви Кристи. — Докато разговаряме с него, ще ви покажем нови снимки от южните части на града. Искам да подчертая, че само преди минути получихме видеоматериала и ще ви го представим в суров вид без редакторска намеса. Лейтенант Дуайър, чувате ли ме?

— Да, чувам ви.

— Какви са последните новини от южните квартали?

— В момента положението изглежда нестабилно…

Кристи остави офицера да говори около тридесет секунди, като се взираше напрегнато в драматичните картини върху монитора, които се предаваха в ефира. Мич беше някъде в този ужасяващ хаос!

— Лейтенант Дуайър — прекъсна го тя със спокоен глас. Професионализмът й налагаше да подчини на волята тревожното си напрежение. — В момента гледам материала, заснет преди малко от нашия екип в южните райони. На няколко места виждам пожари…

— О, да. В района са избухнали десетина пожара. Няма сведения за значителни щети. Както вече казах…

Интервюто продължи още около три минути. В слушалката отново се разнесе гласът на Дейв Бомън.

— Разкарай го! — нареди режисьорът. — На другата линия е Мич.

Кристи обобщи набързо казаното от говорителя на полицията и му благодари за информацията. Забеляза светещата сигнална лампичка на първа камера и се обърна към нея.

— На пряката ни линия е Мичъл Нелсън — директно от южните квартали. — Чу се някакво бучене.

— Кристи?

— Ти си в ефир, Мич. Току-що разговаряхме с лейтенант Дуайър от полицията. Той описа ситуацията в южната част като „нестабилна“. Такова ли е и твоето впечатление?

— Ако „нестабилна“ означава изменяща се всеки момент, бих използвал същата дума. Преди по-малко от пет минути някой започна да стреля от покрива на сграда, намираща се на една пресечка от мястото, откъдето предаваме. Полицията прави опит да отцепи района… — Силно пращене прекъсна връзката. — … в момента. — Връзката бе възстановена.

— Мич? — повиши глас Кристи. — Има проблеми с връзката. Би ли повторил последното изречение?

— Казах, че няма сведения за ранени от този снайперист. Полицията съобщи… — В продължение на няколко секунди връзката отново се разпадна. После се разнесе невъзмутимият, спокоен глас на Мич: — … вандализъм и грабежи. Ние също виждаме… Хей!

— Мич?!

Мълчание и пълна тишина. Не се чуваше дори познатото бръмчене по линията. Тя беше заглъхнала напълно.

— Мич? — повтори Кристи с нарастваща тревога. — На линия ли си?

— Връзката прекъсна, Кристи! — чу тя гласа на Дейв Бомън в слушалката си.