Карол Бък
Сензационна новина (5)

Пета глава

Мич огледа петимата, които се бяха събрали около масата в заседателната зала.

Отляво седеше режисьорът Дейв Бомън, слаб като хрътка човек, който си изкарваше яда, като затръшваше врати и телефонни слушалки, но никога не повишаваше глас. До него бе един от редакторите — Гюс Мълрони. Нисък и пълен, той отдавна се беше специализирал в изкуството да крещи, докато пуши цигара след цигара и поглъща индустриални количества силно черно кафе.

От другата страна на масата — отдясно на Мич, седяха оплешивяващият метеоролог на „УИЗ“ Уоли Паркър и главният инженер Анди Касъл, красив черен мъж, който бе започнал да се занимава с електроника в армията.

Точно срещу Мич, в другия край на масата, седеше Кристин Кавано, жената, която трябваше да е вече негова съпруга. Единствено тя не гледаше към него. Бе свела поглед към отвореното си тефтерче.

Мич имаше силното желание да я попита какво толкова намира в проклетото тефтерче, в което, доколкото можеше да види, нямаше нищо написано.

— Добре… — започна Мич. — Последното включване беше добро, а ако се интересувате дали все пак имаме зрители, ще ви кажа, че ни се обадиха доста хора, чиито телевизори са на батерии или се захранват с генератори.

— А някой от Нийлсън? — попита с кисела физиономия Дейв Бомън, споменавайки най-важната система за телевизионен рейтинг.

Мич леко се усмихна.

— Да се надяваме, че ни гледат. Във всеки случай реших нещо за следващата емисия. Искам Кристи да я води. Ще трябва да включим репортажи на живо от мястото на събитието. Прекалено много енергия прахосваме за работата на студиото. Ще се наложи да изключим част от съоръженията, за да не блокират. Не искам да рискувам емисията в единайсет да се провали. Какво ще кажеш, Кристи? — попита накрая той с възможно най-безразличния си тон.

— Ако искаш да водя емисията, няма проблеми — отговори тя.

При звука на гласа й Мич се напрегна, ала каза съвсем спокойно:

— Добре — и отмести поглед от нея. После се обърна към главния инженер, като се опитваше да съсредоточи вниманието си върху служебни въпроси: — Какво става със заседналите в асансьорите хора?

— Всичко е наред. Опитваме се да им осигурим всякакви „домашни“ удобства и даже успяваме, като се има предвид, че за дом може да се приеме и някоя пещера на екватора…

— Как е звуковата връзка?

— Има доста спънки, но се оправяме. Основният проблем е, че Брент не прави разлика между думичките „изпращам информация“ и „получавам информация“. През цялото време, когато си мисли, че се е изключил, го слушаме. Освен това те наруга за това, че не си му позволил да направи репортаж на живо за травмата му от засядането в асансьора.

— Звучеше ли травматизирано? — попита сухо Мич.

— А, не. Само неприятно, както винаги.

— Значи няма шанс да се превърне в нещо по-симпатично след произшествието, така ли? — попита саркастично Гюс.

— Никакъв шанс! Но важното е, че всички се чувстват добре. Имаме звукова връзка и с двата асансьора.

— Какво става по улиците? Нали бяха съобщили за някакви безредици в южната част на града?

— Последното, което научихме от бюлетина на полицията, показва, че не е било нещо сериозно. Няколко кражби и дребно хулиганство. Наш екип е тръгнал натам.

Мич продължи:

— Уоли, как върви репортажът за причините за спирането на електричеството?

Уоли започна да дава някакви сложни обяснения за атомни ядра, електрони, космически лъчения и други такива.

— Ще можеш ли да го превърнеш в нещо разбираемо до няколко минути? — попита Мич, когато Уоли млъкна, за да си поеме дъх.

— Наистина ли мислиш, че някой ще разбере това, което се опитваш да кажеш? — обърна се Гюс към него.

— Опрости го, Уоли — посъветва Мич.

Последва дискусия по други служебни проблеми, в която Кристи се включи единствено по въпроса за Сю Бий, която беше в много напреднала бременност.

Анди, Дейв и Уоли напуснаха заседателната зала веднага след края на съвещанието. Гюс и Мич останаха. Кристи събра нещата си и стана.

За да излезе навън, тя трябваше да мине съвсем близо покрай Мич. Той не издържа, хвана ръката й и промълви:

— Кристи…

Тя замръзна на място, едва обърна глава и го изгледа хладно. Въпреки грима, той забеляза колко е бледа.

Мич задържа ръката й още миг, а после я пусна. Видя изненадата, изписана на лицето й.

— Какво има? — попита тя.

Думите заседнаха в гърлото му — думи на извинение, думи на яд, думи на самообвинение и обяснение.

„И това ли е някакъв тест? Ако е, вече се провалих“, мина й през ума.

Наистина се беше провалила! Но Мич също се провали. Защото бе толкова сигурен, задето исканото от него е правилно, че изискваше от нея да го направи…

— Наистина мислех това, което казах — каза Мич. — Имам предвид последната емисия. Беше добра. И ти беше страхотна.

Очите й се отвориха широко от учудване, а неговото сърце се сви от болка.

— Благодаря ти, Мич, но ти знаеш, че когато пред мен се открива добра журналистическа възможност, аз винаги я използвам.

И след това тя напусна стаята.

— Проблеми в рая, а, Мич? — попита Гюс след секунда.

В първия момент Мич поиска да отрече всичко, но после погледна одухотвореното лице на своя колега и разбра, че отричането не би помогнало.

— Какво си мислиш, че знаеш, Гюс? — попита внимателно той.

— Същото, което всеки в компанията си мисли, че знае. Може би изключение прави само Айчарт. Не че имам нещо против него. Напротив! Харесвам го, той работи много, но по отношение на човешката природа едно дърво би разбрало повече от него.

— Ясно! — каза Мич, като се опитваше да свикне с мисълта, че връзката, която те с Кристи си мислеха, че крият достатъчно добре, се оказа обществена тайна.

Запита се как ли бяха разбрали.

— Не си губи времето в чудене как хората са го разбрали — посъветва го Гюс. — Не е нещо, което някой от вас е казал или направил. Но когато Кристи се присъедини към екипа, в отношенията ви се чувстваше някакво напрежение.

— Виж, когато я назначих на работа, между нас нямаше нищо. Наистина, бяхме приятели, но ако някой си мисли, че…

— Мич, никой нищо не си мисли. Още по-малко, че Кристин Кавано е получила работата си в „УИЗ“, защото е любовница на главния редактор. Всъщност имам чувството, че връзката ви започна преди… Може би преди около пет седмици — потри замислено чело той.

Попадението беше невероятно точно.

— Господи, Гюс, да не си ни следил! — засмя се прегракнало Мич.

— Имам усет за такива неща — сви рамене Гюс. — Освен това не бях абсолютно сигурен допреди няколко минути. А вашите отношения не са като многобройните похождения и авантюри на нашия господин Салам, нали разбираш?

Мич разбра. Една от първите клюки, които научи в „УИЗ“, беше откъде произхожда прякора на Брент Харпър — господин Салам. Беше измислен заради точно определена част от мъжката му анатомия.

— Да не би нашият популярен репортер да се е забъркал в някаква каша?

— Може и така да се каже. В понеделник, когато бяхте извън града, Айчарт забравил да почука на вратата на кабинета на Брент и когато нахълтал вътре… ги заварил с Линда…

Мич си представи картината.

— О, господи…

Гюс поклати отвратено глава.

— Господин Салам, тоест Брент, е голям сваляч.

Мич се разсмя. За момент мрачните му мисли отстъпиха на заден план. Внезапно образът на Кристи изплува в съзнанието му съвсем ясно. Той спря да се смее и болката отново го завладя.

— Искаш ли да поговорим, Мич? Може би ще ти олекне.

Мич го погледна, въздъхна и разтри схванатия си врат. Внезапно осъзна, че Гюс е разбран човек и добър приятел, с когото можеше да сподели мъката си.

— Чувал ли си за съдията Бърнсайд? — И понеже Гюс кимна, продължи: — Когато ти се обади, Кристи и аз бяхме в неговия кабинет. Щяхме да се женим…

Гюс дори не мигна.

— Щяхте, но не го направихте, така ли?

— Да… Не го направихме. — Мич усети горчивината на думите си.

— Защото позвъних ли?

— Защото, след като говорих с теб, предложих на Кристи да отложим сватбата и да се върнем на работа…

— Как си успял да направиш такова глупаво нещо?! Или може би не си бил сигурен, че наистина искаш този брак?

— Аз искам да се оженя за Кристи от петнайсет години! И все още го искам!

— Но? — подкани го Гюс.

Мич трепна. Нямаше да понесе да чуе тази дума още веднъж!

— Но? — повтори Гюс.

Мич се бореше със себе си. После, направо и без увъртане, разказа какво се бе случило, докато се изкачваха към двайсет и четвъртия етаж…

Няколко минути Гюс мълча.

— Предполагам, че не си съумял да превъзмогнеш горчивината, която се е насъбрала в теб през всичките тези петнайсет години — проговори накрая той.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че за четири години, откакто работиш в „УИЗ“, съм те виждал да изпускаш нервите си не повече от три-четири пъти. Много е трудно да те накара човек да кипнеш, но когато това стане…

— Не знаеш какво говориш, Гюс!

— Предложи ли на Кристи да се ожените преди петнайсет години?

Мич се поколеба, но после каза истината.

— И какво? — попита Гюс.

— А ти какво мислиш? Отказа ми.

— И?

— И нищо!

— Искаш да кажеш, че не си бил огорчен и озлобен от това, така ли?

— Не! — Мич затвори очи. — Вече не! — поправи се той, като опитваше да се пребори с яростната атака на спомените…

 

 

… Двамата с Кристи си бяха определили среща за вечеря в техния любим италиански ресторант във Вилидж. Тя закъсня с повече от половин час, а когато пристигна, бе силно развълнувана. Всички мъже бяха вперили поглед в нея. Той също.

Тя отиде до масата в ъгъла, където Мич седеше от трийсет минути, и го целуна по устата. Той отвърна на този необикновен израз на нежност на обществено място, но нещо започна да го безпокои.

— Извинявай, че закъснях — каза тя и седна срещу него.

— Няма проблеми. Изглеждаш щастлива. — Той умишлено вложи упрек в думата „щастлива“.

Страните й пламтяха и доколкото той разбираше, това нямаше нищо общо с него.

— Наистина съм щастлива, Мич! Намерих си работа — изплю най-после камъчето тя и се наведе напред.

— Работа ли? — Той помисли, че Кристи възнамерява да се върне във фирмата за социологически и маркетингови проучвания, в която бе работила миналото лято.

Знаеше обаче, че тя не се чувства особено удобно там заради баща си. Той бе собственик на фирмата и по всякакъв начин се мъчеше да протектира Кристи. И все пак Мич осъзнаваше, че тя е успяла да докаже, че дори да е получила работата благодарение на баща си, успехът й се дължи единствено на нейните усилия и трудолюбие.

Тя кимна.

— В държавната телевизия в Бостън — поясни.

— Не знаех…

— Естествено. — Протегна се през масата и хвана ръката му. — Щях да ти кажа, но първо исках всичко да се уреди. Суеверна съм. Все още не мога да повярвам, че ме взеха. Нали знаеш какви професионалисти работят там! Постигнах всичко сама! Не е като работата, която получаваш само защото баща ти дърпа конците. Това е страхотен журналистически шанс, Мич!

Тя му се усмихна мило, но в блясъка на нейните очи и уверено вдигнатата брадичка той прочете и нещо друго…

„Ще я загубя. Ще я загубя заради някаква работа в Бостън“, помисли Мич и попита:

— А какво ще стане с нас? — Измъкна ръката си от нейната.

— С нас ли? — Усмивката й изчезна.

— Да, с мен и с теб, с последните десетина месеца, с нас.

— Но, Мич! Та това не е далеч! Става дума за Бостън! Ще можем да се виждаме в края на седмицата. А и като се има предвид схемата, по която работиш, така или иначе, уикендите са единственото време, през което се виждаме.

— Оплакваш ли се?

— Разбира се, че не! Зная колко важна е за теб твоята кариера. — Кристи замълча за миг, ала погледът й не се отместваше от лицето му. После добави: — Тя е толкова важна за теб, колкото е и моята за мен…

Той се смути, но мислено започна да я обвинява.

— Виж, разбирам, че ще бъде трудно, Мич — поде тя. — Ще живеем в различни градове. Но не е чак толкова страшно, като например, ако трябваше да отида в Сиатъл…

Примерът й се оказа страшно несполучлив, защото и Мич обмисляше една страхотна професионална възможност, откриваща се пред него, макар да не я бе споделил с Кристи по същите суеверни причини.

Кристи го наблюдаваше изпитателно. Бе забелязала, че нещо го смущава.

— Какво има? — попита тя.

Не можеше да увърта повече.

— Предлагат ми режисьорско място в Спокейн — отговори той с равен глас. — Харесват стила ми на работа. През идната седмица искат да се явя на събеседване.

— Разбирам — повдигна вежди тя. — Поздравявам те!

— Щях да ти кажа!

— Така ли? И кога? — Нейният глас беше толкова чувствен, колкото и остър — като бръснач със захаросано острие. — На летището ли?

— Не, Кристи! Бих искал ти да дойдеш с мен!

— В Спокейн ли?

Той се почувства като шофьор, който изведнъж открива, че няма спирачки. Единственото, което можеше да направи, бе да се опита да шофира колкото може по-дълго и по-добре, като се надява, че неизбежният сблъсък няма да е фатален…

— Да, ако получа работата, естествено.

— Разбира се, че ще я получиш! Но какво ще стане с моята работа, Мич?

— Виж, аз не знаех за твоята работа допреди пет минути!

— Очакваш да я зарежа, нали?

— Искам да бъдем заедно!

— А това, което аз искам?

— По дяволите, Кристи, аз те обичам! Аз… — Той се протегна през масата и хвана ръката й. И тогава каза: — Омъжи се за мен!

— Какво? — едва промълви тя.

— Омъжи се за мен, Кристи! — повтори той.

— Да не си луд?!

Може би действително беше луд…

 

 

… и все още продължаваше да бъде.

Мич отвори очи и погледна Гюс Мълрони, без да е сигурен колко време се е лутал в дебрите на спомена…

Гюс не каза нищо.

— Направих предложение за женитба на Кристи в Ню Йорк — каза накрая Мич. — Познавахме се от около десет месеца. Срещнахме се с нея през 1977 година. Спомняш ли си тогавашното спиране на тока?

— Шегуваш ли се?

— Не, просто така се случи…

— Спирането на тока или срещата?

— Не! Предложението!

— Значи си искал да се ожениш за нея, така ли?

— Исках, и то много! В момента, в който се чух да правя предложението, разбрах, че съм го желал. Но на Кристи й бяха предложили място в Бостънската държавна телевизия, а аз почти бях получил работата в Спокейн. И всичко свърши, защото тя реши, че се опитвам да поставя своята кариера над нейната…

— А освен че изпитваше… хм… силно желание да се ожениш за нея, имаше ли някаква друга причина да й направиш предложението?

— Признанието дойде трудно.

— Да… Заради самотата…

— Какво?!

— Родителите ми починаха, когато бях на седемнайсет. След това дълго време бях самотен — първо в колежа, после, докато търсех прилична работа… Нямах време, а и не исках да се ангажирам с жена…

— Докато не се появи Кристи ли?

— Да. — Мич отвърна поглед. — Представях си колко държи Кристи на работата си в Бостън. На мен обаче тази работа ми се струваше незначителна в сравнение с предстоящата ни раздяла. Бях ужасно изплашен, че ще загубя още някого, когото обичам. Женитбата беше единственият начин, който успях да измисля, за да я задържа. Но вместо това я отблъснах…

Мич млъкна, защото чу стъпки, приближаващи се към вратата. След миг на прага се появи Айчарт.

— Остават по-малко от пет минути до започването на пресконференцията на електрическата компания! — съобщи задъхано той.