Анет Бродрик
Сътворено в рая (4)

Четвърта глава

Денис слизаше по стълбите, когато чу звънеца.

— Аз ще отворя, Мортън — извика тя и забърза към входната врата.

Сигурно беше Брант. Не очакваха други гости в съботната утрин. Ако се появеше неканен посетител, пазачите при портала щяха да предупредят. Тя отвори входната врата и се усмихна. Брант бе облечен с тесни джинси и черен пуловер, подчертаващ добре оформените му мускули.

— Не казвай нищо, сама ще се досетя! — приветства го усмихната тя. — Ти си самият Зоро! Заповядай, влизай. Радвам се, че си оставил маската у вас. Не е толкова официално.

Брант не бе подготвен за веселото, сърдечно посрещане на Денис, изправена на входа в кремав пуловер, сливащ се с мекия, топъл тен на кожата й, и джинси, които го караха да докосне краката й, за да се убеди, че не са рисувани. Добродушната шега, с която го посрещна, го обърка още повече. Влезе в преддверието, без да каже дума.

Младата жена погледна навън и забеляза паркираната кола. Черният й цвят не я учуди.

— Ако си оставил ключовете в любимия си Росинант, ще кажа на Харис до го прибере в гаража.

— Ключовете са в колата.

— Закусвал ли си? — попита го със закачлива усмивка.

— Закусих, но няма да откажа малко кафе.

Денис го хвана под ръка и го поведе към трапезарията.

— Ако не възразяваш, аз ще закуся, докато ти пиеш кафе. Тази сутрин се успах.

Брант усети как гърдата й се опря до ръката му, когато го поведе към столовата. По тялото му сякаш пробягаха електрически искри. Нямаше съмнение — Денис опитваше да му подскаже, че с желание приема ролята на булка! Може би е почувствала дори известно облекчение, че баща й е решил да й купи съпруг. Спестяваше си излишни грижи и вълнения…

— Не виждам Джей Ка… — каза той, когато седнаха на масата.

— О, той не ти ли каза? — изненада се Денис. — Отлетя за Питсбърг да гледа мача на Каубоите срещу Стоманените момчета.

— А! — задоволи се да измърмори Брант. Разговорът отново увисна във въздуха. Защо, по дяволите, не можеше да измисли за какво да разговаря с нея? Държеше се приятелски, но меко казано, положението беше доста неловко.

— Яздиш ли? — попита го най-сетне.

— Да.

— Искаш ли да се разходим след закуска? Конят е най-доброто средство за придвижване по тия места.

— Добра идея.

Денис въздъхна с облекчение. Щяха да убият няколко часа. Може би Брант щеше да се отпусне.

— Вероятно Харис е отнесъл багажа в стаята — каза тя, когато свършиха закуската. — Ще ти покажа къде си настанен. — Погледна леките му италиански обувки. — Имаш ли ботуши?

— Да.

— Не е нужно да ми казваш, сещам се сама. Ботушите са черни.

— Вярно.

— Каква е тая мания да носиш само черно?

— Спестява ми излишни грижи да съчетавам дрехите в гардероба си.

— Донякъде си прав, но това еднообразие не те ли отегчава?

— Никак.

Когато яхна коня, просто престана да мисли за своя гост. За нея не съществуваше нищо друго, щом се качеше на седлото. Пришпориха конете и обиколиха някои от любимите места на младото момиче. По пътя видяха стада едър рогат добитък.

— Не знаех, че Джей Ка се занимава и със скотовъдство… — забеляза Брант.

— Занимава се с всичко! Недвижими имоти, застраховки, радио, телевизия, спътникова комуникация, скотовъдство, фермерство…

— И ти успяваш да следиш всичко?

— Съвсем не. По-важно е, че тия дейности ангажират вниманието и силите на баща ми.

— Обаче харчиш парите му!

Изгледа го, учудена от забележката и иронията в гласа му. Пътеката лъкатушеше сред една горичка и мястото не бе достатъчно широко, за да яздят един до друг.

— Трябва да призная, че не мисля чак толкова за парите на баща ми. Просто ги има и винаги ги е имало. Използвам ги, когато ми трябват. Не отричам, приятно е да разполагаш с пари, но иначе не им обръщам особено внимание.

— Много жени биха се възползвали, за да обиколят света, да прекарват времето си в най-известните курорти, да купуват скъпи вещи, да присъстват на всички значителни събития в живота на висшето общество…

— Не съм от този тип жени. Животът, който водя, ме задоволява напълно.

— Обичаш ли да работиш с деца?

— Да, обожавам ги! — отвърна тя със светнали очи. — Най-трудно беше да свикна с болката, която стоически понасят. Искам да я облекча, да ги излекувам! Понякога ги карам да правят неща, които им причиняват болезнени усилия, но това е нужно, за да оздравеят.

Денис хвърли поглед към Брант. Беше приятно да наблюдава начина, по който яздеше. Сякаш бе роден върху седлото.

— Живял ли си в ранчо? — попита тя, обзета от неочаквано интуитивно прозрение.

— Да, живял съм… — отвърна Брант с изненада. — Какво всъщност те накара да попиташ?

— О, просто има нещо в начина, по който яздиш. Къде си живял?

— В Уайоминг, преди много години. Бях малко момче и търсех работа и подслон. Попаднах на възрастен човек, собственик на ранчо, който имаше нужда от помощник, а нямаше достатъчно пари да му плаща. Останах да живея с него, ходех на училище и правех всичко, за да му помогна да оцелее.

— Сега разбирам защо не обичаш студовете. Май в Уайоминг става доста мразовито през зимата? Повече отколкото в щата Ню Йорк, нали така?

— Да, така е.

— Колко време прекара там?

— Шест години, докато Джейк беше жив. Конят му го хвърли и той си счупи врата.

— Сигурно е било ужасно!

— Да, ужасно беше… Но оттогава изтече много вода.

Известно време яздеха, без да говорят. Накрая Денис отново наруши мълчанието:

— После къде отиде?

— Постъпих в казармата.

— Служил ли си извън Америка?

— Това сега какво е, нещо като събеседване за постъпване на работа?

— Извинявай. Не исках да се ровя в живота ти.

Яздиха мълчаливо повече от километър, преди Брант да заговори отново.

— Какво мислиш за появяването ми тук?

— Имаш предвид гостуването ти сега или преместването ти у нас около Деня на благодарността?

— Имам предвид омъжването ти за мен — произнесе той, като натъртваше нарочно на всяка дума.

Без да съзнава, Денис дръпна рязко юздата. Конят се изправи на задни крака и изпръхтя.

— Да се омъжа за теб! Какви ги говориш?

Шоковата й изненада не му убягна. Джей Ка Робъртс пак го беше подредил! Очевидно не й беше споменал нищо за брака. Покани го да им гостува, а после изчезна. Джей Ка беше един безпринципен мръсник и нищо повече! Все пак не трябваше да забравя, че е баща на Денис.

— Защо не си починем малко? — предложи той. — Май ще се наложи да изясним някои неща. — Скочи леко от седлото и отиде към коня на Денис.

Втренчена в него и зашеметена, тя все още стискаше юздата. Брант я прихвана през кръста и като перце я вдигна от седлото. Притегли я към себе си, после бавно я свали, докато краката й опряха земята. Лекият и парфюм достигна ноздрите му и той вдъхна с наслада аромата. Харесваше миризмата на тялото й, какъв ли беше неговия вкус?

Ръцете му се плъзнаха от кръста към задните джобове на джинсите, вмъкнаха се в тях и дланите обвиха стегнатите заоблености, скрити от панталона. Притисна я до себе си. Бавно наведе глава и потърси устните й. Имаха вкус на мента и на рози. Здраво прихвана главата й, докато пиеше от опияняващия им нектар. Без да бърза, плъзна надолу длани, сякаш търсеше път по нежните очертания на гърба, за да открие леката извивка, където свършваше гръбнакът и започваше заобленият ханш. Устните му не спираха да изучават извора на чувствена наслада. Езикът му леко отвори устата й и усетил достъпа, настойчиво затърси нейния.

Никой не я бе целувал толкова страстно и настойчиво. И никога не беше реагирала към мъж, както реагираше сега към Брант Малоун, който преди минута й бе съобщил, че ще се ожени за нея!

Денис провря ръце и ги опря в гърдите му. Усети мускулите, сякаш издялани от мрамор. Не се поддаваха. Ръцете му я стягаха като стоманен обръч и тя откри, че не може да се движи. Докато той не благоволеше да го разхлаби.

Брант почувства изгарящата топлина на дланите, опрени в гърдите му, които като че ли искаха завинаги да оставят огнения си печат. С усилие на волята отпусна желязната прегръдка на ръцете, когато осъзна съпротивата на младата жена. Откри, че за няколко кратки мига бе изгубил контрол над себе си. Болезнено желание го разкъсваше и заплашваше да унищожи самообладанието му. Отстъпи назад. Почувства треперещото й тяло и я подслони в прегръдката си.

— Извинявай, не исках да те уплаша…

Тя вдигна поглед към черните му очи. Изпепеляващият пламък на дълбините им я стъписа. Колебливо протегна ръка, докосна изпитата му буза и усети потрепването на челюстния мускул.

— Не съм уплашена…

— Трепериш…

— Треперя ли? Просто не съм свикнала с това…

— С какво не си свикнала? Да те целуват?

— А това наистина ли беше целувка? Не съм много сигурна… — помъчи да се засмее тя, но се получи някак на пресекулки.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че стана, без да искам? — попита Брант.

— Разбирам… Аз също не съм мислила, че ще се случи, когато те поканих да пояздим. — Внезапно си спомни думите му, които я извадиха от равновесие. — Защо спомена, че ще се женим?

Брант взе ръката й и я заведе до едно изсъхнало дърво, недалеч от пътеката. Седна на тревата и я придърпа към себе си.

— Кажи ми, какво точно ти обясни бащата ти за моето присъствие в имението?

— Нима не знаеш?

— Не знам. Нямам ни най-малката представа какво точно ти е казал.

— Каза ми за писмата със заплахи, които започнал да получава напоследък. Обясни ми, че някой следи всяка наша стъпка. Каза, че ще се преместиш тук временно, докато не открият кой ни заплашва.

Брант отправи замислен поглед някъде зад нея. Да, старецът все още имаше с какво да го изненада. Запита се дали наистина бе получавал заплахи.

— Значи не ти е казвал, че ще се женим?

Сърцето й се преобърна и започна да бие лудо. Не толкова заради думите, които току-що чу, по-скоро заради непоколебимата увереност, с която бяха произнесени.

— Но защо е нужно да се женим? Не можеш ли просто да се грижиш за моята охрана?

Брант обмисляше въпроса й две-три минути, но не намери разумен отговор. Единствено Джей Ка можеше да каже защо смяташе брака им за задължителен.

— Не мога да ти отговоря, но няколко идеи се въртят из главата ми.

— Например?

— Може би баща ти има причини да смята, че съществуват пропуски в системата за охрана на това имение. Тогава ти си твърде беззащитна и уязвима през нощта. Сигурно това налага и моето появяване на сцената.

— И ти прие предложението му? — попита тя, усещайки, че пламва при мисълта за нощите, които можеше да прекара с Брант Малоун.

Той се взря за миг в нея. Не знаеше какво да отговори. Струваше му се толкова уязвима, объркана. Не искаше да й причинява болка, но не можеше и да я лъже.

— Изборът ми не беше особено голям…

— О-о… — изрече безизразно Денис. Това обясняваше почти всичко. Поредното решение, взето от баща й и всеки беше длъжен да се подчини. — Ако зависеше от тебе, не би се оженил…

— Не.

— Разбирам.

Денис се чувстваше отблъсната. Не я бяха попитали дали желае за съпруг този мъж. Всъщност нямаше никакво намерение да свързва живота си с него, но мисълта, че Брант не я иска, й причиняваше болка. Сякаш го беше молила и той отхвърляше молбата й. Денис никога не бе придавала особено значение на личността си, но все пак смяташе, че може да дари с много обич мъжа, решил да сподели живота й.

— И какъв подкуп получи от баща ми, за да се съгласиш? — Изрече думите шеговито, но не успя да скрие болката и огорчението в гласа си.

— Май повишението е нещо като подкуп.

— Вероятно си го заслужил през петте години служба в компанията!

— Не мисля. Нещо повече, предпочитам работата, с която се занимавах досега, отколкото това, което се очаква да върша занапред.

— Тогава защо прие да се ожениш за мен?

— Да кажем, нямаше как да отхвърля предложението…

— А ако аз не искам да се омъжа за теб?

— Това едва ли ще промени нещата.

Тя скочи изведнъж и се метна върху коня си. Брант я последва бавно и също яхна своя. Тя го погледна замислено. Може би, ако се бяха запознали чрез приятели, ако срещата им бе станала при други обстоятелства, тази връзка щеше да има шанс. Но така никога, никога нямаше да се получи нещо!

— Е, господин Малоун, каквато й да е била офертата на баща ми, удвоявам я. Не желая да се омъжвам за теб и няма да го направя! — Денис пришпори коня и се понесе в галоп.

— Виждаш какво стана, Джей Ка — промърмори Брант. — Опитах да пробутам шантавата ти идея за сватбата, но дъщеря ти отказва да я възприеме. Измивам си ръцете. Оправяй се както знаеш!

Той пое по пътеката, доволен, че е останал насаме с мислите си. Споменът за лекото й тяло все още пареше ръцете му. Усещаше гърдите, притиснати до неговите, вкуса и свежестта на устните й… Върху дланите му сякаш се бяха отпечатали очертанията на красивото й тяло…

Денис Робъртс беше истинска жена!