Даниел Стийл
Без драскотина (4)

Глава 4

Погребението на Джанет Макгътчинс беше в петък сутринта и Джак изпрати на Мади съобщение чрез секретарката си, че смята да я придружи.

Пътуваха с неговата кола. Той беше с тъмен костюм и вратовръзка на райета, а Мади с черен ленен костюм на Шанел и тъмни очила. Църквата „Свети Джон“ се намираше в непосредствена близост до Белия дом. Само паркът „Лафайет“ я делеше от него. Службата беше дълга и отегчителна, хорът пееше „Аве Мария“. Присъстваха много хора. Първите пейки бяха заети от роднини на Джанет: трите й деца, племенници, племеннички. Всички плачеха, дори сенаторът плачеше. Тук бяха и повечето важни политици. Мади гледаше Пол Макгътчинс с недоверие. Не вярваше на искреността на сълзите му, затова премести погледа си към децата. И без да се замисли, пъхна ръката си в тази на Джак. Той я погледна изненадано и бързо издърпа ръката си. Все още беше бесен. От вторник вечерта не беше й проговорил нито дума.

Сложиха ковчега на катафалката, а присъстващите се качиха на лимузините, за да отидат на гробището.

Семейство Хънтър знаеха, че след това в дома на Макгътчинс ще има обяд, но никой от двамата нямаше желание да ходи, още повече че не бяха толкова близки. Затова потеглиха в пълно мълчание обратно към офиса.

— И колко време смяташ да се държиш така, Джак? — не се сдържа Мади, когато се качиха в колата.

— Колкото сметна за необходимо — отвърна грубо той. — Ти ме предаде, Мади. Не, ти направо ме съсипа.

— Ако не го бях направила, случаят със самоубийството на една измъчена жена щеше да бъде погребан завинаги. Заради децата й трябваше да повдигнем въпроса и да хвърлим светлина върху възможните причини за това, пък дори и само за миг.

— И да ме хвърлиш на лъвовете. Твоето изявление не промени факта, че е мъртва и вече забравена. А истината е, че е била в психиатрия и шест месеца е била лекувана с електрошокова терапия. Колко нормална е била според теб, Мад? Дали си заслужаваше да ме превръщаш в мишена за адвокатите?

— Съжалявам, Джак. Трябваше да го направя — не отстъпваше тя.

— И ти си луда като нея — каза Джак и като я изгледа с погнуса и отвращение, извърна поглед към прозореца. Поведението му през последните три дни потвърждаваше мнението му.

— Не може ли да сключим примирие за уикенда? — попита Мади. Ако той продължаваше да се държи така и във Вирджиния, предпочиташе да не ходи с него.

— Не мисля — отвърна ледено Джак. — Освен това имам работа тук. Предстоят ми няколко срещи в Пентагона. Ти можеш да ходиш, където искаш. И без това няма да имам време за теб.

— Но това е смешно, Джак! Защо смесваш съвместния ни живот с бизнеса?

— В нашия случай тези две области са неразривно свързани. Трябваше да помислиш затова, преди да си отваряш устата.

— Готова съм да понеса наказанието си. Но, Бога ми, държиш се глупаво, да не кажа смешно.

— Ако Макгътчинс ме осъди, повярвай ми, сумата няма да е никак смешна.

— Не мисля, че ще го направи. Особено след като първата дама хареса предаването. И как би могъл да се защити. Ако има разследване, докладът на съдебния следовател ще отрази синините й.

Съдебният следовател може да не е толкова силно впечатлен от твоята велика реч колкото първата дама.

— Защо не престанеш да ме обвиняваш, Джак? Не мога да си затварям очите пред явната несправедливост. А и не искам. Защо просто не загърбим цялата тази история?

Леденият поглед на Джак я прониза до мозъка на костите й.

— Може би ще трябва да опресня малко паметта ти, Жана Д’Арк, и да ти напомня, че преди да предприемеш своя кръстоносен поход в името на справедливостта, ти не беше никоя. Аз те намерих и издигнах. Ти беше кръгла нула, Мад! Селянка от незнайно място, която прекарваше живота си сред бирени кутии и юмруци във фургона на мъжа си. Каквото и да си въобразяваш, не трябва да забравяш, че аз те създадох. Длъжница си ми. До гуша ми е дошло от идеали! Не мога да понеса хленченето и оплакването на някакво си дебело непривлекателно туловище на име Джанет Макгътчинс. Тя не заслужава да си жертвам задника заради нея, нито твоя задник, нито пък моята телевизия.

Думите му я изненадаха. За пръв път виждаше съпруга си в такава светлина. Не можеше да повярва на очите си.

— Повръща ми се от теб — каза тихо тя, наведе се напред и потупа шофьора по рамото. — Спрете тук, моля. Искам да сляза.

Джак се изненада на свой ред.

— Мислех, че ще се върнеш обратно в офиса.

— Да, но предпочитам да повървя, вместо да седя и да слушам подобни думи. Беше достатъчно ясен. Разбрах какво искаш да ми кажеш. Ти ме създаде и аз съм ти длъжница. И какво по-точно ти дължа? Как да ти се отплатя, Джак Хънтър? С живота си? С принципите си? С достойнството си? Каква е цената за това, че си спасил някого от съдбата да бъде „беден бял боклук“, както обичаш да се изразяваш, през остатъка от живота му? Моля те да ме уведомиш, когато я определиш. Не искам да ти оставам длъжница. — И като каза това, Мади излезе от колата и тръгна бързо към офиса си. Джак не отговори, само затвори нервно прозореца.

Не й се обади и когато се качи в офиса си. Пет етажа по-долу тя ядеше сандвич с Грег.

— Е, как мина погребението? — попита я угрижено той. Мади изглеждаше напрегната и объркана.

— Потискащо. Задникът му със задник, плака през цялото време! Представяш ли си? Гнусен лицемер!

— Сенаторът ли?

Тя кимна, беше с пълна уста.

— Може би се чувства виновен.

— Може би. Все едно, че сам е прерязал вените й. Джак все още смята, че е психично болна, луда. Всъщност с поведението си съпругът й я караше да се чувства така.

— Той все още ли се сърди? — попита предпазливо Грег и й прехвърли киселите си краставички. Знаеше, че ги обича.

— И още как! Убеден е, че съм го направила нарочно.

— Ще му мине — рече Грег, облегна се назад и я загледа. Беше дяволски умна и съвършено искрена. Винаги беше готова да се бори за онова, в което вярваше, но сега изглеждаше объркана и нещастна. Мади не обичаше Джак да й се сърди. Всъщност през седемте години на брака им той никога не беше й се сърдил.

— Какво те кара да мислиш, че ще му мине? — Мади вече не бе много сигурна в това. За пръв път, откакто бе женена, почувства брака си застрашен. Подобна мисъл я ужасяваше.

— Ще му мине, защото те обича — отговори убедено Грег. — Той се нуждае от теб. Ти си една от най-добрите телевизионни репортерки в страната, ако не най-добрата. А той не е луд.

— Не съм сигурна, че това е достатъчна причина, за да ме обича. Мога да се сетя за куп други причини, които за него означават повече от мен.

— Бъди благодарна на онова, което имаш, хлапе. Ще се успокои и ще му мине. Вероятно до края на седмицата.

— През уикенда има срещи в Пентагона.

— Мъти се нещо голямо — заяви заинтригувано Грег.

— И аз тъй мисля. Джак не казва нищо, но вече имаше няколко срещи с президента.

— Може би се каним да нападнем Русия? — запита с усмивка Грег. Нещо, в което никой от двамата не вярваше.

— Не е ли малко късно за това? — усмихна му се в отговор Мади. — Предполагам, че скоро ще разберем. — Тя погледна часовника си и стана. — Трябва да вървя. В два имам среща с Комисията на първата дама. Ще се върна, за да ме гримират за новините в пет.

— И така си ослепително красива — каза Грег. — Приятно прекарване. Предай моите почитания на първата дама.

Мади кимна, махна му с ръка и слезе да си вземе такси. Пътят до Белия дом беше около пет минути и първата дама тъкмо се бе върнала от обяда в дома на Макгътчинс, когато Мади пристигна. Влязоха заедно, заобиколени от охраната. Госпожа Армстронг се заинтересува дали е била на погребението и когато Мади отвърна утвърдително, сподели колко тъжно било да гледа децата на Макгътчинс.

— Пол също изглеждаше много разстроен — каза със симпатия президентшата и добави спокойно, докато вземаха асансьора към частните крила на сградата: — Наистина ли мислиш, че той я е малтретирал? — Не беше я питала откъде има сведения, нито кой е източникът.

Мади се поколеба за миг, но от опит знаеше, че може да се разчита на дискретността на първата дама.

— Да. Тя лично ми каза, че я бие и че се страхува до смърт от него. Миналата неделя ми показа синините по ръцете си. От онова, което чух, разбрах, че говори истината. Мисля, че Пол Макгътчинс отлично си дава сметка, но има намерението да накара хората да забравят какво съм казала. Това е една от причините да смятам, че няма да съди мрежата.

Първата дама поклати слисано глава и въздъхна, докато излизаха от асансьора, където ги очакваха нейният секретар и още по-многобройна охрана.

— Съжалявам да го чуя. — Тя не се усъмни нито за миг в думите на Мади, за разлика от Джак и Грег. Очевидно като жена беше готова да приеме разказа й за истина. А и никога не бе харесвала особено много Пол Макгътчинс. Приличаше й на побойник и кавгаджия.

— Предполагам, че това е причината да сме тук днес, нали? Какъв по-добър пример за ненаказан терор върху жените. Много се радвам, че направи онзи коментар, Мади. Какви са реакциите? Имаше ли голям отзвук сред обществеността?

Мади се усмихна.

— Получихме хиляди писма от зрителки, които ни поздравяват. И нито едно от мъж. А моят съпруг е на път да се разведе с мен.

— Джак? Виж ти! Нима разсъждава толкова ограничено? Изненадана съм да го чуя. — Филис Армстронг изглеждаше наистина изненадана. И тя като съпруга си винаги бе харесвала много Джак Хънтър.

— Страхува се, че сенаторът ще го даде под съд — обясни й Мади.

— Съмнявам се, че ще посмее, ако това, което казваш, е истина — отвърна Филис Армстронг, докато влизаха в стаята. Останалите членове на новосъздадената комисия вече ги очакваха. — Няма да поеме риска да отрича нещо, което ти можеш да докажеш. Тя е оставила писмо, нали?

— Имало е писмо, адресирано до децата й, но не знам дали някой изобщо го е чел. Полицията го е дала направо на Пол.

— Обзалагам се, че това писмо няма да излезе на бял свят. Няма да се случи нищо повече. Кажи на Джак да се успокои. Твоето изявление хвърли светлина върху тъмната страна на насилието и терора, упражняван върху жените. А това е особено болезнена тема за нашето общество, която винаги е оставала на заден план.

— Ще му предам какво сте казали — каза Мади с усмивка и огледа всички в стаята: осем жени и четирима мъже. Всъщност бяха седем жени, тя беше осмата. Сред мъжете разпозна двама федерални съдии. Имаше една жена — съдия в Апелационния съд и друга от пресата. Първата дама представи останалите — две преподавателки, една адвокатка, една психиатърка и една лекарка. Третият мъж също беше доктор, а последният от групата бе Бил Александър, бившия посланик на САЩ в Колумбия, който преди по-малко от година бе загубил съпругата си (отвлечена и убита от терористи). Беше се оттеглил от политическия живот, след като напусна Държавния департамент и сега пишеше книга. Всички заедно представляваха интересна група: азиатци, афроамериканци и бели, някои млади, други по-възрастни, всички професионалисти, някои от тях ползващи се с голяма популярност. Мади беше най-младата и вероятно най-известната, с изключение на първата дама, разбира се.

Филис Армстронг помоли срещата да премине бързо и делово. Секретарката й се зае да води протокола, а охраната остана навън. Членовете на Комисията се разположиха удобно във всекидневната на президентшата. Върху красивата антична английска масичка имаше голям сребърен поднос с кафе, чай и чиния със сладкиши. Първата дама се обръщаше към всекиго на малко име и го гледаше с майчинско изражение. Вече им бе разказала за смелото изказване на Мади във вторник вечерта по телевизията, въпреки че някои бяха чули новините лично и бяха одобрили постъпката й.

— Знаехте ли наистина, че е била бита? — попита една от жените и Мади се поколеба, преди да отговори.

— Не съм сигурна какво да ви кажа. Да, смятам, че е била бита, въпреки че не бих могла да го докажа в съда. Това бяха нейните думи. Видях синините по ръцете й. — Мади се обърна и погледна въпросително първата дама. — Надявам се, че всичко, казано тук, е поверително. — Това беше честа практика на работа в президентските комисии.

— Да, разбира се — увери я Филис Армстронг.

— Аз й повярвах безрезервно, макар че първите двама души, на които казах, не споделиха мнението ми. И двамата бяха мъже. Единият е моят асистент в новините, другият съпругът ми.

— Събрали сме се тук, за да обсъдим какво можем да направим по въпроса с престъпленията, извършвани срещу жени. — С тези думи госпожа Армстронг откри заседанието. — Публичното обявяване на насилието извън закона е обект на законодателството. Как обаче ние бихме могли да се справим по-ефективно с това? Вярвам, че заедно бихме могли да направим много. — Всички в стаята кимнаха. — Иска ми се днес да направим нещо необикновено. Нека всеки един от нас разкаже на другите защо е тук, дали по професионални, или поради лични причини. Секретарката ми няма да записва нищо. А ако не искате да говорите, никой не ви насилва да го правите. Но мисля, че би било интересно за всички ни — продължи Филис Армстронг и макар да не го каза, знаеше, че ще бъде полезно. Щеше да създаде по-здрави връзки помежду им. Споделените тайни сближаваха хората. — Ако ми позволите, ще започна първа. — Думите й предизвикаха любопитство, а това, което чуха, надхвърли предположенията им.

— Моят баща беше алкохолик и биеше майка ми всяка неделя без изключение. Бяха женени четирийсет и девет години, докато накрая тя умря от рак. Побоят над мама беше нещо като ритуал за нас. Имах трима братя и една сестра. Всички ние приемахме боя като нещо неизбежно и естествено, както ходенето на черква в неделя. Обикновено се скривах в стаята си, защото не исках да слушам крясъците и виковете им, но те стигаха и до мен. После я чувах да плаче в спалнята им. Но тя не го напусна, не го спря, не му го върна. Ние всички ненавиждахме поведението й. Когато братята ми пораснаха, започнаха да подражават на баща ми. Най-големият малтретираше жена си, вторият беше въздържател и стана министър, а най-малкият умря от алкохолизъм на трийсет години. Аз нямам проблеми с алкохола. Пия по малко и алкохолът не представлява проблем за мен. Истинският проблем, който ме е преследвал през целия ми живот, беше убеждението и фактът, че по цял свят жените биват бити и насилвани най-често от собствените си съпрузи и никой не си мърда пръста да попречи на това зло. Обещавах си, че ако един ден имам възможност, ще направя нещо. Затова сега бих се радвала да сторя каквото мога, за да променя нещата. Всеки ден на улицата се извършват нападения и изнасилвания върху жени, всеки ден те биват бити и убивани от своите приятели, партньори или съпрузи, но по неизвестни и непонятни причини ние всички се примиряваме и приемаме това положение. Не го одобряваме и плачем, когато чуем за подобни случаи, особено ако познаваме лично жертвата. Но не правим нищо, за да го спрем. Не помръдваме дори пръста си, за да спрем пушката, ножа или ръката, които ще извършат злодеянието, така както аз никога не спрях собствения си баща. Може би не знаем как, може би не сме достатъчно заинтересовани. Предполагам, че не искаме да се задълбочаваме и да си разваляме спокойствието. Защото не си струва да се занимаваме с чуждите болки и проблеми. Нали си имаме своите собствени, те винаги ни изглеждат по-големи от тези на другите. Всеки да гледа себе си и да се оправя както може — това е нашата позиция. Искам хората да започнат да мислят, да се изправят и да тръгнат срещу насилието. Мисля, че е време, че дори сме закъснели. Имам нужда от помощта ви, за да спрем насилието срещу жените. Заради мен, заради вас, заради моята майка, заради нашите дъщери, сестри и приятелки. Благодаря ви, че сте тук и че сте достатъчно заинтересовани, за да ми помогнете в това начинание. — Първата дама завърши речта си със сълзи на очи и за момент всички я загледаха втренчено. Това, което чуха, не беше нещо необикновено. Но то направи Филис Армстронг по-истинска. Накара ги да я чувстват по-реална, една от тях, обикновена американка от обикновено американско семейство.

Психиатърката, която беше родена и израснала в Детройт, разказа подобна история, но с друг край. Баща й беше убил майка й и бе отишъл в затвора. Сподели още, че е лесбийка. На петнайсет години била изнасилена и пребита от момчето на съседите, с което израсли заедно. Това вероятно я бе подтикнало към общуването с жени. Вече четиринайсет години живеела с жена с подобна съдба. Чувствала се излекувана от ранното изнасилване в живота й, но била загрижена за нарастващия брой престъпления и насилия срещу жените, дори и сред тяхното хомосексуално общество, и от способността на хората да си извръщат главата на другата страна, когато се сблъскат с подобен проблем.

Никой от останалите не бе имал персонален сблъсък с насилието. Двамата федерални съдии разказаха, че бащите им пребивали майките им и докато не пораснали, смятали, че това поведение е нормално, че всички правят така.

Беше ред на Мади и тя за миг се поколеба. Никога по-рано не бе разказвала своята тъжна история пред хора. Никой, освен Джак, не знаеше за срамното й минало и сега се притесняваше да разголи душата си.

— Предполагам, че моята история не е по-различна от вашите — започна Мади. — Израснах в Чатануга, Тенеси, и баща ми редовно пребиваше майка ми. Тя понякога му отвръщаше, но по-често приемаше боя безропотно. Понякога беше пиян, друг път я биеше просто защото го беше ядосала, или защото му се беше случило нещо неприятно през деня. Трябваше да си го изкара на някого. Бяхме бедни, той така и не можа да си намери добра работа и да я запази. Това също беше причина да бие майка ми. Тя бе виновна за всичко. За всичко, което му се случеше или не му се случеше. Когато тя не беше наблизо, биеше мен, но не така често. Техните битки бяха част от моето ежедневие, музиката на моето детство, с която израснах. — Мади като че остана без дъх, когато произнесе тези думи, и за пръв път от години долови остатъците от южняшкия си акцент. Сякаш се бе завърнал със спомените назад във времето. — Всичко, което исках, беше да порасна и да избягам. Мразех дома си, мразех родителите си и начина, по който се отнасяха един към друг. Така че на седемнайсет години се омъжих за първото си гадже от гимназията — Боби Джо. Много скоро след това той започна да ме бие. Пиеше много и въобще не работеше, а аз му вярвах, когато казваше, че съм виновна за всичко. Ако не съм била толкова лоша съпруга, толкова глупава и лекомислена, нямало да има причина да ме бие. Веднъж ми счупи ръцете, друг един път ме изхвърли по стълбите, така че си счупих крака. Тогава работех в телевизионното студио в Ноксвил. То принадлежеше на един господин от Тексас, който се канеше да закупи кабелна телевизионна мрежа във Вашингтон. Той ме взе със себе си. Предполагам, че повечето от вас знаят тази част от историята. Става въпрос за Джак Хънтър. Оставих венчалната си халка и една бележка на кухненската маса в Ноксвил. Когато отидох на автобусната спирка, за да се срещна с Джак, носех само едно куфарче с единствените си две рокли в него. Бях готова да тичам по целия път до Вашингтон. Получих развод и на следващата година се омъжих за Джак. Оттогава никой не ми е посягал. Не бих го позволила. Сега знам повече. Ако някой ме погледне накриво, бягам далече. Очевидно съм имала късмет. Джак спаси живота ми. Направи от мен онова, което съм днес. Без него вероятно вече щях да съм мъртва. Боби Джо щеше да ме блъсне по стълбите или да ме намушка с кухненския нож в стомаха. Или щях да се самоубия, като Джанет Макгътчинс, защото нямаше да имам друг изход. Не съм разказвала на никого за това. Срамувах се. Но сега се чувствам длъжна да помогна на жените, които не са имали такъв късмет. На онези, които смятат, че са хванати до живот в капана, на жените, които Джак Хънтър няма да чака с лимузина, за да ги отведе в друг град. Те имат нужда от нас — завърши Мади и очите й се напълниха със сълзи — и ние сме длъжни да им помогнем.

— Благодаря ти, Мади — каза тихо Филис Армстронг.

Всички те имаха почти еднакви съдби. Адвокати, доктори, съдии и дори първата дама на страната бяха изпитали насилието и бяха оцелели само благодарение на случайността. Но безброй други жени не бяха имали този късмет и те бяха твърдо решени да им помогнат.

Последен взе думата Бил Александър, за да разкаже една необикновена история. Беше израснал в Нова Англия, обграден от любов. Със съпругата си се оженили, докато тя следвала в Уелсли, а той в Харвард. След като защитил докторат по политически науки и външна политика, преподавал няколко години в Дортмунд, сетне в Принстън и в Харвард, докато го назначили за посланик в Кения. Тогава бил на петдесет. Предложили му пост в Мадрид, а после в Колумбия. Имал три големи деца — доктор, адвокат и банкер. Всеки от тях бил високо ценен и изключително популярен в своята област. Водел относително спокоен живот, макар и малко скучен. Последните думи той произнесе с известна тъга.

Колумбия представлявала интересно предизвикателство за него. Политическата ситуация била доста деликатна, тъй като търговията с наркотици предопределяла обществения живот в страната. Наркотиците били обхванали всички форми на бизнеса, били отровили дори политиката, вихрела се страшна корупция. Работата не му тежала и я вършел до мига, в който жена му била отвлечена. Тук гласът му трепна и Бил Александър замълча. Държали я затворена седем месеца, опита се да продължи той, но сълзите го задавиха. Психиатърката, която седеше до него протегна ръка, сякаш да му вдъхне кураж. Той я прие с усмивка. Вече всички се чувстваха като приятели. Споделените тайни ги бяха сближили.

— Опитахме всичко, за да я освободим — промълви развълнувано Бил. Мади пресметна, че е около шейсет годишен, като взе предвид времето, през което бе заемал трите дипломатически поста. Беше с бяла коса и сини очи. Лицето му имаше младежки израз, беше висок и слаб, със силно и атлетично тяло.

— Държавният департамент изпрати специален екип от хора, които трябваше да се срещнат с представителите на терористичната група. Похитителите искаха да я разменят срещу сто политически затворника, но Държавният департамент не се съгласи. Разбирах причините, но не исках да я загубя. ЦРУ се опита да я спаси, но безуспешно. Тогава реших лично да платя откупа, който искаха и сторих голяма глупост. — Гласът му се пречупи, но той продължи разказа си. Мади не откъсваше очи от него. — Опитах се да преговарям с тях сам. Бях обезумял от тревога и твърдо решен да я спася. Но те ме надхитриха. Постъпиха по особено жесток начин. Три дни, след като платих откупа, я убиха. Подхвърлиха тялото й на стълбите на посолството — изхълца той. — Ръцете й бяха отрязани. — Настъпи тишина. Никой не помръдваше. После той си пое дълбоко въздух, докато изслушваше съболезнованията на хората около себе си, които не криеха учудването си, че е способен да преживее подобен ужас. — Чувствах се отговорен за случилото се. Може би не трябваше да се опитвам да преговарям с тях. Това само ги бе раздразнило и влудило още повече. Тогава мислех, че мога да помогна, но сега преценявам, че ако не бях се намесил, те щяха да я държат година или две, както правеха с другите затворници, и щяха да я пуснат. Намесвайки се, аз все едно я убих.

— Това са глупости, Бил — възрази Филис. — Би трябвало да го знаеш. Тези хора са безмилостни, липсва им морал, за тях животът е без никаква стойност. Така или иначе щяха да я убият.

— И все пак винаги ще изпитвам вина. Все едно, че аз я убих — повтори тъжно той. — Пресата каза същото по един или друг начин.

Мади си спомни мнението на Джак, че Бил Александър е глупак, и се зачуди как може да бъде толкова безсърдечен. Сега, след като знаеше цялата история, тя му съчувстваше и напълно го оправдаваше.

— Пресата обича да прави сензации от подобни неща. В повечето от случаите те не знаят за какво говорят — каза тя, когато срещна тъжния му поглед. Досега не бе виждала в други очи толкова много болка. Прииска й се да посегне и да го погали, но седеше прекалено далеч от него. — Единственото им желание е да продадат историята по-добре. Знам го от опит. Много съжалявам за това, което сте преживели — повтори тя съчувствено.

— Благодаря ви, госпожо Хънтър — отвърна Бил Александър, докато издухваше носа си.

— Всеки от нас има своята тъжна история. Затова и сме се събрали тук. Но не това бе целта ми — възобнови темата Филис Армстронг. — Когато ви помолих да дойдете тук, не знаех повече от току-що чутите изповеди. Поканих ви, защото сте интелигентни и добри хора. Вие се отзовахте и решихте да помогнете на работата на Комисията. Всички ние сме се поучили от опита си, някои от нас по особено мъчителен начин. Ясно е за какво говорим и какво изпитваме. Предстои ни да решим как да помогнем на хората, които все още са в подобно положение. Ние сме оцелели, но те може и да не успеят. Ще използваме медиите, ще се обърнем към обществеността. Часовникът не спира да тиктака и да отчита времето. Трябва да стигнем до тях, преди да е станало късно. Хиляди жени се превръщат в жертва на насилието, което цари по улиците. Голяма част от тях умират от ръцете на най-близките си хора — съпрузи, годеници, приятели. Трябва да алармираме обществото и да осигурим убежище за тези жени. Да внесем поправка в закона, като изискаме наказание за насилниците. Актът на насилие подлежи на присъда, а извършителят трябва да бъде изпращан в затвора. Започваме война, която трябва да спечелим. Приберете се вкъщи и мислете как бихме могли да променим нещата. Предлагам да се срещнем след две седмици, преди повечето от вас да излязат в отпуск, и да се опитаме да вземем някакво решение. Познавам всички ви, някои от вас доста добре, други не толкова, но вече сте наясно с кого ще работите и защо сте заедно. Събрали сме се тук поради една съществена причина. На някои от нас това може би причинява страдание, но всички заедно ще постигнем повече, отколкото поотделно. Всеки от вас има възможности, а заедно ще се превърнем в сила, на която никой няма да може да устои. Вярвам ви и се осланям напълно на вас. Мислете задълбочено и отговорно до следващата ни среща. — Тя стана, усмихна се широко и прегърна всеки от присъстващите. — Благодаря ви, че се отзовахте на поканата ми. Можете да останете да си поприказвате, ако разполагате с време и желание. За съжаление, аз трябва да се оттегля.

Когато погледна часовника си, Мади не можа да повярва, че само за два часа е станала свидетел на толкова много неща. Струваше й се, че е прекарала с тези хора дни наред. Преди да си тръгне, реши, че трябва да поговори с Бил Александър. Изглеждаше възпитан човек с толкова вълнуваща и трагична история. И сякаш още не беше се възстановил и бе напълно отдаден на трагедията, случила се преди седем месеца. Но не се беше предал.

— Толкова съжалявам — обърна се към него Мади. — Спомням си случая. Но е съвсем различно да го чуя от вашите уста. Какъв кошмар сте преживели!

— Не съм сигурен, че съм се излекувал — отвърна искрено той. Продължавам да имам кошмари. — На въпроса на психиатърката дали се лекува с нещо, той отговори, че е бил на терапия няколко месеца, но сега се опитва да се справи без помощта на лекарствата. Всъщност изглеждаше напълно разумен и нормален и високо интелигентен. Мади не преставаше да се чуди как бе могъл да преживее всичко това и да запази разсъдъка здрав и чувствеността си непокътната. Очевидно беше изключителна личност.

— Много се радвам, че ще работим заедно — каза тя с усмивка.

— Благодаря, госпожо Хънтър — отвърна той и също й се усмихна.

— Наричайте ме Мади.

— А вие мен Бил. Онази вечер гледах изявлението ви по телевизията за Джанет Макгътчинс. Беше много вълнуващо.

Тя се усмихна и му благодари за комплимента.

— Съпругът ми още не ми е простил. Смята, че думите ми ще се отразят неблагоприятно на мрежата.

— Вие сте смела жена и постъпвате правилно. Знаете го толкова добре, колкото и аз. Човек трябва да слуша сърцето си. Сигурен съм, че и съпругът ви го разбира. Направихте това, което трябваше.

— Джак не е на същото мнение. Но се радвам, че постъпих точно така — съгласи се Мади.

— Хората трябва да чуват тези неща — каза Бил със спокоен и уверен тон. Сега изглеждаше по-млад. Мади бе силно впечатлена както от присъствието на духа му, така и от начина, по който се държеше. Можеше да разбере защо Филис го бе поканила.

— И аз така мисля — съгласи се тя и погледна часовника си. Минаваше четири и трябваше да се върне в студиото, за да направят прическата и грима й. — Съжалявам, но трябва да тръгвам. В пет часа излизам в ефир. Ще се видим на следващата среща. — Мади се ръкува с останалите, преди да излезе от стаята, и побърза да напусне Белия дом.

 

 

Когато влезе в студиото, Грег вече седеше на стола си, гримиран и напудрен.

— Е, как беше? — попита той искрено заинтригуван. Смяташе, че Комисията, която първата дама организира, щеше да свърши добра работа.

— Много интересно. Хареса ми. Запознах се с Бил Александър, бившия посланик в Колумбия. Жена му бе убита от терористи миналата година. Спомняш ли си? Ужасна история!

— Смътно. Изглеждаше напълно объркан, когато подхвърлиха тялото й пред посолството, така че не го виня. Горкият човечец. Как е сега?

— Добре, макар че все още е дълбоко разстроен. Пише книга за това.

— Звучи обнадеждаващо. Кой друг беше там? — Тя спомена няколко имена, но не му разказа личните истории, които чу. Нямаше право.

Когато я гримираха и оправиха косата й, Мади се върна в студиото и прегледа новините. Нищо особено или сензационно. Така, че след като излязоха в ефир, отиде в кабинета си, за да прочете няколко статии и да направи едно проучване, преди да излезе отново за новините в седем и половина. В осем часа бе приключила с още един дълъг ден.

Преди да напусне офиса, тя позвъни на Джак.

— Ще ме закараш ли или ще се наложи отново да си ходя пеша? — попита го тя закачливо. Той остана сериозен. Личеше, че още й се сърди, но това не можеше да продължава вечно.

— Смятам да те накарам да тичаш след колата през следващите шест месеца, за да изкупиш греховете си и онова, което ми причини.

— Филис Армстронг не мисли така и е убедена, че сенаторът няма да ни съди.

— Надявам се да е права. Но ако греши, я попитай дали президентът ще плати сметката. Защото тя ще бъде доста солена.

— Не мисля, че ще се стигне дотам — отвърна спокойно Мади. — Между впрочем в Комисията има няколко наистина забележителни персони. — Беше първият човешки разговор, който водеха от няколко дни насам.

— Ще се видим долу след десет минути — каза той бързо. — Трябва да довърша нещо тук.

Джак се появи навреме и макар да не изглеждаше доволен, че я вижда, поне не бе толкова ядосан както през последните три дни след нейното „провинение“. И двамата избягваха да споменават темата по пътя към къщи. Спряха да хапнат пица и тя му разказа за срещата на Комисията. Разбира се, в най-общи линии какво смятат и се надяват да направят заедно, без да споменава подробности от живота на всеки. Чувстваше се отговорна за тези хора.

— Има ли някаква връзка помежду ви, нещо, което да ви обединява? Или си заинтригувана само от работата?

Джак винаги бе притежавал страхотен нюх. Това бе една от причините да преуспее в живота.

— И двете. Всички бяха много искрени и разказаха потресаващи истории за насилието, което са преживели. Предполагам се досещаш, че не мога да споделя с теб нито дума от онова, което чух. Става въпрос за лични преживявания. — Това беше всичко, което смяташе да му каже.

— Надявам се, че не си им разказала твоята история? — попита Джак загрижено.

— Напротив, разказах им я.

— Ама че си глупачка, Мад — каза рязко Джак и даде воля на гнева си. — Ами ако някой се изтърве пред пресата? Това ли целиш? Що за имидж ще имаш тогава?

— Какво ще си мислят хората за теб, докато те гледат на екрана? Как Боби Джо те търкаля по стълбите в Ноксвил? — Прозвуча доста грозно, но тя запази хладнокръвие.

— Може би ще е полезно да си го мислят, ако помогне на някого да разбере, че подобни неща се случват и на хора като мен. Може би ще си струва истината да излезе наяве, ако това спаси нечий живот или даде някому надежда.

— Ще си навлечеш единствено главоболие и публикуване на снимката на фургона, в който Боби Джо те пребиваше до смърт. А аз инвестирах толкова много в теб, за да те спася! Не мога да разбера как можеш да се държиш като пълна глупачка!

— Бях откровена. Останалите също. Някои от тях бяха имали по-страшни преживявания, първата дама не се различаваше от нас. Бил Александър също е в Комисията. Той ни разказа за жена си и за това как е била отвлечена. — Случаят беше известен на широката общественост, така че поне за него можеше да говори открито. Но Джак сви рамене в отговор и не прояви никакво съжаление.

— Глупости! Все едно я уби със собствените си ръце. Беше ужасно недомислено да смята, че може да преговаря сам с терористите. Целият Държавен департамент му го казваше, но той не искаше да слуша никого.

— Бил е отчаян и вероятно не е можел да мисли рационално. Жена му е била държана затворена цели седем месеца, преди да я убият. Вероятно е полудял от това да чака в неизвестност. — Мади изпитваше жал към Бил и мнението на Джак я разстрои. Той очевидно не се интересуваше от чувствата му и от онова, което бе преживял.

— Но какво имаш против него? Имам усещането, че не го харесваш.

— За кратко време бе един от съветниците на президента, след като бе преподавал в Харвард. Идеите му са от Средновековието и е абсолютен педант по отношение на принципите и морала. Един оригиналничещ пилигрим.

Мади се почувства неизвестно защо засегната заради непознатия човек.

— Мисля, че притежава много добри качества. Изглежда чувствителен, интелигентен и много искрен.

— Просто не го харесвам. Може би няма достатъчно живец или сексуално излъчване, или кой знае какво.

Прозвуча й странно, защото Бил беше хубав мъж и не беше лишен от чар. Изглеждаше й пълна противоположност на обкръжението на Джак, макар и да не бе сигурна, че е напълно запозната със стила и идеите му. Но очевидно той не представляваше интерес за съпруга й.

Прибраха се вкъщи около десет и противно на навиците си, Мади включи телевизора. Когато чу по новините, че войските на САЩ са нападнали Ирак, застина. Инстинктивно се обърна към Джак и забеляза странното изражение в очите му. Той също следеше предаването.

— Знаел си, нали? — попита го директно Мади.

— Не съм съветвал президента за войната, Мад. Само за медийните изяви.

— Глупости! На кого ги разправяш! Знаел си! Ето защо ходи миналата седмица в „Кемп Дейвид“! Затова тази седмица не излизаш от Пентагона. Защо не ми каза? — Той обикновено споделяше с нея всяка секретна информация, но този път не го беше направил. За пръв път Мади почувства, че Джак вече не й вярва достатъчно и от това я заболя.

— Беше твърде секретно. И важно.

— Но ние ще изгубим там много войници, Джак — разтревожи се тя. Беше доста объркана. В понеделник това щеше да е основната тема за разговор в новините.

— Понякога е нужна саможертва — отвърна хладно Джак. Смяташе, че президентът е взел правилно решение. И преди бяха имали разногласия с Мади по разни въпроси.

В края на новините говорителят съобщи, че са били убити деветнайсет морски пехотинци. Джак изключи телевизора и двамата се запътиха към спалнята.

— Интересно, че президентът Армстронг е споделил това с теб. Защо, Джак? — Мади го изгледа подозрително.

— А защо не? Той ми вярва.

— Вярва ти или те използва като средство, с помощта, на което ще накара американския народ да преглътне по-безболезнено новината, без това да засегне рейтинга и имиджа му?

— Президентът има право да бъде съветван как да се справи с медиите. В това няма нищо престъпно.

— Не е престъпление, но не е честно да поднасяш на публиката изопачени факти, които могат впоследствие да се окажат съдбоносни.

— Спести ми личното си мнение за политиката, Мад.

Президентът знае какво прави — каза пренебрежително Джак.

Мади се раздразни, но в същото време бе силно заинтригувана от факта, че съпругът й поддържа подобни контакти с администрацията в Белия дом. Може би точно затова се бе ядосал така на коментара й относно смъртта на Джанет Макгътчинс. Сигурно се страхуваше това да не наруши крехкия деликатен баланс, който бе постигнал с властимащите. Джак винаги беше нащрек и си даваше сметка кое колко може да му струва. Обмисляше добре всичко, което предприемаше и още повече мерките, които можеха да бъдат предприети срещу него.

Когато си легнаха, Джак я запрегръща пламенно, както не го правил отдавна. Мади почувства, че е зажаднял за нея.

— Съжалявам, че седмицата бе така лоша и за двама ни — промълви тя.

— Не го прави никога повече, Мад. Следващия път няма да ти простя, а знаеш ли какво би могло да ти се случи, ако те уволня? — Гласът му звучеше студено и заплашително. — Де бъдеш мъртва, унищожена. Кариерата ти зависи само от мен, никога не го забравяй. Не ме предизвиквай. Само да духна и ти ще угаснеш, така както угасва пламъчето на свещта. Не си звездата, за която се мислиш, а ако си такава, то е само защото си женена за мен. — Тонът му я натъжи и я накара да се почувства нещастна. Не заради онова, което щеше да загуби, ако я уволнеше, а заради начина, по който го каза. Но тя не отвърна нищо.

Джак сграбчи с дива ярост зърната на гърдите й и я облада грубо, показвайки без думи кой командва тук. Мади започваше да мисли, че единственото, което го вълнува и което има значение за него, е властта и възможността да я упражнява. Независимо над кого. Най-вече над нея.