Даниел Стийл
Без драскотина (20)

Глава 20

Когато Мади дойде на себе си, имаше чувството, че върху гърдите й е паднала цялата сграда. Очите я боляха и бяха пълни с прах. Наоколо цареше пълен мрак и не можеше да види нищо. Усещаше странен мирис на прах и пушек около себе си. Беше й горещо, а всяка частица от тялото й тежеше неимоверно много. Нещо сякаш я притискаше и сковаваше движенията й. Постепенно раздвижи краката си, но цялата горна част на тялото й остана прикована към пода. Започна да разчиства отломките, стоварили се върху й. Нямаше представа за времето, но сигурно й отне повече от час, докато успя да седне в тясното пространство, което бе освободила около себе си. Наоколо продължаваше да е тъмно като в рог, не се чуваше никакъв звук. След това до слуха й достигнаха приглушени стонове и нечии гласове. Някъде в тъмното плачеше бебе. Нямаше представа какво точно се бе случило, нито къде се намира.

В същото време на паркинга, далеч от мястото, където лежеше Мади, избухваха коли, съседните сгради горяха. Виеха пожарни, чуваха се сирени на линейки, ужасени викове и стонове на агонизиращи, облени в кръв хора. Линейките поемаха носилки с ранени деца. Ако не бяха полицаите и очевидците, които разказваха, че цялата сграда се е срутила изведнъж, човек можеше да си помисли, че снимат филм. Четирите етажа на огромния търговски център бяха разрушени, а на тавана в магазина, в който бе Мади, зееше огромна дупка. Точно над мястото, където минути преди това се продаваха зеленчуци. Експлозията бе толкова силна, че прозорците на сградите в радиус от пет квартала бяха изпочупени. Докато пристигнат новинарските екипи, Дядо Коледа, който стоеше пред вратата на детския магазин и приканваше малките си приятели да влязат, бе качен в линейка. Той бе мъртъв, както и половината от дечицата, които бяха спрели около него, за да му се радват. Трагедията бе с такива небивали размери, че хората не бяха способни да я възприемат.

Мади се бе свила на топка и се мъчеше да измисли начин да се измъкне изпод отломъците, които я държаха като в капан. Тя се опитваше да ги разкърти, да ги отмести, да разчисти около себе си. Но усилията й бяха напразни и тя изпадна в паника. Беше й трудно да си поеме въздух. Изведнъж съвсем близо до себе си чу глас.

— Помощ… помощ… Чува ли ме някой? — Звучеше слабо, но беше много успокояващо да разбере, че наблизо има още някой.

— Да. Аз. Къде сте? — Мади се обърна по посоката на гласа и се заслуша внимателно.

— Не знам. Нищо не виждам. Цареше непрогледен мрак. — Знаете ли какво се случи?

— Мисля, че сградата се срути върху нас. Ударих си главата. Струва ми се, че ми тече кръв.

Беше глас на жена. На Мади и се стори, че дочу бебешки рев. Но нищо друго. Ослушваше се за сирени, за някаква надежда за помощ. Нищо. Всъщност тя не знаеше, че над тях има два огромни бетонни блока, които не им позволяваха да почувстват хаоса, който цареше навън, или пък да чуят сирените на спасителните екипи, които се стичаха към мястото на трагедията от всички краища на града. Бяха отправени молби за помощ до щатите Вирджиния и Мериленд. Никой не знаеше нищо, освен че в търговския център във Вашингтон е станала голяма експлозия и много хора са ранени и убити.

— Това твоето бебе ли е? — попита Мади, когато отново чу бебешкия плач.

— Да — отвърна слабо гласът. — То е на два месеца. Казва се Анди. — Момичето сякаш плачеше. И Мади сигурно щеше да се разплаче, ако не бе в такъв шок, че да не изпитва изобщо някакви чувства.

— Ранено ли е?

— Не знам. Не мога да го видя. — Хълцането продължи и Мади затвори очи за минута, опитвайки се да мисли разумно. Сигурно се бе случило нещо ужасно, което да събори цялата сграда върху главите им, но тя не можеше да проумее какво.

— Можеш ли да се движиш? — попита Мади. Разговорът с момичето й помагаше да запази разсъдъка си, докато се опитваше отново да размести камъните и отломките върху себе си. Изведнъж камъкът зад гърба й сякаш леко поддаде, макар и само на няколко сантиметра. Но това бе в посока, обратна на тази, от която идеше гласът.

— Не, не мога изобщо да се движа — отговори момичето. — Усещам, че има нещо върху ръцете и краката ми, което страшно ми тежи. Не мога да стигна до бебето.

— Дръж се! Ще изпратят помощ. — В момента, в който го каза, двете чуха приглушени човешки гласове, но не разбраха дали са на спасителите или на други жертви. Докато се опитваше да измисли какво да направи, Мади се сети за мобилния си телефон. Ако можеше да намери чантата си, би могла да се обади за помощ и може би щяха да ги намерят по-лесно. Беше налудничава идея, но й даде надежда. Трябваше да върши нещо. Започна да опипва земята около себе си, но не намери нищо, освен прах, камъни и парчета бетон. Благодарение на тези усилия обаче придоби по-добро усещане за тясното пространство, в което се намираше, и дори успя да го разшири малко и да изпъне единия си крак.

— Опитвам се да стигна до теб — окуражи тя момичето, но тъй като не последва отговор, се изплаши. — Хей, добре ли си? Чуваш ли ме? — Последва дълга пауза, после гласът се обади отново:

— Мисля, че заспивам.

— О, не, недей! Опитай се да останеш будна — каза твърдо Мади, докато се напъваше да измисли нещо. Тя самата бе още в шок. Освен това вече усещаше много силна болка в главата. — Кажи ми как се казваш?

— Ани.

— Аз съм Мади. На колко си години?

— На шестнайсет.

— А аз на трийсет и четири. Репортер съм в една телевизия. — Не последва никакъв отговор. — Събуди се, Ани! Как е Анди?

— Не знам.

В същия момент бебето изплака и Мади разбра, че е живо, но гласът на момичето звучеше все по-слабо и по-слабо. Един господ знаеше колко лошо бе ранена и кога някой щеше да ги открие.

Докато Мади не преставаше да се бори в своята малка пещера, навън пожарните продължаваха да пристигат. Два от етажите бяха в пламъци, четири бяха напълно срутени, а от центъра на експлозията бяха изнесени безброй мъртви разкъсани тела. Някои от тях трудно можеше да бъдат разпознати. Навсякъде имаше пръснати човешки части: ръце, крака, глави. Сякаш бе настъпил краят на света! Апокалипсисът. Множество линейки извозваха ранените. Хората се опитваха да разчистят място за спасителите и доброволците. Центърът за контрол на природните бедствия и националната гвардия също бяха мобилизирани. Те бяха организирали цяла армия от булдозери. Но останалите конструкции от сградата едва се крепяха, а освен това под руините имаше все още много жертви, голяма част от тях вероятно живи, така че използването на тежките машини можеше да създаде по-големи проблеми.

На местопроизшествието имаше екипи от всички телевизии в страната, които бяха прекъснали обичайните си предавания, за да съобщят, че във Вашингтон се е случила най-голямата катастрофа в историята на страната след бомбения атентат в Оклахома сити през 1995 година. Вече бяха открити труповете на повече от сто човека. Нямаше начин да се прогнозира на колко ще възлязат жертвите. Но телевизията беше излъчен кадър на пищящо момиченце с откъсната ръка в момента, в който бе измъкнато изпод развалините от спасителните отряди. Идентичността на детето все още не бе установена. Ако е било с родителите си, те вероятно бяха загинали. Но то не бе единствено. Имаше още много ранени, осакатени, мъртви или умиращи.

 

 

Бил спокойно си гледаше телевизия, когато чу първите новини за трагедията и едва не подскочи от ужас. Мади бе отишла да пазарува именно там. Той мигновено набра телефона в офиса й с надеждата, че се е задържала на работа. Никой не му отговори. На мобилния телефон операторът отговори, че в момента няма връзка с този номер. В гърдите му се надигна паника. Почти вдигна телефона да се обади в мрежата и да провери дали знаят къде е Мади, но не посмя. Съществуваше възможността да е на мястото на трагедията и да отразява събитията. Реши да изчака, докато не му се обади. Знаеше, че ще го направи веднага, когато намери време, ако не бе затрупана някъде под развалините. Можеше само да се моли това да не е истина. В главата му изплува спомен за мига, в който бе научил, че Маргарет е била отвлечена от маскирани мъже с автомати в ръка.

 

 

Мобилният телефон на Джак иззвъня минути след взрива и той погледна с разочарование жената, която седеше до него. Не очакваше подобни прекъсвания. Бе планирал вечерта, както обикновено, много внимателно и сега беше бесен от телефонния звън.

— Веднага намерете Мади и й кажете да си вдига задника и да отива на местопроизшествието. Сигурно си е вкъщи — нареди той и затвори. Вече бяха изпратени два екипа, на път беше и трети, му бе съобщил режисьорът. Хубавата блондинка, с която бе в „Риц Карлтън“, го попита какво става.

— Някакъв луд е взривил търговския център — отвърна Джак и включи телевизора, за да гледат бюлетина.

Предаваха картина от мястото на събитието. Пълно разрушение и истински хаос.

— Господи! — удиви се Джак. Никой от двамата не беше си представил размера на експлозията, докато не видяха пораженията. Седяха известно време в пълно мълчание, после Джак взе мобилния си телефон и се обади в студиото.

— Намерихте ли я? — излая остро и кратко той, като не сваляше очи от екрана. Професионалните му очи, навикнали на подобни сцени, не устояха и за миг в тях проблеснаха сълзи. До него момичето, с което се бе запознал само преди седмица в Лас Вегас, тихичко плачеше. В момента показваха пожарникар, който носеше убито детенце и мъртвата му майка.

— Опитваме се, Джак — отвърна режисьорът. — Тя не си е вкъщи, а мобилният й телефон не отговаря.

— По дяволите! Казах й никога повече да не изчезва! Продължавайте!

Нещо го жегна в момента, в който прекъсна линията. Той обаче моментално отхвърли подобна мисъл. Мади го бе предупредила, че ще ходи да пазарува опаковъчна хартия и други неща за коледните подаръци. Но тя мразеше големите магазини и обикновено пазаруваше в Джорджтаун. Нямаше причина да бъде в търговския център по време на взрива.

 

 

— Чуваш ли ме, Ани! — Гласът на Мади проникна през бетонните отломки, но този път мина повече време, преди да чуе отговора.

— Да, мога — В същия момент до ушите им достигна друг един глас. Този път мъжки. Звучеше съвсем близо до Мади.

— Кой е там? — попита той високо. Мъжът бе разместил няколко камъка и една греда и бе пълзял дълго, докато стигне до тях, но нямал представа накъде е вървял и къде се намира.

— Аз съм Мади, а там има едно момиче Ани. Не мога да стигна до нея. Мисля, че е ранена. Има бебе.

— А вие как сте? Добре ли сте?

Болеше я главата, но това сега беше без значение.

— Да. Можете ли да разчистите малко от този боклук около мен?

— Продължавайте да говорите, ще се опитам. — Мади се надяваше мъжът да е млад, голям и силен. Достатъчно силен, че да може да премества планини.

— Как се казвате?

— Майк. Не се притеснявайте, госпожо. В завода работя на стокилограмова преса. Ще ви измъкна за нула време. — Тя го чуваше как се бори с камъните, докато й говори, а Ани се изключи напълно от разговора, въпреки че Мади я извика няколко пъти. Бебето плачеше по-силно от преди.

— Говори на бебето си, Ани. Ако те чува, може да не се страхува толкова.

— Много съм изморена — отвърна съвсем тихо Ани.

— Знаете ли какво се случи? — попита Мади младия мъж.

— Нямам представа. Купувах си крем за бръснене и проклетият покрив падна върху главата ми. Мислех да взема и децата с мен. Добре, че не го направих. Имаше ли някой с вас?

— Не, аз бях сама — отговори Мади, докато се опитваше да отмести скалата, но единственото, което постигна, бе да счупи ноктите си и да си нарани пръста. Нищо повече.

— Безнадеждно е. Ще се опитам да копая в друга посока — каза накрая мъжът.

Мади отново бе обзета от паника. Мисълта, че този приятелски глас ще я напусне, събуди в нея чувство на отчаяние каквото не бе изпитвала досега.

Но не! Не биваше да се предава! Щяха да ги намерят! Сигурно имаше още живи, които можеха да бъдат спасени. Щом един беше успял, значи и други ще успеят.

— Добре — отвърна тя. — Желая ви късмет. Когато излезете — Мади каза „когато“, а не „ако“, — предайте навън, че аз съм репортер, кажете на хората от моята мрежа, че съм тук. Имам предчувствието, че са там. Сигурна съм.

— Ще се върна за вас — ясно изрече мъжът.

Няколко минути по-късно гласът му затихна и повече не се появи никой. Мади остана съвсем сама в тъмното със самотата, Ани и нейното все по-тихо плачещо бебе. Мисълта за мобилния й телефон мина отново през главата й, не че това щеше да промени нещо. Вероятно дори и да го намереше, нямаше да може да им каже къде се намират, нито откъде да започнат да копаят. Очевидно бяха затрупани дълбоко навътре. Нямаше начин да открият къде точно са.

 

 

Бил гледаше новините и започваше все повече и повече да се тревожи. Вкъщи му отговаряше телефонният секретар, а мобилният й телефон продължаваше да бъде изключен. Накрая се престраши и позвъни в мрежата.

— Кой я търси? — попита режисьорът изненадано.

— Един неин приятел. Безпокоя се за нея. Тя ли отразява събитието?

След кратка пауза режисьорът отговори:

— Не. Не можем да я открием. Мобилният й телефон не отговаря и в къщи я няма. Може да е отишла на мястото по своя инициатива, но никой не я е виждал. Там има невероятно много хора. Предполагам, че ще се появи отнякъде. Винаги го е правила — увери го Рейв Томпсън.

— Не е в неин стил да изчезва — отбеляза Бил с разтревожен глас.

Рейв се зачуди откъде този непознат мъж знае навиците на Мади. Очевидно бе много повече разтревожен, отколкото Джак. Джак бе наредил да я намерят под дърво и камък и веднага да я изпратят да отразява катастрофата. Режисьорът вече се досещаше къде е Джак и какво прави в момента. Когато му се обади първия път, съвсем ясно чу смеещия се женски глас.

— Не знам какво да ви кажа. Вероятно ще се обади скоро. Може би пътува или кой знае.

Бил обаче знаеше, че не е така и фактът, че тя не му се обажда, за да му каже, че е добре, направо го побъркваше. Той закрачи нервно из дневната, без да откъсва очи от екрана на телевизора. Накрая не издържа и излезе, като взе палтото си и ключовете от колата. Не знаеше дали е възможно да се приближи до мястото на произшествието, но трябваше да опита. Беше твърдо убеден, че трябва да е там. Може би щеше да успее да я намери.

Минаваше десет вечерта, почти час и половина след взрива в търговския център, който разруши две сгради и уби сто и трима души, според последните данни, а ранените бяха много повече. Това беше само началото.

Когато пристигна на местопроизшествието, му трябваха двайсетина минути, за да си проправи път сред линейките и останките от срутилите се сгради. Имаше толкова много доброволци, че никой не му потърси пропуск, идентификационна карта или друг документ. Просто го пускаха да минава. Той застана пред останките на магазина за играчки със сълзи в очите, като се молеше да открие Мади в тълпата.

След минута му връчиха една каска и му казаха да отиде да помага при разчистване на останките вътре. Бил последва мъжете. Беше толкова страшно, че се молеше Мади да е, където и да е другаде, само не тук и просто да е забравила да включи телефона си.

 

 

Мади също си мислеше за него, докато натискаше с всички сили бетонния блок. За нейно учудване той леко помръдна. Опита отново и успя да го премести с още няколко сантиметра. Все по-отслабващият глас на Ани ставаше по-близък и ясен.

— Мисля, че постигнах нещо — каза Мади. — Продължавай да ми говориш. Трябва да те чувам, за да се ориентирам за посоката. Не искам да правя грешки. Чувстваш ли нещо? Пада ли върху тебе прах? — Не беше сигурна дали е близо до главата на момичето или до краката, затова трябваше да внимава да не събори нещо върху нея или бебето. Да накара Ани да продължи да говори беше почти толкова трудно, колкото да премести бетонния отломък.

Мади вече си говореше сама, докато буташе, чоплеше, натискаше. Неочаквано при един от напъните й бетонният блок се отмести и в него зейна голяма дупка. Достатъчно голяма, че да се промуши през нея. Мади пъхна горната половина на тялото си и запълзя. Бе намерила Ани. Гласът на момичето беше съвсем близо, а първото нещо, до което се докосна в мрака, беше някакво топло вързопче. Беше Анди. Той лежеше близо до ръката на майка си, но не в обсега й и скимтеше. Мади не можеше да го види, но го почувства и притегли към себе си. После го остави ужасена, защото не знаеше дали бебето не е ранено лошо и запълзя към Ани. Момичето не реагира, когато я докосна. Не можеше да се разбере дали все още диша.

— Ани. Ани. — Тя внимателно намери лицето й и докато опипваше с ръце, разбра какво се е случило. Върху гърдите й лежеше огромна греда. Мади усети по пръстите си нещо топло и мокро. Кръв. Друга греда лежеше върху краката й. Ани бе напълно прикована и неподвижна и въпреки отчаяните си опити, Мади не можа да я освободи. Тя изобщо не подозираше, че върху им лежаха още бетонни отпадъци, които ги притискаха към тялото на Ани и правеха отместването им невъзможно.

— Ани! — повтаряше Мади. Бебето продължаваше да плаче. Накрая момичето дойде в съзнание и проговори.

— Къде си? — Тя не разбираше какво става.

— Тук съм. При теб. И Анди е добре, поне така мисля.

— Намериха ли ни? — Ани отново започна да се унася. Мади се страхуваше да я разтърси, защото не знаеше колко лошо е ранена, когато гредите са паднали върху й.

— Все още не. Но ще ни намерят. Обещавам. Дръж се. — После взе бебето, гушна го до себе си и се сви до Ани. За да не позволи на момичето да изпадне отново в безсъзнание, Мади долепи лицето на бебето до нейното, както сигурно бяха направили, когато се бе родило. Ани заплака.

— Аз ще умра, нали? — Мади не можеше да й отговори. Ани не бе на повече от шестнайсет. Но сега изглеждаше пораснала, вече възрастна.

— Не мисля така — излъга Мади. — Няма да умираш. Кой ще гледа Анди?

— Той няма баща — призна Ани. — Баща му ни остави, когато се роди. Не го искаше.

— Моето бебе също нямаше баща — опита се да я успокои Мади. Всъщност нейната Лизи не бе имала и майка, помисли си Мади с чувство за вина, но не каза нищо.

— С майка си и баща си ли живееш? — продължи да я пита тя, докато люлееше бебето. То бе престанало да плаче. Мади сложи пръста си под нослето му и се успокои, когато долови, че диша. Просто беше заспало.

— Избягах, когато бях на четиринайсет. Аз съм от Оклахома. Обадих се на мама и татко, когато се роди Анди, но мама каза, че съм носела само неприятности. Анди и аз живеем от благодеяния.

Мади въздъхна съчувствено, но нищо не можеше да се сравни с онова, което им се бе случило сега. Не спираше да си задава въпроса дали въобще щяха да оживеят. Ако не ги намереха скоро, бяха обречени. Вероятно щяха да ги открият дълго след смъртта им, когато успееха да разчистят магазина. Бе твърдо решена да не позволява това да се случи. Това бебе имаше право да живее, а също и детето, което бе негова майка. Да спаси живота им сега бе единствената й цел.

— Когато той порасне, ще има да му разправяш за това преживяване, а той ще си мисли колко смела и безстрашна си била, и ти наистина си. Аз много се гордея с теб — каза Мади, като едва преглътна сълзите си. Мислеше си за Лизи. Бяха се намерили след цели деветнайсет години, а сега Лизи беше на път отново да изгуби майка си. Наложи си да не мисли за подобни неща. Трябваше да запази разсъдъка си. Беше започнала да усеща леко замайване. Въздухът им вероятно свършваше. Докога ли щеше да им стигне?

Мади започна да си тананика тихичко, като прегръщаше леко Ани и бебето. Момичето простена едва чуто. Мади се поуспокои. Изглежда отново се бе унесла, но все още беше жива.

 

 

Бил най-сетне успя да открие новинарския екип на телевизията, където работеше Мади. Той се представи на режисьора, с когото бе говорил по телефона.

— Мисля, че тя е някъде там, вътре — каза му навъсено Бил. — Възнамеряваше да пазарува, и то точно тук.

— И аз имам ужасно предчувствие — съгласи се с него Рейв Томпсън, — но това не променя нещата. Хората правят всичко възможно, за да извадят останалите живи отвътре.

Рейв го изгледа критично и Бил му обясни, че познава Мади от Комисията, създадена от първата дама. Очевидно бе добър човек. Беше тук вече няколко часа и помагаше в спасяването на хора. Палтото му бе скъсано, лицето цялото в сажди и прах, а ръцете му кървяха.

Всички бяха на края на силите си. Минаваше полунощ, а Мади все още не беше се обадила отникъде. Рейв говори няколко пъти с Джак, който продължаваше да дава нарежданията си от „Риц Карлтън“. Не беше никак очарован от изчезването на Мади и каза нещо от рода на: „сигурно се чука някъде“, а после се закани, че щял да я убие, когато я намери. Рейв и Бил бяха много повече впечатлени от думите му, отколкото от атентаторите, които бяха поставили бомбата. Виновниците за случилото се нещастие не бяха открити.

Не споменаха в новините, че Мади Хънтър може би се намира под развалините. Не бяха сигурни дали е така и нямаха право да го съобщават, докато не научеха нещо със сигурност.

Към четири сутринта спасителите бяха постигнали известни успехи. След почти осем часа непосилен труд, около пет сутринта извадиха Майк. Кръвта му сякаш течеше отвсякъде. Беше ровил с ръце сред развалините, без да спира, и бе прокопал тунел, премествайки цели бетонни късове и греди. По пътя си бе спасил още четири човека. Когато излезе, Майк, обясни на мъжете, които го намериха, че вътре има още две жени, които е открил по пътя си, но не е могъл да стигне до тях. Казвали се Мади и Ани, едната била репортерка, а другата имала бебе. Той даде най-подробни указания на спасителите за посоката, преди да го качат в линейката, за да го откарат в болницата. Рейв чу всичко и побърза да намери Бил.

— Тя е вътре — каза му той с мрачно изражение.

— О, Господи! Намериха ли я? — Страхуваше се да попита дали е жива или мъртва, а и видът на Рейв бе нерешителен.

— Все още не. Един мъж, който току-що беше спасен, каза, че вътре има две жени, до които не могъл да стигне. Едната от тях е Мади. Казала му, че е репортерка в телевизията и името на мрежата, в която работи. — Най-ужасните му страхове се сбъднаха, но не можеше да направи нищо друго, освен да чака. През следващите два часа отвътре продължаваха да изваждат тела. Оживелите с липсващи крайници откарваха веднага в болница, а мъртвите деца подреждаха в редици, за да бъдат разпознати от ридаещите им родители. Наближаваше седем, когато Бил не издържа и се разплака. Изглеждаше му невъзможно да повярва, че Мади все още е жива. Бяха изминали почти единайсет часа. Чудеше се дали да не се обади на Лизи, но не знаеше какво да й каже. А и вече цялата страна знаеше за случилото се. Кой луд беше причинил тази огромна трагедия?

От телевизионната мрежа пристигна нов екип, а от „Червения кръст“ им донесоха чаши с кафе. Рейв взе едната с благодарност. Бил изобщо не посегна. Нямаше сили.

Рейв не зададе повече въпроси на Бил относно връзката му с Мади, но докато бяха заедно, остана с впечатлението, че държи на нея особено много. Искрено му съчувстваше.

— Дръж се! Ще я намерят. — Не се знаеше обаче как — жива или мъртва.

Докато Бил и Рейв очакваха спасителните екипи да излязат, Мади продължаваше да лежи, свита на кълбо, прегърнала в обятията си бебето. Ани не бе проговорила от часове. Мади не знаеше дали спи или вече е умряла, защото изобщо не реагираше на опитите й да я заговори. Нямаше представа колко е часът, дали е ден, или нощ и колко време бе изминало, откакто бяха затрупани. Но когато бебето се събуди и започна отново да плаче, майка му го чу.

— Кажи му, че го обичам — прошепна Ани. Гласът й сякаш идеше от небитието.

— Ти трябва да останеш жива, за да му го кажеш сама — каза й Мади. Опитваше се да звучи оптимистично, но сама едва издържаше. Почти не й стигаше въздух.

— Искам да се погрижиш за него, моля те — каза тихо Ани, замълча за миг и после неочаквано добави: — Обичам те, Мади. Благодаря ти, че беше с мен. Много щеше да ме е страх без теб.

Самата Мади бе невероятно изплашена, макар че до нея бяха Ани и бебето и по лицето й се стичаха сълзи. Когато се наведе и целуна раненото момиче, тя си помисли за Лизи.

— И аз те обичам, Ани. Много те обичам. Сега трябва да се стегнеш. Всичко ще се оправи. Скоро ще излезем оттук. Аз също искам да видя дъщеря си.

Ани кимна в мрака, защото й вярваше, и се усмихна, но Мади не можеше да види тази усмивка. Само я почувства.

— Майка ми ме наричаше Ани. Тя въпреки всичко ме обичаше — каза тъжно момичето.

— Обзалагам се, че все още те обича. И със сигурност ще обича много Анди, когато го види.

— Не тя — отвърна Ани. Гласът й прозвуча по-силно и по-убедително. — Искам ти да се погрижиш за моето бебе. Обещай ми, че ще го обичаш.

Мади едва сдържаше риданията, които напираха в гърдите й. Вече знаеше, че никой няма да се измъкне жив оттук, нямаше смисъл да пести нито въздух, нито енергия. И точно тогава до нея достигнаха далечни гласове, а когато се заслуша, чу, че някой вика собственото й име.

— Чувате ли ни, Мади? Мади! Мади Хънтър. Ани чувате ли ни?

Тя изкрещя с цяло гърло:

— Да, чуваме ви! Ние сме тук! Тук сме. Гласовете идваха все по-наблизо и тя заговори бързо на Ани:

— Те идват за нас, миличка! Дръж се! Ще излезем оттук след няколко минути. — Но въпреки шума, който вдигаше, Ани отново изпадна в безсъзнание, а бебето заплака още по-силно. Беше гладно и уплашено. Също като Мади.

Гласовете продължаваха да се приближават, докато зазвучаха съвсем ясно. Вече можеше да говори с тях. Описа им къде се намират и доколкото успя състоянието на Ани, но без да я тревожи излишно. Каза, че тя самата е добре и че държи бебето.

— То ранено ли е? — попита друг глас, за да знае какъв спасителен екип е необходим.

— Не знам. Но мисля, че не е. Аз също не съм. — С изключение на пулсиращата болка на главата. Майката на бебето обаче беше в окаяно положение.

Изминаха още час и половина, докато ги освободят. Трябваше да отместят бетонните отломъци един по един, при това много бавно. Имаше опасност цялата конструкция да рухне отгоре им, ако действат бързо и невнимателно. Мади облекчено въздъхна, макар че изпита болка, когато осветиха със силно фенерче очите й през дупката с размер на чиния и я заслепиха. Сълзите й не спираха да текат, когато се обърна към Ани, за да й каже, че скоро ще ги спасят. Момичето не отговори.

Дупката бързо се разширяваше. Когато лъчът на фенерчето освети Анди, Мади видя колко мръсен беше миличкият. По личицето му имаше засъхнала кръв от малките драскотини по бузките, но очите му бяха широко отворени. Беше много красиво бебе. Тя го целуна, преди да го подаде през отвора на силните мъжки ръце, които го поеха и отнесоха. На тяхно място се появиха други ръце, които продължиха да работят, и след около половин час успяха да направят достатъчно място, та Мади да може да се промъкне през него, но преди това се обърна и докосна ръката на Ани. Момичето продължаваше да е в безсъзнание. Щеше да мине още доста време, докато я освободят. Пълзяха по корем през издълбаните проходи, докато се доберат до изхода. Мади едва различи някакъв светъл лъч, когато две силни ръце я поеха и я понесоха. И преди да се осъзнае, се озова на дневна светлина.

Беше десет сутринта, почти четиринайсет часа след взрива в търговския център. Мади се опита да разбере дали бебето е добре, но наоколо цареше такъв хаос, че никой не й обърна внимание. Под развалините имаше още хора и спасителите бързаха да се доберат до тях, преди да е станало късно, като си подвикваха нервно един другиму. Тя се вгледа в натъжените лица, очакващи появата на своите близки, и изведнъж го видя.

Бил я чакаше. Изглеждаше почти толкова мръсен, колкото и тя. Когато я видя, той извика, притисна я силно към себе си и заплака. Нямаше думи, за да изрази мъката, която бе преживял, молбите, които бе отправил, сълзите, които бе пролял.

Най-сетне бе настъпил мига на върховна наслада и облекчение.

— Благодаря ти, Господи — прошепна Бил, докато я носеше като бебе към линейката.

Мади стисна силно ръката му и се обърна към един от спасителите.

— Къде е Ани? Добре ли е?

— Продължаваме да работим — отвърна й мъжът навъсено. Беше видял толкова много смърт, толкова много кръв през изминалата нощ.

Страшният кошмар продължаваше. Всеки спасен живот бе равносилен на победа, всеки оцелял от този ад бе като подарък за неимоверните им усилия.

— Кажете й, че я обичам — каза пламенно Мади. Когато се обърна към Бил, очите й блестяха. Бяха преживели тежък момент. Дали това, което се случи, не бе наказание за нейната любов към него? Може би нямаше право да го обича? Не, нямаше да позволи подобна мисъл да помрачи щастието й. Както не бе позволила на каменните блокове да се срутят и да затрупат телата на Ани и бебето.

Сега тя му принадлежеше. Беше оцеляла заради него. И заради Лизи.

Бил последва Мади в линейката. Когато погледна през задното стъкло, той видя Рейв, който ги наблюдаваше и плачеше от радост.