Даниел Стийл
Без драскотина (17)

Глава 17

Мади все още беше в немилост, но продължи да се обажда на Бил, когато стана атентатът срещу президента.

Тъкмо говореше по телефона и навън настъпи някакво раздвижване. Чуваха се ужасени викове и възклицания. Тя остави слушалката и излезе да види какво става.

Всички се бяха скупчили около мониторите и в първия миг Мади не видя нищо. После някой се дръпна встрани. Съобщението се предаваше по всички канали.

Някой беше стрелял по президента Армстронг и го бе ранил. Намираше се в критично състояние във военноморската болница „Ветезда“.

— О, Господи! О, Господи! — повтаряше невярващо Мади. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за първата дама.

— Вземай си палтото! — извика режисьорът. — Хеликоптерът е готов да излети!

Операторът вече бе нарамил камерата си, някой й подаде чантата и палтото и тя изтича към асансьора, без да спира да говори. В същия бюлетин се казваше, че по време на атентата първата дама е била с него. Веднага след като седна в колата, която щеше да я отведе до летището, Мади звънна по мобилния си телефон в офиса. Режисьорът я чакаше, за да й даде напътствия.

— Повече подробности? Как се е случило? — попита задъхано Мади.

— Все още не се знае. Някакъв мъж излязъл от тълпата и стрелял в него. Едно момче от охраната също е ранено, но все още никой не е умрял. Все още. Това е основната дума.

— Ще умре ли? — Мади притвори очи.

— Не може да се каже. Не изглежда никак добре. Навсякъде има много кръв. Показват го на забавен кадър. Ето: той стиска ръцете на хората, отделя се от една напълно невинна на пръв поглед тълпа, и някакъв мъж, който изглежда като добрия дядо Коледа, стреля по него. Хванали са го. Сега е в ареста, но все още не са съобщили името му.

— По дяволите!

— Поддържай връзка. Снимай всичко, което можеш. Доктори, сестри, тайните служби, първата дама, ако ти позволят да я видиш. — Знаеше, че са близки, а в техния бизнес никакви връзки или лични отношения не бяха свещени. От Мади се очакваше да използва всяка възможност, за да получи информация, без значение доколко би било болезнено за другата страна.

— Имаме екип, готов веднага да дойде с кола, ако искаш прекъсване. Но искам ти да си там.

— Знам, знам.

— И не се разделяй с телефона, за да можем да поддържаме връзка с теб.

— Добре. — Тя включи радиото в колата, но по него вървяха същите новини. Мади се поколеба за секунда, после позвъни на Бил, за да му каже къде е и какво ще прави.

— Не мога да говоря дълго — обясни бързо тя. — Трябва да държа линията свободна. Чу ли новината?

— Току-що пуснах радиото. Господи, не мога да повярвам!

Беше както с Кенеди, ако ли не по-лошо. Но убийството на Кенеди лежеше в историята. А сега тя познаваше лично тези хора.

— Пътувам към „Бетезда“. Ще ти се обадя. Бъди внимателна.

Нямаше нужда от подобно предупреждение. Тя не беше в опасност. Но той все пак й го каза и след като затвориха, се загледа през прозореца към градината. Мислеше си за нея.

В болницата бяха отредили определено място за пресата, оградено с въжета. Прессекретарят на президента излизаше на всеки половин час, за да им подава информация. А те се опитваха да хванат всеки възможен член от болничния персонал, за да изкопчат нещо. Но за момента нямаше нищо ново.

Президентът беше в операционната от обяд и в седем вечерта все още не бе излязъл оттам. Куршумът бе преминал през белите дробове, бе засегнал бъбрека и далака. Трябваше да му се направят няколко операции. По някакво чудо сърцето не бе засегнато, но имаше масивен вътрешен кръвоизлив. Никой до този момент не бе виждал първата дама. Тя беше в реанимацията и наблюдаваше операцията по вътрешната телевизионна мрежа. Нямаше какво повече да се каже, докато президентът не излезеше от операционната и докторите не дадяха оценка за състоянието му. Те смятаха, че той ще остане на хирургическата маса до към полунощ. Същото смяташе и Мади.

В приемната на болницата имаше стотина фотографи, седящи по диваните, по столовете, върху куфарчетата на камерите си, а някои направо на пода. Навсякъде се търкаляха пластмасови чаши от кафе, торбички от бързи закуски, а групички от репортери и оператори стояха навън и пушеха. Приличаше на военна зона.

Мади и нейният оператор се бяха приютили в едно ъгълче на стаята и си говореха тихо с група познати репортери от друга телевизионна мрежа и от основните вестници.

Тя вече бе направила репортаж за новините в пет с външни снимки — предаване от мястото на събитието. В седем я пуснаха отново в ефир. Елиът Нобъл се бе върнал в студиото и водеше сам, но се свързваше редовно с Мади. Тя направи още един репортаж за новините в единайсет, но нямаше нищо ново за казване, освен онова, което вече бяха съобщили на зрителите. Докторите смятаха, че състоянието на президента се подобрява и има надежда.

Минаваше полунощ, когато Джак й се обади по телефона.

— Не можеш ли да изкопчиш нещо по-интересно, Мад?! Господи, повтаряме като някакви глупаци едно и също. Опита ли се да видиш първата дама?

— Тя чака извън операционната, Джак. Никой, освен секретните служби и болничния персонал не я е виждал.

— Тогава си сложи една бяла престилка и се маскирай като сестра, за Бога! Аз ли трябва да те уча! — Винаги я караше да намери нещо по-интересно, нещо повече от другите. Неговата телевизия трябваше да бъде първа.

— Не мисля, че някой знае повече от нас. Сега всичко е в ръцете на Бога. — Нямаше начин да разбере дали президентът ще оживее или не. Джим Армстронг не беше млад човек и освен това вече бе раняван веднъж. Но първия път куршумът само го бе одраскал.

— Предполагам, че ще останеш там цялата нощ — каза Джак назидателно. Това беше повече заповед, отколкото въпрос, но тя и без това смяташе да направи точно това.

— Искам да съм тук, ако стане нещо. Ще свикат пресконференция, когато излезе от операционната. Обещаха ни и разговор с един от хирурзите.

— Обади ми се, ако се случи нещо важно. Аз си отивам вкъщи.

Повечето от персонала на мрежата все още бе по местата си. Бе изминал един безкраен ден и се очертаваше още по-дълга нощ. Но дните, които предстояха, щяха да бъдат още по-лоши, ако президентът не се възстановеше или, не дай Боже, умреше. Мади се надяваше всичко да е наред. Не можеха да направят нищо, освен да се молят. Всичко беше в ръцете на Бога и на хирурзите.

След обаждането на Джак Мади си взе още кафе. Беше изпила вече цял галон и почти не бе хапвала през целия ден. Но беше под напрежение и не изпитваше глад.

Малко по-късно тя се обади на Бил и се зачуди дали не е заспал, защото никой не вдигаше. Когато най-сетне чу гласа му, тя с облекчение установи, че не звучи сънливо.

— Спеше ли? — попита го Мади.

Той позна гласа й и се зарадва, че му се обажда. След като беше изгледал всичките й репортажи от болницата, беше оставил телевизора включен, в случай че отново се появи на екрана.

— Не. Бях в банята. Надявах се, че ще ми звъннеш. Какво става?

— Нищо ново — отвърна Мади. Звучеше изморено, но бе доволна, че говори с него. — Седим и чакаме. Скоро ще излезе от операционната. Не преставам да мисля за Филис. — Филис обичаше много съпруга си. Това не бе тайна за никого. Бяха женени повече от петдесет години и Мади не можеше да понесе мисълта, че прекрасният им брак може да свърши по този начин.

— Предполагам, че нямаш възможност да я видиш? — попита Бил, тъй като не бе видял първата дама на нито едно от предаванията, по нито един от каналите.

— Тя е някъде горе. Надявам се, че ще мога да я види, не заради друго, а за да й кажа, че непрекъснато се молим и мислим за нея — отвърна Мади.

— Сигурен съм, че тя го знае. Господи, направо да се чуди човек, че все още стават такива неща по света! При цялата охрана и мерки за сигурност. Видях оригиналния запис на забавен кадър. Мъжът просто се отдели от тълпата, пристъпи право към него и стреля. Къде са гледали от охраната? Рани и едно от момчетата. Какво стана с него?

— Състоянието му е сериозно, но не критично. Имал бил късмет.

— Надявам се и Джим да има късмет — отвърна тържествено като заклинание Бил. — Ти как си? Струва ми се, че си изтощена.

— Съвсем нормално. Тук съм целия следобед, в очакване да се случи нещо.

— Искаш ли да ти донеса нещо за ядене? — попита той загрижено.

— Тук е пълно със сандвичи и бързи закуски. Но все пак ти благодаря. — Мади забеляза, че част от докторите се запътват към микрофоните и му каза, че трябва да върви.

— Обади ми се, ако ти потрябвам за нещо. Не се притеснявай, че ще ме събудиш.

За разлика от Джак, който се притесняваше единствено за предаването си. Бил бе загрижен за нея.

Един от лекарите носеше хирургическа шапка и зелена престилка и Мади предположи, че идва направо от операционната. Той стъпи на изградения набързо малък подиум, заобиколен от колегите си. Новинарските екипи моментално се скупчиха около тях.

— Нямаме с какво да ви зарадваме — каза докторът уморено. Всички камери бяха насочени към него. — Но трябва да бъдем оптимисти. Президентът е силен мъж. От наша гледна точка операцията беше успешна. Направихме всичко, което бе по силите ни. Ще ви предоставяме периодични бюлетини за състоянието му. Той още е под дълбока упойка, но когато тръгвах насам, постепенно идваше в съзнание. Госпожа Армстронг ме помоли да ви предам благодарностите й, както и че съжалява, че ви се е наложило да спите тук — добави докторът с тъжна усмивка. — Това е засега — завърши той и слезе от подиума без повече коментари. Предварително ги бяха предупредили да не задават въпроси. Той всъщност им каза всичко, което и те самите знаеха. Останалото беше в божиите ръце.

Мобилният й телефон зазвъня веднага след като докторът напусна залата. Беше Джак.

— Вземи интервю от него!

— Не мога, Джак. Вече ни предупредиха, че няма да стане. Човекът е бил в операционната дванайсет часа. Освен това ни казаха всичко, с което разполагат до момента.

— Да вървят по дяволите! Дадоха ви грешна информация. Мозъкът му е мъртъв, той е в кома!

— И какво предлагаш да направя? Да се промъкна в стаята на президента през вентилационната шахта? — Беше уморена и ядосана, че е толкова безчовечен и настоятелен. Всички бяха в една лодка. Трябваше да изчакат, докато от болницата предоставеха нов материал, преследването и измъчването на хирурзите нямаше да им донесе нищо ново.

— Не ставай идиотка, Мад! — каза раздразнено Джак. — Да не искаш да приспиш зрителите си или работиш за някоя друга телевизия?

— Наясно си какво става тук. Всички знаем едно и също — опита се да обясни по-спокойно тя.

— Там е работата! Искам от теб нещо по-различно! — Той затвори, без дори да каже довиждане. Репортерът от една конкурентна мрежа й се усмихна съучастнически.

— Нахокаха ли те? И аз получих същите наставления от моя шеф. Като са толкова умни и кадърни, защо не дойдат те тук да правят новини!

— Трябва да го запомня и да му го предложа — усмихна се в отговор Мади и се настани на стола, завита с палтото си, в очакване на следващия бюлетин.

В три часа сутринта екипът от доктори се появи отново и онези от репортерите, които спяха, скочиха веднага. Не можели да им кажат нищо ново, освен че президентът бил дошъл в съзнание, но състоянието му било критично. Съпругата му била при него.

Беше дълга нощ и въпреки че имаше новини в пет, никой не им даде някаква по-значима информация до седем сутринта. Мади се събуди и изпи поредното си кафе. Беше спала около три часа и се чувстваше уморена, смачкана и изтощена от въртенето в стола. Все едно бе прекарала нощта в самолет по време на снежна буря.

Но в седем часа новините бяха малко по-обнадеждаващи. Съобщиха им, че президентът се чувства зле и има постоянни болки, но се усмихва на съпругата си и изпраща благодарностите си на народа.

Лекарите изглеждаха по-спокойни и вече смееха да твърдят, че състоянието му се подобрява.

Половин час по-късно Белият дом пусна официално съобщение за идентификацията на мъжа, който бе стрелял. Наричаха го заподозрян, въпреки че цялата страна беше видяла на записа как точно той стреля по президента. ЦРУ се надяваше, че това покушение не е част от по-мащабен план. Синът на заподозрения бил убит през това лято в Ирак. Подозираха, че е сметнал президента виновен за това. Заподозреният не бе криминално проявен, нито психически нестабилен, но беше изгубил единственото си дете в една война, която не разбираше и която според него беше безсмислена. Сигурно бе в дълбока депресия. Беше строго охраняван в ареста. Членовете на семейството му бяха шокирани. Жена му бе изпаднала в стрес. До този момент съпругът й беше бил уважаван член на обществото, добре печелещ счетоводител. Мади много се натъжи, докато четеше това.

Тя изпрати бележка на Филис Армстронг посредством един от прессекретарите, за да й съобщи, че е в болницата и че се моли за нея. И бе силно изненадана, когато получи отговор след няколко часа. Съдържаше само няколко думи.

„Благодаря ти, Мади. Той се подобрява, слава на Бога. Обичам те. Филис“.

Но Мади бе трогната, че жената беше отделила време да ги напише.

В девет часа сутринта тя излезе в ефир с последните новини: президентът се чувства по-добре и въпреки че все още е в критично състояние, всички се надявали скоро да е вън от опасност.

— Ако не ми дадеш нещо по-интересно — предупреди я Джак веднага след предаването, — ще изпратя Елиът да те смени.

— Чудесно! Ако той може да изкопчи нещо по-различно от останалите — тросна се Мади. — Беше толкова изтощена, че дори заплахите и обидите на Джак не бяха в състояние да й повлияят.

— Отегчаваш ме до смърт.

— Аз пък съм горда от онова, което правя, Джак. Никой друг не е направил нещо по-добро.

Джак продължи да й звъни на всеки час и да я обвинява. В един часа се обади Бил.

— Кога яде за последен път? — попита той загрижено.

— Не си спомням — усмихна се тя. — Толкова съм изморена. Но не съм гладна.

Бил не каза нищо. След двайсет минути обаче се появи със сандвич, плодове и безалкохолни. Изглеждаше като санитар на червения кръст, докато си проправяше път сред морето от репортери. Когато успя да се добере до нея, я накара да седне на стола и да изяде всичко.

— Не мога да повярвам — усмихна му се Мади. — Изобщо не осъзнавах, че съм прегладняла. Благодаря ти, Бил.

— Така се чувствам полезен.

Той се оглеждаше изумено наоколо: репортери, оператори, режисьори сновяха непрекъснато напред — назад, между болницата и паркираните на улицата коли на телевизионните мрежи. Приличаше на място, където е станала катастрофа. Всъщност така си и беше. Само че катастрофата бе от национален мащаб.

Бил беше доволен, че Мади изяде целия сандвич.

— Колко още ще стоиш тук?

— Докато състоянието му се стабилизира. Инак рискувам да изтърва новината. Джак ме заплаши, че ще изпрати Елиът да ме смени, защото предаванията ми били скучни. Но не мога да направя нищо повече. — В момента, в който изрече последните думи, прессекретарят на президента отново стъпи на подиума и всички се втурнаха към него. Мади също.

Възстановяването на президента щяло да бъде дълъг и бавен процес, затова прессекретарят предложи да си вървят по домовете или да бъдат сменени от колегите си. Общото му състояние се подобрявало.

— Може ли да го видим? — извика някой.

— В близките няколко дни не — отвърна прессекретарят.

— А госпожа Армстронг? Може ли да говорим с нея?

— Все още не. Тя не е напускала съпруга си нито за минута и смята да остане с него, докато се оправи. В момента спи, той също. Може би и вие трябва да поспите малко — отвърна прессекретарят и за пръв път през последните двайсет и четири часа на лицето му се появи усмивка. После той си отиде, като обеща да се върне след няколко часа. Мади изключи микрофона си и се обърна към Бил. Беше толкова изморена, че едва гледаше.

— Какво смяташ да правиш сега? — попита я той.

— Бих дала дясната си ръка да се прибера у дома и да взема един душ, но Джак вероятно ще ме убие, ако напусна бойното поле.

— Не може ли да изпрати някой да те замести? — Изглеждаше нечовешко да я държи тук толкова време.

— Може, но мисля, че няма да го направи. Не, по никакъв начин. Джак иска аз да съм тук. Макар че не бих могла да направя нищо повече от другите. Нали чу какво ни казаха? Кратко и ясно. Само онова, което искат да знаем. Но ако казват истината, значи състоянието му наистина се подобрява.

— Нима не им вярваш? — Бил бе изненадан от скептицизма й, но всъщност това й беше работата. Да поставя под съмнение новините и фактите, да се рови за несъответствия. Мади беше добър репортер. Джак затова искаше тя да бъде тук.

— Вярвам им — отвърна искрено Мади. — Но всъщност единственото, което знаем, е, че не е умрял. — Беше ужасно да го произнесе, но това бе самата истина. — По принцип не ни лъжат, освен ако не е в интерес на националната сигурност. В този случай мисля, че са съвсем искрени. Поне се надявам да е така.

— Аз също — отвърна пламенно Бил, Той постоя с нея още половин час.

В три часа Джак най-после й каза да си отиде вкъщи, да се преоблече и да се върне в студиото за предаването в пет. Времето едва ли щеше да й стигне да свърши всичко това, а за сън не можеше и да мисли, защото трябваше да се върне в болницата след предаването в седем и половина. Прибра се вкъщи и се преоблече с тъмносин костюм с панталон и сако. Беше разбрала, че ще може да поспи в определеното за пресата отделение в болницата. Тя почти залиташе от умора, когато отиде да направят косата и грима й. Елиът Нобъл вече беше там и я изгледа с възхищение.

— Не знам как го правиш, Мади! Ако аз бях прекарал в болницата двайсет и седем часа, сигурно щяха да ме изнесат на носилка. Свърши страхотна работа. — Очевидно не беше съгласен със съпруга й. Тя бе трогната от комплимента му. Знаеше, че го заслужава.

— Свикнала съм. Правя го от доста дълго време. — Това сякаш стопи леда между тях. Този човек поне беше искрен с нея.

— Как смяташ? Ще се оправи ли? — попита я Елиът тихо.

— Мисля, че този път ни казват истината — отговори Мади.

С негова помощ успя да издържи предаванията в пет и седем и половина. Върна се в болницата около осем и петнайсет, точно както бе наредил Джак. Бе наминал да я види между двете й излизания в ефир. Изглеждаше бодър и не пропусна да й даде един куп наставления. Дори не я попита как е и дали е изморена. Това очевидно не го интересуваше. Положението беше критично и тя трябваше да бъде на първа линия. Мади не го бе предавала никога досега. А Джак и представа си нямаше, че повечето репортери вече се бяха отказали и бяха заменени с нови. Мади бе от малкото ветерани от първата нощ, които се върнаха отново в болницата. Повечето от останалите екипи бяха сменени, защото шефовете им бяха изпратили други на тяхно място. Тя самата имаше нов оператор и звукорежисьор. Някой се смили над нея и й донесе едно походно легло, така че да може да полегне в стаята, определена за журналисти между изявленията на пресаташето. Когато каза за това на Бил, той настоя на всяка цена да използва леглото.

— Ще се разболееш, ако не поспиш малко — сериозно и загрижено каза той. — Вечеряла ли си?

— Хапнах между предаванията в офиса.

— Нещо хранително, надявам се. Думите му я развеселиха. Имаше много да учи за нейния занаят.

— Истински здравословна храна. Пица и ядки. Стандартното меню на репортера. Сигурно ще си разваля стомаха, ако не ям подобна храна. Истинска храна има само на официалните вечери.

— Искаш ли да ти донеса нещо? — каза Бил с надежда в гласа.

Мади кимна отрицателно. Беше прекалено изморена.

— Мисля, че ще използвам походното легло и ще се опитам да поспя няколко часа. Все пак ти благодаря. Ще ти се обадя на сутринта, освен ако междувременно не се случи нещо изключително важно.

Но слава Богу, не се случи нищо. Нощта мина спокойно и на сутринта Мади се прибра вкъщи, за да вземе душ и да се преоблече.

Мади престоя в болницата цели пет дни. Най-накрая успя да види Филис за няколко минути, макар и не за да вземе интервю от нея. Първата дама изпрати да я повикат. Поговориха в коридора пред стаята на президента под зорките погледи на бодигардовете. Макар нападателят да бе в ареста, не можеха да си позволят небрежност. А и изпитваха вина, затова че не бяха успели да предотвратят атентата.

— Как сте? — попита Мади с явна загриженост. Филис изглеждаше изведнъж остаряла, сякаш на сто години, в болничния халат над панталона и пуловера си. Но и се усмихна.

— По-добре от теб, вероятно. Тук се грижат превъзходно за нас. Бедният Джим! Дойде му доста нагорно на неговата възраст.

— Много съжалявам за случилото се — отвърна Мади. Притеснявах се за вас през цялото време. Всички са погълнати от грижи по него. Едва ли някой се е сетил за вас.

— Беше истински шок, меко казано. Но успяхме да се преборим. Надявам се, че скоро всички ще можете да напуснете това място.

— Тази нощ най-сетне ще си спя вкъщи.

Прессекретарят бе обявил, че президентът вече е вън от опасност. Всички посрещнаха новината с радост. Повечето от журналистите бяха престояли тук с дни и бяха толкова облекчени да чуят това, че някои направо се разплакаха. От всички единствено Мади бе от самото начало. С право й се възхищаваха. Беше си чиста проба героизъм.

Когато се прибра вкъщи, завари Джак да гледа новините на конкурентните телевизии. Той я погледна бегло и дори не стана от дивана, за да я поздрави. Не й каза едно благодаря за онова, което бе направила през последните дни. За всичко, което му бе дала: живота, душата, способностите и таланта си. Дори не си направи труда да й каже, че техният рейтинг е най-висок измежду всички останали. Разбра го от режисьора. Беше съумяла да направи репортажи за хора, които бяха преместени в други болници, за да освободят целия етаж за президента: за медицинския персонал, който се грижеше за него: за секретните служби и момчетата, които го охраняваха. Всеки един от тях беше доволен, че го показват по телевизията. Хората бяха щастливи да направят каквото могат, да помогнат с каквото могат. На преместените бяха казали, че престоят им в другата болница ще бъде заплатен от Белия дом. Никой от тях не бе в критично състояние и преместването нямаше да им навреди.

Всичко, което й каза Джак, бе, че изглежда ужасно. Беше изтощена, лицето й се беше стопило и посивяло, а под очите имаше дълбоки тъмни кръгове.

— Защо през цялото време си толкова сърдит? — озадачи се тя.

Вярно, че през последните няколко месеца бе направила някои неща, които много го ядосаха: коментара след смъртта на жената на Макгътчинс, появата на Лизи и връзката й с нея, разговорите с Бил. Но най-голямото престъпление бе, че повече не се оставяше да я манипулира и контролира. Джак я мразеше заради това. Доктор Флауърс я бе предупредила. Беше й казала недвусмислено, че Джак няма да го преглътне лесно и бе излязла напълно права. Бе го понесъл особено болезнено. Мади неочаквано си спомни думите на Джанет Макгътчинс преди четири месеца. Мъжът й я мразел, бе казала тя, но Мади не й повярва. Сега обаче бе убедена, че е било вярно. Както и за Джак, защото се държеше по този начин. Поведението му бе на човек, който мрази.

— Имам причини да съм ти сърдит — отвърна студено той. — Ти ме предаваш всеки път и по всякакъв начин през последните няколко месеца. Направо имаш късмет, че все още не съм те уволнил.

Това „все още“ имаше за цел да я изплаши и да я накара да мисли, че ще го направи всеки момент. Можеше, разбира се. Но Мади не изпита страх, по-скоро нетърпение. Беше й много трудно да се изправи срещу него и да понесе на гърба си всички последствия. Напоследък обаче чувстваше, че трябва да го направи. Появата на Лизи и приятелството й с Бил я бяха променили. Сякаш бе открила себе си, така както откри дъщеря си. Но това определено не се харесваше на Джак. Когато си легнаха вечерта, той дори не й проговори.

През следващите дни Джак се държеше все по-лошо, като замени критичното си отношение към нея със студено пренебрежение. Но Мади вече не се вълнуваше много от това. Успокояваше се, когато говореше с Бил. А когато една вечер той отново излезе, тя отиде да вечеря в дома на Бил. Този път й бе приготвил пържоли, защото знаеше, че е преуморена от работа и се нуждае от питателна храна. Но по-здравословно й подейства отношението му към нея и очевидното възхищение, което й засвидетелстваше.

Говориха известно време за президента. Той бе прекарал в болницата две седмици. Бяха го изписали преди няколко дни и Мади успя да вземе интервю. Джим Армстронг изглеждаше отслабнал и много изтощен, но в добро настроение и благодари на всички за тяхната преданост и любезност. Филис също се държа много мило.

Като изключеше недоволството на Джак, Мади бе доволна от предаванията, които бе направила през тези две седмици. Бе спечелила дори уважението на Елиът Нобъл, който вече бе убеден в ценните й качества на журналист.

Бяха привършили с вечерята, когато Бил се обърна към нея с въпроса:

— Е. какво смяташ да правиш сега? — Не се случваше всеки ден да стрелят по президента. Всички останали репортажи щяха да й се струват от сега нататък дребни и безинтересни.

— Все ще измисля нещо. Преди всичко трябва да намеря апартамент на Лизи. — Беше началото на ноември. — Имам един месец на разположение.

— Мога да дойда с теб. — Беше по-малко зает сега, когато бе завършил книгата си. Говореше, че отново ще се захване с преподаването. Имаше предложения от Йейлския университет и от Харвард. Мади много се радваше за него, макар и да знаеше, че ще й бъде тъжно, ако напусне Вашингтон. Беше единственият й приятел тук.

— Няма да стане преди следващия септември — успокои я Бил. — Мисля да започна още една книга до края на годината. Този път може би белетристика.

Мади се замисли над собствения си живот. Постоянно се убеждаваше, че поведението на Джак е типично за насилник, но не правеше нищо друго, освен да си напомня, че трябва да държи главата си над водата и да движи крака, за да не потъне. А това не беше никакво решение.

Бил нито я пришпорваше, нито й оказваше натиск. Доктор Флауърс му бе казала, че Мади сама ще направи нещо, когато е готова. А това можеше да отнеме години. Макар и да се бе примирил с този факт, той не преставаше да се тревожи. Двете седмици на постоянна заетост я бяха държали сравнително далеч от Джак. Бил винаги можеше да познае по гласа й, когато я бе нападал, че едно или друго е по нейна вина, че отново е допуснала грешка. Отношението на Джак към нея му напомняше за „Синята брада“.

— Какво ще правиш за Деня на благодарността?

— Нищо особено. Обикновено ходим във Вирджиния и прекарваме доста скучно там. Никой от двама ни няма семейство. Или посещаваме съседите. А ти?

— Всяка година се събираме във Върмонт. — Тази година щеше да му е доста тежко. Щеше да бъде първият Ден на благодарността без Маргарет и той се страхуваше.

— Бих искала да поканя Лизи, но не мога. Тя ще прекара празника с най-любимите си приемни родители. Очевидно се чувства добре при тях. — Въпреки това беше разстроена, че няма да бъдат заедно. За съжаление нямаха друг избор.

— А ти? Добре ли се чувстваш? — попита загрижено Бил.

— Така мисля. — Но не бе съвсем сигурна. Доктор Флауърс я бе посъветвала да отиде в група за терапия на жени, подложени на насилие. Мади й бе обещала, че ще го направи веднага след Деня на благодарността.

Мади видя Бил ден преди да напуснат Вашингтон. И двамата бяха в мрачно настроение. Той заради жена си, а тя, защото трябваше да тръгне с Джак. Бе доста напрегната. Джак я следеше като ястреб. Бил не й звънеше повече, освен по мобилния телефон. Чакаше тя да му се обади. Последното нещо, което искаше, бе да й причини неприятности.

 

 

Срещнаха се в дома на Бил. Седнаха в уютната кухня на чаша чай и сладкиши. Времето беше студено и Бил й каза, че във Върмонт вече има сняг и децата и внуците му имат намерение да карат ски.

На Мади й се искаше да остане по-дълго, но трябваше да се връща в офиса.

— Пази се — каза загрижено Бил. Очите му бяха изпълнени с чувства, които Мади не можеше да определи. И двамата знаеха, че не бива и да се опитват. Никой от тях не бе сторил нещо, заради което да съжалява, нищо, с което да обиди другия. Така че онова, което чувстваха, оставаше необяснено и недоизказано. Единствено доктор Флауърс я бе попитала какво изпитва към Бил Александър. Очевидно бе наясно, че и двамата разчитаха на връзката си. Бяха като двама корабокрушенци от два потъващи кораба, срещнали се в бурните вълни на океана.

Мади се притисна към него, а той я прегърна, както баща прегръща детето си. Сърцето му преливаше от любов.

— Ще ми липсваш — каза й той. И двамата знаеха, че няма да могат да си говорят през уикенда. Джак щеше да бъде особено подозрителен, ако Бил се обадеше по мобилния й телефон. А Мади не смееше да му позвъни от домашния апарат.

— Ще ти се обадя, ако излезе да язди или отиде някъде. Опитай се да не тъгуваш — отвърна тя. Знаеше колко тежко щеше да му бъде да празнува без Маргарет. — Но не и че не мислеше само за жена си, а и за нея.

— Сигурен съм, че ще ми бъде тежко, но се радвам, че ще видя децата.

Бил я прегърна отново и нежно я целуна.

Разделиха се натъжени. Бяха загубили безвъзвратно нещо много ценно и прекрасно. Истинското си чисто приятелство. Никога повече нямаше да бъде същото.

Но докато караше към къщи, Мади благодареше на Бога, че се бяха намерили един друг.