Каси Едуардс
Диво желание (9)

Глава осма

Ако любовта е тъй гореща, любима,

че като огън те изгаря,

тогава цялата й мъка ще изпиташ

и твърде малката й радост.

Р. У. Реймънд

С настъпването на вечерта, когато слънцето вече не грееше толкова силно, излезе лек вятър и зашумя в клоните на дърветата. Земята си отдъхваше след непоносимата горещина.

Самотен ездач препускаше в здрача, ниско приведен над коня си. Гарвановочерната му коса се развяваше от вятъра. Не изпускаше нито за миг от зоркия си поглед преследваната жертва — един заблуден кон. Под копитата му хвърчаха пръст, трева и пясък. Ястреб като мълния смушкваше коня си — висок, сив жребец с черна грива. Той започна да бяга по-бързо, като правеше равномерни и красиви скокове. Ездачът се поклащаше ритмично на седлото. С едната си ръка държеше юздите, а с другата ласо. Той преследваше всеки кон, който видеше наоколо, без значение кому принадлежи. Искаше да събере много в тайната си конюшня, скрита в един каньон. Пазеше ги като сватбен подарък за годеницата си. Бъдещият съпруг се преценява по това колко коня притежава и колко дава, за да спечели ръката на любимата жена. Макар че никой от семейството му не знаеше, той имаше намерение да се ожени в най-скоро време.

Ястреб пришпори коня си в бърз галоп. Копитата му риеха земята и вдигаха облак прах. Когато наближи преследвания кон, той вдигна въжето, което завършваше с примка накрая. Размаха го над главата си, затаил дъх от напрежение. С едно точно премерено хвърляне успя да стегне ласото около шията на коня. Напрегна мускулите си и го дръпна назад. Животното спря, запъхтяно от стремителния галоп. Ястреб скочи от своя кон и се приближи внимателно към жертвата си. Тогава видя, че жребецът е опитомен и принадлежи на някого.

— Кой е стопанинът ти? — прошепна Ястреб.

Конят риеше неспокойно земята. Индианецът го огледа бавно, като търсеше инициалите на собственика, които обикновено се жигосваха по тялото на животното. Когато най-после ги намери, прочете две главни букви — „Д“ и „С“.

— На Деймън Стаут е. Сигурно си излязъл през разхлабените колове на оградата. — Той го потупа по гърба с искрено възхищение. Винаги можеше да познае добрия кон. Този беше с тесен гръб, но с дълбок гръден кош и силни мускули.

Предишната нощ той събра смелост да разхлаби коловете на оградата в ранчото на Деймън. Надяваше се, че ако някои от конете излязат, ще може да си ги присвои.

— Надявах се, че повече коне ще влязат в конюшнята ми. — Ястреб потупа загладената му шия. — Но за тази вечер един стига. Трябва вече да се прибирам вкъщи.

Ястреб завърза жребеца за своя кон и се запъти към мястото, където държеше конете. От време на време се озърташе да не би някой да го види с чуждия кон. Трябваше да заличи жигосаните букви, които го заклеймяваха като конекрадец. Особено държеше баща му и брат му да не разберат за нощните му „подвизи“, а също и за намерението му да си вземе жена. Знаеше как ще реагират. Техните аргументи бяха, че е прекалено млад да храни жена. Но той си имаше свой живот и те си имаха техния. Той искаше да има жена и щеше да я има.

След като язди няколко мили, Ястреб се изкачи по стръмен склон. Пътеката лъкатушеше между току-що наболи стръкове мескитова трева. Кедрите шумяха, полюшвани от вятъра, който разнасяше аромата от лилавите цветове на смриката. Ястреб се промъкваше с мъка през каньона, като следваше скалистото дъно на пресъхнала река. От двете му страни се издигаха огромни канари. Копитата на конете чаткаха по камъните, докато Ястреб ги превеждаше внимателно. Луната се беше скрила зад облак и трябваше да налучква пътя. Най-после дъното на каньона се издигна нагоре и се разшири. Ястреб пристигна в своята конюшня, направена на едно обрасло с трева място. Щастлив след последния си улов, той вкара жребеца при останалите, затвори здраво вратата и остана да се полюбува на малкото си стадо. Преброи наум конете, които вече бяха негови. Имаше достатъчно, за да спечели ръката на Танцуващата с облаците, красивата избраница на сърцето му, която живееше в едно съседно село. Тя беше дребничка, но чаровна и умееше да тъче добре. Би станала чудесна съпруга. Женитбата в този момент щеше да бъде много изгодна за него. Най-важното е, че вече женен, нямаше да се налага да ходи на училище. Най-после родителите му трябваше да разберат, че е мъж, който може да храни жена.

„Няма да имат друг избор, освен да приемат новото й положение — мислеше си Ястреб, докато яздеше към седлото. — Това, което е писано да стане, ще стане“.

Двамата с Танцуваща с облаците щяха да се оженят, преди някой от неговото село да разбере. А после щеше да бъде късно да се развали даденият обет. Той се изправи гордо при мисълта за конете, които притежаваше, и предстоящата женитба. Беше толкова погълнат от мислите си, че не забеляза приближаването на един друг ездач. Изведнъж усети чуждото присъствие. Бучка заседна на гърлото му. Страхуваше се някой да не го види през нощните му разходки. Въпреки че улова от тази вечер беше на сигурно място, не можеше да прогони страха. Инстинктивно хвана с ръка ножа си, но веднага го пусна, като разпозна ездача.

— Големи братко? — Ястреб спря коня си пред жребеца на Бегача.

— Какво правиш толкова далеч от къщи? Не знаеш ли, че майка и татко се притесняват, когато те няма дълго време?

— Ястреб като мълния язди сам в нощта. Това е времето, когато мога истински да почувствам свободата, която са имали дедите ни — каза той с благоговение. — Не изпитваш ли същото — полъхът на вятъра, спокойствието на нощта и докосването на нещо неуловимо, което е навсякъде около теб. Затова обичам да яздя сам. А ти какво правиш тук?

— Имах среща в ранчото на Деймън Стаут — каза Бегача твърдо.

— Бил си в ранчото на Деймън? — Очите на Ястреб се разшириха от учудване. Полазиха го тръпки. Може да го е видял като разхлабваше коловете на оградата. — Какво прави там, Бегачо? Деймън не е приятел, с когото можеш да изпушиш по една лула.

— Така е. — Бегача се засмя тихо. — Само заради едно нещо си струваше да изгубя толкова време.

— И какво е то? — Ястреб го погледна с насмешка. — Всичко, свързано с този човек, е чиста измама.

Усмивката на Бегача угасна. Не искаше да мисли за лъжите, които можеха да бъдат приписани на Стефани. Искаше да мисли за нея като за отделен човек, който няма нищо общо с хора като Адам и Деймън. Знаеше защо е дошла в Аризона. Да снима неговите братя — нещо, което не можеше да си позволи! Тази вечер не искаше да мисли повече за това, още по-малко да говори за него. Обърна се към Ястреб и го потупа по рамото.

— Стига разговори за тази вечер. Имаш нужда от почивка. Трябва да си с бистър ум, когато отидеш на училище.

— Мразя го! — процеди през зъби Ястреб.

— Ако внимаваш в час, можеш да научиш много интересни неща. — Той подкара коня си в лек галоп. Ястреб яздеше до него. — Малки братко, не искаш ли да научиш география, да се запознаеш с други страни. На мен ми харесваше. Представях си, че съм на огромен кораб и пътувам по голямата вода за Англия. Не искаш ли да научиш как се отнасят там с индианците? Дали крадат земята им и убиват бизоните им? На нас учителят ни разказваше тези неща.

— Ти си голям мечтател — намръщи се Ястреб. — Майка ти е разказвала прекалено много приказки, когато си бил малък.

Бегача го погледна с раздразнение и пришпори коня си. Мечти! Какво знае той — още не може да се справя с несгодите в живота.

Луната осветяваше слабо спалнята на Стефани през отворения прозорец на купето. Тя се въртеше неспокойно в леглото. Мислеше само за Бегача. За бога, как можеше да заспи след такова преживяване? Беше по-добре да не се мъчи — и без това нямаше да мигне цялата нощ. Отметна чаршафа, стана и си облече копринен пеньоар. Все още сънена, се запъти към лабораторията за промиване на снимки. Трябваше да си намери някаква работа, за да не мисли за него; но от друга страна имаше нужда от почивка, за да бъде бодра на следващия ден. Двамата с Адам щяха да бъдат на път цяла сутрин. Искаше да направи колкото може повече снимки, преди някой да се е опитал да я спре. Вероятно нямаше да има възможност да снима навахите, освен ако не си послужи с измама. Мисълта да направи нещо, което би разгневило не само навахите, но и Бегача не й допадаше. Спомни си страстните му целувки тази вечер. Не биваше да позволи нещо да попречи на любовта им.

— Да, любов — прошепна тя. — Наистина съм влюбена. За първи път в живота си съм…

— Сестричке?

Гласът на Адам се чуваше пред вратата й. Стефани завърза по-здраво пеньоара си, оправи косата си и отиде да отвори.

— Не мога да заспя. — Адам влезе намръщен. — Имам толкова работа. Просто не мога да се успокоя. — Той се усмихна многозначително. — А ти? Едва ли е необходимо да те питам защо си будна.

Стефани драсна една клечка кибрит и запали керосиновата лампа. След това седна на един стол.

— Заради снимките, които започваме утре. Затова не мога да спя. — Тя се престори, че не разбра намека му. — За първи път ще снимам индианци. Неспокойна съм.

— О, няма за какво да се тревожиш. — Адам се отпусна на един стол срещу нея. — Остави това на Бегача. Заради симпатиите си към теб той ще ти позволи да правиш каквото си поискаш.

— Предпочитам да не обсъждаш отношенията ми с Бегача пред когото и да било — каза Стефани твърдо. — Трябва да ти благодаря, че ми се притече на помощ. Деймън е мошеник. Как можеш да имаш приятели като него? Обзалагам се, че ако разпиташ наоколо, ще откриеш, че има неприятности със закона. Адам, той със сигурност е престъпник.

— Ти ме помоли да не говоря с теб за Бегача. Е, тогава очаквам същото, що се отнася до Деймън. Нашите отношения са чисто делови. Щом свърша работата си тук, няма да го търся повече.

Стефани го погледна въпросително, но разбра, че няма да научи нищо повече. Може би беше по-добре да не знае. Опасяваше се, че сътрудничеството им нямаше да донесе полза на навахите. Не можеше да забрави омразата, която Бегача и Деймън изпитваха един към друг. Беше най-добре да стои настрана. Имаше си достатъчно свои проблеми.

— Макар че ме помоли да не го правя, искам да те попитам! Има ли нещо сериозно между теб и Бегача?

— Адам, моля те! — Стефани стана бързо и отиде в лабораторията. Адам я последва.

— Стефани, използвай чувствата му към теб. Привлечи го на моя страна. Имам нужда от него. Трябва да ми помогнете, за да нямам неприятности с навахите.

Стефани му хвърли унищожителен поглед.

— Слушай ме внимателно, Адам. Запази предположенията за себе си, особено що се отнася до Бегача. Знаеш, че не съм от тези жени, които си играят с мъжете.

— Това е различно. Хайде, направи го заради мен. Знаеш колко е важен този проект. Това е най-голямата ми мечта. С твоята помощ ще стане по-лесно.

— Нямам място в подлите ти замисли. — Тя излезе от лабораторията и се спря до прозореца. Гледаше черните сенки на далечните планини и се чудеше какво прави Бегача сега. Искаше да е в прегръдките му. Не се съмняваше, че и той е влюбен в нея. За нищо на света не искаше да изгуби любовта му.

Адам се приближи до нея.

— Стефани, никога не съм те молил за такава голяма услуга. Този път е съвсем различно. Трябва да направиш всичко възможно, за да привлечеш Бегача на моя страна. Чуваш ли? Всичко.

Стефани го гледаше в очите. Устните й трепереха от яд.

— Искаш да кажеш, че трябва дори да го прелъстя, ако се наложи, само заради теб? — каза тя с усилие. — Наистина ли искаш да го направя?

— Да, ако мислиш, че това ще ми помогне да постигна целта си — каза Адам.

Съвсем неочаквано Стефани вдигна ръка и го удари през лицето.

— Как смееш, Адам — ръцете й бяха свити в юмруци. — Слушай добре какво ще ти кажа, защото го казвам за последен път. Ако ме видиш с Бегача, ще бъде, защото аз го искам, а не заради твоята алчност.

Адам разтърка парещата си буза.

— Скъпа сестричке — процеди през зъби той, — ти си не по-малко алчна от мен. Дойде чак тук, за да спечелиш пари от снимките, нали? Знаеше, че индианците няма да те приемат добре, но все пак дойде. Заради парите. Ето защо си тук. Заради нищо друго.

Стефани пребледня и отстъпи назад. Думите му я разтърсиха. Донякъде това беше истина.

— Не позна, братко — каза тя вяло и се отдалечи с вдигната глава.

Парите, които очакваше да спечели, щяха да й дойдат добре, но сега, след като срещна Бегача…? Парите вече не я интересуваха. Сега само снимките и Белия индианец имаха значение за нея.