Каси Едуардс
Диво желание (7)

Глава шеста

Поискайте всичко, което притежавам,

и аз ще го дам за един час, с нея прекаран.

Уйлям Уърдсуърт

Вечерта дойде. Докато яздеха към ранчото на Деймън, Стефани почти не говореше, обсебена от мисълта за предстоящата среща със смелия навах. Радостта й не беше пълна, защото се страхуваше как ще реагира, когато Адам му разкрие истинските си планове за построяването на град в района на индианския резерват. Ако опасенията й се сбъднат, Стефани се съмняваше дали ще има възможност да го опознае по-добре. Беше невъзможно да не мисли за него, колкото и да се опитваше.

Мислите на Адам също бяха насочени към Бегача, но по съвсем друга причина. Той се притесняваше да му разкрие всичко толкова скоро. Вероятно ще трябва да изчака, докато се сближат и станат приятели, а може би и съюзници. Той имаше едно предимство, което не биваше да забравя, а именно, че държи най-силната карта — Стефани. Тя можеше лесно да го спечели. Привличането между двамата беше очевидно. А какво ще стане, ако Бегача се влюби в Стефани? Да, това беше тайната на успеха за Адам. Трябваше да ускори развитието на нещата.

Облечен само с кожени панталони, Бегача яздеше към ранчото на Деймън. Косата му беше спусната и се развяваше на вятъра. Мислите се рееха в главата му, но най-често се спираха върху Адам и Стефани. Нямаше да позволи на стария приятел да се меси в отношенията му с бялата жена. Първо искаше да опознае характера й. Но въпреки всичко, неотложно трябваше да уреди деловите въпроси с Адам, а после щеше да говори с нея.

Тримата пристигнаха в ранчото почти по едно и също време. След като си размениха обичайните любезности, те влязоха в гостната. Вечерята се състоеше от ястия от мексиканската кухня, които бяха много пикантно приготвени. Почти не говореха. Атмосферата беше напрегната, сякаш всеки момент нещо можеше да експлодира. Стефани въздъхна с облекчение, когато се върнаха в салона и седнаха на кафе и сладки пред камината. Тя се настани удобно на един плюшен стол, отпиваше от кафето си и слушаше спомените на Адам и Бегача за детството им. Деймън, вперил поглед в нея, почти не участваше в разговора. Това я изнервяше. Отблъскващата му външност я накара да потрепери. Той беше нисък и дебел, имаше къси, криви крака и увиснало шкембе. Беше един обрулен от живота тексасец, груб и нахален. Под разкопчаната жилетка се виждаше риза от тъмен американ. Беше с кожени панталони, потъмнели и мръсни от дългото носене. Прикладът на един „Колт“ се подаваше от кобура, увиснал от дясната страна на кръста му. Внимателно изучаваше Стефани през цялото време. Тя беше малко по-спокойна само защото взе със себе си дамския пистолет със седефена дръжка. Баща й й го даде, преди да тръгне, като я предупреди, че по пътищата има много бандити.

Стефани заразглежда стаята. По стените висяха фино изработени индиански рогозки и кожи от бизон. Виждаха се закачени бизонски глави. Отвън яркият цвят на къщата й придаваше свежест. Широка веранда опасваше цялата сграда.

В салона подът беше мръсен, столовете — разхвърляни в безпорядък из цялата стая. В единия ъгъл се намираше буре с канелка, пълно до горе с уиски. Стефани се загледа в огромната камина. Върху железните скари бяха наредени големи пънове, които поддържаха огъня.

— Стефани, знаеш ли, че двамата с Бегача играехме на индианци и каубои във форт Дифайънс, когато бяхме малки? — Адам се обърна към Стефани, за да я включи в разговора.

Тя се обърна. Освен Адам, още един чифт очи я гледаха. Бегача беше поглеждал към нея няколко пъти, но сега направо я изгаряше с поглед. Краката й се разтрепериха и сърцето й заби силно. Почувства, че лицето й пламна. Беше толкова напрегната, че не можеше да седи на едно място.

— Сестричке? — Адам се наведе към нея. — Чуваш ли ме? Говорех за времето, когато двамата с Бегача играехме на индианци и каубои. Не е ли забавно, че той все още играе ролята на индианец.

Бегача го погледна вбесен.

— Играя ли? Ти наричаш отношенията ми с индианците игра?

Стефани затаи дъх, като видя Адам как побледня. Бегача беше много ядосан. Лицето му замръзна. Само черните му очи светеха неспокойно в очакване на отговора на Адам, по-точно на извинението му.

— Не бързай да си правиш заключения от една неволно изпусната дума. — Адам нервно подръпваше колосаната си яка. — Не исках да кажа нищо лошо. Разбирам естествено, че приемаш съвсем сериозно отношенията си с навахите. Мисля, че това е похвално. Много се извинявам — добави той след кратка пауза и протегна ръка към Бегача.

Стефани си отдъхна, когато индианецът стисна ръката му в знак на помирение. Тя се съмняваше, че щеше да реагира така, ако знаеше цялата история. Чудеше се кога Адам ще се реши да му каже истината. Едва ли ще стане скоро след този инцидент.

Разочарованието й беше голямо, когато Бегача стана с намерението да си ходи. Гледаше с широко отворени очи.

— Трябва да вървя. — Бегача кимна на Адам. Цяла вечер се правеше, че не забелязва саркастичната му усмивка, защото искаше да получи от него отговори на няколко въпроса. Втората причина беше, че искаше да е близо до Стефани. Но цената се оказа прекалено висока. Нямаше да седи тук и да търпи да бъде унижаван от двамата бели мъже. Ще трябва да отложи разговора с Адам и Стефани за друг път. После се обърна, погледна жадно за миг Стефани и се запъти към вратата. Деймън и Адам станаха бързо и го последваха. Разочарована, че вечерта свърши толкова скоро, Стефани остана неподвижна на стола. Все още усещаше върху себе си галещия му поглед. Дърдоренето на Адам го принуди да си тръгне толкова рано. Чувстваше, че никога няма да има възможност да говори с него. Искаше нещо повече от обикновено запознанство. Искаше да почувства тялото му до своето, устните му върху своите.

Бегача се ръкува за довиждане, а на Деймън хвърли само леден поглед. Стефани бързо стана от стола си. Не можеше да му позволи да я изостави толкова лесно. Щеше да го последва и да го спре. Трябваше да го заговори, иначе нямаше да мигне цяла нощ.

— По дяволите. — Адам ядосано мушна ръце в джобовете на панталона си. — Като дете не беше толкова темпераментен. Как ще говоря с него в бъдеще, още повече — трябва да му кажа, че допълнителната линия се строи само заради мен.

— Предупредих те, Адам — каза Деймън. — Никога не съм се разбирал с тези навахи. Те са дяволски опърничави. Не знам защо си губиш времето с тях. Вземи това, което искаш, и прати по дяволите всичко останало.

Деймън не свали очи от Стефани, докато тя прекосяваше стаята, за да излезе. Имал беше много жени, но нито една толкова хубава, колкото тази. Пистолетът на кръста й привлече вниманието му. Само една смела жена може да носи оръжие със себе си. Представяше си колко страстна любовница е. Вероятно знае как да омагьосва мъжете.

Стефани изшумоля с роклята си покрай двамата мъже и се втурна навън. Полумесецът едва осветяваше двора. Тя се запъти към мястото, където бяха завързани конете. Надяваше се Бегача да не си е заминал. Конят му беше там, но от него нямаше и следа. Тя се озърна.

— Бегачо? — гласът й глухо отекна в тишината. Със затаен дъх се взираше в тъмните сенки на нощта и се ослушваше. Чуваше се свирнята на щурците, цвиленето на конете и далечния вой на самотен койот. Когато очите й свикнаха с тъмнината, различи няколко постройки до къщата — обор, помещения, където спяха наемните работници и примитивна конюшня. Сърцето й подскочи, когато видя, че нещо мръдна в тъмнината. Взря се по-внимателно и вече беше сигурна — някакъв мъж обхождаше конете и ги проверяваше. Едва ли беше някой от работниците на Деймън. Този се промъкваше крадешком и внимаваше да не вдига шум. Тя хвана инстинктивно с ръка пистолета си. Хладното оръжие й вдъхна сигурност. От вълнение сърцето й заби силно и гърлото й пресъхна. Бавно се придвижваше към конюшнята. Макар че не беше нейна работа кой влиза там, реши да задоволи любопитството си. Най-напред си помисли, че може да е Бегача. След като излезе, той не се запъти към коня си. Къде би могъл да бъде, ако не там? Стефани искаше да разбере защо се интересува от конете на Деймън? Когато наближи, тя се сниши в тъмното и зачака. На лунната светлина успя да различи чертите на Бегача. Той се показа само за момент и после пак се изгуби сред конете, но това беше достатъчно. Реши, че е по-добре да не издава присъствието си. Почака още малко и съобрази, че е най-добре да се връща обратно. Обърна се и се запъти към къщата, но изведнъж замръзна на мястото си, доловила нечии други стъпки. Обърна се с широко отворени очи и разтреперани колене и се намери лице в лице с Бегача.

— Какво правиш тук?

Стефани остана безмълвна за момент, но после с изненада чу собствения си глас:

— А ти какво толкова интересно намираш в чуждите конюшни?