Каси Едуардс
Диво желание (4)

Глава трета

Любовта пожела да те има

и ме отведе в твоите нозе.

Тя ме повика, любима.

Затова сега съм при теб.

Джон Никълс

Слънцето щедро даряваше земята с топлината си. Стоманените релси блестяха зловещо. Бегача яздеше в лек галоп зад баща си и оглеждаше новата линия с полупритворени от силното слънце очи. Макар че таеше в себе си дълбока омраза към белите, чувстваше и някакво страхопочитание пред мощните влакове. С тях човек можеше да измине и най-големите разстояния.

— Виждаш ли как са опустошили земята ни? Тя ни е майка и трябва да бъде почитана.

Бегача само кимна с глава; вниманието му беше насочено към мъжете, които също ги гледаха, подпрени на кирките си. Те бяха съвсем обикновени хора. През деня работеха, а вечер пиеха и играеха покер в кръчмите на Галъп. Хора като тях не бяха добре дошли в този край, защото покваряваха младите навахи.

Двамата индианци продължиха пътя си покрай вече поставените релси. Бегача се огледа и преброи тези, които бяха пръснати по земята.

— Още малко им остава, докато стигнат форт Дифайънс. Може би след това ще си заминат.

— Дори и днес желязното чудовище кара белите хора тук. Те завладяват земята и домовете ни и ни отнемат свободата. Навахите винаги са се стремили да бъдат в добри отношения с тях. Но сега? Сега си мисля, че сгреших, като се съгласих с исканията им.

— Това не може да се промени, татко. Освен ако…

— Освен ако не разрушим релсите, тези тук и всички останали.

— Това ще доведе войниците им в селото ни. Знам, че не го искаш!

— Но не искам и да бягам отново, както се случи, когато Кит Карсън докара войниците в селото. — В паметта му се върнаха спомените от деня, когато белият човек подпали къщата му.

— Тогава нека да изчакаме! Естествено, това е само мое мнение. Не го приемай като неуважение към решението ти! Казвам го като твой син.

Усмивката трепна на устните на Мъдреца.

— Радвам се, че се чувстваш мой син — каза той. — Ти не си моя кръв, но си ми по-близък, отколкото ако беше мой роден син. В повечето случаи мненията ни съвпадат, но това не значи, че трябва винаги да се съгласяваш с мен.

— Не е вярно, че не съм съгласен с теб — поправи го Бегача. — Това е…

Последните му думи бяха заглушени от пронизителното изсвирване на влака. Той вдиша очи към небето и видя черни кълба дим да забулват слънцето. С приближаването си влакът бълваше все повече пушек. При следващото изсвирване той сви гневно устни. Черното туловище на локомотива вече се виждаше как приближава с пълна пара.

— Не е ли това едно грозно чудовище? — обади се ядосано Мъдреца. — Само го чуй как сумти, пухти и пищи!

— Така е, татко. — Но бялата кръв в жилите му караше сърцето му да подскача от вълнение. Когато беше дете, само бе чувал за влаковете. Но и сега тази машина го удивяваше не по-малко. А ето, че му било писано с очите си да види това чудо.

Искаше му се да донесе само добро на навахите, както беше донесло на белите. За съжаление, по всичко личеше, че индианците няма да имат полза от него. Той пропъди коварните мисли. Трябваше да го мрази като истински навах, макар че омразата на индианците беше също толкова осъдителна и грозна.

Те продължиха да яздят, докато се срещнаха с влака: малко след това той стигна до отклонението от линията, където бяха сложени първите релси.

— Влакът има само един товарен вагон с няколко коня вътре. И само два пътнически вагона. — Двамата индианци си размениха учудени погледи, когато видяха два чифта очи да ги наблюдават през един от прозорците.

— Нима е погрешно предположението ни, че влаковете ще докарат стотици бели хора?

— Мислиш ли, че ще похарчат толкова много от техните долари заради двама човека? — Мъдреца се усмихна недоверчиво. — Това е само началото на пълната разруха и злочестина на индианците, синко. Ще дойдат още много, много бели.

— Сигурен съм, че си прав, татко. — Бегача здраво хвана юздите и пришпори коня си. Двамата яздиха след влака, докато той спря напълно. Останаха малко назад и търпеливо чакаха да видят кои са двамата пътници.

 

 

Адам се наведе към прозореца и махна на Стефани с ръка.

— Ела да видиш. Нашите посрещачи ни чакат.

— Посрещачи?! Не знаех, че някой ще дойде да ни посрещне. — Стефани скочи на крака и погледна през прозореца. — Не разбирам. Те са индианци, Адам. Двама индианци. Навахи ли са?

Спомени от миналото нахлуха в съзнанието на Адам.

— Да, индианци са. За бога, Стефани, единият от тях е Мъдреца. Нали се сещаш, вожда, за когото ти говорих?

— Наистина ли? Кой от двамата? Вероятно по-възрастният.

— Да, същият. — Влакът спря внезапно и Адам се хвана за седалката. — Косата му беше вързана с бяла лента.

— А по-младият? — попита Стефани, като не можеше да откъсне очите си от красивия мъж, който явно не беше чистокръвен индианец. Само облеклото му беше като на навахите. Беше облечен в ярка риза от домашнотъкано платно и панталони от еленова кожа, по които светеха сребърни копчета. Черната му дълга коса беше вързана с лента от червена коприна. Кожата му беше с бронзов загар, получен от слънцето и вятъра, а не по наследство.

— Боже мой, Стефани! Нали искаше да научиш нещо за Белия индианец. Мисля, че той е пред теб.

— Това наистина ли е Бегача?

Тя се обърна бързо към Адам, който беше застанал до вратата.

— Къде отиваш?

Той не й обърна никакво внимание. Излезе и се затича към товарния вагон. Отвори вратата със замах, сложи една дъски към земята и свали коня си.

Стефани хвана края на полата си и се затича след него.

— Чакай ме — извика тя. — Адам, искам да дойда с теб. Адам дори не се обърна. Беше нетърпелив да възобнови старото приятелство, като се надяваше, че ще намери съюзник. Той яхна коня си и се запъти към двамата навахи.

Стефани също нямаше търпение да се срещне с тях, затова оседла своя кафяв жребец, хвана юздите със сигурни ръце и го пришпори.

Бегача гледаше Адам с учудване. Имаше нещо познато във физиономията му, но не можеше да си спомни нищо повече. Погледът му се премести върху Стефани. В съзнанието му изплуваха образите на бели жени, които някога беше познавал — истинската му майка и нейни приятелки. Тогава той е бил още момче, но си спомняше лицата на много хубави жени, които беше виждал. Спомняше си кожата им — бяла като слонова кост, гъвкавите им и крехки фигури, поруменелите бузи, светналите очи и пълните сочни устни. Дори от това разстояние до него долетя мирисът на хубав парфюм от тази жена и му напомни за парфюмите, които майка му използваше. Макар че познаваше много хубави жени, красотата на тази надхвърляше и най-смелите му очаквания. Тя беше много по-очарователна от всички, които беше виждал до сега. Имаше изящно очертани устни! Очите й бяха сиви като пелина, който растеше по планинските склонове. Дългите й мигли хвърляха сянка върху прозрачната кожа под очите, а косата й с цвят на мед, се изсипваше като водопад върху раменете. Беше въплъщение на женския финес. Корсажът на пътническия й костюм подчертаваше тънката талия и съвършения бюст. Колкото повече я гледаше, толкова по-ясно разбираше, че от доста време прекарва нощите си сам, без жена, която да сподели леглото му. Само присъствието на тази бяла жена беше достатъчно да разгори тлеещия огън в тялото му, но той не можеше да си позволи такива чувства. Тази жена беше враг, враг на навахите.

— Тревър?

Като чу името си от устата на белия човек, Бегача го погледна сопнато. Само хората, които са го познавали по-рано, могат да знаят истинското му име. Той продължи да го гледа втренчено, сигурен, че го е виждал и преди. Лицето му беше познато… Да, това беше приятелят му от детството — Адам.

— Значи това си ти, Бегача. — Адам го прегърна силно. — Наистина си ти.

Бегача отвърна на прегръдката, но се чувстваше неудобно. Той видя в тях свои неприятели. Беше очевидно, че Адам има участие в разширението на железопътната линия.

В противен случай нямаше да дойде тук.

През рамото на Адам Бегача погледна пак към Стефани. Беше му трудно да я възприеме като враг. Мълчаливо изучаваше изящните линии на лицето й, разкошната й коса.

— А това е Мъдреца — продължи Адам. — Много се радвам да те видя.

Мъдреца само сви устни. Макар че се радваше да види някогашното момче вече като млад мъж, не би си позволил да разкрие чувствата си. По всичко личеше, че той е причина за неприятностите на навахите, иначе защо ще предприема това пътуване?!

Адам направи знак на Стефани да се приближи:

— Искам да ви представя сестра си. Това е Стефани. Стефани, доста съм ти говорил за Мъдреца и Бегача. Сигурен съм, че се радват да те видят.

Бегача кимна в знак на съгласие. Мъдреца продължаваше да мълчи.

— Радвам се да се запозная с вас — промълви Стефани. Втренченият поглед на Бегача я караше да се изчервява.

Мъдреца излезе малко напред и погледна Адам.

— Сали, майка ти, тя добре ли е?

Адам се успокои най-после, че и Мъдреца се включи в разговора.

— Да, добре е, благодаря. Тя овдовя два пъти, но сега е щастлива с третия си съпруг, бащата на Стефани.

— Радвам се, че е добре — каза Мъдреца. — Тя беше добра жена.

— А твоята жена?

— Леонида е щастлива сред навахите. Сега тя е част от племето, както и Бегача.

— Виждам, че много се е променил.

Мъдреца премести поглед от Адам към сина си. Привличането между него и бялата жена го смущаваше. То му напомни за неговото собствено влюбване преди доста години. Въпреки че бракът му беше благословен с щастие, предпочиташе синът му да си избере жена от племето. Ако Бегача се ожени за бяла жена, децата му със сигурност ще бъдат бели. Ако се ожени за индианка, те ще бъдат наполовина навахи, което е за предпочитане, тъй като един ден той ще стане вожд на племето. Не можеше да позволи синът му да има връзка с тази жена. Тя също беше един от враговете на индианците. Адам не беше се върнал в Аризона само за да поднови старото приятелство. Погледът му пробяга по богаташките дрехи и се спря на двата златни пръстена на ръката му. Очевидно той отдаваше голямо значение на това, което може да се купи с пари. Не го напускаше мисълта, че Адам беше тук, само заради линията. Ако беше така, нямаше да намери радушен прием сред индианците.

— Адам, какво те доведе в Аризона? — попита Бегача, като внимателно го наблюдаваше, за да види реакцията му. Знаеше, че няма да получи задоволителен отговор на въпроса си. Всяка измината минута Бегача все повече се убеждаваше, че старият му приятел беше обвързан със „Санта Фе“ и целта на пътуването му беше свързана с компанията.

Адам погледна през рамо към спрелия влак, после изгледа последователно сина и бащата. Трябваше да говори с Бегача насаме, да му обясни какво голямо значение щеше да има допълнителната железопътна линия и да му разкрие собствените си амбиции. Мъдреца вече показа отрицателното си отношение чрез студеното си държание. Той щеше веднага да отхвърли предложението му. Адам се нуждаеше от благоприятна възможност постепенно да убеди Бегача да приеме условията му, а след това и бащата.

— Дойдох да видя старите си приятели — Адам сложи ръка на рамото на Бегача — и да придружа сестра си, която иска да направи снимки на разкошната природа тук. Тя работи като фотограф за компанията „Санта Фе“.

Лицата на двамата индианци веднага придобиха хладно изражение. Според тях правенето на снимки беше експлоатация на хората им.

Стефани се усмихна неловко. Реакцията им я убеди, че нищо от това, което беше запланувала за следващите няколко седмици, нямаше да постигне лесно. Вече се натъкна на такова презрение, каквото никога не беше очаквала. Погледът й се спря върху Бегача. Трудно й беше да приеме мисълта, че може да я презира за нещо. Той я привличаше така, както никой мъж досега. Нямаше да позволи нещо да попречи на възможността да се опознаят по-добре. Щеше да се бори за правата си не само като фотограф, но и като жена. Трябваше да намери начин да събори стената, която той току-що издигна между тях. Не беше свикнала да губи.