Каси Едуардс
Диво желание (34)

Глава тридесет и трета

Любимата ми каза нежно —

ела, любими — мой стани,

да тръгнем заедно двама с тебе.

Песен на Соломон

Няколко дни по-късно

 

Бавно издигащото се слънце хвърляше огненочервени отблясъци, но долината все още бе скована от мразовитата прегръдка на нощта. Мулето на Стефани стоеше тежко натоварено с принадлежностите й, но сред тях не се забелязваше фотографското й оборудване. Двамата с Бегача стояха един до друг, наблюдавайки локомотива, който изпускаше облаци пара в мразовитото утро.

Гледайки как група работници преместват релсите, тя изпита лека тъга. Когато изпрати телеграма до Уичита, в която съобщаваше за престъплението на Адам и решението си да не предаде фотографиите, които бе направила, акционерите от „Санта Фе“ решиха да преместят Адам от малкото градче.

— Добре ли се чувстваш след избора си да не се качваш на този влак? — попита Бегача, като проследи с поглед влака, който вече набираше скорост. — Когато се срещнахме за първи път, камерата бе най-важното нещо в живота ти. Сега тя е на влака и заминава, а ти оставаш тук. Как се чувстваш, Стефани?

— Трябва да призная, че имах извести колебания, когато осъзнах, че вече никога няма да снимам. Фотографията ме караше да се чувствам толкова нужна и истинска.

— А сега? — настоя Бегача, гледайки я изпитателно. — Как се чувстваш сега? Мислиш ли, че си загубила много?

Стефани протегна ръка и го погали по бузата.

— Не мисля. Виждаш ли, скъпи, в момента се чувствам щастлива и истинска само когато съм с теб. Камерата бе важна само защото не бях намерила това, което търсех, нещото, за което си заслужава да живея. Сега, скъпи, мисля, че намерих липсващото звено в живота си. Ти си всичко за мен.

Навахът я притегли към себе си и я целуна нежно и продължително. Като погледна към товарното муле, каза:

— Не си взела много багаж.

— Оставих повечето от дрехите си — усмихна се Стефани, тъй като Леонида й бе обещала, че много кадифени поли и индиански дрехи ще я чакат в селото, като се върне. Тя погледна още веднъж към влака, който се губеше в далечината към Галъп, и каза: — Взех само най-необходимите неща. Мисля, че ще ми бъдат достатъчни.

— Отказваш се от толкова много неща? Няма ли да съжаляваш?

— Никога — отвърна твърдо Стефани.

— Сега ни остава още едно спиране. Страхуваш ли се от него?

Стефани наведе очи, за да скрие болката и отчаянието си от факта, че в края на краищата трябва да погледне истината в очите. Адам се бе превърнал в един злодей, в един човек, който тя никога не бе познавала. Като вдигна бавно очите си към Бегача, тя промълви:

— Трябва ли да виждаме как изкарват Адам от затворническата килия от форт Дифайънс и го отвеждат в Галъп за процеса?

— Все пак трябва да отидем — заради процеса. Всичко може да се проточи с месеци. Ще можеш ли да издържиш на напрежението? Едни и същи въпроси относно твоя брат ще ти бъдат задавани стотици пъти. В състояние ли си да свидетелстваш срещу него?

Стефани обгърна Бегача, молейки се процесът да не разруши щастието, което бе намерила. Молеше се навахът да продължи да я обича, тъй както тя го обичаше. Тихо и решително каза:

— Ще направя, каквото трябва. — След тези думи тя го поведе решително към конете. — Бих искала да са намерили вече Деймън Стаут. Мислех си, че властите вече са го заловили, а той продължава да се крие. — В гласа й имаше страх.

— Сигурен съм, че е напуснал страната — уверено каза Бегача, като й помогна да се качи на коня си. След това и той се метна на седлото и двамата тръгнаха бавно. Като погледна пистолета, закачен на кръста на Стефани, Бегача се усмихна.

— Все още трябва да сме нащрек. Добре направи, че не изпрати и пистолета заедно с фотографското оборудване образно. Докато не разстрелят Деймън или не му сложат примката на врата, никога не трябва да оставаш без оръжие в мое отсъствие.

— Не мисля, че някога бих се отказала от оръжието. Толкова съм свикнала с него, че го чувствам като част от тялото си. Като трета ръка.

Те се засмяха и продължиха, но когато контурите на форт Дифайънс се очертаха в далечината, лицата им станаха сериозни. Пристигнаха точно навреме, за да видят брат й, заобиколен от неколцина пазачи, които го отвеждаха към специален вагон.

Слухът, че Адам ще бъде отведен, бе привлякъл тълпа зяпачи, като повечето бяха бели заселници и само неколцина бяха индианци. Скупчени около войниците, хората си шушукаха и се побутваха, като сочеха към Адам, който грубо бе тикан към вагона.

Стефани и Бегача слязоха от конете и с лакти си пробиха път през тълпата, като се спряха немного далеч от Адам. Сякаш усетил присъствието им, брат й се обърна и зашари с поглед из тълпата. Когато очите им се срещнаха, Стефани не можа да не си спомни годините на детство, прекарани заедно. Тя с мъка задържа сълзите си, тъй като не искаше Адам да разбере, че дълбоко в душата си тя все още изпитва някакви чувства към него.

Мислите й бяха прекъснати, когато една жена с бебе в ръце изскочи от тълпата и се втурна към Адам. Искрено объркана, Стефани видя как жената подава детето на Адам, крещейки нещо на неразбираем мексикански диалект.

Внезапен повей на утринния вятър отметна одеялото от лицето на детето и Стефани разпозна Джими, детето на Шарън. Тя въздъхна облекчено, като разбра, че бебето е живо, но това, което все още не можеше да проумее, бе защо жената се опитваше да го даде на Адам.

Дори и да искаше, брат й не можеше да го поеме, тъй като ръцете му бяха зад гърба, оковани във вериги. Тя все повече се объркваше, тъй като видя, че брат й не бе безразличен към Джими — болката, която бе изписана на лицето му, доказваше това. Очите на брат й се стрелнаха от детето към нея и той извика:

— Стефани! Вземи детето от тази жена и то отгледай като твое собствено! Джими е… Джими е мое дете. Моля те… моля те да се грижиш за него.

Признанието смая Стефани, тъй като то означаваше не само че Адам е бащата на детето, но също и че е отговорен за смъртта на Шарън.

Бегача я обви с ръка и я подкрепи да не падне. През това време жената пред Адам видя на кого говори той, и се устреми натам. След като подаде детето, мексиканката започна да й говори на развален английски език:

— Когато Адам ми донесъл Джими да го храня и ми платил добра сума, докато се върнат с детето в Уичита с влак, аз била съгласна. Но днес ми казали, че той отива в затвора в Галъп. Не мога да храня и грижа за това дете вечно. Парите отдавна свършили. Си? Разбира?

Стефани само кимаше механично с глава, не можейки да възприеме и осмисли фактите.

Тя последна към детето, чийто очи я гледаха доверчиво и в тях видя Шарън и обещанието, което тя и Бегача бяха дали на нещастната жена. Всичко се бе променило от убийството на Шарън и отвличането на детето й.

Бавно, много бавно Стефани вдигна очи към Адам. Когато погледите им се срещнаха, тя видя някаква молба, но видя и нещо друго — очите на един убиец.

Младата жена притисна детето до гърдите си. Тя щеше да го отгледа като свое, но нямаше да направи това заради брат си, а заради Шарън.

— Е, Стефани — извика отчаяно Адам, като продължи да върви към вагона, който сега бе само на крачка от него. — Ще го направиш ли, Стефани? Ще се погрижиш ли за Джими? Трябваше да го взема по-рано от Шарън и да го заведа в порядъчен и чист дом. Но аз доскоро не знаех за него. Тя бе проклета до мозъка на костите си! Заслужаваше да умре.

Стефани изстена и отвърна поглед от брат си. Очите й случайно се спряха на един мъж, които си проправяше път през тълпата към Адам, а в ръцете си държеше пистолет. Тя изтръпна, въпреки че мъжът носеше нахлупена ниско над очите си шапка. Тя го позна — това бе Деймън Стаут. Той бе твърдо решен да убие Адам, а сигурно вече бе разбрал и кой е отговорен за смъртта на сестра му.

Всичко стана толкова бързо. Когато Деймън се прицели, вятърът свали шапката от главата му и разкри на войниците самоличността му. Хората се разбягаха, а охраната светкавично насочиха пушките си към него и го простреля.

Но изстрелите прозвучаха твърде късно. Деймън бе успял да стреля само веднъж, но изстрелът бе достатъчно точен да повали Адам на земята и да го нарани смъртоносно в гърдите.

Стефани подаде детето на Бегача, ридаейки разблъска тълпата и коленичи до брат си. Забравила всичко, за което би трябвало да го мрази, тя повдигна главата му и я сложи в скута си.

— Защо, Адам? — ридаеше тя. — Как можа да го направиш? Как може толкова да се промениш и сега да си отиваш по толкова жесток и трагичен начин?

— Просто исках твърде много, сестричке — каза Адам, като се задави в собствената си кръв, която струеше от устата и от гърдите му. Той стисна ръката на сестра си. — Най-много съжалявам за това, че те разочаровах. Можеш ли, можеш ли… да ми простиш?

— А твоята майка, Адам? — извика Стефани, съзнателно отбягвайки молбата за прошка, тъй като не знаеше дали въобще някога ще може да му прости за всичко. — Не помисли ли за Сали?

— Майка ми никога не се е грижила за мен истински! — отвърна Адам, като гласът му ставаше все по-слаб и по-слаб. — Тя гледаше само себе си и как да хване някой съпруг, който да изпълнява всичките й капризи. Ти си твърде добра, за да доловиш недостатъците на майка ми.

— Също и Шарън — продължи Стефани. — Защо трябваше да я убиваш? Ти я уби, нали Адам?

— Познавах я твърде отскоро — шептейки каза брат й, — но когато бяхме двамата, тя не спеше с други. Дори когато я изоставих, тя не се върна към старата си професия, защото… защото беше бременна. Сигурен съм, че аз съм бащата, тъй като по онова време тя не спеше с никого, освен с мен. Ти знаеш как живя тя, нали? В мизерия и бедност. Ако знаех за детето, щях да го взема много по-рано.

— Но защо трябваше да я убиваш? — настояваше Стефани. — Защо бе нужно да го правиш?

— Защото не исках да се оженя за нея, а исках само детето — каза той и направи пауза, тъй като отново започна да кашля кръв. После се усмихна по момчешки и погледна сестра си: — Мислех, че никога нямаше да разбереш за това убийство. И щях да бъда прав, ако Мариа Гонзалес днес не бе довела детето тук.

— И щеше да си замълчиш? — попита го Стефани, а очите й бяха пълни с недоверие. — Нямаше да кажеш на никого!?

— Бях решил да изчакам и да видя как ще се развие процесът — прошепна Адам и се вкопчи в ръката й. Сега той се бореше за всяко вдишване. Очите му се затвориха, но той продължи: — Ако ме признаеха за виновен и решаха да ме обесят, адвокатът ми щеше да прочете писмо, според което детето да ти бъде дадено. Ако пък ме освободяха, щях да дойда при Мариа и да взема Джими. Но сега всичко се обърка заради нея. Проклета да е! Заради нея Деймън е разбрал някак си, че аз съм убил сестра му.

— Също заради нея, Адам, сега имам Джими. Ако тя не беше дошла днес, а Деймън те бе прострелял, как тя би могла да разбере, че аз съм тази, на която трябва да донесе детето. — Когато Адам не й отговори, Стефани настръхна. Погледна го едва дишайки. — О, Адам! — прошепна тя и след това започна да вика: — Адам! Не, Адам! Господи, не! — и като се наведе и допря бузата си до неговата, прошепна: — Адам, независимо от това, което направи, аз все още те обичам. Моля те, чуй ме, Адам. Обичам те!

Когато една твърда ръка докосна рамото й, тя подскочи. Погледна нагоре и през замъглените си от сълзи очи видя Бегача. Обърна се за последен път към брат си и погледът й се спря върху лицето му, сякаш да запечата спомена завинаги. Обърна се и отиде до Бегача.

— Може би, така бе най-добре — изрече той със сух глас. — Той бе поел един грешен път и бе изминал твърде много, за да се върне назад.

— Знам — каза Стефани, изтривайки сълзите от очите си. Внимателно пое Джими и провери дали е завит. Вършейки дреболии, тя искаше да избяга от реалността.

Полковник Атли се приближи до нея и погледна към Адам. После, като хвърли един бърз поглед към Стефани, попита:

— Тук ли искате да го погребем или да го върнем обратно в Уичита, госпожице?

— Моля ви, накарайте някой да спре влака, с който пристигна Адам — каза мрачно Стефани. — Настанете го в частния му вагон и го изпратете на майка му.

— Смятайте го за свършено — отвърна Атли, навеждайки се да види раната на Адам.

— Хайде да си тръгваме от тук — помоли Стефани, поглеждайки Бегача със зачервените си от плач очи. — Заведи ни у дома, скъпи. Мен и Джими.

Като се отправиха към конете, Бегача се усмихна и каза:

— Не сме женени, а вече имаме дете!

Докато Стефани се качваше на коня, той държеше бебето, а после внимателно й го подаде.

— Ние ще бъдем най-добрите родители за Джими! — прошепна тя и притисна детето до гърдите си.

— Няма да бъде трудно да намерим някоя от майките в селото, която да храни Джими с мляко, докато го отбием — уверено каза Бегача и се метна на седлото.

Като си пробиваха път през тълпата от хора, Стефани си наложи да не поглежда към Деймън, който лежеше в праха безжизнен. Тя не погледна и брат си, тъй като бе изрекла последното прощално сбогом.

Очите й се разшириха, когато си спомни за един човек, комуто бяха длъжни да съобщят вестта за смъртта на Адам. Недокоснат цвят. Това накара Стефани да се замисли. Недокоснат цвят не бе събрала смелост да признае на Сива луна, че носи в утробата си дете. Още по-трудно щеше да й бъде да каже кой е бащата.

— Как мислиш, че ще реагира Недокоснат цвят, когато й съобщим за смъртта на Адам?

— Мисля, че е крайно време моята сестра да застане лице в лице с истината — бавно рече Бегача. — Днес до залез-слънце Сива луна ще знае всичко за сестра ми. Ако Недокоснат цвят няма смелостта да му каже, тогава брат й ще го стори.

Двамата потеглиха в лек тръс, за да може Стефани без проблеми да държи бебето в ръце. Когато пристигнаха в селото и оставиха конете в конюшните, двамата се отправиха към хогана на младата индианка. Бегача бе решил, че сестра му ще е първата, на която ще кажат за смъртта на Адам и за бащинството му над Джими.

Първото нещо, което видяха, бе Сива луна, който грижовно бе стоял през цялото време. Индианката бе седнала сред меки плюшени възглавници и си почиваше. Когато влязоха, Недокоснат цвят се смееше високо заедно със Сива луна. Като видя детето, в очите й се изписа недоумение.

Бегача и Стефани отидоха до Недокоснат цвят, като оставиха Сива луна от другата страна на леглото й. Те коленичиха и Стефани с треперещи ръце отметна края на одеялото, така че да може да се види лицето на Джими.

— Дете? — недоумяваше индианката, като се наведе да го види по-добре. — Защо си донесла това дете в моя хоган? Чие е то?

— На Адам — не скри истината Бегача, съзнавайки, че това, което прави, е жестоко, но необходимо. — Детето е на Адам. Майката и Адам са мъртви и ние със Стефани ще го отгледаме като наше собствено дете.

Недокоснат цвят пребледня и се хвана за гърлото.

— Адам… мъртъв? — попита накъсано тя. — И ти казваш… че детето… детето е негово?

Бегача нежно започна да обяснява случилото се с Адам и как детето е било въвлечено в цялата история. Като свърши, той се обърна към Сива луна и като го погледна замислено, каза на сестра си:

— Научи много неща днес. А сега, сестричке, не мислиш ли, че е време и Сива луна да научи всичко?

Недокоснат цвят повдигна ръка и изтри сълзите, които издайнически се бяха появили в ъгълчетата на очите й. Погледна смутено Сива луна, който бе твърде мълчалив, докато Бегача й разказваше за Адам и детето. Стана още по-мълчалив, когато видя реакцията, която предизвикаха думите на брат й. Този мъж, който бе толкова нежен и внимателен, скоро щеше да научи истината, която можеше да го отблъсне. Въпреки този риск, Недокоснат цвят осъзнаваше, че трябва да му каже всичко. Може би той трябваше да научи това много по-рано. Ако той не можеше да приеме детето, което тя носеше, щеше да бъде много по-трудно да забравят любовта, която ги свързваше, връзката, която се бе установила между тях, откакто Сива луна я спаси и разкри дълго потисканите чувства към нея. Гледайки го влюбено, Недокоснат цвят взе едната ръка на индианеца и я сложи върху корема си.

— Сива луна, под ръката ти, в моята утроба расте дете. Бащата на това дете е Адам — този мъж, който днес бе застрелян. Мъжът, който е хвърлил семето си и в утробата на друга жена, чието дете виждаш сега в ръцете на Стефани. Аз бях заблудена относно човека, с когото споделих любовта си. Сега вече не съм. Обичам те и се питам можеш ли и ти да ме обичаш, дори и с детето, което нося?

Настъпи напрегната, нервна тишина, докато чакаха Сива луна да отговори.

Очите на Стефани се напълниха със сълзи, когато най-накрая чу отговора на индианеца. Той прегърна Недокоснат цвят и прекара нежно ръка по корема й.

— Любовта ми към теб не може да бъде разрушена толкова лесно. Когато се влюбих в теб, за мен нямаше значение кого си обичала или с кого си спала преди. Така е и сега. Детето също не променя чувствата ми към теб. Любовта ми е достатъчно дълбока и искрена, за да те приема заедно с детето, и скоро да се оженим.

Стефани и Бегача станаха и деликатно ги оставиха сами.

— Изглежда вече всичко ще бъде наред — каза Бегача и се усмихна на хубавата си жена.

— Така изглежда — отвърна тя на усмивката му.