Каси Едуардс
Диво желание (33)

Глава тридесет и втора

Любовта те хвана за ръка

и те доведе, скъпа моя,

тук, гдето съм и аз сега.

Джон Никълс

Стефани вървеше бавно към коня си, осъзнавайки колко й е трудно да напусне селището на Бегача. Тя се страхуваше, че ако навлезе в света, който познаваше преди, нещо може да я задържи там. Дори имаше вероятност да бъде изкушена да изпълни даденото обещание и да изпрати снимките.

Трябваше да докаже на самата себе си, че е достатъчно силна, за да се противопостави на изкушенията. Дълбоко в себе си знаеше, че любовта й към Бегача бе много по-силно от влечението й към фотографията. Навахът дойде при нея и й помогна да се качи на седлото.

— Ще дойда с теб и ще остана, докато ти уредиш всички неща, преди да се върнеш окончателно — прошепна той, като я изпиваше с тъмните си като нощ очи. — Както знаеш, носят се слухове, че Деймън Стаут е избягал и сега се крие. Ще бъде опасно да останеш сама, докато той е свободен и може да разруши нашия живот.

Стефани пое юздите в ръка и се обърна към него:

— Зная, че се страхуваш за мен, но всичко ще бъде наред. Ти имаш задължения тук. Недокоснат цвят още не се е върнала. Не мислиш ли, че трябва да отидеш и да се увериш, че всичко е наред? Тя е много по-уязвима от мен.

Бегача погледна в далечината, точно там, накъдето бе тръгнала сестра му и замислено потърка брадата си.

— Наистина я няма твърде дълго. — Метна се на коня, пое юздите и погледна Стефани:

— Ще отида да я потърся. Ще дойдеш с мен, нали? След като я придружим обратно до тук, ще дойда да те изпратя до влака. — Като видя изражението на лицето й, той й се усмихна обезоръжаващо: — Съпруго моя, няма смисъл да спориш. Мъжът, който толкова много те обича, няма да те изпусне от око, докато Деймън Стаут не бъде открит и хвърлен обратно зад решетките.

Стефани отвърна на усмивката:

— Обичам да се чувствам защитена. Чудесно е, че си и толкова загрижен за сестра си. Хайде да тръгваме. Да отидем да я намерим.

Думите й едва бяха излезли от устата, когато в далечния край на селото те видяха да се приближава конник, като за коня му с две дълги пръчки бе прикачена носилка.

— За бога, какво… — извика Стефани, но бе прекъсната от Бегача.

— Сива луна — прошепна той изненадан.

Те се познаваха добре. Сива луна бе син на един дългогодишен приятел на баща му — Петнисто перо, който се бе преместил в съседното село след оженването си за една от девойките там. Понякога Сива луна ловуваше с Бегача. Той бе идвал на празненства и дори без повод някоя вечер, за да поприказват и да се посмеят заедно.

Доста време бе минало оттогава. Не бяха се виждали и Бегача предполагаше, че Сива луна си бе взел съпруга и отговорностите и задълженията към семейството му изискваха да е близо до дома.

Но сега? Тази сутрин? Появяването му, най-малкото, бе доста странно. А и тези тревожни погледи, които хвърляше през рамо към носилката объркваха Бегача.

— Кого мислиш, че води? — попита Стефани и слезе от коня.

Спътникът й също скочи от седлото и без да отговори, се затича да посрещне приближаващия се индианец. В очите на Бегача се четеше въпрос и по тревожния и уплашен поглед на Сива луна той разбра, че човекът в носилката означава много за неговия приятел.

Сива луна дръпна силно юздите и спря коня. Очите му за секунда се срещнаха с тези на Бегача, когато скочи и тръгна към носилката назад.

— Донесох сестра ти — каза той, като коленичи и започна да развързва въжетата, с които я бе превързал.

— Недокоснат цвят — невярващо попита Бегача, а паниката вече го обземаше. Той коленичи от другата страна на сестра си. Пръстите му трепереха, докато развързваше краищата на одеялото, което бе приютило индианката в топлата си защитна обвивка. Беше твърде уплашен, за да попита дали е мъртва. Твърде уплашен дори да я погледне.

Когато откри лицето й и видя спуснатите мигли, бледите й устни, неритмичното и накъсано дишане, той се вцепени и с мъка си наложи да не изкрещи от отчаяние и болка.

— Не е мъртва — помъчи се да го успокои Сива луна, развързвайки и последното въже. — Но е много зле. Намерих я, след като бе ухапана от гърмяща змия.

— Гърмяща змия! — погледна го Бегача невиждащо, тъй като знаеше, че само неколцина са оживели след схватка с отровното влечуго.

— Може би ще се почувстваш по-добре, ако ти кажа, че раната не беше дълбока — изрече Сива луна, като коленичи до него. — Не мисля, че има много отрова в кръвта й — продължи индианецът. — Когато я намерих, раната бе скорошна и аз изсмуках отровата. Тогава открих, че е ухапано месото, а не вената. Изглежда гърмящата змия е била още малка и неопитна.

През това време Стефани, Мъдреца и Леонида дойдоха до носилката, където вече се бяха скупчили доста хора от селото. Тримата все още се питаха какво става, но когато Леонида видя Недокоснат цвят, безжизнено отпусната, покри лицето си с ръце и изпищя, коленичейки до Бегача.

Мъдреца коленичи от другата страна и бързо взе Недокоснат цвят в ръце. Очите му бяха загрижени и сериозни, докато я пренасяше до хогана й.

Стефани последва Бегача и Леонида с пълни със сълзи очи. Всичките също се отправиха към хогана на младата индианка.

Чувството на вина отново обзе Стефани. Тя не можеше да не се чувства отговорна отчасти за това, което се бе случило на семейството на Бегача. Не беше сигурна, че може да живее с тази вина и да бъде част от семейството им.

Внезапно тя се обърна и се затича сляпо към коня си. Чувстваше, че ще е най-добре за всички, ако никога не се върне. Ако Недокоснат цвят оживееше след ухапването от змията, тя никога нямаше да забрави болката и унижението, които Адам й беше причинил. Всеки път, когато погледнеше Стефани, щеше да вижда Адам.

Стефани се метна на седлото, а очите й бяха пълни със сълзи. Препусна в бесен галоп, опитвайки се да напусне колкото се може по-бързо селото. Хората се разбягаха, да й направят път да мине.

Бегача чу суматохата и се обърна. Очите му се разшириха и сърцето му прескочи при гледката на коня и Стефани, отдалечаваща се в галоп. Той разбра защо.

Леонида също се спря и погледна как Стефани се отдалечава. Старата жена се обърна към Бегача, сложи ръка на рамото му и каза:

— Върви след нея, синко. Баща ти и аз ще се погрижим за Недокоснат цвят. Ще изпратим някой да доведе жреца. Недокоснат цвят няма да умре — каза тя уверено и с трепереща усмивка погледна Сива луна, който се приближи и застана до тях. — Благодарение на Сива луна, сестра ти ще оживее.

Бегача остана още един момент втренчен в майка си и след това се отдалечи, тичайки.

С един скок се намери на коня и потегли в галоп след Стефани. Настигна я точно на излизане от селото и като приближи коня й, грабна юздите. Успя да спре конете, които дишаха тежко.

— Няма причини да ни напускаш — меко й каза той и я погледна нежно в очите. Протегна ръка и изтри сълзите, които се стичаха по бузите й. — Също така няма причина да плачеш.

— Как мога да не се чувствам виновна за това, което се случи на сестра ти!? — възкликна Стефани, подсмърчайки. — Адам е мой брат.

— Твой доведен брат, не забравяй това. Вие не сте кръвни роднини и изобщо нямате нищо общо. Така че как можеш да се обвиняваш за това?! Стефани, аз те обичам — продължи той. — Моите хора също те обичат. Трябва да се върнеш с мен и да присъстваш на церемонията по лекуването на сестра ми.

— Как можеш да ме обичаш и желаеш, когато Адам ти причини толкова много болка и нещастие — настояваше тя, все още не можейки да се освободи от чувствата, които я бяха обзели.

— Скъпа моя, ти не си можела да избираш брат си. Той просто е бил там — една насила прибавена част към живота ти. Не си виновна за отвратителните му постъпки. В себе си ти си събрала всичко красиво и чисто от този отблъскващ свят — каза й той и се наведе да я целуне леко по устните. — Ела, бъди част от семейството, докато жрецът изпълнява лечебния ритуал.

Бършейки сълзите с опакото на ръката си, Стефани попита:

— Наистина ли вярваш, че хората ти няма да се обидят от присъствието ми?

— Разбира се. Е, ще дойдеш ли с мен? Ще покажеш ли загриженост към сестра ми?

— Ако наистина ме искаш — отвърна му благодарно Стефани.

Той й се усмихна, подаде й юздите и тя го последва до селото, където слязоха от конете и влязоха в хогана на Недокоснат цвят. Бегача я хвана за лакътя и я отведе в дъното на помещението при неговото семейство. Сива луна също присъстваше и очите му бяха впити в сламеника в средата на хогана, където бе положена младата индианка.

Стефани едва дишаше, когато на входа се появи властен индианец със сива дълга коса и плащоподобна наметка. Той носеше чанта от еленова кожа, която остави на пода до Недокоснат цвят.

Стефани погледна към вратата, когато чу барабаните, които биеха ритмично, и песен, подета от много хора. Тази песен нямаше да спре, докато Недокоснат цвят не покажеше признаци на живот.

Вниманието й отново бе привлечено от стария мъж, който пееше и клатеше някакви дрънкулки над главата на неподвижната индианка. Стефани разбра, че това е жрецът, за когото Бегача й бе говорил.

Погълната, тя наблюдаваше церемонията, намирайки я за завладяваща и донякъде загадъчна, тъй като жрецът седна до Недокоснат цвят и започна да прави фигурки от пясък.

В този момент Бегача се наведе към Стефани:

— Изображението на пясъчни фигури от жреца е основна част от лечебната церемония — осведоми я той с нисък глас. — Наблюдавай фигурите, които чертае. Те имат голямо значение.

— Имам толкова много да науча за твоите ритуали — прошепна Стефани и се облегна на него.

— Ще имаш на разположение цял живот да ги научиш — отвърна й също шепнешком той.

Нещо леко трепна в нея, когато Бегача взе ръката й в своята и те продължиха да гледат изграждането на фигурките, докато Недокоснат цвят лежеше все още със затворени очи.

Стефани бе запленена от красотата и изяществото на рисунките, които жрецът създаваше, като процеждаше през ръката си оцветен пясък, цветен прашец, някакви стрити корени и камъчета. Бегача се наведе по-близо до нея и започна да й обяснява значението на това, което жрецът създаваше. Той й каза, че навахите смятат мечките за притежатели на лечебни свойства. И наистина, във всеки квадрат се виждаха изображения на мечки, нарисувани, за да излекуват Недокоснат цвят.

Бегача обясни, че навахите свързвали всяка земна посока със специален знак и сила. Бялото е изтокът и зората му, синьото — небето и югът, западът се изобразявал с жълто, а черното символизирало буреносните облаци на север.

— Вътрешните кръгове в центъра на рисунката изобразяват дома на мечките — продължи тихо да шепти Бегача. — Те също символизират зората. Черните и жълтите цветове представляват Свещените хора или по-точно — мъжките Богове, които поддържат земята. Сините и белите са женските Богове, които поддържат небето.

Ритуалът продължи още известно време и в един момент Стефани ахна от изненада, тъй като жрецът съблече дрехите на индианката и започна да търка с нещо кожата й. Чувствайки се неудобно от голотата на момичето, Стефани попита:

— Какво е това? Какво използва жрецът?

— В момента той разтрива тялото на сестра ми с пясък, взет от следата на мечка. По този начин той й дава сила.

В палатката се възцари гробна тишина, когато възрастния мъж коленичи до Недокоснат цвят и започна да слага нещо в устата й. Тя, изглежда, не можеше да го поеме и се задушаваше от лепкавото вещество.

Лечителят продължи да се опитва да вкара в устата й това доста странно лекарство и Стефани едвам се въздържа да не скочи и да го издърпа от устата на безпомощната девойка. С усилие тя остана безмълвна и какво бе учудването й, когато видя как индианката бавно се събужда и доброволно приема това, с което жрецът я хранеше.

— Той успя да я извади от огъня й — каза Бегача, въздъхвайки тежко и погледна към майка си, чиито радостни сълзи се стичаха по бузите й. Очите на баща му също бяха влажни.

Най-накрая Бегача спря погледа си на Сива луна и го видя как изпусна една дълбока въздишка на облекчение. Помисли си, че индианецът дори не осъзнава колко много е привързан към сестра му. В очите на Сива луна властваше любовта. Бегача добре познаваше този поглед, тъй като всеки път, когато погледнеше Стефани, в очите му се четяха същите чувства.

Тази, за която мислеше, го прекъсна, чувствайки се вече успокоена.

— Толкова се радвам, че тя ще се оправи. Но какво бе всъщност това, което той й даде, за да дойде в съзнание?

— Той даде на сестра ми смлян мед, изваден от вътрешностите на мечка — простичко каза Бегача.

Стефани запуши устата си:

— Искаш да кажеш от… умряла мечка?!

— Напълно умряла — отвърна й навахът, като се усмихваше.

— Е, в края на краищата поне подейства — измърмори тя и на лицето й грейна усмивка.

— Не се заблуждавай, че само медът й помогна да дойде в съзнание. Свещените рисунки и пеенето на хората също допринесоха за това.

Двамата тръгнаха към Недокоснат цвят, където всички се бяха събрали. Жрецът повдигна одеялото до брадичката на девойката, след това се наведе, развали рисунките и като прибра сместа, излезе.

Пеенето отвън изведнъж спря и бе заменено от шумни възгласи на радост. Стефани се усмихна, разбирайки, че жрецът е съобщил радостната новина за възстановяването на Недокоснат цвят.

Бялата жена остана малко по-назад и наблюдаваше как цялото семейство прегръща, целува и докосва младото момиче. Не след дълго и тя коленичи и прегърна нежното тяло на индианката.

— Много съм щастлива, че си добре — прошепна тя с накъсан от вълнение глас и когато изящните ръце на Недокоснат цвят отвърнаха на прегръдките й, Стефани разбра, че всичко между тях ще бъде наред.

Недокоснат цвят нямаше да държи Стефани отговорна за отвратителните неща, които Адам бе извършил.

— Бъди щастлива с моя брат — прошепна девойката в ухото на Стефани, след като я привлече към себе си. — Изпълни хогана му със своята красота.

— Ще направя всичко, което мога, за да бъде брат ти щастлив — обеща Стефани. — О, Недокоснат цвят, аз ще бъда най-голямата ти приятелка, ако ти ми позволиш.

— Това би ме зарадвало много — усмихна й се индианката и като я прегърна топло за последен път, Стефани се отдалечи.

Последен при Недокоснат цвят дойде Сива луна. Стефани хвана Бегача под ръка, гледайки как индианецът коленичи до момичето и я прегръща продължително:

— Често си мечтаех за тебе — прошепна Сива луна. — Но никога не посмях да споделя мечтите си, а би трябвало. Гърмящата змия почти успя да ми ги отнеме.

Очите на младата индианка се разшириха от смайване и тя се надигна, взирайки се изпитателно в лицето му.

— Какво говориш? Защо казваш това? Защото ме съжаляваш, или защото наистина ме харесваш? — попита тя, а сърцето й лудо биеше.

— Винаги съм те харесвал — каза тихо красивият индианец, като прокара ръка през косите й. — Но изтъквах твърде много доводи против това да се отдам напълно на една жена. — Когато продължи, гласът му бе накъсан от вълнение: — Когато те намерих там безжизнена, разбрах колко глупаво съм постъпил, като съм протакал нещо, имащо голямо значение за мен.

Развълнувана от тази нежна сцена, Стефани отвърна поглед и се облегна на Бегача.

Затворила очи, тя се почувства отново щастлива — най-сетне някой бе навлязъл в живота на Недокоснат цвят и този някой би могъл да заличи болката и унижението, които Адам й бе нанесъл.

Изведнъж очите й се разшириха, а гърлото й се сви, като си спомни, че в утробата си Недокоснат цвят носи дете. Детето на Адам.

Дали, когато разбереше това, Сива луна щеше да е толкова внимателен и да говори така пламенно за своята любов? Дали нямаше да се отвърне с отвращение от нея?