Каси Едуардс
Диво желание (31)

Глава тридесета

Кой ли не може да си спомни

свойта първа среща вечерта,

когато на разходка по полята тъмни,

кълнеше се за първи път в любовта?

Чарлс Суейн

Изпълнена със смелост, Стефани стигна до форта и влезе в двора. Не обръщаше внимание на погледите на войниците, когато спря коня си пред главната сграда. От задната й страна бяха килиите на тези арестувани, които очакваха скоро да ги прехвърлят в по-големия затвор на Галъп.

Събрала кураж от любовта си, тя не се бави, преди да влезе в сградата. Когато слезе от коня, само хвърли един бърз поглед на огромните дебели стени и дълбоките, преградени с решетки прозорци в тях. Като знаеше колко важно беше да успее в това начинание, тя потръпна. Стомахът й се сви и й призля, като си помисли, че причината за всичко е брат й и че скоро ще трябва да му обърне гръб.

Спомни си за последните няколко години, когато те двамата бяха преживели толкова приятни моменти заедно. Чувствата им един към друг винаги през това време са били напълно искрени. Напоследък обаче, той беше завладян от някаква нереална мечта. Искаше да създаде град, който да носи името му. Тогава тя вече забеляза, че взаимното им разбирателство започва да се разпада. Тя също искаше да има хубава мечта, която да се сбъдне, но не и ако това беше за сметка на някой друг.

В този момент осъзна, че няма да може да изпрати снимките. Не искаше да бъде причина за идването на нови бели хора в земите, които принадлежаха на навахите. С тези мисли в главата Стефани влезе в сградата.

Никой не се опита дори да я спре, защото в очите на войниците тя беше само жена и не представляваше никаква заплаха за когото и да било. Дори малкият пистолет, който висеше на кръста й, не ги накара да я задържат. Те всички й се усмихваха и флиртуваха с поглед. Тези, които бяха с шапки, леко ги повдигнаха в знак на уважение към нея. Други й правеха път с леко закачливо покланяне, докато тя стигна до дъбовата маса, зад която стоеше един едър мъж, облечен в униформа.

Полковник Атли вдигна поглед като видя Стефани, и бутна листите с докладите настрани. Тънките му устни се разтеглиха в угодническа усмивка.

— Не е ли твърде смело, мис, да се разхождате наоколо сама? — попита я той, като сложи лактите си на бюрото и протегна пръсти напред. — Не се ли страхувате от индианци? — Той я огледа от горе до долу и очите му се спряха на едрокалибрения пистолет. После се вгледа в лицето й и я попита, като се подсмихваше: — Не смятате ли, че това не е добро оръжие? Съмнявам се, че с него бихте убили дори заек.

— Не съм дошла тук да обсъждаме качествата на пистолета ми, нито пък се страхувам от индианци. Тук съм поради друга причина — изрече твърдо Стефани, събрала смелост.

— Тъй ли? И каква е тя? — попита я полковник Атли и се наведе напред към нея.

— Да ви кажа, че държите затворен не този, когото трябва. — Стефани усещаше как кръвта й пулсира в слепоочията. Само след момент трябваше да обвини брат си в това, за което Ястреб беше арестуван. Надяваше се, че Сали няма да я намрази за това, но дори и да станеше така, Стефани нямаше друг избор.

— Какво казахте? — попита полковникът заинтересуван и се надигна от облечения с кожа стол. Стана от него и като заобиколи бюрото си, се изправи пред нея. — В момента имам много затворници. За кого да говорим?

Стефани преглътна трудно, но каза:

— Ястреб. — Тя трепна леко и премигна, забелязала изненадата и някакво предупреждение в очите на полковника. — Той не е взривил влака. Напълно съм сигурна, че той е невинен.

— А конете? — измърмори глухо Атли. — Можете ли да заявите със сигурност, че не е откраднал коне от Деймън Стаут?

Стефани пребледня леко, като чу, че има и обвинение за конекрадство. Никога нямаше да забрави онази нощ, когато срещна Бегача и другите навахи с откраднатите коне. Може би дори всичките бяха виновни за това. О, господи! Какво можеше да стори тя при това положение? Реши, че не трябва да се отклонява от темата за влака, да, трябваше да говори само за влака.

— А вие, сър, можете ли да кажете, че сте напълно сигурен във вината му? Ястреб е невинен и вие добре знаете това.

— Защо, по дяволите, ми говорите всичко това? — рязко каза полковник Атли и размаха ядосано ръка. — Той е напълно виновен!

— Грешите! — отвърна му Стефани смело. — Не сте прав!

— Докажете го! — измърмори той и се върна отново зад бюрото си. Вдигна си краката на масата, кръстоса ги и я погледна очакващо. — Има нужда от доказателство.

— Доказателство? — повтори Стефани и се наведе силно напред, като впери поглед в полковника. — Ще бъде ли достатъчно да ви кажа, че собствения ми любим брат е платил на някого да взриви влака, за да хвърли после вината за това върху индианците? Ако разследвате всичко достатъчно внимателно, сигурна съм, че ще се убедите, че брат ми има пръст и в обвинението срещу Ястреб. — Тя въздъхна и дръпна ръцете си от бюрото, където се беше опряла. Погледът й се поколеба за момент и тя каза почти разплакана: — Никога не бих обвинила в подобно нещо собствения си брат, освен ако не съм напълно сигурна.

— Досега не ми се беше случвало подобно нещо — каза полковник Атли, като търсеше с поглед очите на Стефани. — Кажи ми как се казва брат ти.

— Адам — отвърна тя, но й беше трудно да повярва, че това се случва в действителност. — Адам Джоунс. Преди няколко дни пристигнахме с влака по частната линия. А този, на когото брат ми е платил, сигурна съм, че много добре го познавате. Деймън Стаут.

Полковникът присви очи. Измести се в края на стола си, а пръстите му побеляха, като стисна облегалката.

— Деймън? Деймън Стаут? Естествено, че го познавам много добре. Твърде често идва тук с едно или друго оплакване.

— И всичките са от навахите, нали? — каза Стефани, а очите й пламнаха от яд заради този зъл и подъл човек. — Не са ли всичките му оплаквания от Мъдреца, Бегача и Ястреб?

— Да, така е — отвърна полковникът. Лявата му буза се изду от тютюна, който дъвчеше. — Вече ни е дошло до гуша от него тук. Но сега ми се струва, че е трябвало да обръщам по-голямо внимание на това, което казваше той. Изглежда, знае за навахите много повече неща от мен.

— Как можете да говорите така след всичко, което ви казах? — попита го Стефани, като усети как търпението й се изчерпва. Наведе се напред и каза в лицето му: — Вие нямате доказателство за нищо. Аз обаче имам. Чух брат ми и Деймън да се смеят за това, което са направили. А какво доказателство имате вие? Кажете ми? Имате ли някакъв сериозен аргумент срещу Ястреб?

— Не, не съвсем — отвърна полковникът, като се размърда нервно на стола си. — Но аз ще разбера достатъчно, за да обеся този проклет индианец.

— Не можете да държите някого арестуван, без да имате доказателство за вината му — каза Стефани и усети как челюстите й се стягат. — Настоявам да освободите Ястреб.

— Вас пък кой ви направи такъв експерт по закона? — отвърна й Атли.

— Знам, че брат ми и Деймън са виновни за експлозията — отговори тя остро. — Защо, за бога, ще казвам това за моя брат, ако то не е вярно? Бих направила всичко възможно, за да докажа, че той не е сторил такова нещо. Но не мога. Чух го да се смее за това заедно с Деймън. Знам, че Адам му е платил хиляда долара, за да свърши работата. Не е ли това достатъчно? Трябва да понеса цялата грозота на деянието на брат си и защо? Не можете ли да проумеете, че това, което ви казвам, е самата истина. Защо ми е да петня честта на семейството си?

— Всичко, което изприказвахте, звучи правдиво — каза полковник Атли, като изплю сок от тютюневите листа, които дъвчеше, в плювалника до бюрото си. — Също така си спомням и че някой ми каза за един, който се навъртал около горящия влак и непрекъснато разправял, че това е работа на индианците. Било доста очебийно, че той се опитвал да хвърли вината за саботажа върху навахите.

— Бях там — отвърна Стефани спокойно. — Чух го. Беше брат ми Адам. Сега вярвате ли ми? Ще пуснете ли Ястреб да си отиде? Аз ще поема отговорността за него.

Полковникът стана от стола си, обиколи бюрото, застана очи в очи със Стефани и като й се усмихваше малко глупаво, я попита:

— Какъв е за тебе този индианец, между другото? Да не би да ти е някакъв… а? Спала ли си вече с него?

Стефани изтръпна. Знаеше, че този човек търси цялата истина защо тя е толкова упорита в настояването си да бъде освободен Ястреб. Ако разбереше, че тя смята да се омъжи за брат му, всичко, за което беше спорила досега, щеше да отиде на вятъра. Той щеше да си помисли, че тя не е напълно искрена и нямаше да повярва на нищо за Адам, дори то да беше истина.

— Е? — попита Атли.

Стефани усещаше гърлото си пресъхнало, като го погледна със суров поглед.

— Съвсем сигурно е, че не бих спала с този човек — отвърна тя меко. — Той вече е женен — тя се приближи още повече към полковника. — И вие знаете това. Танцуваща с облаците е била с него, когато сте го арестували.

Агли сви рамене, върна се до стола си и отново се отпусна в него.

— Вече си изгубих достатъчно време с вас — каза й той, като я погледна безчувствено. — Ще се радвам, ако изчезнете оттук — той повдигна вежди въпросително. — Името ви? Ще ми трябва името ви. А също така ще уведомя хората си да не ви допускат тук отново.

— Стефани Хелгън — отвърна тя с нисък глас. — Но, сър, единственият начин, по който ще напусна форта, е насила. — Тя му се усмихна сладко. — И не смятам, че вие ще искате това, нали? Проявена грубост срещу жена, която е дошла да говори в защита на един невинен човек, може да ви се отрази зле на поста. Не мислите ли?

— Не е доказано, че е невинен — смотолеви полковник Атли.

— Преди края на днешния ден той трябва вече да е свободен! — каза Стефани решително, като беше сложила ръцете на гърдите си. — Няма да мръдна оттук, докато не направите това, което трябва.

Полковникът отново изплю сока от тютюна, който дъвчеше. Отвори някаква голяма тетрадка и започна да пише, без въобще да й обръща внимание, сякаш я нямаше.

Стефани го гледаше със суровост, която никога не предполагаше, че притежава. Не знаеше колко време ще издържи с този опърничав човек, но се надяваше да излезе по-упорита.

 

 

Бегача се загледа във вагона на Адам, докато двамата с Мъдреца слязоха от конете. Взе пушката си от кобура й на седлото, а баща му извади голям ловджийски нож от канията си.

Размениха по един поглед, кимнаха си в знак на разбирателство и тихо се качиха на стълбите.

Когато застанаха пред вратата на Адам, Бегача бавно натисна бравата. Заедно влязоха в полутъмното помещение.

Все пак имаше достатъчно светлина, за да успеят да видят Адам — проснат по очи на леглото си. Той хъркаше шумно. Вътре се усещаше силна миризма на алкохол. Адам беше мъртво пиян. Доказателствата бяха в изпразнената бутилка и чашата на пода, а и в силното му хъркане.

— Забелязвам — каза с усмивка Мъдреца, — че има твърде много огнена вода в него.

Бегача се наведе над Адам и като го хвана за ризата, го дръпна рязко от леглото. Държеше го здраво, докато се събуждаше, а щом той отвори очи, веднага пролича уплахата му от тази неочаквана среща.

— Бегачо? — каза Адам, в очите му имаше нещо диво. — Мъдрецо? Какво правите тук? — Опита се да се измъкне от хватката на наваха, но безуспешно. — Пуснете ме! Чувате ли? Настоявам да ме пуснете!

— Аа, ти смееш да настояваш? — попита го Бегача през зъби. — Искаш да те пусна?

Той свали ръцете си от него и се засмя на себе си, но видя самодоволното изражение в очите на Адам.

— Е добре, а това повече ли ще ти хареса, вместо да те държа? — каза индианецът, като неочаквано стовари юмрука си в лицето му. Адам се смъкна на земята след удара. Бегача сложи ръце на кръста си, като стоеше изправен пред него, и му изръмжа: — Ставай, мръсен подлецо! Ставай сам, иначе ще трябва аз да те вдигна и после пак да те смъкна долу.

Главата на Адам се въртеше от удара. Той разтърка челюстта си и усети кръвта, която се стичаше от разбития му нос и цепнатата устна.

— Защо правиш всичко това? — попита той умоляващо, като вдигна уплашен поглед.

— Не ми се преструвай на невинен! — каза Мъдреца, наведе се и го вдигна на крака. — Ти си виновен за това, че по-малкият ми син е зад решетките. Но ти ще поправиш тази грешка. Веднага.

— Не разбирам за какво точно говорите — отвърна Адам, като се дръпна от тях двамата.

Бегача го настигна само с една крачка. Удари го отново, като този път направо го подхвърли назад.

После отиде до него и като стъпи на гърдите му, каза:

— Ако ти е скъп животът, ще дойдеш с нас до форт Дифайънс. Там ще повториш историята, която сестра ти вече трябва да им е казала — за това, че си платил на Деймън Стаут да взриви влака и после вината да падне върху навахите.

Мислите на Адам бяха доста объркани, защото чу да се споменава Стефани.

— Какво каза за Стефани? — попита той с мъка, като се опитваше да отмести крака му. — Да съм повторел историята?

— В момента тя трябва вече да е във форта и да им разказва какво си направил — каза Мъдреца, като се наведе на едно коляно до Адам. Хвана го за косата и го дръпна. — Нейното познанство с навахите не са лъжите, мръсен подъл братко!

— О, не, боже! — прошепна Адам.

Бегача свали крака си, обут в мокасин, от гърдите на Адам. Усмихна се, когато баща му вдигна отново белия на крака. Тогава опря дулото на пушката си в тялото му и каза спокойно:

— Ще тръгваш ли с нас или да стрелям?

— Толкова бързо ли забравяш дружбата ни от едно време? — каза умоляващо Адам, като очите му бяха приковани в оръжието.

— Ти първи я забрави — отвърна му навахът и го натисна силно с цевта.

— Добре, добре. Идвам — каза Адам, а челото му беше обляно в пот. — Само насочи това някъде в друга посока.

Бегача бавно измести пушката встрани, но все пак не напълно:

— Излизай навън, вземай си коня и заминавай за форт Дифайънс! — каза той бавно и отчетливо. — И недей да опитваш нищо, Адам. Тази пушка ще бъде насочена в гърба ти през цялото време.

Адам бързо излезе навън и нервно се метна на коня. Хвърли по един поглед и на двамата и каза заядливо:

— Веднъж да стигнем до форта, там ще ти вземат пушката и ще станеш за смях.

— Ти ще си този, на когото ще се смеят, но само ако те пуснат да излезеш от форта. Повече никога няма да можеш да яздиш сам през земите на навахите. Още първия път, когато те забележим, ще умреш. Дори и да не е от моята пушка, то от оръжието на някой друг навах. Може би собствената ти сестра ще дръпне спусъка, за да прекрати мизерния ти живот.

Адам пребледня, извърна поглед и се отдалечи, добре разбрал предупреждението, както и че всичките му мечти са били разрушени в момента, в който влакът е бил взривен по негова заповед.

Сълзи напираха в очите му. Когато образът на Стефани се появи в съзнанието му, той не изпита никаква омраза към нея за това, което беше направила, а само съжаление, че беше станал причина да му обърне гръб.

Индианците яздеха зад Адам. Когато стигнаха до форта, известиха войниците с пушката. Един от тях дойде на кон и я взе грубо.

Бегача не се противи. Достатъчно беше, че Адам вече бе във форта и щеше да каже истината. Иначе щеше да умре по-късно, сам, без да знае кога.

Всички бяха въведени в кабинета на полковник Атли, където Стефани все още стоеше пред бюрото му. При влизането им тя се обърна и погледът й срещна този на Адам. Разкъсваше се от противоречиви чувства. Болеше я, защото някога бяха толкова близки, но не го съжаляваше. Тя погледна Бегача и се усмихна. Той й отговори. Двамата с баща му знаеха, че тя няма да може сама да освободи Ястреб. В този суров мъжки свят думата на една жена нямаше особена тежест. Затова и бяха тръгнали по друг път, когато тя се насочи към форта. Знаеха, че трябва да доведат Адам сами, за да признае.

Стефани се дръпна настрани, за да може полковник Атли да ги огледа добре.

— Не е необходимо да ми казвате нищо — измърмори полковникът глухо. — Довели сте този човек, за да го размените с Ястреб?

— Тук сме само защото Адам е виновен, а брат ми е невинен — каза Бегача, като погледна към Адам.

— Адам, какво можеш да кажеш за свое оправдание? — попита полковникът, като тупаше с пръсти по масата.

— Трябва да освободите Ястреб — каза Адам, уплашен за собствения си живот, ако не кажеше истината. — Аз съм този, чието място е в затвора — гласът му трепереше. — Аз и Деймън Стаут. Двамата направихме това.

За момент настъпи тежка тишина. Полковникът стана от стола си, заобиколи бюрото и като застана лице в лице с Адам, го попита:

— Осъзнаваш ли какво казваш? Правиш ли това, защото се страхуваш за живота си? Бил ли си насилван да дойдеш тук?

— Да, страхувам се за живота си — каза Адам, като преглътна шумно. — Но това, което казвам, е самата истина. Платих на Деймън да взриви влака. Съжалявам, не трябваше да го правя. Какво друго мога да кажа?

След това всичко стана много бързо. Адам беше отведен и скоро Ястреб беше освободен. Усмихнат, той прегърна всички — първо баща си, после брат си и накрая Стефани.

— Ти си свободен, сине — каза Мъдреца и се обърна към Стефани, като нежно я хвана за раменете. — Благодарение на теб синът ми е на свобода. Как мога да ти се отблагодаря за това?

— Като ме приемеш в семейството си и в твоя народ като жената, която скоро ще е съпруга на по-големия ти син — отвърна Стефани, а очите й се напълниха със сълзи. — Много съжалявам за болката, която брат ми ви причини, както и за това, което аз ви сторих. Искам да знаете, че никога повече няма да донеса фотоапарат при хората ви. Дори смятам да унищожа всички снимки, направени по вашите земи. Надявам се, че тези неща доказват близостта и любовта, които изпитвам към вас — към сина ти и към твоя народ.

— Доказват! — Мъдреца се засмя. — Бяла жена, днешният ден беше най-голямото доказателство. — Той я придърпа в прегръдката си и каза: — Ще говоря със семейството си и моя народ. Ще им кажа колко горещо искам да станеш част от живота на моя син. Бегача ще е щастлив да те има за своя жена.

Стефани също го прегърна и се обърна към Бегача, но застина на мястото си. Той беше застанал пред решетките, зад които беше Адам, и му говореше. Когато се вслуша, тя потръпна.

— Адам, не само сестра ти ще е щастлива, че се отърва от теб, но и Недокоснат цвят.

Адам се засмя пресилено, но отвърна заядливо, като се чувстваше на сигурно място зад решетките.

— Добре си поиграх с тях двете, не мислиш ли? Колкото до Недокоснат цвят, аз я будалках от самото начало — похвали се той. — Надявах се, че близостта ми с нея може да доведе до някакво разбирателство между мен и навахите, за да мога по-късно да построя собствения си град спокойно. Никога не съм обичал сестра ти. Търсех само изгодата, която тя щеше да ми донесе.

Под грубите думи обаче се криеше горчивата истина: сърцето му още кървеше, като си спомняше за онези времена, когато бе открил прекрасната душа на Недокоснат цвят. Той още я обичаше, но никога повече нямаше да може да се радва на близостта й.

Изпълнен с гняв, Бегача го сграбчи и го придърпа по-близо към решетките:

— Ако въобще някога те пуснат на свобода, съветвам те да внимаваш много. Аз сам ще те открия и тогава ще умреш.

При тези думи пот изби по челото на Адам от страх.