Каси Едуардс
Диво желание (30)

Глава двадесет и девета

Сърцето, което истински е обичало,

Никога не забравя след кого е тичало.

Томас Муур

Когато Стефани с облекчение стигна до собствения си вагон в съзнанието й още бяха живи картините от горящия влак. Това, което я притесняваше обаче, беше върху кого щеше да падне вината за този саботаж.

Тя зави с коня си и спря доста озадачена. Когато си тръгна, Адам все още беше там и на висок глас изказваше мнението си кой можеше да е виновен. В момента обаче конят му беше вече завързан тук. В същото време до него имаше още един и Стефани се чудеше на кого ли би могъл да принадлежи.

Как ли пък Адам е успял да се прибере преди нея?

Висок смях идващ от вагона на Адам през полуотворения прозорец привлече вниманието й. Тя погледна натам и видя силуетите на двама души, които изглежда все още не знаеха за пристигането й. Тя леко се смъкна от седлото и безшумно се приближи до прозореца. Усети как стомахът й се сви, когато чу гласа на Деймън и това, за което се говореше — унищожения влак.

Колкото повече слушаше, толкова повече й призляваше, докато разбираше как стояха нещата. Тя се наклони напред, а ръцете й бяха свити в юмруци, когато ги чу да се смеят на това как са направили мръсно на навахите чрез саботаж.

— Адам, всичко мина без проблем — чу тя Деймън да казва. — Не беше никак трудно да се заложи и взриви динамита, без да бъде видян, който и да е. Ще бъде интересно да видим как навахите ще се опитват да се измъкнат от тази каша — продължи Деймън. — Струваше ми се, че ще трябва да чакам цял живот, за да ги видя как ще си получат заслуженото. Те са напълно безполезна тълпа. Овчари — най-нисшата форма на човешко същество. Проклетите им овце изяждат всичката трева, като не оставят нищо за говедата.

— Преброй ги — каза Адам. — Провери да не съм сбъркал. Трябва да са хиляда, нали така се бяхме разбрали. Мислиш ли, че наистина са достатъчно за риска, който си поел при взривяването?

— О, нямаше никакъв риск — каза Деймън през смях. — Беше чисто удоволствие. Даже по-голямо, отколкото да си легнеш с жена. Няма смисъл да броя парите, Адам. Вярвам ти.

— Все пак, увери се — продължи да настоява Адам с угоднически глас. — Не искам да дойдеш след време и да кажеш, че съм те излъгал.

— Приятелите не се лъжат. Сега предполагам, че най-добре ще е да си тръгвам вече. Няма да е полезно и за двама ни, ако ни видят заедно. Може да привлечем вниманието върху себе си, вместо върху навахите.

— Опитах всичко, за да накарам шерифа да арестува Ястреб — каза Адам, — но той изглежда не разбираше от дума. Смятам, че ще е чудесно да изпрати хора в резервата на навахите. Колкото до мене, мисля, че трябва да арестува цялото племе. Ха. Да не би да излезе, че са приятели. Най-вече с Мъдреца. Той май не ме хареса още от първия път, когато ни видя със Стефани да слизаме от влака.

— Къде е Стефани сега? — попита Деймън с подозрение. — Трябва да сме сигурни, че тя никога няма да разбере, кой е взривил влака. Бих се хванал на бас, че тя ще застане на страната на навахите и срещу теб.

— Стефани? — повтори Адам и замислено потърка брадичката си. После леко пребледня. — По дяволите Деймън. Тя тръгна от мястото преди мен. Аз минах по прекия път, който ти ми посочи, но тя трябваше вече да е тук.

— Добре, тогава аз тръгвам — каза Деймън и си сложи шапката.

Адам отиде с него до вратата, огледа се предпазливо навън, а после го изпрати до конете.

— Предполагам, че нещо я е забавило по пътя. Но какво ли може да я задържа? — каза Адам, като нервно разроши косата си, докато се взираше в далечината.

— Не се тревожи за нея — каза Деймън, като се метна на седлото. — Поне докато не знае плановете ни, какво може да направи?

— Да, какво може да направи тя? — повтори Адам. Помаха за довиждане на Деймън и после бавно се прибра. Не знаеше нищо за мулето зад вагоните, което Стефани беше оставила там заедно с фотографската си техника, докато се върнеше, след като предупредеше навахите за гадните планове, които крояха Деймън и брат й.

Като се радваше на предстоящата си победа над навахите, Адам отиде до барчето и си наля малко уиски. Вдигна чашата във въздуха и каза с ироничен жест:

— За Мъдреца, Бегача и цялото проклето племе на навахите. — Вдигна чашата и я изпи наведнъж. После си наля още една и още една.

 

 

Стефани яздеше бързо, все още невярваща на това, което чу. Беше отхвърлила близостта на брат си още когато чу какво е казал на Бегача, че го е използвала за свои лични цели. Не й трябваше много време за размисъл, за да реши какво трябва да направи днес. Нямаше да позволи навахите да излязат виновни за това, което бяха направили Деймън Стаут и брат й.

Трябваше да направи всичко, което беше по силите й. Знаеше, че съдът на белите спрямо индианците беше прибързан и суров.

Най-накрая тя стигна до селото на навахите и спря пред шатрата на Бегача. Тя влезе в селото на навахите, като умишлено вдигаше шум, затова Мъдреца излезе от хогана си и я видя точно когато тя влизаше при Бегача. Разбра, че нещо неприятно се е случило и затова я последва и чу това, което тя разказа за влака и за плановете на Деймън и брат й.

Вождът пристъпи безшумно напред и хвана Стефани за рамото. Тя се стресна и се обърна малко изплашено.

— Казваш, че Адам и Деймън са взривили влака и сега искат да обвинят моя народ за това? — попита Мъдреца, а вътре в него се надигаше буря.

— Да, докато бях при пожара, чух брат ми да се опитва да хвърли цялата вина за това върху Ястреб — каза тя, като го гледаше право в очите. — Съжалявам, иска ми се да знаех за това по-рано. Щях да направя всичко, за да го спра.

Бегача взе пушката си и мина край тях, но Мъдреца го хвана за ръката и го попита, като говореше през зъби:

— Къде си се разбързал, сине?

— Да убия Адам — беше съскащият му отговор.

— Не това е начинът да се справиш с човек като него — каза бащата и го пусна.

Стефани приближи Бегача.

— Не, моля те! Недей да правиш нищо прибързано. Властите ще се погрижат за Адам и Деймън, когато разберат истината. Нека отидем до форт Дифайънс. Аз ще разкажа там истината. Адам и Деймън ще бъдат арестувани и съдът ще реши какво да прави с тях.

Очите на наваха се разшириха и сърцето му заби учестено. Дали това беше вярно? Дали Стефани щеше да свидетелства срещу брат си заради навахите? Това не доказваше ли, че беше сбъркал, като повярва на брат й за всичко, което му бе наприказвал — че Стефани искала да го използва и да го излъже. Ако тя толкова уважаваше брат си защо сега беше в шатрата на Бегача, готова да защитава навахите?

— Ти би направила това за моя народ? — попита той.

— Да, за навахите и най-вече за теб. — Гласът й затрепери. — Скъпи, не виждаш ли? Аз бих направила всичко за теб. Дори ще обвиня брат си пред закона. Това не ти ли доказва, че си сбъркал, като си повярвал на приказките на Адам за мен.

Бегача я прегърна.

— Сбърках. Би ли простила тази моя грешка? Трябва да ти се извиня, че се съмнявах в честността и любовта ти към мен.

— Да, прощавам ти — каза Стефани и топли сълзи потекоха по страните й.

Тя се притисна по-плътно до него, когато устните им се сляха в целувка. Безкрайна радост изпълни Стефани, която най-после отново имаше мъжа, когото обичаше.

Усмихна се на себе си, като си представи колко шокиран щеше да е Адам, щом разбереше, че плановете му са напълно провалени. Той беше помогнал по този начин на Стефани и Бегача да се съберат отново и този път връзката им щеше да бъде много по-здрава. Най-вече щяха да получат уважението на нормалните хора, които ще разберат, че те са жертви на алчността и болните амбиции на хора като Деймън и брат й.

— Трябва незабавно да тръгнем за форт Дифайънс — каза Мъдреца, като прекъсна целувката им.

Когато Стефани се пусна от прегръдката на Бегача и вдигна поглед, вождът се усмихна. Видя, че тя е човек, който е истински и искрено загрижен за народа му. Както беше забелязала Леонида, така и той разбра, че Стефани може да свикне с живота на навахите. Любовта й към сина им беше достатъчно силна, за да я подкрепя, докато свикне с новия начин на живот и с новите хора.

Излязоха заедно навън и докато Мъдреца и Бегача доведат конете, Стефани обясни на Леонида всичко, което беше станало — саботажът на влака, тези, които щяха да бъдат обвинени и измамата на Адам.

— Преди много години аз познавах майката на Адам. Видях, че тя възпитава здрави морални ценности у него — започна Леонида, като гледаше в далечината и сякаш се опитваше да съживи отдавна миналите дни, когато и тя беше между пленниците, взети от съпруга й. — Опознах Сали и Адам още по-добре, когато заедно бяхме заложници на Мъдреца. Адам и Бегача станаха много добри приятели. Адам можеше да различава доброто от лошото. Изглежда вече е забравил това, на което го е научила майка му.

— Сали ще бъде жестоко разочарована от него, щом веднъж научи истината — каза Стефани и изведнъж се обърна рязко, като дочу бързо приближаващ се конски тропот.

Сложи ръка пред очите си и тихо измърмори:

— Кой ли е това, Леонида? Някаква млада жена. Язди сама. Движи се доста бързо, сякаш нещо я притеснява.

Леонида също закри с ръка очите си от яркото слънце. Пое дълбоко въздух и уплашено каза с несигурен глас:

— Господи! Това е Танцуваща с облаците — тя преглътна и страх обхвана сърцето й. — Но къде е Ястреб?

Лошо предчувствие премина през Стефани. Спомни си на кого Адам се опитваше да хвърли вината. Последното, което чу, беше, че шерифът не вярвал много, че Ястреб е виновен. Но ако после е размислил и само защото му трябваше изкупителна жертва, е решил да арестува наваха?

От тези мисли й прилоша.

Конят на Танцуваща с облаците спря пред тях. Мъдреца и Бегача дотичаха и й помогнаха да слезе от седлото.

— Брат ми, къде е брат ми — попита Бегача. — Защо не е с теб? Защо не сте заедно на училище?

Младата жена се разплака. Нервно стискаше ръцете зад гърба си.

— Бели мъже ни срещнаха по пътя за училището и арестуваха Ястреб — каза тя обезумяла. — Казаха, че е взривил някакъв влак — гласът й премина в писък. — Какъв влак? Ние не знаехме нищо за никакъв влак. Бяхме в шатрата му цяла нощ. — Тя се обърна към Мъдреца, стисна ръката му и през плач каза: — Вървете във форта и им кажете, че той не е виновен. Страх ме е за него. Знаете, че белите ще се отнасят грубо. Моля ви, идете да го вземете. Те няма да ме послушат, вече им казах, че цяла нощ сме били заедно.

Стефани премести предпазливо погледа си от Мъдреца към Бегача. Видя, че и на двамата лицата са червени. Гневът им я притесняваше. Ако отидеха във форт Дифайънс с намерение да освободят Ястреб, можеха дори да бъдат арестувани. И не само за това, че са искали да го освободят, но може и като негови съучастници.

— Ще отидем във форта сега! — каза вождът, като се метна на седлото. — Идвай, Бегачо. Нека съберем нашите смели войни. Белите ще разберат огромната ни сила само по броя ни, когато пристигнем. Те ще трябва да освободят сина ми, иначе — тежко им.

Стефани застана между двата коня и извика на мъжете:

— Недейте! Вие не трябва да правите това! Знам, че искате да изведете Ястреб от затвора. Но моля ви — не по този начин. Сега сте твърде ядосани, за да говорите с властите там. Също така съм сигурна, че не желаете истински нова война. Нека отида да говоря аз. Надявам се, че ще успея да оправя нещата.

— Аз не съм дете, което се крие от отговорност — отвърна сърдито Мъдреца. — Синът ми е моята отговорност и аз отивам за него!

Стефани грабна юздите на коня му, вдигна гордо глава и посрещна погледа му, без да мигне.

— Чуй ме — започна тя. — Като мисля по-внимателно за всичко това, смятам, че ще е най-добре да отида да говоря сама. Ако вие сте с мен, когато аз отида да свидетелствам срещу брат си, те няма да ми повярват. Ще си помислят, че вие сте ме принудили да го направя. Не трябва ни най-малко да изглежда, че съм свързана с навахите, за да ми повярват. Искам да ме приемат като сестрата, която не желае да крие грозните тайни на брат си от властите.

Вождът я изгледа, после вдигна очи към Бегача и му кимна. Двамата слязоха от конете и се отдалечиха малко, за да обсъдят нещата насаме.

Стефани едва дишаше, докато напрегнато очакваше решението. Отпусна леко ръката си и освободи юздите на коня. Беше казала всичко. Ако не се съгласяха, тя не можеше да направи нищо друго, освен да чака дали няма да избухне война между навахите и войниците от форт Дифайънс.

Като си мислеше за Адам и всичко, което той беше й причинил, тя усети как сърцето й се свива от остра болка. Дори се срамуваше от това, че беше част от мечтите му. А те се бяха превърнали в кошмари. Грозни, черни кошмари.

Леонида я потупа леко по ръката и тихо каза:

— Това, което предложи, е най-разумното. Най-вече за сина ми. Съмнявам се, че той ще издържи дълго зад решетките. За него беше трудно дори да стои на чина. А ако му се наложи да прекара дори и една нощ в затвора, това може да го съкруши.

Танцуваща с облаците дойде до Леонида и се хвърли хлипайки в прегръдките й.

— Някой трябва да направи нещо. Горкият Ястреб! Горкият ми съпруг!

Леонида видя учудването в очите на Стефани, когато чу, че Танцуваща с облаците нарича Ястреб свой съпруг.

— Стефани, синът ми вече си има жена — каза тя меко. — Това е скъпата ми дъщеря.

Стефани понечи да каже нещо, но не можа — мъжете се върнаха с мрачни погледи. Бегача се обърна към Стефани и й кимна:

— Върви! Кажи истината на белите мъже там. Аз и баща ми ще те последваме по-късно, за да се уверим, че са ти повярвали и да пазим Ястреб на връщане към селото.

Стефани му се усмихна.

— Благодаря ти, че ми даваш възможност да ти помогна.

После се прегърнаха, погледна към баща му, качи се на коня и тръгна.

Когато след малко Мъдреца и Бегача яхнаха конете си и тръгнаха в друга посока, Леонида сви вежди замислено. Не беше сигурна какви са плановете на бащата и сина, но се надяваше, че те няма да тръгнат веднага към форта. Изглежда, имаше нещо друго, което те възнамеряваха да сторят преди това. Но тя се чудеше какво може да бъде то.