Каси Едуардс
Диво желание (28)

Глава двадесет и седма

Когато нея я няма,

аз не както преди намирам наслада!

Джордж Литълтьн

Изтощена до смърт, тъй като бе спирала само колкото да си разкваси устата в реките и да преглътне малко от храната, Стефани приближаваше селото на Бегача.

Тя не бе го виждала от момента, в който той препусна в бесен галоп от Каньон де Чели. Твърдо реши да го накара да я изслуша. След като изостави Адам, тя следваше една-единствена посока: селото на навахите. Белия индианец щеше да е пристигнал там преди нея и трябваше да го принуди да я изслуша. Ако се наложеше — дори и с насочен пистолет.

С треперещи пръсти попипа оръжието в кобура. Стефани обичаше Бегача. Не можеше да го изгуби така бързо, още повече, че виновник за това беше нейният брат с жестоките си интриги.

Главата й клюмаше. Беше й изключително трудно да стои будна, въпреки че все още възприятията й не я изоставяха напълно. Тя усещаше как навсякъде, където минеше, наставаше гробна тишина и наизлезлите от хоганите си хора я гледаха така, сякаш виждаха призрак.

Стефани не се бе къпала от два дни, косата й разбъркано падаше върху лицето. Като прокара език по изсъхналите си устни, усети само прахоляк и солена пот. Дори можеше да помирише потта по блузата си.

Бе направо комично, че се осмеляваше да дойде при Бегача в такова състояние. И то при положение, че най-много от всичко желаеше да му даде да разбере, че приема любовта му. За миг дори се усъмни, че който и да е мъж щеше да я погледне такава, камо ли да й се обясни в любов.

Но ако той наистина я обичаше, както я бе уверявал толкова пъти, щеше да забрави външния й вид и лъжите на Адам и да я вземе в обятията си.

— Още малко — прошепна тя сама на себе си, след като видя, че хоганът на Бегача не е чак толкова далеч.

Погледна встрани и почувства как стомахът й се свива, като видя, че от хогана на Недокоснат цвят излязоха Мъдреца и Леонида.

Въпреки мъглата, през която гледаха уморените й очи, Стефани бе достатъчно близо, за да забележи, че Леонида плаче. Страните й бяха зачервени, а очите — подпухнали.

Стефани уплашено потрепери, като видя яростта в погледа на Мъдреца, и се зачуди на какво ли се дължи. Нима я мразеше толкова много, че се разгневяваше само щом тя се появеше?

След това усети как сърцето й нервно прескочи. Погледна отново към хогана на Бегача. Той със сигурност бе пристигнал преди нея и им бе съобщил всичко.

И тя отново се уплаши — този път от неизвестността. Дали не й бяха разгневени дотолкова, че да я скалпират? И все пак, защо вождът да е толкова ядосан? Той и без това не искаше да се оженят с Белия индианец.

Не, имаше нещо друго.

След като най-после стигна до Мъдреца и Леонида, Стефани дръпна юздите и тромаво се свлече от коня. Усети как коленете й се подгъват, протегна се към седлото и с помощта на ръцете успя да се изправи.

После замаяно се облегна на коня си и сякаш потъна в дълбок мрак. Пое си дълбоко въздух и в следващия миг падна неподвижна на земята.

— Боже мили! — възкликна Леонида и се втурна към нея. Коленичи до младата жена и положи главата й в скута си. — Стефани! Събуди се, Стефани! Какво има?

И като видя каква ужасяваща гледка представляваше бялата красавица, потръпна. Изглеждаше така, сякаш току-що се връщаше от ада. Леонида бе сигурна, че нещо важно я бе довело тук, но какво точно, не знаеше.

Приближи и Мъдреца. Погледна я с въздишка, после я сграбчи със здравите си ръце и я отнесе в хогана на Бегача.

Леонида го последва. „Денят бе един на милион“ — мислеше си тя все по-разтревожено. Първо Ястреб ги изненада със снаха. След това неприятностите с дъщеря им, които едва ли щяха да свършат скоро. А сега и това? Тя се отчайваше все повече. Въпреки че Стефани не бе член на семейството, самият факт, че пристигна в това състояние, означаваше, че я бе водила съдбата.

А причина за това не можеше да не е Бегача.

Тя наля вода в един леген, взе кърпа и седна на леглото, а през това време Мъдреца вече бе разкопчал двете горни копчета на ризата на Стефани, за да й бъде по-лесно да диша.

Леонида нежно започна да мие лицето на припадналата.

— Чудя се къде ли е била? Изглежда така, сякаш е пропътувала много мили и не е имала време нито да спи, нито да се храни нормално — и тя погледна мъжа си. — А ти какво мислиш? Не намираш ли всичко това за твърде странно? Стефани не прилича на човек, който се държи неразумно.

— Сигурен съм, че има нещо общо с големия ни син — отвърна вождът и се настани удобно до огъня. След това започна да слага дърва на решетката, като ги нареждаше така, че да бъде най-лесно да се възпламенят. — Само се надявам, че синът ни е добре. Тя може да ни носи новини…

— За Бегача? — Леонида довърши изречението вместо мъжа си. Пусна кърпата във водата и отиде при него. Коленичи и нежно докосна бузата му. — Скъпи, възможно ли е да е дошла да ни каже, че нашият син има някакви неприятности? Не можа да ни каже нищо, преди да припадне. — Леонида закри лицето си с ръце. — О, господи, дано не е така! — промълви тя. — Ако нещо се е случило с момчето ни…

— Татко? Майко? — през вратата влезе именно Бегача — също така разчорлен и разпуснат като Стефани.

Леонида скочи на крака и изтича до него. Прегърна го поривисто.

— Благодаря ти, Господи — извика тя. — Мислех си, че нещо ти се е случило.

Навахът погледна над рамото й. Като забеляза Стефани, смръщи вежди. Въпреки че й бе сърдит и наранен от измамите й, той се разтревожи, като я видя да лежи така бледа и неподвижна. Дрехите и косата й изглеждаха така, сякаш току-що се бе измъкнала от жестока битка.

И все пак той трябваше да се държи настрани. През ума му за пореден път преминаваха думите на Адам. Тази жена бе лъжкиня. Измамница. И той въобще не можеше да мисли как се чувства тя.

Но тя бе тук. Бе го изпреварила, тъй като той се спира, за да поговори с Великата Невидима Сила. В противен случай отдавна щеше да е намерил спокойствие между стените на своя свещен хоган.

— Какво прави тя тук? — попита най-накрая той, като се освободи от прегръдките на майка си.

— Не съм сигурна, че знам! — каза Леонида и погледна разтревожено към мъжа си. Той все още не бе погледнал към Бегача. Без да мига, наблюдаваше как огънят набира сила и хвърля топла, златиста светлина.

— Какво й се е случило? — попита отново Бегача и се приближи към леглото. Надвеси се над нея и като че ли остра стрела прободе сърцето му. Безпомощна и нещастна, тя му се стори съвсем невинна. И без значение какво научи за нея, му бе трудно да устои на порива на сърцето си.

Но през ума му за сетен път преминаха думите на Адам и навахът само са застоя над Стефани, без да предприеме нищо друго.

Леонида дойде при него и го хвана под ръка.

— Но скъпи, ти изглеждаш така, сякаш си пропътувал същия път като нея. Не си спомням да съм те виждала небръснат от детските ти години. Не знаеш ли, че брадата ти е набола? Косата ти е разчорлена и одухана от вятъра. Дрехите ти са мръсни. Къде си ходил? Сигурно не си отсъствал толкова дълго само за да търсиш Ястреб.

— Ходих до Каньон де Чели и обратно — отвърна Бегача глухо и монотонно. — Това е и маршрутът на Стефани.

Мъдреца погледна строго през рамо, после бавно се изправи.

— Отишла е с фотоапарата си до свещените обиталища на нашите прадеди? — попита той и се намръщи.

— Да — кимна Бегача. — Точно там намерих нея и Адам.

— И ти им нареди да се махнат оттам? — и Мъдреца погледна изпитателно сина си.

— Да! — отвърна той. — Освен това счупих апарата и плаките.

Вождът се усмихна, видимо доволен.

— Добре си сторил, синко!

— Значи затова е дошла в селото ни? — намеси се Леонида и отново коленичи до Стефани и избърса с мокрия влажен парцал челото й. — Защото ти се е разсърдила? И това я е накарало да препуска така бясно дотук? Не разбирам. Със сигурност е можела да ти каже какво мисли и когато сте се видели в каньона. Защо й е трябвало да идва дотук? Да повтори думите си?

— Ние приказвахме и за други неща. Не само за фотография — каза Бегача и се отдалечи. Изхлузи ризата през главата си и я хвърли на земята. Сграбчи една кърпа и се упъти към вратата. — Отивам на реката! Ще се изкъпя и обръсна. Ако се събуди, й кажете да си тръгва! Не искам никога повече да говоря с нея.

Мъдреца му се усмихна и кимна. Леонида намръщено изгледа сина си. После погледна съпруга си.

— Между тази жена тук и нашия син има още доста неща за доизясняване — каза тя.

Гласовете бяха разбудили Стефани. Тя разтърка очите си, премигна, после се повдигна на лакът и се огледа неразбираемо около себе си.

— Къде се намирам? — запита се тя, но след малко Мъдреца влезе в полезрението й и тя разтревожено подскочи.

След това забеляза наведената над нея Леонида, с кърпа в едната си ръка и смесени чувства в очите.

— Как съм попаднала тук? — попита Стефани и предпазливо се огледа.

— Припадна — отговори й Леонида и пусна кърпата отново в легена. Изправи се и го изнесе навън. Спря се и си пое нервно дъх. Разкъсваше се от противоречия за това как да се държи със Стефани. Искаше й се нещата между нея и Бегача да потръгнат. Върна се вътре и пак коленичи до леглото. — Ще ти донеса малко храна, за да се подкрепиш и да можеш отново да ходиш. Мисля, че трябва да си вървиш, Стефани. Бегача ти е ужасно разгневен. Даже се съмнявам, че и да останеш, ще говори с теб.

— Значи той е тук? — попита Стефани и пусна краката си на земята. Отново я обхвана слабост и тя се отпусна на леглото, дишайки тежко.

— Ще се върна с яхнията — каза Леонида и излезе.

Тогава над Стефани се надвеси Мъдреца.

— Искам да се нахраниш и след това веднага да си тръгнеш — нареди й направо той. — Ти и брат ти донесохте само неприятности на народа ми. И особено на моя син. Той си позволи да се влюби в теб. А сега ще му се наложи да се научи как да излезе от това състояние, тъй като ти далеч не го заслужаваш.

— Освен ходенето ми до Каньон де Чели не съм направила нищо лошо — започна умолително Стефани. — И съм невинна за всичко друго, което Адам е наговорил по мой адрес. Адам е лъжец. И аз го презирам. Моля те да ми вярваш, като ти казвам, че намеренията ми към Бегача и твоя народ са искрени и почтени. Моля те, дай ми шанс да го докажа!

— Моят син не би се разгневил на никого до такава степен, ако нямаше основателна причина за това — отговори й спокойно Мъдреца. — Така че говори с него.

Когато той си тръгна, Стефани се почувства напълно изтощена. Леонида й донесе голяма купа овча яхния, тя стръвно се нахвърли върху нея. Не забравяше и прясното козе мляко, така че Леонида едва смогваше да напълни чашата.

С възвръщането на силите й се върна и желанието й да говори с Бегача. Стефани скоро стана от леглото.

Леонида се отстрани. Тя изпитваше силно желание да й каже, че се прекланя пред независимостта й, но запази чувствата за себе си. Между Стефани и сина й се бе образувала пропаст и никой нямаше право да се меси, особено пък тя като майка.

— Искам да ти благодаря за грижите — нежно й каза Стефани. — Аз съвсем не съм такава, за каквато ме мислите. Брат ми ме е наклеветил. Той е излъгал Бегача. Но сега не мога да ти обясня всичко. Твърде е сложно. — Стефани направи пауза, после добави: — Но искам да знаеш, че обичам от все сърце вашия син и никога не бих направила нещо, с което да го нараня. Най-малко пък бих се преструвала, че изпитвам чувства към него, за да помогна на Адам да осъществи плановете си. Не се налага да помогна на Адам да осъществи плановете си. Но се налага да убедя Бегача, че това е така — завърши Стефани с прекъсващ от вълнение глас.

— Ще го намериш долу при реката — каза й Леонида. — Трябва вече да се е изкъпал.

Тя съчувстваше на Стефани. Инстинктът й подсказа, че младата жена бе искрена, а Адам само я бе използвал.

„Този позорен Адам — помисли си Леонида. — Той бе толкова мило дете, а се е превърнал в измамник и срамен мъж.“

Забравила изцапаните си дрехи и неприятна миризма, Стефани прегърна Леонида, после изтича навън. На крачка от входа се блъсна в Бегача.

Погледна го и прочете пълно презрение в погледа му. Това я накара да се почувствува като разкъсана на милион малки частици.

Но дори и това не можеше да я разубеди да се откаже от това, което бе намислила. Той трябваше да разбере. Трябваше да й повярва.

— Моля те, помисли разумно — започна тя и внезапно подскочи, тъй като Бегача изглежда бе решил да я прегази по пътя си към хогана.

Стефани се обърна в почуда, после отново се отдръпна. Навахът бе излязъл на вратата и я гледаше намръщено.

— Не искам нито да те слушам, нито да те виждам отново — заяви й той направо. — И независимо какво ще ми кажеш, аз не ще променя решението си. Така че повече не ми губи времето!

— Бегачо… моля те — започна Стефани и протегна умолително ръцете си към него. — Адам те е излъгал. Защо не можеш да разбереш? Направил го е нарочно, за да ни раздели. И успя. Искал е да ме намразиш. — Очите й се насълзиха. — Аз винаги ще те обичам — завърши тя.

Той само я гледаше презрително сякаш бе най-нисше животно.

— Качвай се на коня си и се махни от селото ми — изсъска той през зъби. — И никога не помисляй да се върнеш! А ако Адам отново покаже лъжливото си лице насам…

— Спри! Спри! — внезапно изпищя Стефани. — Ще си тръгна. Само те моля да не бъдеш толкова разгневен. В това състояние ти не си способен да размишляваш правилно. Грешиш, като ме мразиш. Ако се довериш на чувствата си и прецениш думите на Адам със сърцето и душата си, ще разбереш, че си направил грешка, като си ме отпратил. — И тя избърса сълзите си с опакото на ръката си. — Аз ще те чакам, скъпи — промълви вместо сбогуване. — Без значение колко дълго ще трябва да го правя, аз ще те чакам!

Стефани се обърна, отиде до коня си и скочи на седлото. Без да поглежда назад, тя се отдалечи от селото.

Почувства горчив вкус в устата си при мисълта за Адам и за неприятностите, които й причини. Тя не бе човек, който мразеше лесно, но в този момент омразата към брат й представляваше изгарящо сърцето й отвращение. С цялото си същество изпитваше погнуса от него. Все някак той трябваше да си плати.

И тя щеше да намери начин да го накара.