Каси Едуардс
Диво желание (23)

Глава двадесет и втора

Обичах те, когато лятото започна

в месец юни,

а тези честни, искрени, мечти на младостта

бяха истински, макар опасни и реалистични,

тъй както Ендимион целува самотната луна!

В. Саквил Уест

Адам непрестанно стенеше и сумтеше, докато конят му го отвеждаше към една скрита пещера, където си бяха уговорили среща. Тъй като не искаше Стефани да го види целия окървавен, той не се отби в купето си.

Пък и едва ли имаше достатъчно сили да отиде и на двете места. Надяваше се поне малко да се освежи във виещата се около пещерата река. Водата бе достатъчно студена, за да го извади от транса, без значение, че той му бе причинен от някакъв хамалски бой.

— Ще се справя с него, ако ще това да бъде последното нещо в живота ми — изръмжа шепнешком Адам. — Той може да си мисли, че ме е надвил. Но това е сега. Почакай само и ще те довърша! Няма да разбере какво го е сполетяло.

И той мрачно се усмихна. Искаше да запечата в паметта си завинаги лицето на Бегача в мига, когато чу, че Стефани го бе подвела. Че не го обичаше, а само си играеше с него заради любимия си брат.

Но като си помисли за реакцията на Стефани, усмивката му помръкна. Можеше да го намрази завинаги. Но рискът си заслужаваше. Без значение какво щеше да обясни на Бегача, за да отрече казаното от Адам. Индианецът нямаше лесно да й повярва, камо ли отново да й се довери.

Той се наклони напред и сграбчи гривата на коня си. Болката го замайваше. Изглежда цялото му лице и глава се бяха превърнали в пулсираща нервна топка. Очите му бяха толкова подути, че той едва виждаше. Може би студената речна вода щеше бързо да му донесе желаното облекчение.

Конят му се движеше само с половината от обичайната за тръса скорост. Адам тежко дишаше.

— Колко ли още ми остава? — зачуди се той, но не помисли за спиране.

Струваше му се, че бе яздил цяла вечност. Когато бяха избирали мястото на срещата, те се съобразиха с това, то да е по средата на разстоянието между домовете им. Сега му се искаше да я бе накарал да дойде по-насам, което щеше да намали страданията му. Но нали и в най-налудничавите си мисли не си бе представял, че е възможно да се докара така.

— Проклет да е! — промълви отново той. — Проклет да е Велия индианец и кучи син!

Най-накрая той забеляза пред себе си блестящата повърхност на водата. Оттласна се до седящо положение и макар че силно се клатушкаше, направи опит да се изправи върху седлото при срещата си с Недокоснат цвят.

Изкриви погледа си и видя светлина от огън пред себе си. Почти бе пристигнал.

Чакаше го жената, която караше сърцето му да подскача от възторг. Тя сигурно бе постлала одеялата, на които щяха да се любят. Надяваше се, че няма да я разочарова твърде, когато тя разбере, че тази вечер не е във форма.

Почувства се късметлия, че бе останал жив.

Никога нямаше да забрави дивите пламъци в очите на Бегача, докато го млатеше с юмруци. Това бе доказателство, че навахът го мрази достатъчно, за да го убие.

На бледата лунна светлина той успя да различи човешка фигура, която бягаше към него. При мисълта за близостта на Недокоснат цвят сърцето му се размекна. Със сигурност тя можеше да накара и най-коварния убиец да се почувства като честен човек. Любовта, с която даряваше мъжа, извираше направо от нейното невинно сърце.

Внезапно го връхлетя една мисъл и раменете му се разлюляха тревожно: Бегача. Той щеше да й забрани да го вижда повече. Адам добре знаеше, че брат й няма да скрие от нея истината за тазвечерния бой.

Той сведе поглед и стегна гърдите си с ясното съзнание, че тази бе последната му вечер с Недокоснат цвят. Дори и да не й забраняха да се среща повече с него, Адам сам разбираше, че любовта им бе обречена. По-добре да се сложи край сега, вместо да се отлага за по-късно. Така щеше да бъде по-лесно и за двамата.

— Адам! — извика младата индианка, още докато бягаше. Тя махаше с ръце над главата си за поздрав. — Скъпи! Вече си мислех, че няма да дойдеш! Какво те забави досега? Толкова ли добре прекарахте с брат ми, че да не можете да се разделите? Мисля, че това е чудесно, Адам! Така желая ти и брат ми да бъдете отново приятели.

На Адам му прималя. Бе забравил, че Недокоснат цвят знаеше за срещата им. Сега той нямаше друг избор, освен да й каже истината… или пък бързо да измисли някоя хитра лъжа.

Лъжата щеше да го избави от неловкостта поне за тази вечер. Той можеше да остави черната работа за Бегача.

Недокоснат цвят го наближи и Адам спря коня си. Меката лунна светлина й бе достатъчна да забележи мигновено колко силни бяха пораженията върху лицето му.

Въпреки че коленете едвам му позволяваха да се задържи прав, Адам се плъзна от седлото и протегна ръце към Недокоснат цвят. Любимата му изглеждаше така, сякаш всеки момент можеше да припадне.

Без да се замисля, тя опря бузата си в окървавената му риза. Прегръдката му бе всичко, което искаше. Уви ръце около тялото му и го притисна към себе си.

— Били са те толкова жестоко — промълви тя с несигурен глас и се прилепи плътно до него. — Как стана? Кой те подреди така?

Адам се напрегна. Тя се отдръпна лекичко назад и го погледна право в очите, доколкото позволяваха подутите му клепки. Адам протегна ръка и я погали по гладката като коприна буза.

— Сбих се в „Голямата палатка“ — каза той, като повдигна рамене. — Това е всичко.

— Моят брат? — меко го попита тя. — Не си ли се бил с моя брат?

Клепачите му потрепнаха. Адам почувства, че в гърдите му напира омраза, но тя изчезваше толкова по-бързо, колкото по-искрено и невинно го гледаше жената, която обичаше.

Знаеше, че не би могъл да я излъже. Нито сега, нито когато и да било.

— Да — каза гърлено той. — Наистина бе твоят брат. Просто се сбихме.

Недокоснат цвят изпусна тежка, уморена въздишка.

— А аз очаквах толкова много — промълви тя. — Всичко приключи, така ли е, Адам? Невъзможно е вие двамата да бъдете отново приятели.

— Никога! — отговори Адам и потръпна, когато тя нежно докосна окото му с пръст.

— Не съм знаела, че брат ми е събрал толкова омраза в себе си — продължи тя и бързо отдръпна ръката си, разбрала колко силна болка изпитва Адам. — Но омраза се крие в сърцата на много хора. Белите… — само ако можеха всички да бъдат почтени и мили като теб. Тогава моят народ никога повече няма да има причини да мрази.

Адам почувствува как в гърдите му възелът на ненавистта отново започна да се стяга. Той хвана юздите на коня си с една ръка, а с другата притисна нейната малка длан в своята. Тръгнаха към реката. Всяка стъпка му причиняваше остра болка. Сега усети, че може би някое от ребрата му бе счупено.

„Още една причина да мразя Бегача“ — горчиво си помисли той.

Когато стигнаха до мястото, където огънят хвърляше своята мека топлина — на самия вход на пещерата, Адам завърза коня си на един по-нисък клон и се обърна към Недокоснат цвят.

— Помогни ми да се съблека! — помоли я той с провлачен глас.

Индианката очевидно бе шокирана.

— Но, Адам, в това състояние сигурно не мислиш да се любим — започна тя. — И аз напълно те разбирам. Тази вечер просто ще си седим до огъня. А след като прегледам раните ти, ще ти попея.

— Това ми звучи обещаващо. Но, все пак, помогни ми да се съблека!

Тя му се усмихна.

— Каквото и да поискаш, аз ще го направя — и тънките й пръсти започнаха да разкопчават копчетата на ризата му.

Когато дрехата бе отхвърлена настрани и Недокоснат цвят видя отоците по гърдите на Адам, тя отново ококори очи.

— Брат ми е човек, когото очевидно не познавам — промълви тя с провлачен глас. — Собственият ми брат? Как е могъл да направи това?

— Скъпа моя, нима не осъзнаваш, че самият аз също съм си виновен? — започна Адам. — Ние, мъжете, имаме свои собствени степени на яростта, от които понякога трябва да се ръководим.

Когато Адам бе напълно разсъблечен, той погледна реката, а след това и индианката.

— Ще дойдеш ли с мен във водата? — тържествено я попита той. — Съмнявам се, че сам ще имам сили да измия кръвта от тялото си.

Недокоснат цвят погледна към реката и очите й потрепнаха. Тя добре знаеше колко студена е водата и това я плашеше. Ставите й и без това я боляха. А ако се изложеше на тези ледени талази, колко ли още щеше да страда? Но тя също знаеше, че за болките на Адам все някой трябваше да се погрижи. И то веднага. Тя трябваше да забрави своите собствени.

— Да, ще дойда с теб — промълви тихо, а ръцете й вече бяха започнали да развързват шарената й рокля.

Не след дълго, хванати ръка за ръка, те нагазиха в реката. Недокоснат цвят потръпна, щом костите й започнаха да измръзват. Но тя продължи да държи Адам с едната си ръка, а с другата едновременно галеше и измиваше от кръвта тялото и лицето му, докато останаха само отоците, за които се нуждаеше от известно време, за да ги изцери.

Тялото й бе толкова примамващо близко, а и той я желаеше така отчаяно. Адам почувства как се разгоря от желание. Той обви ръце около талията й и я придърпа плътно до себе си. Всичко — от глава до пети — го болеше, а и както бяха целите във водата, той не можеше да види, но почувства как членът му, опрян в нейното бедро, започна да се втвърдява. В него той усещаше пулса си дори по-силно, отколкото в смачканото си лице.

— Адам? — прошепна Недокоснат цвят и нежно го целуна. — Наистина ли мислиш, че трябва да го направим? Няма ли да те заболи твърде много?

— Истинската болка идва от това, че те желая — отговори Адам и застана по-стабилно на скалистото дъно в един малко по-плитък участък на реката. Повдигна я, така че лесно можеше да проникне в нея. Тя инстинктивно обви краката си около тялото му.

Тласъците следваха един след друг, а тя държеше главата си извита назад и стенеше. Той затвори очи и вече не чувствуваше никаква болка. Навътре… навън.

Паяжината на удоволствието ги обгръщаше изцяло и те скоро изпаднаха в екстаз. Страстните им стонове, хлипове и въздишки изпълниха нощния въздух. В далечината, сякаш им отговаряше, избуха призрачно сова.

Адам се чувстваше напълно изтощен. Двамата излязоха от водата и той се тръшна върху одеялото. Легнал по гръб, той дишаше тежко.

Недокоснат цвят метна върху него друго одеяло и започна да се облича. Усети толкова силна болка, както никога преди. От краищата на пръстите й към тялото се носеха остри, пулсиращи вълни. Възелът на гърба й сякаш гореше, а от него надолу — по гръбнака й — болка излъчваше всяка клетка на младото й тяло.

Опита се да възпре напиращите сълзи. Но докато се облече, болката нарасна неимоверно и усилията й бяха предварително обречени. Тя седна до огъня и покри раменете си с едно одеяло. Разрида се. Цялата се тресеше.

Звукът накара Адам да отвори очи. Той се приближи до нея и я прегърна.

— Защо плачеш? — попита я с провлачен глас.

— Пръстите ми — изхлипа Недокоснат цвят и жално го погледна. — Гърбът ми. Толкова ме болят. Студената вода. Тя е причината.

Тръпка на вина премина през Адам. Той прокара пръсти през дългата й коса.

— Съжалявам — прошепна той. — Аз съм причината.

Ръката му се плъзна надолу. В следващия миг той неволно я отдръпна, беше открил големината на бучка в основата на врата й и това му подейства шокиращо.

Проблеснаха му спомени за една друга млада жена в едно друго време, но със същото име. Другият Недокоснат цвят, който за кратко време се бе превърнал от красавица в грозна старица.

Той си спомни също така какви огромни страдания бе преживяла тя, мъките й от болките в пръстите и другите стави.

Ето как щеше да изглежда неговият Недокоснат цвят един ден. Като си помисли за това превъплъщение на жената, която сега обожаваше, болката му стана наистина нетърпима. Но по-страшна от физическата бе душевната му болка.

И все пак трябваше да приеме фактите такива, каквито са. Сега знаеше, че това ще се случи. Освен това знаеше, че нямаше да бъде непосредствен свидетел на промяната. Тази вечер щеше да бъде последна. Те заедно щяха да й се наслаждават, да се… обичат и да… мечтаят.

— Толкова те обичам, Адам — прошепна тя и се притисна към него. — Ти не обръщаш внимание на грозното в мен. От теб се излъчва такова състрадание. Такова разбиране.

След тези нейни думи Адам разбра единствена възможност да скъса връзката си с нея. Трябваше това да стане по начин, който да я нарани така жестоко, че тя да не вижда никаква възможност за продължаване на връзката им. Тя щеше да го намрази. И така наистина трябваше да бъде.

— Недокоснат цвят, ти преценяваш хората често неправилно — каза й той. — Особено що се отнася до мен.

Тя се изплъзна от ръцете му и го погледна предпазливо.

— Какво имаш предвид? — попита го тихо, а очите й се разшириха в напрегнато очакване.

— Доверяваш се твърде лесно. — Адам се протегна да оправи падналия на челото й кичур. — И твърде лесно се раздаваш за другите — тук той направи пауза и с усилие продължи: — Прекалено лесно се отдаде и на мен!

— Какво говориш? — ахна индианката и се дръпна като попарена. Тя се разтрепери, но не мразовитата нощ бе причина за това, а страхът. И не страх от Адам, а страх да не го загуби.

Той взе ръцете й в своите и ги обърна, без да сваля поглед от тях.

— Познавах твоята леля Недокоснат цвят — каза той. — Както и нейните, така и твоите ръце скоро ще се изкривят така, че дори и ти няма да се познаеш.

Той се протегна и поглади бучката на тила й.

— Скоро това тук ще бъде толкова грозно, че ще ми се повдига само като те видя.

Силен шок се четеше в очите й. Тя сухо преглътна, за да задави надигащото се ридание.

— Не, не искам да свързвам бъдещето си с някаква грозна и отблъскваща жена — продължи Адам тържествено. — Трябва да си тръгнеш още сега. Не мисля, че мога да те гледам дори и минута повече.

Останала безмълвна и наранена до дъното на душата си, Недокоснат цвят мислеше само за това, което бе планирала да му каже тази вечер. За тяхното дете.

Само преди няколко дни разбра, че е бременна. Мина достатъчно време, за да е сигурна в това.

Тя очакваше това дете на любовта с такова блаженство. Очакваше, че остатъка от живота си ще прекара с Адам. Дори бе решила да напусне селото си, ако положението й на негова съпруга го изискваше.

Сега той никога нямаше да узнае, защото тя ще отгледа детето като свое собствено. Подигравките, че бъдещият й син или дъщеря са от неизвестен баща, нямаше да я накарат да промени решението си, нито пък да се срамува от това.

В този момент детето и неговото щастие бяха всичко, за което можеше да мисли.

Без да му мисли повече, Недокоснат цвят цапна Адам през лицето и дори се изсмя, като разбра, че му бе причинила по-силна болка, отколкото любимият й брат по-рано същата вечер.

— Брат ми с право те е подредил така — каза тя, като скочи. Сграбчи одеялото си, дръпна го, а Адам се изтърси настрани, като едва не се изгори. Тя нави завивката на кълбо и я пъхна в кожената чанта отстрани на седлото.

После се върна до Адам и го заплю.

— Ето какво мисли тази грозна и отблъскваща жена за теб — и тя яхна коня си.

Очите на Адам се овлажниха, като я видя да се отдалечава. Той бавно размаза плюнката й по цялото си лице с ясното съзнание, че именно това бе заслужил.

Недокоснат цвят успяваше да потуши напиращите ридания, докато се отдалечи достатъчно, за да бъде сигурна, че Адам не ще я чуе. Чак тогава се предаде на сълзите, които според нея никога нямаше да може да спре.

— Адам — прошепна тя и се разхълца само като произнесе името му. — Как можа? О, как може да си толкова жесток? Толкова… толкова… коравосърдечен?

 

 

Стефани нервно крачеше напред-назад в обляното от светлината на газовата лампа помещение. Отиде до прозореца и се вторачи в сенките на нощта. Нито Адам, нито Бегача се бяха върнали от Галъп. Тя можеше само да се чуди дали това е добре, или е като предзнаменование.

Тя нямаше никакво доверие на брат си. От друга страна, Бегача без проблеми се справяше с такива като него. И все пак тя искаше поне единият от тях да се върне.

Тя се поразхожда още известно време, а след това нуждата й за сън надделя. Като въздъхна, тя облече нощницата си. Постави газовата лампа на масичката до леглото си, настани се удобно и се опита да почете някакъв роман.

Очите й постепенно се затвориха. Скоро и книгата се изплъзна от ръцете й и Стефани се отпусна в прегръдките на съня.

Сънуваше Бегача и се усмихваше. Застанали на върха на някаква могила, те се прегръщаха, съвсем сами и само вятърът и луната им бяха свидетели.

 

Въздухът бе хладен и свеж. Планините се мержелееха на фона на небето. Ето ги — верига след верига, с надвиснали над тях облаци, величествени. Потокът в падината изглеждаше като блестяща, виеща се панделка, отразяваща лунната светлина.

Бегача стоеше сам на върха на една могила, а погледът му се рееше в небесата. От известно време той не бе помръдвал дори най-малкото мускулче на лицето си — молеше се и медитираше. Не беше сигурен, че ще може да приеме това, което бе чул от Адам. Молеше се за сила. Молеше се за своето бъдеще, а в него нямаше място за никаква Стефани.

Той започна да пее, а гласът му бе пропит с благоговение и увереност…

Глас свише,

Ти, гръмовен глас,

Говори от тъмата на облаците!

Глас земен,

Ти, глас на скакалците,

Говори от зелените треви!

Води ме по правилния път в живота…

Навахът затвори очи, за да свърже своя ум, воля и дух с майката-земя.