Каси Едуардс
Диво желание (2)

Глава първа

Бризът въздиша в листата,

пълен с надежда и зов.

Цяла тръпне и шепне земята,

и разказва за моята любов.

Джон Клеър

Първите слънчеви лъчи току-що се показаха зад далечните планини. Кълба дим се стелеха над влака, който извиваше лъскавото си тяло по новите релси. До един от прозорците седеше млада, красива жена. Стефани Хелън се любуваше на необикновено красивата природа. Тук-там се виждаха ниски хълмове, обрасли с пелин. Дълбоки каньони разсичаха високите скали. Стръмни сипеи се издигаха над китните долини. Небето придаваше завършен вид на пейзажа. Облаците бяха с най-различна форма — като точно копие на скалите, които се отразяваха в прозрачната синева.

Стефани работеше като фотограф за железопътната компания „Санта Фе“ и беше пътувала много, но този път напрежението взе връх. Вълнуваше се от срещата си с индианците, макар че Адам, доведеният й брат, й беше разказвал за тях и за своя приятел от детството.

— Адам? — Тя отмести очи от прозореца и го погледна. Той беше седнал на отсрещната седалка. — Как можеше да си спомняш Бегача толкова добре? Бил си едва на пет години, когато си го видял за последен път. Едва ли спомените ти са толкова ясни, колкото си мислиш.

Адам извади цигарата от устата си и се усмихна.

— Спомням си отлично всичко за моя приятел, когото наричаха Белия индианец. Истинското му име е Тревър. Беше най-доброто другарче, докато живеехме във форт Дифайънс. Сближихме се още повече, когато индианците от племето на навахите ни плениха. Сигурен съм, че все още можехме да сме приятели, ако майка му не беше починала. Когато това се случи, всичко се промени.

Любопитна да научи повече, Стефани се приближи до него.

— Продължавай, Адам. Знам, че си уморен да разказваш за това, но искам да разбера някои неща. Скоро и аз ще бъда сред тях. Добре е за мен да знам повече. Целта ми е да направя снимки, но най-напред трябва да ги предразположа. Кажи ми кога приятелят ти си смени името и как се приспособи толкова бързо към новия начин на живот.

Адам се размърда неспокойно на седалката, извади от джоба на жилетката си златен часовник и го погледна.

— Трябва да пристигнем скоро — каза той навъсено. — В момента работниците поставят релсите към форта. Мечтата ми се осъществи — ще притежавам част от железопътната линия. Радвам се, че татко и останалите акционери се съгласиха със строежа на отклонението, но аз ще отида още по-далеч в земята на навахите. Искам да имам собствен град, който да носи моето име.

Усетил нетърпеливия поглед на Стефани върху себе си, той вдигна очи.

— Добре — изръмжа недоволно. — Ще ти разкажа всичко за деня, когато индианците нападнаха пътническата кола и ни затвориха в една крепост. Причината за това беше една жена, която коренно промени живота на Тревър. Доколкото си спомням, Леонида беше също толкова красива и съблазнителна, колкото теб. Приликата обаче свършва дотук. Тя беше висока и стройна, а ти си дребна. Косата й беше златиста, а твоята има червеникав отблясък.

— О, Адам — въздъхна Стефани. — По-добре продължавай, вместо да ме сравняваш с друга жена. Какво общо има това с разказа ти?

— Мъдреца, вожда на навахите, беше очарован от красотата й и искаше да се оженят. Както ти казах, всички пътници бяха пленени. Аз и Тревър — също. — Адам затвори очи и си представи съвсем ясно сцената, сякаш се беше случило вчера. — Леонида започна да се грижи за Тревър, защото същия ден майка му почина. От този момент всичко за него се промени — той стана част от живота на племето. Когато Леонида и Мъдреца се ожениха, според индианския обичай, те осиновиха Тревър.

— Тогава ли си смени името?

— Не, малко по-късно. Мъдреца го нарече Бегача, защото бягаше много бързо и побеждаваше всички деца.

— Спомняш си добре това време, нали? — Стефани хвана ръката му. — Неприятно ли ти е да се връщаш в миналото? Може би навахите са се отнасяли лошо с теб?

— Никога не са били груби. Всъщност, мисля, че доброто им отношение е причина да си спомням всичко така ясно. Беше интересно преживяване. Никога няма да го забравя. И Бегача също. Надявам се скоро да подновим приятелството си.

— Ако Мъдреца наистина е бил толкова добър, защо тогава е пленявал бели хора?

— Той се бореше за оцеляването на племето си. — Адам смръщи чело. — Също като сега.

— И ти, макар че знаеш всичко това, си твърдо решен да продължиш със строителството на железопътната линия, за да задоволиш егоистичните си желания? — Стефани възкликна с негодувание, чувствайки се съпричастна в тази нечестна сделка.

Адам не отговори. Стефани се върна на мястото си до прозореца и зарея поглед навън. Беше неспокойна преди срещата си с този бял човек, който живееше сред индианците. Освен това, искаше да се възползва от благоприятните възможности за снимане, които пейзажът предлага. Колоритът на местния живот, неразривно свързан със земята и примитивния труд, беше голямо изкушение за професионалистка като нея. Компанията „Санта Фе“ я нае именно за тази работа. Трябваше да покаже земята и обитателите й в най-добрата им светлина, да направи най-интригуващите снимки, които щяха да се използват за календари и картички.

Баща й беше един от главните акционери на компанията. Стефани знаеше, че той е причината за изключителното великодушие на ръководството към нея. Пътуваше в самостоятелен вагон, специално обзаведен. Той включваше преден салон, напълно обзаведена стая за промиване на снимки и спалня. Освен това щяха да й плащат по пет долара за снимка. Западът беше все още слабо изследван и криеше големи потенциални възможности. Хората от „Санта Фе“ бяха открили нова цивилизация в девствените земи и веднага се заеха да извлекат максимална печалба от находката си. Компанията обещаваше организирането на екскурзии, които да запознават туристите с този нов свят, необикновен и екзотичен.

„Санта Фе“ се стремеше да монополизира пазара в туристическия бизнес чрез разпространението на снимки на индианци на фона на красивата природа.

Стефани настръхна, като си помисли, че не знае почти нищо за индианците, освен това, което беше чела или чувала от Адам. Неизвестността я караше да се страхува, но беше твърдо решена да научи повече за живота им. Спомни си с каква любов Адам говореше за навахите и отново почувства вина заради намеренията си. Истината беше, че компанията искаше да ги използва. Адам, решен да продължи строителството на железопътната линия оттатък форт Дифайънс, щеше да изнуди приятеля си. Стефани не можеше да си представи, че Бегача ще одобри изграждането на друг град на белите по техните земи.

— Наистина ли мислиш, че ще убедиш навахите да се съгласят с прокарването на нови железопътни линии през земята им?

— Не ми трябва разрешението им. — Адам сви рамене. — Заради старото приятелство ще се срещна с тях и… ще видим!

— Баща ми много те е разглезил, Адам! Не очаквай индианците да се предадат толкова лесно.

— Виж кой е разглезен! — отвърна язвително той. — Кой има специална стая във влака за промиване на снимки? За бога, Стефани, твоето купе е много по-луксозно обзаведено от моето.

Тя не каза нищо, защото знаеше, че е прав, но за нея това пътуване беше по-важно, отколкото за него. Идеята му да построи собствена железопътна линия беше глупост, но баща й му разреши, за да не си развалят отношенията. Той правеше всичко, за да предразположи Адам, по-точно майка му, Сали. Тя беше овдовявала два пъти, затова бащата на Стефани искаше да направи живота й по-радостен, макар че това значеше да толерира алчния й, разглезен син. Всъщност, баща й се съгласи на тази стъпка, за да го отдалечи от себе си. Ако Адам е решил да стигне оттатък форт Дифайънс, нека така да бъде.

„Колкото по-далеч, толкова по-добре“ — беше споделил баща й пред един от съдружниците си. Стефани случайно минаваше наблизо и чу разговора им. Това стана същата вечер, когато се състоя срещата на акционерите на „Санта Фе“, на която баща й ги запозна с идеята за отклонението от железопътната линия, което Адам щеше да притежава. Поясни им, че то започва от гара Фери, ще минава през Ню Мексико до форт Дифайънс и дори по-нататък. Добави също, че земята принадлежи на навахите. Той едва ли не ги принуди да се съгласят с предложението. Всички знаеха, че в противен случай щеше да изтегли акциите си от компанията, което можеше да доведе до фалит.

Стефани погледна Адам. Двадесет и три годишен, той беше с пет години по-млад от нея и проверяваше характерната за годините си незрялост. Тя се притесняваше как щеше да протече срещата му с навахите. Ако не се съобразят с желанията му, той щеше да използва всички средства за постигането им, което можеше да изложи на опасност не само него, но и Стефани. Познаваше го добре и знаеше как щеше да се държи — самоуверен, облечен в скъпи дрехи, с пръстени на ръцете. Арогантното му държание можеше повече да му навреди, отколкото да му помогне.

Изведнъж влакът изсвири пронизително и тя се откъсна от мислите си. Зачуди се какво става и отвори прозореца да провери. Няколкостотин овце бавно пресичаха релсите недалеч пред влака. Свиренето продължаваше, но без полза. След стадото се появи и овчарят, който съвсем невъзмутимо премина линията. Най-после влакът спря напълно със скърцане. Адам се изправи до Стефани и се показа през прозореца.

— По дяволите тези овце — изръмжа той. — Може би в бъдеще ще мога да извлека някаква полза от тях. Те са хляба и маслото на навахите. Сигурно много от тях се скитат като диви животни. Само ги погледни. И индианеца също. Движат се така, сякаш влакът не съществува.

Стефани почти не го слушаше. Цялото й внимание беше насочено към овчаря. Тя си представяше навахите бедно облечени, а този мъж беше с риза и панталони в ярък цвят: тюркоазна огърлица блестеше на врата му. Дългата му, гарвановочерна коса беше вързана отзад с червена връзка, а мокасините, украсени със сребърни копчета, стигаха до коленете.

— Адам, мислиш ли, че тези навахи са бедни. Не ми изглежда да…

Адам я прекъсна:

— Те не измерват богатството с материалните неща — отвърна той, като се върна на мястото си. — Мъдреца често ми е казвал, че за него е най-важно хората му да го почитат.

Влакът се разтресе и бавно започна да набира скорост. Стефани седна и се опита да затвори прозореца, но беше късно. В купето нахлуха кълба дим и цялото й лице полепна със сажди. Тя се закашля, но успя да затвори прозореца. Извади огледало от чантата си и започна да се чисти, като мърмореше недоволно. Добре, че облече тъмен костюм и саждите не се виждаха.

Адам зарея поглед през прозореца и се замисли за собствените си проблеми. Пред очите му като на филмова лента се появяваха и изчезваха скали, долини и дървета. Голямо беше желанието му да бъде част от този пейзаж и щеше да се бори с всички средства, за да постигне мечтата си, макар че нямаше да бъде лесно да убеди навахите. Трябваше да си присвои от тях колкото може повече земя. Вече имаше няколко ферми на бели, разположени на тяхна територия. Адам познаваше лично един фермер Деймън Стаут. Преди да тръгне му се обади, че пристига. Ако Бегача откаже да му помогне, щеше да се обърне към него. Той беше известен с умението да си служи с въжето и пушката и имаше слава на добър ездач. Адам не умееше да си служи с нито едно от тези неща.

Той погледна Стефани, която все още се занимаваше с лицето си.

— По-добре не ги чисти. Така няма да се различаваш от индианците.