Каси Едуардс
Диво желание (19)

Глава осемнадесета

За да може любовта да устои на мъката

и всички беди по земята

необходима е здрава дружба

върху здрава основа.

Ела Уелър Уилкокс

По обяд Стефани и Бегача отново бяха заедно. Тя го следваше там, където я водеше, като гледаше да не изпусне да заснеме нещо. Адам беше причинил достатъчно много неприятности на Бегача и семейството му. Тя искаше да остане в ролята на помирител. Съвсем определено не желаеше да гледат на нея като на противник. Днес Стефани беше следвала Бегача в страшните изкачвания, когато те се движеха на зигзаг нагоре или пресичаха склонове, изпъстрени с гигантски кактуси сагуарос. Често вървяха по голи хребети, по които тук-там се виждаше някой кедър. Беше видяла големи като чинийка тарантули да пробягват уплашено по земята. А гледката на препичащите се на слънце гърмящи змии я ужаси. Видя всякакви видове шарени гущери. Докато яздеха бавно по пясъка, Стефани пришпори коня си и се изравни с жребеца на наваха.

— Чувала съм за място, наречено Каньон дел Муерто, където испанците са извършили клане на много хора от навахо през 1805 година — каза тя и премита, когато видя как очите му припламнаха гневно. Но все пак продължи да задава въпроси. — Нарича се Антилоуп Хауз Руинс, нали? Четох, че много жени и деца от навахо са били убити там. Ще ме заведеш ли да го видя?

— Това е място, където, ако застанеш сред развалините, все още можеш да чуеш стоновете на онези майки, които са гледали как испанците колят децата им — каза мъжът през стиснати зъби. — Каньон дел Муерто се разклонява на изток към Каньон де Чели, но аз няма да те заведа на нито едно от двете места.

— Каньон де Чели — каза Стефани, като кимна с глава. — И за него съм чела много неща. Надявах се, че ще можем да отидем там. Толкова ми се иска да го видя.

— Ако отидеш там, ще почувстваш страхотно изкушение да снимаш — каза Бегача, като пришпори коня си. Стефани се изравни с него.

— Чувала съм, че е невероятно красиво — каза тя. — Четох, че каньонът е със стени от червен пясъчник, в които са издълбани жилищата на повече от четиристотин древни индианци. Вероятно има стотици скални рисунки и гравюри навсякъде из каньона.

Колкото повече разказваше за онова, което беше чела за Аризонската територия, толкова повече й се искаше да разгледа Каньон де Чели. Страхуваше се, че Бегача е напълно прав, като не иска да я заведе там. Без съмнение, тя нямаше да устои на изкушението. Именно тези фотографии щяха да бъдат всичко онова, от което се нуждаеше железницата „Санта Фе“, за да привлече пътници из тази мистична земя, рядко посещавана от туристи.

— Това свещено място, което лежи в сърцето на резервата Навахо, привлича душата на човек не само с красотата си — каза Бегача, като погледна замечтано към Стефани. — За индианците навахо то е отворът в земята, през който боговете излизат, за да учат и направляват хората в делата им. Ехтящите стени препращат гласовете на онези, които отдавна са напуснали земята. Каньонът не е само място, обитавано от боговете на навахо, но и място, където са живели първобитни хора — анасази, „древните“, които са предци на хопи. Старинните рисунки принадлежат на тях. Ето защо, ние трябва да се отнасяме с уважение към тях.

— Разбирам — отговори нацупено Стефани. — Няма да те карам повече да ме водиш там — изведнъж в очите й се появи блясък. — Но пък можем да отидем до място, наречено Скалата на Паяка. Ще се радвам да го заснема. Разбрах, че се извисява на осемстотин фута разстояние от основата на каньона. Каква ли гледка представлява?

— Тя също не може да се снима — каза навахът твърдо. — Скалата на Паяка е легендарният дом на Жената Паяк, която според преданията е научила хората навахо да тъкат.

Настъпи гробна тишина. Стефани се чувстваше засегната от официалното държание на Бегача днес. Не след дълго очите й заблестяха от обхваналата я надежда. В известен смисъл, нещата днес се бяха подредили точно както тя искаше. Тази сутрин, преди Бегача да пристигне, беше изпратила един от мъжете, които работеха на железницата, в Галъп, да запази стая за една нощ в един от най-хубавите хотели. Надяваше се все някак да убеди наваха да отидат там. А сега вече имаше перфектен план в главата си. Толкова пъти й беше отказвал целия ден, че този път предложението й щеше да се приеме със сигурност. Едва ли ще знае, че тя е запазила стая, за да прекарат една чудесна нощ — далеч от Адам и от семейството на Бегача. Нощта ще бъде тяхна, само тяхна. Имаше чувството, че чува как шуми шампанското в чашите с високи столчета. Бегача ще бъде в леглото до нея, върху атлазените чаршафи и ще отпива от бълбукащата течност със съвършено оформените си устни.

— Ще дойдеш ли с мен до Галъп? — попита тя изведнъж.

Навахът я погледна закачливо.

— Галъп? — попита мъжът, като вдигна нагоре вежди. — Защо искаш да отидеш в Галъп?

— Намираме се доста близо до града — каза Стефани. — Нека отидем на гарата в Галъп, в ресторанта. Умирам от глад. Нямаме достатъчно храна, за да ни стигне, докато се върнем до вагона ми. Моля те, Бегачо. Ще бъдем там само за малко. Колкото да хапнем само. — Тя не се опитваше да работи в полза на интересите на Адам, но чувстваше, че няма нищо лошо в това Бегача да види какви сгради Адам планира да построи в града. Искаше да покаже на индианеца колко добре изглеждат. Притесняваше се единствено да не би вниманието му да бъде привлечено от кръчмите.

Навахът продължи да язди, докато обмисляше предложението й. Беше отказал на Стефани да я заведе на много места, които тя желаеше да фотографира. Как би могъл да продължи да казва „не“. Беше готов да я заведе в Галъп също и по други причини. Онази част от него, която принадлежеше на белите хора, изведнъж го караше да се отклони от идеалите и от начина на живот на индианците. Винаги си беше гледал работата добре и беше напускал Галъп, колкото е възможно по-бързо — предимно за да избегне сблъсъците с хората на Деймън Стаут, които бяха навсякъде. Щеше да се зарадва да разгледа града по-добре, да види как живеят белите хора. Като дете ходеше в ресторанти в различни градове, но сега не си спомняше почти нищо. Беше на шест години, когато последния път майка му го заведе в една от тези фантастични сгради.

— Добре, щом желаеш, ще отидем там — каза Бегача накрая.

Когато погледна жената до себе си и видя колко е щастлива, той се зарадва, че беше взел такова решение. Не можеше да скрие странното въодушевление, което го беше обзело, и се засрами. Беше посветил по-голямата част от детството си и целия си живот на възрастен човек на порядките и обичаите на навахо. Не би трябвало да изпитва желание да бъде част от света на белите. И все пак, колкото повече приближаваше Галъп, толкова повече не намираше сили да се обърне и да тръгне обратно към селото. Когато най-после стигнаха града, всичко бе потънало в тъмнина. Градът се простираше от двете страни на линията. По продължението й се виеше прашен път, който разделяше града на две части — административен район и част, в която се намираха жилищата. Различните магазини сякаш се подпираха един друг, за да не паднат от постоянния вятър. Срещу тях, от другата страна на линията, имаше много разнебитени колиби. Докато яздеха по главната улица, по която се движеха ездачи и каруци, теглени от коне, Стефани и Бегача разглеждаха града. Навсякъде беше тъмно и само слабата светлина, която хвърляха фенерите, осветяваше главната улица. Колкото по-навътре в града влизаха, толкова по-светло беше и повече шум се чуваше от пивниците. От тях звучаха весели мелодии, свирени на пиано. През летящите врати се чуваха смях и псувни на висок глас. Стефани все повече се изнервяше, защото от повечето сгради долиташе шум от счупени чаши или викове на биещи се. Тя погледна разтревожено към Бегача. Изглеждаше ядосан.

— Почти пристигнахме — каза тя.

Сега вече наистина беше сигурна, че сгреши, като го доведе тук. Градът беше просто един лош пример за това, какво Адам смята да построи. Когато мина през Галъп онзи път с влака, тя не беше разглеждала подробно наоколо. Спомни си само, че погледна към ресторанта, а Адам каза, че тук е добре да дойдеш да хапнеш или изпиеш чаша вино.

Беше разочарована, когато видя, че тук няма модни магазини или ресторанти. Освен това имаше само един хотел, който, слава богу, беше единствената прилична сграда. Поне нямаше да се наложи да се бори с хлебарки и плъхове, докато си пиеше шампанското. Скоро обаче нещо друго привлече вниманието на Стефани и Бегача.

— „Голямата палатка“ — прошепна тя.

Беше с размери сто на четирийсет фута, с покрит под, удобен за танци, осветена от около петдесет фенера и безброй свещи, поставени върху свещници от рязано стъкло. Ден и нощ тук свиреха. Дори и сега се чуваше музика, съпроводена от смях. Стефани се изчерви, когато видя някои от развратните жени, които често посещават „Голямата палатка“. Разсъблечени, със силно гримирани лица, те стояха пред отвора на палатката, като махаха с ръце и викаха към Бегача.

Най-после пристигнаха до железопътната гара. Машината на влака изхвърляше черен, пълен със сажди пушек от комина си, докато чакаше пътниците да се качат по вагоните. Стефани и Бегача спряха на срещуположния край на гарата, далече от линията. Когато слезе от коня, тя погледна нагоре към прозорците. От тях се процеждаше мека, приканваща светлина. Изглеждаше тихо. Нямаше търпение да заведе Бегача в закусвалнята, като се надяваше, че мъжът ще забрави колко грозен беше градът, когато по-късно отидат до хотела. До заведението се стигаше по стълби, които отвеждаха до дъното на сградата. Стефани и навахът не говореха. Когато влязоха в стаята, където много от масите, осветени от свещи, бяха заети от добре облечени мъже и жени, всички се извърнаха и погледнаха към индианеца. Макар че беше бял, кожата на лицето му беше станала тъмнокафява от слънцето и вятъра, а косата му беше черна, дълга и гладка като на индианец. Облечен в дрехи, които имаха ресни, той изглеждаше още повече като навахо. По лицата на хората се четеше неодобрение, че той е тук. Стефани го хвана за ръка и го поведе към една маса. Бегача чувстваше изгарящите погледи, впити в него. Предполагаше, че тези хора, които го гледаха втренчено, се бяха сетили от вида на дрехите му, че той е Белия индианец, за когото се носеха толкова слухове наоколо. На Стефани чак сега и дойде на ум, че Бегача сигурно не знае как да борави с приборите за храна. Защо не си беше помислила за това по-рано? Тя бързо седна на масата, без да чака помощта му, за да изглежда, че по-скоро тя е невъзпитаната. Бегача стоеше прав и мълчалив и Стефани си помисли, че той ще си тръгне. Но накрая мъжът дръпна стола си и седна, а Стефани въздъхна облекчено.

— Много съжалявам, ако аз съм причината, за да се чувстваш неудобно — каза жената, като се наведе над масата, за да я чуе само той. — Ако искаш да си тръгнеш, аз нямам нищо против.

— Срещал съм и по-лошо отношение — каза Бегача с гордо изправени рамене.

Но когато светлината на свещта освети лицето на Стефани, всичко и всички бяха забравени. Тя беше толкова красива. Бегача се почувства отново неудобно, когато към тях се приближи сервитьорката и попита за поръчката им. Бегача се огледа и видя, че в заведението има още няколко млади жени, които работеха като сервитьорки. Носеха дълги черни рокли, бели престилки и косата им беше сресана на кок.

— Менюто — прошепна Стефани. — Трябва да си избереш какво искаш от менюто.

Стефани знаеше, че е ходил на училище, за да се научи да чете. И все пак, когато взема менюто и погледът му започна да пробягва по редовете, тя почувства, че той е объркан.

— Ако искаш, аз ще поръчам за двама ни — предложи тихо Стефани.

— Аз ще поръчам за теб и мен — каза изненадващо той.

— Чудесно — отговори тя, като затвори своето меню, усмихна се на сервитьорката и сложи ръце в скута си, докато чакаше.

— Има различни видове храни, от които можем да си изберем — каза той, като се опитваше да си спомни вкуса на онези неща, които някога беше пробвал. — Има халибат, пиле, печено телешко, агне — по петдесет цента всяко. Сервира се със зеленчуци и сладкиши.

Сервитьорката започна да барабани с пръсти по тефтера, в който записваше поръчките.

— Господине, решавайте по-бързо. Има и други чакащи — каза тя с писклив глас.

— Два пъти печено телешко — каза навахът, като затвори менюто.

— И две чаши червено вино — бързо прибави Стефани. Сервитьорката кимна и се отдалечи.

Бегача леко изпъшка.

— Не нося пари със себе си — прошепна той през масата. — Няма да мога да платя.

— Аз ще платя — отговори Стефани. — Просто опитай и се наслаждавай.

— Бих предпочел да ям в палатката си — каза индианецът, като погледна към другите маси и отново видя ядосаните и учудени погледи на хората. — За тези хора аз съм един чужденец. Но сигурно не знаят, че аз мисля същото за тях.

— Кой го е грижа какво мислят? И без това няма да сме тук за дълго — промълви Стефани. Тя замълча, а след това прибави. — Предполагам, че виждаш какво си изпуснал, като си живял с индианците. Но също виждам, че не съжаляваш за взетото решение.

— Ако не беше ти, аз просто щях да си замина, без да погледна назад — каза Бегача твърдо.

Мъжът прокара пръсти по ирландската ленена покривка за маса, после погледна втренчено сребърната чиния от Шефийлд, в която му беше сервирана храната. Когато поставиха високата чаша отстрани на чинията с храната, мъжът погледна втренчено към отблясъците, които хвърляше пламъка на свещта в чашата. Приличаха на звездите, които премигваха горе в небето през нощта.

— Ако имате нужда от нещо друго, моля, повикайте ме — каза сервитьорката, като леко се поклони. — Казвам се Бриджит.

— Мисля, че това е всичко — каза Стефани, като се усмихна на жената. — О, само за момент. Моля, оставете сметката, едва ли ще си поръчаме десерт.

— Да, госпожо — каза Бриджит, като я извади от джоба си и я постави до Бегача.

След като сервитьорката си замина, Стефани покри с длан бележката, взе я незабелязано и я пъхна в джоба на полата си, с която яздеше. Нахраниха се мълчаливо, осветени от меката светлина на свещта. Стефани се зарадва, когато излязоха от заведението. Докато слизаха надолу по стълбите, тя се чудеше как да помоли Бегача да останат да преспят в хотела. Но тази мисъл се изпари от главата й в момента, в който излязоха на улицата. Когато погледна към мулето, тя разбра, че някой беше откраднал не само безценната й камера, но също и дисагите, в които се намираха всички материали и съоръжения. Дори триножникът й беше откраднат.

— О, не — извика тя, като се спусна към мулето. — Всичко е изчезнало. Докато сме се хранили, някой е откраднал всичко, което се намираше тук. — Хвана я яд. Скръсти ръце на гърдите си. — Учудвам се, че са оставили дори конете и мулето — извика тя. Навахът отиде до животното и бавно го обиколи, като изучаваше внимателно следите, оставени в пръста на улицата. — Какво има? — попита Стефани, като се приближи.

— Ще тръгнем по следите — каза той. — Ще намерим оня, който е извършил кражбата.

Стефани пребледня, защото знаеше на каква опасност се излага, ако се замеси в някаква кражба. Вече беше видяла как хората реагират при вида на Белия индианец. Ако той влезеше в конфликт с бял човек по отношение на откраднатите й вещи и белият човек бъде наранен по някакъв начин, съдът без съмнение щеше да заеме страната на всеки друг, но не и на Бегача. За тях той си беше индианец в пълния смисъл на думата. Щяха да изпитат голямо удоволствие да се отнесат с него по начина, по който се държаха с тъмнокожите.

— Не е необходимо — извика тя. — Няма значение. Имам и други фотоапарати и материали.

Навахът се обърна към нея.

— Никой не може безнаказано да обира моето момиче — каза той. — Особено ако това е друга жена. Следите показват, че тук е била жена без обувки.

— Жена? — промълви Стефани.

— Ела. Ще я намерим.

Усмихна му се едва-едва и тръгна, защото знаеше, че само ще си губи времето, ако се опита да спори с него. Беше много странно как мъжът беше готов да се изложи на опасност, за да върне нещо, което самият той мразеше. Като правеше това, той доказваше любовта си към нея. Беше му благодарна за тази любов. Почувства как очите й се пълнят със сълзи, докато вървеше редом с него, а луната осветяваше пътя им. Когато пристигнаха до една почти разрушена барака в отдалечения край на селото, сърцето на Стефани започна да бие бързо. „Кой ли би могъл да живее тук“ — запита се тя, обхваната от лоши предчувствия. Мястото имаше пустеещ вид. От комина не излизаше пушек. Тишината беше нарушена от плач на дете, идващ вътре от колибата, чиято врата беше едно малко парче еленова кожа. Стефани погледна въпросително към Бегача и с разтуптяно сърце го проследи, докато той отмяташе встрани кожата и влизаше в бараката. Постави ръце на врата си, изплашена да не последва изстрел. Но вместо това единственото нещо, което продължаваше да се чува, беше бебето. Бегача се появи отново, като държеше детето в ръце. Страховете на Стефани веднага се изпариха, когато видя малко, розово носле и светли, сини очи да надничат от одеяло, направено от здраво и твърдо зебло. Жената задържа погледа си върху детето още няколко секунди, а после мина покрай Бегача и влезе вътре. Опита да се види нещо в непрогледната тъмнина на бараката и не след дълго откри фотоапарата си, а също и една жена, която се беше крила до този момент.

— Детето ми — каза жената и в гласа й се усещаше обхваналата я паника. Очите й бяха толкова големи, че човек имаше чувство, че заемат цялото лице… — Кажи на мъжа да ми върне детето. — Стефани бавно огледа непознатата. Изпита съчувствие към нея, защото явно тя отдавна не беше яла. Изглеждаше измършавяла, със силно опъната кожа по костите. Роклята й представляваше две кожени парчета, зашити едно в друго и с изрязани дупки за главата и ръцете. Косата й не беше ресана от дълго време и Стефани усети неприятната миризма, която идваше от нея.

— Бегача не те е видял. Сигурна съм, че е взел детето, защото е помислил, че е изоставено.

— Детето е всичко, което ми е останало на света — каза жената и сълзите й започнаха да се стичат надолу по измършавелите й бузи.

— Къде е мъжът ти? — попита Стефани, докато се оглеждаше в мръсната, гола барака. Смърдеше на всякакви неприятни миризми. Почти нямаше мебели. Огнището беше празно и непалено.

— Нямам мъж — каза жената, като погледна нетърпеливо към Бегача, който влезе вътре с детето в ръце.

— Ти си една от уличниците, за които съм чувал — каза мъжът, но в гласа му не се усети упрек. Самият той беше принуден през целия си живот да търпи подигравките на хората. Не искаше да обвинява никого, дори и тази жена, която продаваше тялото си на безброй мъже.

— Да, така беше, но преди да се роди детето — каза жената, като протегна напред ръце, за да го вземе. — Моля те, върни ми го, защото е гладно. Трябва да го нахраня.

— Как ще го нахраниш? — попита Стефани, като потрепери, защото видя как хлебарките лазеха нагоре-надолу по съдовете върху масата, пълни с мръсотия.

— Все още мога да го кърмя с топло мляко, но скоро ще спре — каза жената, като нетърпеливо пое детето. — Млякото ми скоро ще свърши. Длъжна съм да намеря начин да го изхраня. — Тя погледна към съоръженията на Стефани. — Дори и да съм принудена да крада, аз трябва да намеря храна за бебето си.

Стефани проследи погледа на жената. Той се спря на фотоапарата и материалите. Сега вече не знаеше какво да прави. Ако си ги вземеше обратно, жената трябваше да открадне от някой друг. Ако я хванеха, щяха да я изпратят в затвор, а какво щеше да стане с детето? Но дори да си оставеше нещата и да ги продадеше, парите щяха да й стигнат не за дълго. След това трябваше пак да краде.

— Как се казваш? — попита Стефани и се отправи към фотоапарата и другите материали, без да е сигурна какво да прави. От една страна, не искаше да окуражава извършителите на кражби, от друга страна, ако се намираше в същото положение като тази жена, вероятно и тя щеше да започне да краде.

— Шарън — каза жената, седнала върху разклатен стол, за да нахрани бебето.

— В Галъп ли си родена? — попита Стефани, като се наведе да вземе фотоапарата. Видя как жената отвори широко очи и леко ахна.

— Не — отговори Шарън с нисък глас, предпазливо. След това постави устните на детето върху гръдта си. — Дойдох тук с брат си. Скарахме се и той ме изхвърли навън. Станах стриптийзьорка в кръчмите. Открих, че мога да печеля повече пари, ако водя мъжете вкъщи, с мен.

— В този дом? — попита Стефани, като посочи със свободната си ръка наоколо.

— Не, когато нещата вървяха, аз живеех в хотел. Тогава срещнах този мъж. Влюбих се в него. Спрях да се занимавам с онази работа. Но изведнъж той си замина. В същия ден, когато смятах да му кажа, че имам дете от него, аз открих, че е напуснал града. Аз… аз… не исках да нараня детето си и затова не започнах да проституирам отново. Отидох при брат си и го помолих да ме прибере. Той ми отказа и аз не го молих повече. Дори не му казах за бебето. Намерих това място и го направих свой дом. А Деймън да върви по дяволите. По-скоро бих умряла, отколкото отново да го помоля за помощ.

— Деймън? — казаха изведнъж Бегача и Стефани.

— Да — изсъска Шарън. — Деймън Стаут.

Стефани и Бегача останаха като попарени, като чуха името.

Омраза, безмилостна и силна, обхвана цялото същество на наваха.