Каси Едуардс
Диво желание (17)

Глава шестнадесета

Кажи, че ще ме обичаш, докато си жива

И аз на теб ще дам своята любов

И никога не ще помисля да те лъжа,

докато съм жив.

Неизвестен автор

Стефани закопчаваше блузата си, докато гледаше към неоправеното си легло. Независимо от това от колко време се опитваше, явно тази нощ не можеше да заспи. Макар че Адам се беше извинил на Мъдреца и Бегача, тя не беше сигурна в искреността му. Не можеше да си представи, че Адам ще се предаде толкова лесно, дори заради нея. Ако играеше някакви номера, тя щеше да е губещата — щеше да загуби наваха.

— Необходим ми е малко чист въздух — каза си момичето, докато оправяше полата си. Ако поязди малко, може би лошите й предчувствия ще я напуснат. Ако и това не помогне, нищо друго не би могло да я успокои. Стефани грабна пистолета си и го сложи на кръста. Облече си леко кожено палто и погледна към прозореца на Адам — светеше.

— Буден е — каза си тя.

Трябваше да направи всичко възможно брат й да не я чуе, че излиза, защото щеше да я спре. Искаше да бъде сама. Далече от Адам, далече от влака, далече от всички. Като стъпваше на пръсти, тя напусна вагона, но гледаше през цялото време към вратата на Адам, за да разбере дали няма някакво раздвижване в стаята му. Беше оставила коня си точно пред вагона и това улесни задачата й тази нощ. Подухна леден вятър, който я накара да потръпне, докато се качваше на седлото. Стефани повдигна юздите и пришпори коня, но не много силно. Огледа се наоколо и видя, че всичко беше обгърнато от пълна тъмнина, тъй като луната беше закрита от гъсти облаци. Не можеше да не си спомни колко бързо изскочи иззад храстите миналата нощ Деймън. Можеше да се случи отново. Усещаше го. Но нямаше да позволи да я обхване страх. Измъкна се незабелязано от Адам и след като излезе на открито в равнината, Стефани пришпори коня в галоп. Наведе се ниско към тялото му и препусна в кадифената тъмнина на нощта. Вдъхна дълбоко от свежия и чист въздух, като се наслаждаваше на усещането за простор, което й даваше равнината. Никога не се беше чувствала така свободна, без никакви мисли в главата. Когато луната се показа иззад покривалото, Стефани видя цялата красота, която светлината разкри. През нощта, когато всичко беше окъпано в лунна светлина, човек можеше да види и почувства цялата тайнственост, обгръщаща тази земя.

„Хората на навахо са толкова щастливи, че са били част от нея в продължение на толкова дълго време“ — прошепна тя на себе си. Както никога досега, разбра защо те се биеха за правото си да я притежават. Беше чела много книги за тяхната земя. Беше чела докладите на Кит Карсън за действията му срещу индианците навахо и как той беше успял да прогони Мъдреца и хората му от техните места преди много години. Винаги се беше възхищавала на историите, които се разказваха за Кит, но след това чу за насилията, на които е подлагал индианците, и сега смяташе, че той не е нищо друго, освен един безскрупулен завоевател.

Звук, подобен на гръм, накара Стефани да спре на място. Инстинктивно жената хвана по-здраво юздите на животното. Погледна към небето учудена. То беше ясно, а луната ярка. По него като безброй пайети бяха разхвърляни звездите. Тя присви очи и се взря в далечината, защото осъзна, че онова, което беше чула, не е гръмотевица. Беше едно монотонно бръмчене в равнината.

„Коне“ — промълви тя.

Изведнъж животните се появиха пред нея, а след тях и няколко ездача. Онова, което виждаше, беше една огромна река от черни и бели гриви, опашки и копита, които покриваха лунната пътека. Ездачите минаваха ту отпред, ту отзад на стадото. Стефани закара коня си под една издадена скала, тъй че да не я забележат, и внимателно наблюдаваше приближаването на конете. На лунна светлина тя скоро разпозна ездачите. Бяха навахо. Те караха животните през един прав участък земя в посока към селището. Когато се изравниха с нея, Стефани изведнъж прошепна: „Бегача“. Беше сред другите мъже. И не само той — скоро тя разпозна Мъдреца и Ястреб. Продължи да ги наблюдава, като се чудеше защо прекарват конете по това време на нощта. Изведнъж се сети:

— Ами ако ги крадат… — прошепна високо тя. Спомни си, че беше виждала Бегача да се прокрадва край фермата на Деймън и да гледа конете му. В този миг Стефани чу друг звук — ръмжене. Когато видя в тъмното да святкат няколко чифта очи, тя замръзна от страх. Скоро на лунната светлина се появиха няколко сиви, проскубани вълка. Те се движеха бавно към нея. С треперещи ръце Стефани посегна към пистолета си, ужасена от острите зъби на ръмжащите животни. Преди да успее да го извади от кобура, един от вълците се хвърли към коня й. Жената извика и се хвана с всички сили за животното. След секунда то се понесе лудо в галоп.

— Уа — извика Стефани, после отново, но изплашеният кон не спря. Тя стискаше с всички сили юздите. — Спри! — извика тя отново. — Уа!

Но нищо не можа да успокои животното. То продължаваше да я носи напред. Изведнъж Стефани усети, че някои язди встрани от нея, но не посмя да отклони погледа си. Молеше се животното да не реши да спре изведнъж.

— Стефани, когато ти подам ръка пусни юздите на коня — извика Бегача.

— Страх ме е — извика жената, чийто поглед беше все още вперен напред. Бегача се приближи още повече към нея.

— Сега! Пусни… ги… сега! — извика мъжът.

Стефани пое дълбоко въздух и ги пусна. Затвори очи и тихо си каза една молитва. В следващия момент усети, че някой я грабна от подплашения кон и притисна силно към себе си. Беше Бегача. Конят му спря да се движи. Мъжът повдигна с един пръст брадичката й и я погледна право в очите.

— Добре ли си? — попита той.

Отстрани до него мълчаливо яздеше Мъдреца. Стефани въздъхна дълбоко.

— Да, добре съм — успя да каже тя накрая. — Благодарение на теб. Ако не беше дошъл, аз просто не знам какво щеше да стане с мен. Конят ми нямаше да спре.

Бегача я притегли към себе си и силно я прегърна, но след това се отдръпна и я погледна ядосано.

— Какво правеше по това време толкова далече от влака? При това сама? — попита Бегача тихо.

— Имах нужда да остана сама — каза нацупено Стефани. — Аз… не можех да заспя.

Ястреб се изравни с тях и я погледна въпросително, но тя просто му се усмихна срамежливо, а след малко погледна нагоре към Бегача.

— А ти защо си навън през нощта със стадо коне? — попита жената тихо.

Навахът погледна баща си и подкара коня към онова място, където беше този на Стефани, за да го приберат. Мъдреца и Ястреб гледаха втренчено след тях.

— Татко, изглежда брат ми не е взел предвид предупрежденията ти по отношение на бялата жена — каза синът, виждайки болката в очите на баща си.

— Сърцето му го кара да върши странни неща — проговори Мъдреца. — И макар че ми е неприятно да го призная, аз разбирам поведението на по-големия си син. Преди много луни сърцето на баща ти също беше откраднато от жена с бяла кожа. — Бащата се усмихна и разроши острата черна коса на Ястреб. — Ти нямаше сега да си тук, ако аз не бях позволил на сърцето си да диктува над ума — каза той гордо.

— Хубаво е да се чуе, че ти си човек, който разбира любовта на сина си към някоя жена — отговори по-малкият син, като постави ръката си върху рамото на бащата. — Надявам се, че когато се влюбя, ти също ще се опиташ да ме разбереш.

— За теб сега е по-важно да се учиш, а не да се занимаваш с жени — каза бащата с присвити очи.

Момчето проследи с очи баща си, докато той се присъединяваше към другите индианци.

— Скоро ще видиш, че и този твой син не взема предвид съветите ти — каза момчето намръщено, като постави обутите си в мокасини крака на стремето и пришпори коня.

Конят на Стефани беше хванат. Бегача и Стефани си почиваха до едно малко, лъкатушещо поточе, преди да поемат по дългия път — обратно към влака. Преследването ги беше отдалечило на голямо разстояние, чак до някакъв каньон. Тук те бяха защитени от студения бриз. Бяха легнали до догарящия огън, който ги успокояваше и сближаваше. Стефани се премести до индианеца и погледна към тлеещите въглени.

— Все още не си ми казал защо карахте това стадо през нощта? — промълви тя, като се обърна към него и го погледна въпросително.

— Няма защо да си мислиш за тези неща — каза Бегача, като я целуна. — Тази работа засяга само навахо. — Мъжът я повдигна и постави на скута си, като взема няколко кичура от косата й между пръстите си. — Нека не си задаваме въпроси за причините, които са ни накарали да излезем навън по това време на нощта — каза той с дрезгав глас. — Ние сме сами и с нас са само звездите и луната. Нека им покажем колко красива е любовта ни.

С устни силно притиснати до нейните, Бегача я положи на земята. Прокара ръката си по очертанията на тялото й, а след това се върна нагоре по крака и се спря под полата. Започна да я милва между бедрата, а тя стенеше. Мъжът се опита да свали бельото й и тя надигна бедрата си нагоре, за да му помогне. Ръцете й разтвориха бричовете му, от които се подаде възбуденият му член. Тя го обхвана с ръце и постави между краката си. Ръцете на наваха я обхванаха и той притегли към себе си гъвкавото й тяло, като навлезе дълбоко в нея. Когато отдръпна устните си от нейните, й се усмихна. Докато я наблюдаваше, видя една жена, която беше изпаднала в любовен унес, а в очите й гореше огънят на безкрайното упоение. Мъжът почувства как неочаквано по цялото му тяло се разлива топла вълна.

— Толкова много те обичам — прошепна тя и прокара пръсти през дългата му черна коса, а устните й отново се устремиха към неговите. Целуна го горещо, а след това плъзна езика си в устата му. Телата им се разтърсиха и потрепериха в момента, в който и двамата достигнаха до върха. Те се притискаха, люлееха, стенеха. А накрая телата им се отпуснаха уморено на земята. Бегача се отмести встрани от нея, но продължи да я държи в прегръдките си.

— Трябва да тръгваме — каза Бегача, като се наведе над нея, за да издърпа нагоре бельото й. — Както върви, може и да не пристигнем до вагона ти, преди да се зазори.

— Въобще не ме интересува дали ще се върна там, или не — промълви Стефани, като го погледна нацупено, докато той оправяше полата й. — Когато сме заедно, всичко изглежда толкова просто, но когато те няма, ми се струва объркано и сложно. — Тя се облегна на гърдите му. — Дали някога ще настъпи истински мир във взаимоотношенията ни?

— Откакто съм се родил, никога не съм имал възможност да разбера истинското значение на думата мир — каза навахът, докато покриваше огъня с пръст, за да го загаси. — Индианците навахо са искали винаги да постигнат мирно съвместно съществуване с белите хора. Но някой винаги им пречи.

— Когато казваш това, имаш предвид и Адам, нали? — попита Стефани, като се надигна от земята.

— А ти би ли казала, че той носи мир? — попита Бегача, като се обърна към нея.

Без да каже дума, тя се хвърли в прегръдките му.

— Надявам се, че аз съм донесла нещо друго в живота ти, освен болка и проблеми — промълви тя. — Бегачо, не мога да живея без теб.

Те се целунаха нежно и продължително, а след това Бегача я постави върху седлото. Качи се и самият той.

— Все ще успеем да измислим нещо, за да сме заедно — каза той тихо.

— Това е единственото, което желая — каза Стефани.

Тя го последва по една виеща се пътека надолу, извън каньона, а луната отново се беше скрила зад облаците.

Адам държеше в едната си ръка пура, а в другата бутилка уиски, от която отпи една голяма глътка. Бутилката остана празна и той я остави на масата. Сложи пурата си в пепелника. Усещаше, че очите му парят, защото не беше спал. Все още беше ядосан от забраната вече никога да не се вижда с Недокоснат цвят. Трябваше да намери начин да я предпази и защити, когато плановете му, насочени срещу навахо, влязат в действие. Ако е необходимо дори да я скрие в собствения си вагон, той щеше да го направи. Нищо не можеше да го спре сега, след като вече беше открил истинската любов. Щом помислеше за нея, усещаше как в слабините му се разлива приятна топлина.

Леко почукване на вратата прекъсна приятните му спомени. „Сигурно е Стефани — каза си мъжът. — Но какво ли по дяволите би могла да иска по това време на нощта?“ Когато се опита да стане, Адам усети леко въртене в главата. Почти залитна, докато ставаше от стола, и с люлееща се походка тръгна към вратата. Отвори я, присви очи и почти ахна от изненада, като видя кой стои там.

— Недокоснат цвят? — каза мъжът с широко отворени очи, като отново премита. — Привижда ли ми се нещо, или ти наистина си застанала тук?

— Трябваше да дойда — каза тя, като се хвърли в обятията му. — Не можех повече да чакам.

Адам провря ръцете си в дългата й блестяща коса.

— Но, баща ти — каза провлечено мъжът, замаян от алкохола. — Ти си даваш сметка, че по този начин вървиш срещу него?

— Бих направила всичко, за да бъда с теб — каза Недокоснат цвят, като го погледна. — Не за пръв път му се противопоставям заради теб. Как би могъл да очаква, че сега ще го послушам?

— Но как успя да намериш вагона ми? — попита Адам, като я привлече вътре в стаята и затвори след себе си вратата. — Какво щеше да стане, ако беше почукала на вратата на сестра ми, вместо на моята?

— Просто щях да се извиня и да дойда при теб — отговори индианката.

— Ти си смела и красива жена — каза Адам, като я вдигна и пренесе на леглото. — Мисля, че трябва да направя нещо, с което да възнаградя смелостта ти, нали?

Те се потопиха в усамотението на неговия вагон. Стоновете им изпълниха тъмнината.