Каси Едуардс
Диво желание (16)

Глава петнадесета

Силната и гореща любов изчезва бързо.

С ръце на кръста Стефани очакваше брат си. Той трябваше да се досети, че тя ще търси обяснение за онова, което Деймън каза.

По начина, по който Адам я погледна, когато влезе в купето, Стефани разбра, че е права.

— Адам, какво кроите с Деймън? — попита с присвити устни.

Адам повдигна рамене.

— Ние сме приятели — отговори той. — Това е всичко.

— Как можеш да бъдеш приятел с такъв звяр? — попита Стефани. — Той се опита два пъти да ме изнасили. Би трябвало да го мразиш, а вместо това ти продължаваш да му бъдеш приятел.

Адам прокара ръка през косата си и наведе очи.

— Не знам как да ти отговоря — промърмори той.

— Отказът ти да ми отговориш е достатъчно доказателство, че съм права — каза Стефани.

Тя отиде до Адам и го накара да я погледне право в очите.

— Адам, кажи ми как можеш да забравиш толкова бързо дружбата си с Бегача. А също Мъдреца и Леонида? Ти дойде да получиш одобрението им, а не да им отнемеш онова, което им е най-скъпо. Ти желаеш повече земя, отколкото ти беше определена. Така ли е?

— Е, добре, дори и да е така? — попита Адам, като отмести ръката й. Тръгна да си заминава, но Стефани бързо застана между него и вратата.

— Ако направиш нещо, което създава проблеми на индианците, господ да ти е на помощ, аз ще се откажа от теб! — каза сестра му, като продължи през зъби. — Чуваш ли ме, Адам? Ще направя всичко възможно да се провалиш! Ако е необходимо, ще отида до Вашингтон, за да говоря с президента. Ще го направя!

— Не говориш сериозно — каза пребледнял Адам. — Та ти ще ме разориш.

— Точно така — каза усмихнато Стефани.

— Как можеш да заставаш срещу брат си? Нима индианците значат толкова много за теб? — попита изведнъж ядосано Адам, като я хвана силно за раменете. — Ние бяхме всичко един за друг. Не можеш да вървиш срещу мен.

— Само гледай — каза тя.

Адам спусна ръцете си надолу, отиде до прозореца и погледна навън.

— Вярвам, че можеш да го направиш.

Обхвана го яд. Внимателно обмислените му планове се обръщаха срещу самия него. Когато искаше Стефани да се сближи с наваха, то не беше, за да забрави брат й. Надяваше се така да накара индианеца да одобри плановете му. Сега сестра му беше готова на всичко, за да спаси навахо само заради чувствата си към Белия индианец.

Адам се извърна бавно назад и погледна гневно към Стефани.

— Всичко това е заради Бегача, нали? — попита Адам. — Обичаш го повече, отколкото някога си обичала мен?

— Обичам го много, но не само това е причината да съм толкова против онова, което се опитваш да направиш — каза Стефани, развълнувана от думите на брат си. Тя го обичаше, но в този момент по-скоро го мразеше. — Просто ми е неприятно да те виждам толкова променен. Бегача каза, че не може да те познае. И аз започвам да мисля така. — Стефани прекоси стаята и постави ръце върху лицето на брат си. — Адам, моля те, скъсай с Деймън — помоли го тя. — Сприятели се отново с навахо. Кажи им, че не искаш нищо друго, освен земята, която вече ти е била определена от правителството. Ако отидеш при тях с мир, аз съм сигурна, че те ще приемат идеята ти за нов град, защото тя идва от стар приятел. — Стефани спря за момент и каза: — А Деймън да върви по дяволите!

Адам братски я прегърна.

— Обичам те и разбирам какво искаш да ми кажеш. Но Деймън е човек, с когото аз не искам да се карам. Ти видя истинската му същност. Той е гаден, подъл човек, който ще направи всичко, което е по силите му, за да се отърве от индианците. Кой би могъл да каже какво ще направи, ако разбере, че аз отново съм се сприятелил с тях.

— Съществуват начини, за да се предпазим от него — каза Стефани, като се отдръпна. Тя извади пистолета си и помилва с пръсти оръжието. — По-добре би било да не се захваща с мен отново. Ще го застрелям, Адам. Няма да има шанс отново да ме докосне с мръсните си ръце.

Мъжът наблюдаваше как движи ръката си по цевта, потънала в мислите си. Не искаше да се откаже от идеята да заграби земя точно сега, когато беше толкова близо до целта. А за да свърши тази работа, имаше нужда от Деймън.

Не. Не би могъл да направи всичко онова, което сестра му искаше, но би могъл да изиграе един хубав театър. Ще отиде при индианците и ще се извини. Може би така ще има още една възможност да бъде с Недокоснат цвят. А след това Деймън ще си свърши работата и никой няма да вини Адам за последиците. Той се усмихна цинично. Сестра му повече не го интересуваше. А Деймън няма и да разбере, че е бил лъган през цялото време.

— Ще отида при навахо и ще се извиня — каза Адам бързо, като притегли сестра си към себе си. — Хубава сестричке, сега щастлива ли си?

Стефани не бързаше да отговори. Погледна го в очите, като се надяваше да разбере дали е искрен, или не. Както и преди, трябваше да приеме думите му за истина и да се моли нещата да се наредят добре.

— Сериозно говориш, нали? — попита сестра му накрая.

— Никога не съм бил по-сериозен — лъжата се измъкна от устата му по-лесно, отколкото самият той беше очаквал. — Всъщност, Стефани, първото нещо, което ще свърша утре, ще е това. Можеш да дойдеш с мен, ако искаш. — Стефани се усмихна нервно и се отдалечи от него. Отвори шкафа, в който държеше алкохолни питиета, и наля вино в две високи чаши.

— Не, не мисля, че ще дойда. Ще те оставя сам да се извиняваш. Но нека да пием за твоя успех. И много щастие.

Адам се приближи и пое чашата си.

— Да, и много щастие — каза той, като чукна чашата си в нейната. — Особено на нас двамата.

Те изпразниха чашите си и ги оставиха настрани.

— Адам, къде, по дяволите, беше ходил днес, когато профуча покрай нас с Бегача без ботуши и риза? От кого бягаше? — попита тя.

Адам прокара пръсти разсеяно през косата си.

— Явно, ти си влюбена в Бегача — каза Адам. — Аз пък съм влюбен в сестра му, Недокоснат цвят. Прекарах нощта при нея, в палатката й. Мъдреца ме намери там и ми заповяда да напусна селото. Никога не съм се чувствал толкова унизен.

— Ти… и… Недокоснат цвят? — попита като зашеметена Стефани. — Ти си спал с нея? И… си бил изгонен от селището?

Адам кимна.

— Но ти току-що ми каза, че смяташ да отидеш до селището на индианците и да се извиниш, като предложиш приятелство? — каза мрачно Стефани. — Как, по дяволите, смяташ, че ще стане това?

— Сестричке, точно затова е толкова важно сега да отида там — каза нежно брат й. — Не само заради теб и мен, а и заради Недокоснат цвят. Мисля, че не мога да живея без нея.

— Невероятно — каза Стефани с широко отворени очи.

— Великолепно — подразни я Адам, а след това я грабна в ръцете си и я завъртя из стаята, като се смееше щастливо.

 

 

Бегача се върна в палатката си, когато небето вече се оцветяваше в розово по източния хоризонт. Беше изтощен и в момента, в който се хвърли на леглото, веднага заспа. Стори му се, че само след няколко минути някой го бутна по рамото и той се събуди. Когато видя баща си да стои ядосано със скръстени ръце над леглото, бързо стана.

— Какво се е случило, татко? — попита той, като отметна косата от лицето си.

— Ти отсъства в продължение на цял един ден и една нощ — каза Мъдреца, като гледаше сина си подозрително. — Каква беше причината да отсъстваш толкова дълго от хората си?

Младежът се изправи и избягна погледа на баща си, като отиде да постави още дърва в огнището.

— Сигурен съм, че вече си се досетил — отговори Бегача, докато се взираше в пламъците. — Но ще ти кажа, след като питаш. Бях с бялата жена.

— Макар че те предупредих, ти продължаваш да се срещаш с нея? Толкова много ли значи тя за теб?

Бегача погледна към баща си и се изправи в цял ръст.

— Да, за мен тя е всичко на света — каза тихо.

— Къде ходихте, че се забавихте толкова много?

— Заведох я на много места, където тя правеше снимки.

— Ти знаеш за злото, което носи фотоапарата, но все пак продължаваш да й помагаш?

— Разбирам те, татко. Заведох я на места, които не са от значение за хората ни, които нямат свещено значение. Така вниманието й беше отклонено от хората ни.

Мъдреца държеше брадичката си.

— Да, аз виждам, че онова, което си сторил, е умно — каза вождът. След това се приближи към сина си. — Направил си го за хората. Но също и за себе си.

— Така е — отговори Бегача, като кимна. — Тя запълни живота ми. Татко, аз не мога да не я обичам.

— Казах ти неведнъж защо не трябва да позволяваш такова нещо да се случи — каза Мъдреца, като клатеше глава бавно. — Но явно съм говорил на вятъра.

— Съжалявам, че не можеш да приемеш онази част от мен, която е привлечена от бялата жена — каза Белият индианец, като прегърна баща си. — Татко, сърцето ми трепти като на индианец навахо, а не като на бял и така ще бъде до деня, когато аз напусна тази земя и поема по дългия път към Отвъдното. Това, че обичам бяла жена, не променя нищо.

Мъдреца потупа сина си по гърба и се отдръпна.

— Много от конете ни бяха откраднати, докато ти отсъстваше — каза Мъдреца. — Както знаеш, винаги съм бил против кражбата на коне и съм казвал на смелите ни войни, че като подписваме мира, ние даваме съответни обещания: да не се бием, да не ограбваме. Ако хората имат нужда от нещо, трябва не да крадат, а да търгуват. Но Деймън Стаут ме принуждава да забравя клетвата си!

Мисълта за нападение срещу Деймън Стаут изпълни Бегача с въодушевление. Отдавна чакаше момента, когато баща му щеше да вземе решение да отвърне на злото, което им причиняваше белият човек.

— Кога тръгваме? — попита младежът.

— Довечера, след като Ястреб като мълния свърши с обучението си. Ще тръгнем под прикритието на нощта. Ще вземем от Деймън толкова коне, колкото са били откраднати от нас.

Навън ставаше нещо. Чуваха се множество ядосани гласове. Мъдреца и Бегача се спогледаха и след това излязоха навън. В този момент видяха Адам. Двама индианци почти го влачеха, а очите му блестяха от яд, докато се опитваше да се освободи. Мъдреца замръзна, но веднага си спомни как го беше заварил в палатката на Недокоснат цвят. Тогава му беше станало неприятно. Сега изпитваше отвращение.

Когато Бегача видя как се отнасят с Адам, остана безмълвен. И той като другите не искаше Адам да се мотае в селището, но все пак изглежда индианците бяха попрекалили.

— Пуснете го — каза навахът, като се почувства някак странно, че защитава човек, когото сега считаше за враг. — Защо се държите така с него?

— Аз забраних на Адам да влиза в селището — каза Мъдреца, като пристъпи напред и се изравни със сина си. — Причината не е в плановете му да завладее земя на навахо. Той унизи Недокоснат цвят, като я заведе в леглото си. — Бегача пребледня и се обърна лице в лице с баща си.

— Какво говориш? — каза той смаян.

Недокоснат цвят пристъпи напред, а прекрасната й дълга коса се вееше от вятъра.

— Аз го поканих в леглото си — съобщи момичето, като смело вдигна брадичката си, така че всички замълчаха и я погледнаха втренчено.

— Когато беше открит там, аз го изгоних — промърмори Мъдреца.

Бегача си припомни, че беше видял Адам без риза и ботуши, и сега разбра каква е причината. Той се обърна намръщено към Адам.

— Ти си направил това със сестра ми? — изрева навахът. Удари Адам по лицето и плесницата отекна.

Адам изви глава встрани, а после разтри бузата си намръщено.

— Ако някой друг направеше така, щях да го извикам на дуел — каза Адам студено и ядосано. — Но тъй като си ти, няма да обърна внимание. Дошъл съм да се извиня, а не да се бия.

— Да се извиниш? — попита Мъдреца, като вдигна нагоре вежди.

— Та ти не знаеш значението на тази дума — каза Бегача през зъби.

— Моля те изслушай го — каза Недокоснат цвят, като хвана баща си за ръката. — Моля те.

Вождът погледна дъщеря си за момент и след това я измести встрани.

— Кажи, каквото имаш да казваш? — отвърна вождът, като гледаше ядосано към Адам.

— Не съм дошъл в Аризона, за да си създавам врагове сред онези, които винаги са населявали тази земя и към които питая обич и привързаност — каза Адам, като отстъпи встрани от войниците. — Моля приемете извиненията ми за всичко, което съм направил и ви е причинило тревоги — прибави тихо Адам.

— Да не би да искаш да кажеш, че ще вдигнеш онези релси, които са поставени по-нататък от определеното място — Галъп — попита Мъдреца подозрително.

— Не мога да ви обещая такова нещо — отговори Адам предпазливо. — Те, а и предложеният ми град, си остават все още в плановете ми. Но нищо повече. Не искам повече земя от тази, която Правителството на Съединените щати ми е определило. Надявам се, разбирате, че за хората ви няма да има никаква вреда от онова, което съм планирал.

Настъпи напрегнато мълчание. Адам погледна към Бегача.

— Бегачо, моля те приеми ме отново за приятел.

Мъдреца и Бегача отново се погледнаха подозрително, но накрая Мъдреца кимна.

— Разбирам, че не мога да направя нищо, за да спра развитието на онова, което белият баща на тази страна одобрява. Но има едно нещо, което мога да сторя.

— И какво е то? — попита Адам, окрилен от някаква надежда, че номерът му ще мине.

— Мога да приема извиненията ти и да те приема в сърцето си като приятел само ако стоиш настрани от дъщеря ми — каза Мъдреца, като гледаше втренчено към Адам. — Ще трябва да приемеш това единствено условие, иначе ние ще бъдем завинаги врагове.

Недокоснат цвят леко проплака. Тя погледна баща си, обърна се и побягна, като плачеше, към палатката си.

— Но дъщеря ти не желае да е така — осмели се да каже Адам.

— Тя все още не може да разбере, че баща й прави онова, което ще е най-добро за нея. След време Недокоснат цвят ще се убеди в мъдростта на такова решение.

— И ти никога няма да го промениш? — попита Адам, като предварително знаеше какъв ще е отговорът на Мъдреца. Но вярваше, че независимо от обстоятелствата, независимо от изискванията на вожда, нищо не би могло да ги раздели. Ако беше необходимо, щяха да се срещат тайно.

— Никога — отговори Мъдреца, като вдигна брадичката си нагоре.

— Тогава разбирам, че няма друга възможност, освен да се съглася с теб. А сега нали може да се здрависаме като знак, че сме подновили приятелството си. — Адам протегна ръката си, усмихна се на Бегача, докато се здрависваха. Същото направи и с Мъдреца.

— Стари приятелю, ще дойдеш ли с мен до Галъп след няколко дни? Да пътуваме като другари, да закрепим дружбата си сега като мъже, а не като момчета?

— Защо точно Галъп? — попита Бегача.

— Предпочитам сега да не ти казвам — отговори Адам, като тупна Бегача по рамото. — Моля те, довери ми се, че онова, което съм планирал да направим, ще бъде приятно — като при стари приятели.

Навахът погледна назад към баща си, който стоеше неподвижно и нито одобряваше, нито се противопоставяше.

— Добре, тогава да бъде Галъп — каза индианецът изведнъж.

Адам го погледна, но никой не можеше да види в очите му добре прикритото желание за отмъщение. Неведнъж беше унижаван от индианците навахо.

Сега беше негов ред да ги унижи — в Галъп.

 

 

Денят беше дълъг и мина в подготовка за среднощното пътуване до фермата на Деймън Стаут. Бегача не можеше да мисли за нищо друго, освен за срещата си с Адам. Не вярваше в така неочаквано предложеното приятелство, на стария си другар. Сигурно имаше някаква клопка. Но все пак беше решил да се съгласи, за да види какво ще се случи. Сега, докато яздеше жребеца си, се опита да насочи вниманието си към непосредствената си задача. Брат му яздеше отляво, баща му отдясно и тримата гледаха втренчено в тъмнината, за да видят дали някой няма да ги открие в момента, когато крадат конете.

Мъдреца беше казал на по-малкия си син, че кражбата на коне е нещо, което не трябва да се прави прекалено често. Правеше се само тогава, когато на крадците трябваше да се даде урок, че навахо не могат лесно да бъдат измамени.

Най-после пристигнаха в ранчото на Деймън, прикрити от тъмен облак, който току-що беше обвил луната. Бегача хвана с ласото си един от коловете на оградата и пришпори коня си. Така съвсем лесно го издърпа от земята, а Мъдреца и Ястреб влязоха в двора с конете. Бащата погледна учудено най-малкия си син, който съвсем лесно се ориентира къде да отиде, кои коне са техни и как да ги хване с ласото си.

Бегача също наблюдаваше с каква леснота по-малкият му брат помогна на баща си в измъкването на конете от двора, сякаш беше правил това хиляди пъти. Спомни си, че понякога го беше виждал да язди сам през нощта, и се почуди дали тогава не се е упражнявал в краденето на коне.

Ястреб нямаше собствени коне, но Бегача никога не би обвинил брат си в нещо, за което нямаше доказателства. Сега продължаваше да го наблюдава, но вече не като младо момче, което карат да посещава училище, а като голям мъж.