Каси Едуардс
Диво желание (15)

Глава четиринадесета

Ако ти ме обичаш твърде много,

това едва ли ще е вярно.

Обичай ме малко повече от това,

защото ме е страх от края.

Анонимен автор

Стефани и Бегача яздеха един до друг по стар волски път, а мулето, натоварено с провизиите, креташе зад тях. Стефани погледна наваха.

— Аз наистина ценя много това, че дойде тук с мен.

Изчака го да отговори, но тъй като отговор не последва, почувства как я обхваща безпокойство. Бегача продължи да гледа право напред.

— Моля те, кажи ми какво има — каза тя. — Във влака всичко беше толкова хубаво, докато не споменах името на Адам. Не знаех, че имаш толкова лошо мнение за брат ми!

— Минали са много години, откакто с него бяхме приятели. През това време той така се е променил, че го чувствам безкрайно чужд.

— Но, скъпи, ти знаеше за това, преди да се любим — каза Стефани, като прехвърли юздите в другата си ръка. — Защо името на Адам трябва да разруши онова, което изпитваме един към друг. Макар че ми е брат, ние невинаги сме на едно и също мнение. Никога не му позволявам да ми влияе.

— Прекланям се пред теб! — каза Бегача, и нежно се усмихна. — Съжалявам, че позволих на съмненията да се промъкнат между нас. — Той спря да говори, погледна отново напред и продължи: — Виж, неприятно ми е, че плановете на Адам ще изправят навахо пред още по-големи трудности. Но това, което ме безпокои повече, е онази наша дружба като деца. През изминалите години аз имах голямо желание да видя приятеля си отново. Сега се срещнах с Адам, но не е същото, както преди. Човек, който живее в света на белите, не може да изпитва онова, което един навахо крие в душата си!

— Бих искала да не е така — каза нежно Стефани. — Но нима не виждаш? Нищо не може да се промени.

Бегача отвърна приглушено:

— Ако е прекарал нощта при Деймън, кой знае какво са измислили срещу навахо? Ние сме сигурни, че Деймън е откраднал конете ни. Ако можеше, той щеше да ни вземе цялата земя, а нас би ни изгонил в планините. Сприятели ли се с Деймън Стаут, Адам не е нищо друго, освен един дребен измамник, който ограбва трудолюбиви и честни хора.

— Брат ми никога не е имал намерение да вреди на хората ти — каза Стефани. — Железопътната компания от Санта Фе получи разрешение от Федералното правителство да навлезе по-навътре в територията на навахо. Да, Адам е причината за начинанието, но той не иска да създава проблеми, а желае взаимна търпимост.

— Както виждаш, железопътните траверси продължават да се поставят — каза тихо Бегача.

Стефани си спомни за събитията тази сутрин и разбра, че врявата, която вдигаха работниците с кирките и чуковете, ядоса Бегача, а не споменаването на името на брат й. За наваха всеки удар на клиновете в земята беше като удар в сърцето му.

— Бих искала да ти помогна, но не зная как! — каза Стефани като протегна ръка към рамото му. — Надявам се, че няма да ме намразиш, защото за мен фотографията е най-важното нещо на света. Адам няма нищо общо с нея, абсолютно нищо. Обещавам, че ще снимам само това, което ти ми разрешиш!

— Не бързай с обещанията — каза Бегача, като я погледна подозрително. — Съществуват много привлекателни места, които аз може да ти забраня да снимаш. Не съм сигурен, че ще устоиш на изкушенията?

Стефани го погледна с широко отворени очи и почувства, че гърлото й се стяга. Чудеше се дали Бегача има предвид някакво конкретно място. Изплаши се, че може би няма да може да удържи обещанието си. Вече беше открила красотата на Запада. Знаеше, че тук има изключително много привлекателни места. Беше пътувала достатъчно дълго и не можеше да си позволи да пропусне дори и едно прекрасно кътче.

— Защо замълча изведнъж? — попита намръщено навахът. — Каква е причината?

— Бегачо, аз не искам да те нараня — каза Стефани тихо. — Искрено се надявам, че ще имам достатъчно сила на характера, за да удържа на думата си!

— Толкова ли е трудно да се спази такова обещание?

— Аз обичам работата си.

— Ако трябва да избираш…

— Ти няма да ме накараш, нали?

— Съмнявам се дали бих посмял — каза той намръщено, но скоро след това се усмихна.

— Толкова много те обичам — каза Стефани, като въздъхна с облекчение.

Бегача тъкмо се канеше да й отговори, когато вниманието му беше привлечено от приближаващия ги ездач.

Стефани се наведе върху седлото, без да вярва на очите си:

— Адам — прошепна тя, като пребледня.

Хвана здраво юздите на коня си, тъй като Адам препускаше в галоп срещу тях. Но къде беше ризата на Адам? Също и ботушите? Изглеждаше, че бяга, за да си спаси живота.

— Адам! — извика жената, тъй като брат й я отмина. Той погледна към нея за миг, а след това стрелна с очи Бегача.

Стефани видя озлоблението на лицето на Адам и си помисли, че ако човек можеше да умре от нечий поглед, то Бегача вече трябваше да е мъртъв.

— Спри — извика след брат си тя, като видя, че отминава! — Боже, Адам! — изкрещя Стефани. — Какво се е случило? Моля те, спри!

Бегача протегна ръка и я сложи на рамото й.

— Остави го! Ясно е, че не иска да има нищо общо с нас тази сутрин — усмихна се Бегача закачливо. — Изглежда, че е имал проблеми. Надявам се да са били от баща ми.

— Предполагам, че не желаеш злото на брат ми? — каза Стефани, като се обърна уплашено към него.

— Искам да си получи само онова, което заслужава. Адам избра войната с хората от навахо, а те са моето племе. Той не би яздил като луд днес, полуоблечен, ако не е бил хванат да върши нещо нередно.

— Надявам се да е бил достатъчно умен! — каза Стефани, като въздъхна дълбоко.

Бегача кимна, пришпори коня и излезе пред Стефани.

— Хайде, ела. Искам да те заведа на някои места — каза навахът, като махна с ръка.

Замислена, Стефани препусна след него. Откриваше, че да обичаш мъж с различни навици и идеали от твоите не беше толкова просто нещо. Всяка нова крачка водеше към нови проблеми.

 

 

Изпълнен с омраза, Адам спря пред вагона си, завърза коня, изкъпа се, запали си пура и закрачи из стаята. Трябваше да намери начин да отмъсти на Мъдреца.

— Защо не може да разбере, че аз дори не трябва да искам съгласието му? — каза Адам ужасен. — Просто не е необходимо. Това, че му предложих да участва в съвета, беше само любезност.

Адам извади пурата от устата си и я изгаси в пепелника. Отиде до шкафа, взе една бутилка с уиски и седна на кожения стол. Отвори шишето и отпи голяма глътка.

— Ще го накарам да си плати! — прошепна сам на себе си.

Взе няколко листа хартия, постави ги на бюрото и се вгледа втренчено в тях, докато отпиваше от уискито.

След това натопи перото в мастилото и започна да пише.

 

 

Белия индианец заведе Стефани надолу по един склон, докато стигнаха долина, обградена от високи канари. Тук-там, край бълбукащо поточе, се виждаха дъбови шубраци. Могъщи планини се издигаха в далечината.

Сред заобикалящите ги красиви каньони беше толкова лесно да забравиш всичко лошо на света. Отново благоговееше пред Аризона. Когато склонът ставаше по-стръмен, тя се придържаше по-плътно до коня и държеше здраво юздите.

Навахът я заведе до място, откъдето можеха да се видят цели мили от онази, както й се струваше на самата нея, свещена и мистична земя. Бегача слезе от коня, отиде до Стефани и я взе на ръце от седлото.

— Ще ми позволиш да снимам тук? — попита Стефани учудено. Огледа се предпазливо наоколо и потръпна. — Струва ми се, че тук има нещо, сякаш не сме сами. Сякаш тук има някаква невидима сила, която ни наблюдава.

— Ние никога не сме сами — каза Бегача като се обърна и огледа великолепието на природата около тях. — Земята е Велика Майка. Слънцето е Бащата на Живота. Луната е Бабата. Звездите са небесни души, които греят, за да сочат пътя на земните пътници, да вдъхновяват и пазят човечеството. Ето защо усещаш нечие присъствие.

— Ако всичко, което казваш, е вярно, значи това място не е свещено — каза Стефани, като го погледна. — Ако беше така, то значи навсякъде, където пътуваме, местата биха могли да се нарекат свещени.

— Аз наистина смятам, че тази земя е свещена — каза индианецът, като отиде при мулето, за да разтовари фотографската техника. — Но помни, че нищо не е така свещено, както хората.

— И за това ти няма да ми позволиш да ги фотографирам? — попита Стефани, като издърпа фотоапарата си. Оттегли се малко назад, защото видя какъв яд се изписа по лицето на наваха при вида на съоръжението.

— Не! — бързо отговори Бегача, като отмести поглед от фотоапарата. — Трябва да ти призная, че пътувам с теб не само защото желая да бъдем заедно, но и защото искам да те държа на разстояние от хората си.

Стефани не се изненада, като чу тези думи. Беше заета с приготвянето на една плака и зареждането й във фотоапарата. След това разгъна триножника си. Когато се обърна назад, за да вземе апарата, тя видя, че Бегача го държи внимателно в ръцете си, а в очите му се четеше любопитство.

— Нима не е очарователен? — попита тя вече по-спокойно, като се отмести встрани. — Днес ще използвам фотоапарат със стъклена плака. Този вид наистина създава впечатление за истинската внушителност и величие на планинския пейзаж. Нещо, което с по-малък обектив трудно може да се постигне.

— Преди бях чувал за фотоапаратите — каза Бегача. — Но не бях виждал истински, преди да те срещна. — Навахът погледна към небето, за да се ориентира за положението на слънцето и каза: — Ако ще трябва да те върна до твоето купе преди залеза, по-добре започвай работа!

Мъжът й подаде фотоапарата, който изучаваше до този момент и тя го върна обратно в чантата.

Стефани кимна с глава и му се усмихна. Обърна се и постави апарата върху триножника. Скоро тя потъна така дълбоко в заниманието си, че не обръщаше внимание на нищо друго!

Бегача се дръпна назад. По лицето му играеше мека усмивка. Стефани приличаше на едно дете, което се забавлява. Изглеждаше толкова невинна, когато се обръщаше назад, усмихваше му се нежно, а след това отново потъваше в работата си.

Бегача седна и се подпря на една скала. Изпитваше удоволствие да наблюдава тази жена, за която искаше да се ожени. Съжаляваше единствено, че не се бяха срещнали при други обстоятелства. Макар че се обичаха, би ли желала тя да се откаже от мечтите си и да стане част от живота на наваха? Би ли се съгласила да живее с него, вместо да прави кариера в професията, която очевидно много обичаше? За първи път се замисли сериозно за тези неща. Не знаеше дали някога ще сподели с нея тези свои мисли. Страхуваше се от отговора. Какво ли е необходимо да направи, за да не изгуби жената, която цял живот беше чакал. Би ли я последвал обратно в света на белите хора само за да бъде с нея? Или задълженията, които имаше към народа на навахо, бяха по-силни? Обезпокоен от мислите си, той продължаваше да я наблюдава. Слънцето вече започна да се спуска над хоризонта. Стефани гореше от нетърпение да направи колкото се може повече снимки, преди светлината съвсем да намалее.

— Винаги можем да дойдем пак — каза Бегача, докато се изправяше. Обхвана кръста й с ръце и я притегли към себе си. — Утре ще отидем на нови места. Отново ще дойда с теб. — Наведе се ниско към нея и прошепна: — Искам да се любим. Сега. Веднага.

Устните им се сляха в дълга, страстна целувка. Индианецът обгърна Стефани и нежно я постави на земята. Докато все още я целуваше, мъжът вдигна полата й нагоре и съблече дантеленото й бельо. В същото време ръцете й смъкнаха надолу бричовете му.

Сърцето на Стефани заби лудо, защото Бегача с бързо и рязко движение навлезе вътре в нея. Всичко в душата й го викаше. Двете голи тела се бяха слели в едно. Бегача лежеше върху нея, като се опираше на лакти. Ръцете му хванаха нейните и леко ги вдигнаха над главата й. Мъжът целуваше очите й, носа, копринената кожа на врата. Стефани почувства как по гърба й полазиха тръпки, когато Бегача спусна ръцете си надолу и ги пъхна под блузата й. Обхвана я неизразимо блаженство, когато той започна да я гали по зърната на гърдите, които щръкнаха напред в трепетно очакване. В следващия миг мъжът се отдръпна от нея и се насочи към долната част на тялото й. Стефани беше обезумяла от щастието, което изпитваше. С широко отворени очи, го гледаше как се навежда надолу, ниско между бедрата й. Беше приятно шокирана, когато пръстите му разтвориха копринените косми, оформящи тъмния триъгълник между бедрата й. Усети неописуемо блаженство, когато върхът на езика му започна да гъделичка центъра на нейната женственост. Стефани затвори очи, обладана от обхваналия я екстаз. Чувстваше как цялото й същество се тресе и облива в пламъци, докато езикът и устните на Бегача продължаваха да се докосват до всяка точка от тялото й. Никога преди не беше изпитвала такова блаженство. Възбудата й все повече и повече нарастваше и тя мяташе глава ту надясно, ту наляво. В един момент й стана толкова хубаво, че тя просто прехапа устни, за да не извика. Ръцете й се свиваха в юмруци, а след това се отпускаха. Когато вече й се струваше, че едва ли ще може повече да издържи на безкрайното удоволствие, тя постави ръце на лицето на Бегача и го притегли към себе си. Мъжът я покри с тялото си и навлезе дълбоко в нея. Целуваше гърдите й и смучеше зърната им. Навахът усещаше нарастването на напрежението дълбоко в тялото си. То го изгаряше със страшна сила. Започна да се движи по-бързо и по-бързо и усети как от главата до петите се втвърдява и стяга. Разбра, че е стигнал до точката, от която връщане назад няма. Спря за момент, а след това със силен тласък проникна дълбоко в Стефани. Тялото му потрепери силно, докато нейното смело приемаше ударите. Желанието й — да се слее в едно с него, я караше да повдига бедрата си, колкото може по-нагоре. Бегача я задържа в прегръдките си с изключителна нежност, когато свършиха.

— Не искам да напускам такова прекрасно място — промълви Стефани. — Нека да останем и да си представим, че ние сме единствените хора на земята. — В този момент тя усети, че е гладна и чу стомаха си да протестира. Усмихна се и каза: — Не съм донесла достатъчно храна, за да имаме и за вечеря.

— Един ден се надявам, че ще можем да останем тук завинаги — каза Бегача, като й подаде ръка, за да стане от земята.

Стефани го погледна учудено с широко отворени очи. Сърцето й трепна, когато си помисли за евентуална женитба. Беше чудесно, но някак си се уплаши. Те живееха при толкова различни обстоятелства, а тя знаеше, че той ще иска от нея да се приспособи към неговия начин на живот. Бегача никога нямаше да се върне към живота на белите хора. Тръсна глава и си каза, че не иска да мисли за това. Не искаше да мисли, че отново трябва да избира. Но Стефани знаеше, че след време ще трябва да реши. По тялото й се разля приятна топлина, когато си помисли колко хубаво би било, ако не се налагаше отново да се сбогува с Бегача. Може би щеше да бъде просто доволна да знае, че този мъж е неин. Ами какво ще прави с фотографията?

Замислена, тя започна да прибира техниката си. Явно, навахът усети обзелото я настроение, защото я хвана за ръцете, придърпа я към себе си и каза:

— Ти си моя, с цялото си сърце и душа.

Устните му се притиснаха в нейните и тя усети как цялата се стопява от любов към него, защото знаеше, че онова, което Бегача току-що каза, беше истина. Когато мъжът я освободи от прегръдките си, тя му се усмихна нежно и каза:

— Ти си прав, знаеш ли. Ние наистина си принадлежим. Мисля, че ще намерим някакъв изход. Аз самата ще се погрижа за това.

Те поставиха цялото снаряжение върху мулето, качиха се на конете и тръгнаха обратно. Слънцето вече хвърляше последните си лъчи на запад.

Стефани въздъхна с облекчение. Отметна главата си назад и спусна свободно косата си.

— Никога не съм била по-щастлива! — извика тя, а смехът й напираше неудържимо.

Бегача я придружи, колкото се може по-близо до вагона, а след това под ярката светлина на луната пришпори коня си.

Ужасно изморена, Стефани заведе коня до купето за добитъка, нахрани го и му наля вода. Като се протягаше и прозяваше, с празен стомах, тръгна бавно към стаята си, без да съзнава, че наоколо има някой. Изведнъж тя извика, защото усети как нечии силни ръце обвиха кръста й и в следващия момент я събориха на земята. Когато накрая успя да види кой е нападателят, тя се ужаси, защото видя, че Деймън Стаут се хилеше срещу нея, огрят от лунната светлина. Този път мъжът държеше здраво ръцете й.

— Видях те с наваха — каза Деймън с дрезгав глас. — Позволи ли му да те докосне? Може би дори те е чукал? А какво ще кажеш, ако и аз го направя няколко пъти?

— Ти ме отвращаваш — каза Стефани, като потрепери от погнуса, когато Деймън се опита да повдигне полата й с едно от колената си. — Този път ще те убия. Кълна се, че ще те убия само ако ме докоснеш.

— Съмнявам се — каза Деймън, като се хилеше.

Стефани се опита да се освободи, но разбра, че няма сили. Обърна главата си встрани, когато Деймън се опита да я целуне.

— Адам! — извика тя. — Боже господи, ела и махни този гаден тип от мен. — Деймън стовари ръката си върху устата й, а с другата започна да разхлабва бричовете си. Адам изтича от купето. Отвратен от онова, което видя, той се поколеба само за миг, но след това отиде и хвана Деймън за яката на ризата.

— Ти, глупако! — изкрещя Адам. Не можеш ли да си държиш панталона закопчан? Повиках те тук, за да говорим по въпроси, които не включват сестра ми. Винаги ли трябва да се държиш с нея, сякаш е разгонена кучка?

— Тя не трябва да е толкова хубава — изръмжа Деймън, като се дръпна.

— Ти си долен — каза Стефани, като се изправи на крака. Оправи полата си и изтри устата си с опакото на ръката. Дръпна пистолета на Адам и го заби в стомаха на Деймън.

— Бих се научила да управлявам похотливите си желания, ако бях на твое място — предупреди го Стефани гневно. — Следващия път, когато ме погледнеш, аз няма да ти дам възможност да се качиш върху мен. Просто ще те застрелям и ще свърша с цялата тази работа.

Адам се изхили.

— Добре му го каза, сестричке — отсече той, но смехът му бързо секна, когато Деймън го погледна.

— Ако ми беше мил живота, аз бих посъветвал сестра ти да се маха оттук — каза Деймън. — Бих могъл да разкажа за тази сделка на навахо и ти ще видиш бързо края на града, за който мечтаеш. Бих могъл да им разкажа за нашите малки тайни. Ще ти вземат скалпа, Адам, ако знаят какви планове кроиш срещу тях.

— Ти… няма да го направиш — каза Адам, като пребледня.

— Искаш ли да ме изпробваш? — попита Деймън, докато се хилеше. — Направи го.

Стефани гледаше ту единия, ту другия.

— За какво говорите? — попита тя, като смъкна надолу ръката, с която държеше пистолета. — Какви планове? Какво смятате да сторите на навахо?

— Нищо, сестричке — каза едва доловимо Адам. — Деймън има прекалено развито въображение. Това е всичко.

— Адам, ти знаеш, че аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да се отърва от навахо — изрева Деймън. — Ако двамата се държим един за друг, ние можем да спечелим. Не ме е грижа дали ще кажеш, или не на сестра си. Имаш думата ми, че повече няма да й създавам неприятности. Както виждам, тя не си заслужава труда.

Кръвта във вените на Стефани завря. Като знаеше, че няма да успее да научи нещо повече от брат си, тя тръгна към купето си. Гледаше навън през прозореца, докато Адам и Деймън продължаваха да говорят. Брат й лесно се влияеше от чуждо мнение. Само за миг би могъл да започне да се държи като Деймън и тя нямаше да може да стори нищо. Освен, може би, да предупреди Бегача. Но все пак се страхуваше да направи това. Чувстваше, че ще е по-добре засега да не разтръбява за онова, което е чула. Отиде до малката си кухничка, изми си ръцете и си приготви нещо за ядене.

Навън Адам се беше навел над Деймън.

— Ще бъде по-добре, ако не се приближаваш пак до сестра ми — каза Адам ниско. — По дяволите, Деймън, онова, което върши Стефани, като отклонява вниманието на Бегача, е най-доброто, което ще ни помогне да унищожим Бегача и Мъдреца, както и всички навахо. Тогава аз и ти ще можем да купим цялата проклета територия на Аризона.

— Звучи добре — каза Деймън.

Адам погледна над него към планините, огрени от лунна светлина. За момент се сети за Недокоснат цвят, но бързо прогони тази мисъл, когато Деймън започна да говори за новия град, за игралните зали, жените и разбойниците, които ще го посещават.

— Знам си отсега, че ще съм постоянен посетител на баровете — каза Деймън, като тупна Адам по рамото.

Двамата се засмяха дрезгаво.