Каси Едуардс
Диво желание (13)

Глава дванадесета

Аз спя с теб и се събуждам с теб —

и все пак ти не си тук.

Джон Клер

Мислите за прекараното с Бегача време не даваха покой на Стефани и тя не спа почти цялата нощ. Сутрешната светлина едва се процеждаше през прозорците на вагона. Денят обещаваше вълнуващи приключения.

Стефани издърпа назад косата си и я върза с панделка. Носеше обикновени дрехи за път — нова пола и блуза, лъснати ботуши. Чувстваше, че може да преброди цели мили разстояние. Особено след като Бегача беше с нея. Тя протегна ръка към пистолета, който лежеше на нощната масичка, но се отказа да го вземе със себе си. Не се нуждаеше от закрила, щом като беше с Бегача.

Като си тананикаше нещо, Стефани тръгна към малката кухня, която се намираше в най-отдалечения край на вагона и взе съда с димящо кафе.

След като си наля една чаша, тръгна към вратата, която водеше към малък проход, а оттам към вагона на Адам. Все още не му беше казала за плановете си. Завъртя се, като се усмихваше, без да обръща внимание, че кафето се разля. Беше като зашеметена при мисълта, че ще прекара цял ден с Бегача.

— Заедно… ние ще сме заедно — каза тя усмихнато, сякаш беше пияна. Смехът й секна, когато погледът й отново падна върху вратата на Адам. — Сигурно ще е по-добре да отида и да му кажа.

Стефани излезе от купето си и посегна да почука на вратата. След това се спря и се ослуша за някакво движение вътре в стаята. Знаеше, че не обича да го събуждат, но нямаше друг избор.

Искаше да каже на Адам какви са плановете й за днес, преди Бегача да е пристигнал. Трябваше да се опита да държи двамата мъже колкото е възможно по-далече един от друг. Не й се искаше да си представи какво би могло да се случи, ако чувствата, които изпитваха един към друг се оставеха без контрол. Вятърът, който нахлуваше между двата вагона, я накара да настръхне. Почука на вратата и обви ръце около тялото си, като се опитваше да се предпази от студа.

Докато го чакаше да дойде до вратата, жената погледна нагоре към планините. Хубаво й беше да види как се появяват първите лъчи на слънцето. Скоро въздухът щеше да се стопли, даже щеше да е твърде топло. Като прогони всякакви други мисли от главата си, Стефани отново се почуди защо Адам не отваря и пак почука на вратата.

Отново никой не й отвори. Тя долепи ухото си до прозореца, за да чуе нещо от стаята, тъй като щората на вратата беше дръпната и не можеше да се види нищо вътре.

Изведнъж си спомни, че не беше чула тропота на коня на Адам през нощта, както когато се връщаше, но тази мисъл не я беше разтревожила тогава. Беше глупаво да се безпокои за брат си. Щом не си беше дошъл вкъщи, вероятно беше останал да спи в ранчото на Деймън, след като е препил, или пък е залагал на комар до малките часове на нощта.

Стана й неприятно при мисълта, че може да е отишъл в някакъв бордей в Галъп. Знаеше, че той прави това от време на време в Уичита.

— Чудя се дали някога ще се ожени — прошепна сама на себе си Стефани. Беше прекалено много погълнат от мисълта да има свой собствен град, за да се занимава сериозно с някоя жена. Стефани се изпълваше със съжаление към онази, която би очаквала от брат й сериозно отношение. Вече беше оставил немалко разбити сърца след себе си.

Като загуби търпение, накрая Стефани натисна дръжката на вратата и видя, че не е заключено. Надникна вътре, като подаде само главата си.

— Адам? — извика тя и в същия момент забеляза, че всички щори на прозорците са спуснати. Присви очи, за да може да види леглото му, намиращо се в другия край на вагона. Не можа да види нищо, затова влезе в стаята. Като вървеше тихо, тя вдигна една от щорите и видя, че Адам не е в леглото. Очевидно не се беше връщал вкъщи след скандала с навахо.

— О, Адам — каза тя, като поклащаше глава. — Къде ли, по дяволите, си прекарал нощта?

В случай като този Стефани се страхуваше за брат си. Независимо от това, че се опитваше да убеди сама себе си, че той е достатъчно голям, за да се грижи за себе си, все пак в много отношения на него не можеше да се разчита. Ако питаха нея, той нямаше много ум в главата си. Беше й се налагало твърде често да го спасява от различни забъркани ситуации.

— Е, добре, големи братко, явно си решил да се оправяш сам днес — каза Стефани, като въздъхна.

Върна се в своя вагон и тъкмо се канеше да си налее нова чаша кафе, когато чу тропот на копита. Сърцето й заби силно. Дали Бегача идваше толкова рано, или беше Адам? Като си спомни отново за любовните си преживявания с Бегача, тя се приближи с треперещи колене към прозореца. Обхвана я силно желание, щом го видя да приближава купето. Стефани бързо отвори вратата. Когато очите им се срещнаха, главата й се завъртя и тя почувства, че лицето й се зачервява. През съзнанието й преминаха спомени за онова, на което Бегача я беше научил с устните и ръцете си миналата нощ. Никога нямаше да забрави как се беше чувствала, когато голите им тела се сляха в едно за първи път онази нощ. А как можеше да забрави начина, по който този мъж проникна в нея. Изпитваше страхотно желание отново да повтори всеки миг. Почувства се страшно низко заради това, че позволи такива мисли да изпълнят съзнанието й. Ако мащеха й беше тук, о, как би й се скарала за начина, по който се държеше сега. Но как би могла да се държи по друг начин, когато такъв хубав мъж като Бегача е влюбен в нея?

Очите й бяха приковани в него, докато той се изкачваше по стълбите. Днес беше облечен в нови кожени дрехи, с червена, подобна на кадифе, панделка, която минаваше над веждите му. Беше обут в мокасини, с нож, забоден от едната страна на кръста, а от другата имаше пистолет.

Бегача усещаше в душата си едно благоговение пред тази жена — жизнерадостна и енергична. Очите й бяха големи и блестящи. Бузите й — розови, а устните още по-съблазнителни. Погледът му се плъзна надолу и се спря на гърдите, които издуваха цветната й блузка, разтворена достатъчно, за да си спомни той колко нежни бяха те и колко сладки, когато поставяше устните си върху тях. Усети топлина в слабините и разбра, че отново иска да бъде с нея.

— Добро утро — каза Стефани и Бегача слезе на земята.

— Яаа-ех-теех — каза той бързо. Стефани го погледна закачливо.

— Какво каза току-що? — промълви тя.

— Казах „здравей“ на езика на навахо — отговори Бегача, като се усмихна нежно.

Стефани се чувстваше неудобно. Нещо, което беше съвсем необичайно за нея. Работата, с която се занимаваше, изискваше тя да е отворена и да успокоява хората, на които прави снимки. Но с този мъж тя се чувстваше като младо момиче, което отива на първа среща. В известен смисъл, то си беше точно така: той беше първата й истинска любов.

— Заповядай вътре да изпием по чаша кафе, преди да тръгнем — каза Стефани, като се обърна и забърза навътре. Погледна назад през рамо и каза: — А може и да ти покажа стаята за промиване на снимки и уредите също. Може би ако получиш по-добра представа за онова, което правя, ще можеш да разбереш защо го обичам толкова много.

— Да, може би! — каза навахът, докато затваряше вратата след себе си. Обърна се и погледна към вагона на Адам. Беше разкъсван от силни чувства, когато се опитваше да забрави лошото отношение, което имаше към стария си приятел! Искаше му се всичко да си е така, както е било през всичките тези години. Да му е приятно да язди и да се смее заедно с Адам.

— Адам знае ли за плановете ти! — попита навахът, докато следваше домакинята в малката кухня.

Стефани почувства хлад при споменаването на името на брат си. Тя наля чаша кафе и я подаде на Бегача.

— Адам ли? — попита тя.

Усещаше с цялото си тяло присъствието на наваха, докато той вървеше след нея към стаята, определена за всекидневна.

— Не, не съм му казала — промълви и замълча. След това се обърна с лице към индианеца. — Той не си е във вагона. Не знам къде е. Колебая се дали е редно да тръгвам, без да съм видяла, че се е прибрал жив и здрав вкъщи.

След като отпи от кафето, навахът остави чашата и погледна към Стефани.

— Брат ти е близък с Деймън Стаут, нали? — попита Бегача предпазливо. — Мислиш ли, че може да остане през нощта в ранчото на Деймън?

— Не знам как да отговоря на въпросите ти — отговори Стефани, явно забравила за кафето. Чувстваше, че ще е по-добре да избегне разговора на тази тема, затова отиде в тъмната си стаичка, запали керосиновата лампа и започна да събира различни материали, които щяха да са й необходими за снимките. Стресна се, когато усети, че Бегача е застанал зад нея. Когато ръцете му я обхванаха през кръста и той я обърна с лице към себе си, й се стори, че дъхът й спира. Огледа лицето му и се зарадва, като се убеди, че то е спокойно.

— Искаш да кажеш, че не знаеш на каква основа е изградено приятелството на Адам с Деймън? — попита Бегача бързо. — Нито дали би останал в ранчото на Деймън?

— Аз наистина не знам защо те двамата се сближиха толкова много. Що се отнася до мен, смятам, че в него има нещо не добро — Стефани потръпна, като си спомни как той се беше опитал да я изнасили. — Той е отвратителен тип. Иска ми се Адам да не се познаваше въобще с него. — Тя замълча, но след малко продължи. — А що се отнася до това къде брат ми е прекарал нощта — вероятно в Галъп. Може би при Деймън. Аз наистина не знам.

— Не е много разумно от негова страна да те оставя сама цяла нощ — каза индианецът. — Ако знаех, нямаше да се върна в шатрата си. Щях да остана при теб.

През тялото на Стефани премина тръпка.

— Щеше ли наистина? — попита жената нежно.

— Но не само за да те предпазвам — каза Бегача, като я придърпа към себе си.

— А за какво друго? — попита Стефани, с подкосени от обхваналата я страст колене.

— И ти питаш? — каза навахът с дрезгав глас и я целуна силно.

Стефани обви ръцете си около врата на мъжа. Сърцето й туптеше и онази приятна топлина, която беше почувствала миналата нощ, отново заля тялото й. Но в съзнанието й премигваше предупредителна лампичка, която напомняше къде се намират в момента, кой би могъл всеки момент да влезе във вагона. Адам имаше навика да влиза, без да чука.

Но когато Бегача я вдигна на ръце и я остави на леглото, всички мисли за Адам изчезнаха от съзнанието й. Стефани лежеше гола, със захвърлена встрани панделка, когато Бегача коленичи върху нея. Тя протегна към него ръце и се усмихна, защото усещаше как втвърденият му член се притиска силно в бедрата й. Разтвори крака и го прие в себе си. Затвори очи и въздъхна дълбоко, зашеметена от огромното удоволствие, което изпитваше от ритмичните му движения.

Стаята беше обляна от златните лъчи на утринното слънце, което надничаше през прозорците. Стефани беше в екстаз, без никаква представа за времето, за опасностите. Не усещаше нищо друго, освен онова, което я разпалваше — мъжът върху нея. В този момент той, единствено той беше нейната вселена.

Лицето на Адам просто пробягна през съзнанието й, но само за миг. Мисълта, че би могъл да дойде и да я намери с наваха, въобще не я разтревожи.