Каси Едуардс
Диво желание (10)

Глава девета

Ухажвай я с думи искрени

и непримесени с ласкателства.

Елизабет Барет-Браунинг

Стефани и Адам се бяха спрели на едно равно място, покрито с песъчливи скали. Пред тях се простираше обширна равнина, набраздена от пенливи поточета. Безоблачното небе беше синьо като метличина. Светлосиньото преливаше в тъмен тюркоаз в далечината, където небето се срещаше с планинските върхове.

Бяха излезли отдавна, но Стефани, отдадена на работата си, не обръщаше внимание на времето. Снимаше, без да спира. Всичко в тази прекрасна земя я очароваше. Сега разбираше защо навахите се бореха да я запазят.

— Не мислиш ли, че е по-добре да свършваме за днес. Ако искаш, да спрем в селото на навахите? — Адам оправи широкополата си шапка и избърса с усмивка едно мръсно петно от лицето на Стефани. — Или трябва да се изкъпем най-напред в поточето?

— Не, нямам нужда от баня. — Стефани му подаде камерата си и сгъна триножника. — Само да се среша, да сложа малко парфюм и съм готова.

Отиде до мулето, на което беше натоварила принадлежностите си.

— Трябва да тръгнем оттам по-рано, за да се приберем, преди да се е стъмнило.

— Както кажеш. — Адам сложи камерата в една от торбите, завързани за седлото, после нагласи и триножника и ги покри с кожено покривало. Стефани извади шишенце от другата торба и се напръска. После разреса дългата си коса, докато заблестя на слънцето.

Адам се радваше, че двамата изгладиха отношенията си след скандала предишната вечер. Когато му предложи да се отбият в селото, за да се запознаят със семейството на Мъдреца, за него беше ясно, че го прави заради Бегача. Не беше необходимо човек да е гадател, за да разбере. Грижите, които полагаше за външността си, бяха недвусмислено доказателство. Адам веднага се съгласи. Това беше добра възможност да благоразположи навахите към себе си. По този начин щеше да отстрани всички спънки по пътя си. Скоро цялото проклето индианско племе щеше да работи за него.

— Вече съм готова. — Стефани възседна коня си, Адам — своя. Запътиха се към селото в лек галоп, без да говорят. Той дори не се опита да подхване разговор. Остави я да помечтае за предстоящата среща с Бегача. Изпитателният му поглед се плъзна по тялото й. Беше облечена с избеляла памучна риза и черна пола-панталон. На краката си носеше ботуши за езда с висок ток. Ръкавите й бяха навити над лактите. Дрехите не намаляваха чара й. Едва ли в бална рокля от сатен щеше да изглежда по-красива. Тя носеше излъчването у себе си. То идваше от финото носле, алените устни и слабите стройни крака, будещи възхищение у всички мъже, включително и у него. Едва ли отношенията им щяха да бъдат по-добри, ако бяха кръвни роднини.

— Адам, моля те, опитай се да се държиш прилично и да внимаваш какво говориш.

Адам се откъсна от мислите си. Чувството на задоволство отпреди няколко минути бързо се изпари.

— Ако имаш намерение да следиш всяка моя дума, по-добре е да не ходим. За бога, Стефани, понякога си мисля, че не искаш да постигна амбицията си.

— Не става въпрос за това. Просто искам да намериш друг начин за осъществяването й.

— По-добър от този да се сприятеля с навахите няма. Точно това смятам да направя днес. Лошо ли е?

— Не, ако това е единственото ти намерение. — В далечината тя съзря първите хогани на селото.

После пак погледна Адам.

— Направи го заради мен! Недей да казваш или правиш нещо, за което и двамата ще съжаляваме.

Адам избърса потната си ръка в панталона.

— Никога не бих направил умишлено нещо, с което да те нараня. Това е всичко, което мога да ти обещая.

Сега съжаляваше, че се съгласи да я вземе със себе си в Аризона. Може би щеше да му пречи повече, отколкото да му помага. И все пак, ако не беше тук, преговорите с навахите щяха да са в задънена улица. Обхвана го неспокойство, когато минаха покрай първите къщи на селото. Разлаяха се кучета и хората се обръщаха да ги гледат. Той не им обръщаше внимание. Лицето му се изопна, когато видя Мъдреца и Бегача да излизат от един от по-големите хогани. До вожда вървеше Леонида. Присъствието й му действаше успокояващо. Дори след толкова години не беше забравил усмивката й и милото й отношение. Особено ясно си спомняше деня, когато напусна крепостта, в която бяха затворени, за да се върне към предишния си живот.

Погледът му се спря пак на Мъдреца. Отдавна му беше простил, че ги взе като пленници. Искрено се възхищаваше на смелостта и силната воля. Знаеше, че животът му е бил изпълнен с много несправедливост и му беше малко съвестно да му причинява повече неприятности. Но това не означаваше, че щеше да се откаже от плановете си. Ще се бори докрай — дори с Мъдреца.

Стефани осъзнаваше, че беше център на внимание и седеше неподвижно на седлото. С крайчеца на окото си видя индианките, седнали на сянка пред хоганите си. Новите посетители бяха оглеждани от всички. Стефани видя, че зад всеки хоган имаше заградено място за животните. Близо до него, върху няколко акра земя, бяха засадени царевица и зеленчуци. Беше чела, че четирите растения, смятани за свещени, бяха царевица, тиква, боб и тютюн. Направи й впечатление, че вратите на всички хогани се отварят на изток. Навахите строели къщите си по този начин, за да могат да посрещат изгрева на слънцето. Спомни си една стара индианска песен за благославяне на дома: „Красотата извира от огнището на хогана ми. Красотата струи във всички посоки.“ Сърцето й подскочи, когато срещна погледа на Бегача. Заедно с цялото си семейство той беше излязъл навън. Тя смутено отмести очи към Мъдреца. Цялото му държание говореше, че двамата с Адам не бяха желани гости. Жената зад Мъдреца й се усмихваше топло. „Леонида — помисли си Стефани. — Това трябва да е Леонида.“ Погледът й се спря по-долу върху внушителната й фигура. Беше облечена с пола и блуза от кадифе. Стефани погледна пак Бегача с надеждата, че ще излезе напред да я поздрави. Той обаче не помръдна от мястото си, дори когато двамата с Адам ги наближиха.

Леонида първа пристъпи напред, за да ги посрещне. Когато Адам слезе от коня, тя го прегърна сърдечно.

— Адам, не си се променил много. — После отстъпи малко назад, като държеше ръцете му. — Но все пак има някаква промяна. Вече не си чаровното малко момче, което познавах. Станал си красив мъж. Да влезем вътре. Искам да ми разкажеш всичко за себе си и за майка си. — Леонида не обърна внимание на неодобрителния поглед на мъжа си. След това погледна Стефани.

— Вие трябва да сте сестрата на Адам. Бегача ми говори за вас.

Стефани се изчерви смутено. Поне Леонида ги посрещна с радост, за разлика от Мъдреца, който не се усмихна нито веднъж и с нищо не показа, че са добре дошли. Бегача също стоеше с безизразно лице, само очите му разкриваха какво чувства. Стефани знаеше, че за него щеше винаги да бъде добре дошла.

— Влезте вътре и седнете до огъня — покани ги Леонида. — Времето е хладно днес. — Приближи се към Мъдреца и хвана ръката му. Погледите им се срещнаха. Както обикновено, той не устоя на чаровната й усмивка и влезе вътре заедно с останалите.

Адам вървеше до Стефани. Неочаквано сърцето му трепна. На едно одеяло до огнището седеше младо момиче. Той се усмихна неловко, когато Недокоснат цвят се обърна и го погледна с възхищение. Очите му се плъзнаха по тялото й. Тя беше нежна, с големи черни очи. Правата й черна коса стигаше чак до пода. Беше облечена в блуза от синьо кадифе и пола в подобен цвят. Огърлица от корали красеше шията й.

Стефани се усмихна с благодарност на Леонида, която я настани в един плетен стол до камината. Тя се отпусна и се огледа. Откри, че хоганът е обзаведен по-различно от къщите на заселниците. Огнените езици се отразяваха по дървената ламперия на стената. Желязно гърне в камината висеше закачено над огъня. Друга тенджера къкреше на готварската печка. Миризма на готвено зеле и боб се носеше из стаята. Оттук се влизаше в две стаи, вероятно спалните. Зачуди се дали някоя от тях не беше на Бегача, но той изглеждаше прекалено независим, за да живее с родителите си. Усмихна му се мило, когато го видя, че сяда на един стол близо до нея. Той отвърна на усмивката й, но някак предпазливо.

— Дойдохте в хогана ми без покана. — Мъдреца пръв наруши напрегнатото мълчание.

— Знаеш колко много исках да видя Леонида. — Адам беше седнал на одеялото близо до Недокоснат цвят и пое чашата с кафе, която му подаде Леонида. — А също и останалите членове от семейството. — Той се обърна към Недокоснат цвят. — А това сигурно е дъщеря ви?

— Да, това е Недокоснат цвят. — Леонида сложи ръка на рамото й. — Скъпа, говорила съм ти за Адам. Това е той.

Недокоснат цвят протегна слабата си ръка.

— Здравейте и добре дошли! Радвам се да се запознаем. — Гласът й беше толкова гальовен, сякаш вятър шептеше в гората.

Ръката му трепна, когато хвана нейната.

— Удоволствието е мое — каза той.

Присъствието й го караше да се чувства неудобно. Не можеше да свали поглед от нея.

— А това е Стефани — продължи Леонида. Недокоснат цвят й се усмихна.

— Нашият син, Ястреб като мълния, ходи на училище. Съжалявам, че не е тук да се запознаете.

— Леонида, те не са дошли само за да ни видят — каза Мъдреца сухо. — Адам, досега нямахме възможност да поговорим за частната линия, която ще стига до форт Дифайънс. Очакваме да ни кажеш какво общо имаш ти с нея? Защо се строи с единствената цел да използва хората ми?

Адам онемя от учудване. Не очакваше толкова скоро да засегнат щекотливата тема. Всъщност, изобщо не възнамеряваше днес да обсъжда този въпрос. Искаше най-напред да говори с Бегача насаме. Вече съжаляваше, че дойде в селото. Но щеше ли да бъде по-различно на следващия ден или след два дни? Сега осъзнаваше, че нищо не би могло да се промени. Трябваше да посрещне смело неприятния разговор. Може би така беше по-добре.

— Наистина, днес дойдох само да ви видя. — Той стана и отиде до Стефани. — Но ако настоявате, можем да поговорим за това.

— Продължавай — каза Мъдреца.

— Но внимавай добре какво говориш — обади се Бегача. — Частната железопътна линия — твоя ли е или не? — Той се преструваше, че не забелязва втренчения поглед на Стефани и интереса, който сестра му проявяваше към Адам.

— Отчасти да — промърмори Адам.

— Или е, или не е — не отстъпваше Бегача.

— Ако разглеждаме така въпроса, тя принадлежи изцяло на „Санта Фе“.

— Тогава какво е твоето участие? — Бегача се приближи към Адам. — Стефани веднъж каза, че е твоя. Как един ден е твоя, а на следващия — не?

— Твърде сложно е, за да се обясни с подробности. Накратко казано, линията се строи по мое искане, а разходите се поемат от компанията.

— А те защо са склонни на такова разточителство? — продължи Бегача.

— Ако искаш да знаеш, частната линия ще продължи и след форт Дифайънс и ще навлезе още по-навътре в земята на навахите. Предвижда се изграждането на цял град, който ще носи моето име.

— Няма да позволим това да се случи. — Мъдреца едва сдържаше гнева си. — Компанията незаконно ни затвори в резерват.

— Мъдрецо, знаеш, че с редица заповеди на правителството земята в резервата се увеличаваше — защити се Адам. — Според мен вие искате прекалено много.

Очите на Мъдреца засвяткаха гневно.

— Земята в резервата не навсякъде е хубава. Някъде има каменисти места, които са съвсем безводни.

— Да, сигурно е вярно — каза Адам по-меко, за да не ядоса вожда. — Но има много нови хоризонти пред навахите и белите хора. За всички има място под слънцето. Трябва да се гордеете винаги, когато чуете свирката на локомотива.

— Желязното чудовище вече донесе злото по нашите земи — изръмжа Мъдреца. — По-рано навахите не знаеха що е алкохол. В новите градове има кръчми, посещавани от пияници. Те предлагат алкохол на младите индианци, които стават за смях, прибирайки се в селото залитащи и вмирисани.

— В умерено количество алкохолът не вреди на никого — оправда се Адам.

— Това е нов, евтин начин за забравяне на грижите. — Мъдреца разсъждаваше трезво. — Става въпрос за тези навахи, обезсърчени от живота или пристрастени към огнената вода. Влаковете ще докарат още повече алкохол. Никога няма да се съглася с нещо подобно. Няма да се съглася и с построяването на град, който ще опетни земята ни и ще увеличи кръчмите. Според нашите вярвания земята е свещена и неосквернима. Трябва да живеем на нея в разбирателство с великата сила, направляваща ритъма на живота ни.

— Мъдрецо? Бегачо? Вслушайте се в разума — настояваше Адам. — Железопътните линии са артериите, по които тече животът в страната ни. Това се отнася и за навахите. Моят град ще бъде заселен с бели хора, за които вие няма вече да сте диваци.

Стефани мълчеше в напрегнато очакване да се случи нещо. В очите на двамата навахи прочете ненавист и презрение. Чувстваше се обградена от омраза. Може би Адам току-що провали всичките й шансове да се сближи с Бегача. Наведе очи, защото не искаше никой да види сълзите й.

— Адам, чух достатъчно. — Мъдреца сложи ядосано ръце на гърдите си. — Не искам повече да слушам за влакове и градове с твоето име.

Той излезе навън, след него и Адам. Стефани затаи дъх. Страхуваше се, че двамата може да се сбият, но вместо това чу заглъхващите стъпки на галопиращ кон. Бегача отиде до вратата и надзърна навън.

— Адам си замина. Татко е седнал при старейшините.

Стефани се приближи до него и леко го хвана за ръката.

— Съжалявам за държанието на брат си.

— Той говореше необмислено, без да зачита чувствата ни. Ти не си виновна. Няма да бъдеш упреквана заради грубото му отношение.

— Въпреки това е по-добре да тръгвам — промърмори Стефани. — Не искам да злоупотребявам с гостоприемството ви.

Леонида се приближи към нея.

— Скъпа, можеш да останеш, колкото поискаш. Много ще се радвам, ако споделиш вечерята ни.

— Мисля, че един човек няма да го одобри — усмихна се тя. — Все пак благодаря.

— Ще те изпратя. — Бегача почти я изтика навън. — Опасно е жена да язди сама.

Видя, че погледът му се спря на пистолета й и се усмихна.

— Както виждаш, подготвена съм за такива случаи.

— Все пак е по-безопасно да имаш мъж до себе си.

Стефани излезе от хогана и се вцепени, когато видя мулето с камерата и другите принадлежности да чака отвън. Опасяваше се, че Бегача ще попита за него, но той изглежда не го забеляза, зает с коня си.

— Приемам предложението. — Сърцето й се разтуптя при мисълта, че ще бъдат само двамата. Радваше се, че не я упреква за държанието на Адам. Може би не всичко между тях беше загубено.

Бегача погледна към мулето, но не каза нищо. Само й кимна с глава да го следва и смушка коня си. Стефани си отдъхна с облекчение.

 

Недокоснат цвят стоеше до вратата на хогана и си мислеше за Адам. Той беше първият мъж, който я накара да се почувства жена, но едновременно с това й внушаваше страх. Изглежда не беше приятел на навахите и не държеше на думата си. Не беше човек, на когото можеше да повери сърцето си. Тя се запъти към хогана си с мисълта, че трябва да го забрави.

Леонида гледаше замислено след дъщеря си. Забеляза, че Недокоснат цвят не откъсна очи от Адам. Въздъхна дълбоко и влезе вътре. Захвана се да меси тесто за хлебчета, като прехвърляше отново днешните събития в ума си. Никога преди не беше виждала Мъдреца толкова ядосан и непоколебим. Страхуваше се как ще понесе промените в бъдеще. Нямаше друг избор, освен да приеме това, което е извън контрола му, както прие затварянето им в резервата преди няколко години. Тези промени й се струваха безкрайни. Знаеше, че и той го чувства. Страхуваше се, че това ще го съсипе. Чувстваше се толкова безпомощна. Очите й се насълзиха при мисълта, че не може да направи нищо, за да го защити. Тя самата се чувстваше много, много стара.