Клайв Стейпълс Луис
Лъвът, Вещицата и дрешникът (9)

Глава девета
В къщата на Бялата вещица

А сега, естествено, искате да узнаете какво се бе случило с Едмънд.

Той изяде своята част от вечерята, но без истинска наслада, защото през цялото време си мислеше за локума — а нищо друго не разваля вкуса на хубавата обикновена храна, както споменът за лоша омагьосана храна. Бе чул и разговора, който също не му се строи особено приятен, тъй като все още си мислеше, че другите не му обръщат внимание и се опитват да го пренебрегват. Те не правеха това, но той си го въобразяваше. После бе чул как господин Бобър им разказва за Аслан и изслуша целия план за срещата с Аслан при Каменната маса. Тогава много тихо се промъкна зад завесата, която висеше пред вратата. Защото при споменаването на Аслан го обзе странен ужас, докато у другите усещането бе странно, но приятно. Точно когато господин Бобър повтаряше думите за Адамовата плът и кръв, Едмънд тихо натисна дръжката на вратата, а преди господин Бобър да им разкаже, че Бялата вещица изобщо не е човешко същество, а всъщност е полудух, полувеликан, Едмънд излезе навън и внимателно затвори вратата след себе си.

Не трябва да си мислите, че Едмънд действително е искал брат му и сестрите му да бъдат превърнати в камък. Той просто искаше локум, искаше да бъде принц (а по-късно и крал), а и да си отмъсти на Питър за това, че го нарече отвратителен. А що се отнася до това, което Вещицата щеше да прави с другите, не искаше тя да бъде особено мила с тях. Във всеки случай не и да ги постави на едно ниво с него. Обаче си внуши, че тя няма да им направи нещо много лошо. „Защото, мислеше си той, всички тези хора, които злословят по неин адрес, са й неприятели и вероятно поне половината от казаното не е вярно. Във всеки случай тя беше много мила с мен, много по-мила, отколкото те. Предполагам, че именно тя е законната Кралица. Тя ще е по-добра от този ужасен Аслан.“ Поне такова бе оправданието, което си измисли. То обаче не беше много добро, защото дълбоко в себе си той всъщност знаеше, че Бялата вещица е зла и жестока.

Първото нещо, което осъзна, когато излезе навън и видя, че вали, бе, че е оставил палтото си в къщата на бобрите. Разбира се, вече нямаше никаква възможност да се върне и да си го вземе. Разбра също така, че дневната светлина почти е изчезнала, тъй като, когато седнаха да ядат, беше почти три часът, а зимните дни са къси. Той не бе предвидил това обстоятелство и трябваше да намери най-добрия изход от положението сам. Затова вдигна яката си и се затътри по замръзналия бент (за щастие не бе толкова хлъзгаво, откакто бе навалял снегът) към далечния бряг на реката.

Стана още по-лошо, когато стигна далечния бряг. С всеки миг ставаше все по-тъмно, снежинките кръжаха наоколо, така че едва виждаше на три крачки пред себе си. При това нямаше никакъв път. Той непрекъснато затъваше в дълбоки снежни преспи, плъзгаше се по замръзнали хълмове, препъваше се в паднали дървета, пързаляше се по стръмни брегове, като си жулеше глезените в камъните, докато се измокри, измръзна и се натърти целият. Тишината и самотата го накараха да се страхува. Всъщност аз наистина мисля, че той би се отказал от цялата тази работа, би се върнал и би си признал грешката, ако не си казваше: „Когато стана крал на Нарния, първото нещо, което ще направя, ще бъдат няколко прилични пътя.“ И естествено си представяше как ще бъде крал и всички други неща, които би направил. Това доста го ободри. Тъкмо бе намислил какъв дворец и колко коли ще има, как ще има собствено кино и къде ще минават главните железопътни линии, какви закони ще създаде срещу бобрите и бентовете и добавяше последните подробности в плана си за Питър, когато времето се промени. Отначало спря снегът. После излезе вятър и стана още по-студено. Накрая облаците изчезнаха и се появи луната. Беше пълнолуние и тя така блестеше върху снега, че стана светло почти като през деня. Единствено сенките смущаваха.

Той нямаше да намери пътя, ако не бе изгряла луната. Сега стигна до реката, обърна се и тръгна срещу течението й. Но малката долина, през която тя лъкатушеше, беше много стръмна, камениста и обрасла с храсти, така че той нямаше да може да се ориентира, ако беше тъмно. Измокри се целият, защото трябваше да се провира между клоните, от които върху гърба му падаше сняг. И всеки път, когато върху него се посипваше сняг, той все повече и повече си мислеше как мрази Питър, сякаш брат му беше виновен за всичко това.

Но най-после стигна до равно място, където долината се разширяваше. И тук, от другата страна на реката, в средата на малка равнина, между два хълма той видя къщата на Бялата вещица. Луната светеше по-ярко отвсякога. Къщата всъщност бе малък замък. Състоеше се сякаш само от кули — малки, с дълги заострени върхове, тънки като игли. Приличаха на огромни конусовидни шапки (каквито слагат на мързеливите деца в английските училища) или на шапки на вълшебници. Блестяха на лунната светлина и хвърляха странни сенки върху снега. Едмънд започна да се страхува от къщата.

Но вече беше твърде късно да помисли за връщане. Премина реката по леда и тръгна към кулите. Всичко наоколо бе замряло. Дори краката му не вдигаха никакъв шум по дълбокия пресен сняг. Той продължаваше да върви, като минаваше от ъгъл на ъгъл и от куличка на куличка, за да намери входа. Стигна чак до най-отдалечената част на къщата, докато го намери. Входът представляваше огромна арка и голямата желязна порта беше широко отворена.

Едмънд се промъкна до арката, надникна в двора и това, което видя, спря дъха му. Недалече от портата стоеше огромен лъв. На лунната светлина, той изглеждаше готов за скок. Едмънд застана в сянката на арката. Не знаеше дали е по-добре да продължи, или да се върне, а коленете му трепереха. Стоя там толкова дълго, че зъбите му, които вече тракаха от страх, щяха да затракат и от студ. Не знам колко време Едмънд стоя така, но на него му се строи, че минаха часове.

Най-после той започна да се чуди защо лъвът не помръдва. Сега Едмънд се осмели да пристъпи малко по-близо, като се стараеше да не излиза от сянката на арката. От позата на лъва той се досети, че не е възможно животното да го е гледало. „Ами ако си обърне главата!“, помисли си Едмънд. Всъщност лъвът се бе втренчил в малко джудже, което стоеше с гръб към него. „Аха — помисли си Едмънд, — когато той скочи върху джуджето, аз ще имам възможност да избягам.“ Но лъвът все така не помръдваше, не помръдваше и джуджето. И едва сега Едмънд си спомни какво говореха другите за Бялата вещица: че превръща същества в камък. Навярно това бе каменен лъв. Чак тогава забеляза, че гърбът и главата на лъва са покрити със сняг. Разбира се, това беше статуя! Нито едно животно няма да се остави да го покрие снегът. После много бавно Едмънд се осмели да доближи лъва. Сърцето му биеше до пръсване. Дори сега той едва се осмеляваше да го докосне, но все пак протегна ръка и го пипна. Усети студенината на камъка. Изплашила го беше една обикновена статуя!

Облекчението, което изпита, бе толкова силно, че въпреки студа топла вълна го обля от главата до петите. В същия миг го осени твърде неприятна мисъл: „Навярно това е големият лъв Аслан, за когото те говореха. Тя вече го е хванала и го е превърнала в камък. И така, това е краят на всичките им хубави планове на него! Пфу! Кой се страхува от Аслан?“

Едмънд наблюдава още малко каменния лъв и изведнъж му хрумна нещо глупаво и твърде детинско. Извади от джоба си парче молив, изрисува мустаци върху горната устна на лъва, а после очила на очите му. След това каза:

— Ха-ха-ха! Глупав стар Аслан! Харесва ли ти да бъдеш от камък? Ти се мислеше за велик, нали?

Но въпреки драсканиците каменният лъв изглеждаше все още толкова тъжен и благороден, с очи, взрени в лунната светлина, че Едмънд не се почувства горд от постъпката си.

Той се обърна и тръгна смело през двора. Когато стигна средата му, видя, че наоколо има безброй статуи. Бяха разпръснати като шахматни фигури. Имаше каменни сатири, вълци, мечки, лисици, рисове… Имаше красиви каменни фигури, които приличаха на жени, но всъщност бяха духове на дърветата. Видя грамадна фигура на кентавър, крилат кон и дълго гъвкаво създание, което според него напомняше дракон. Всички изглеждаха толкова странно — бяха като живи, но не помръдваха. Студената лунна светлина ги правеше зловещи. Точно в средата стоеше огромна фигура, наподобяваща човек, но с височината на дърво. Лицето бе свирепо, имаше рунтава брада и държеше грамадна тояга в дясната си ръка. Макар и да знаеше, че това е само един каменен великан, Едмънд потрепери, като мина край него.

Сега видя, че от една врата в далечния край на двора се процеждаше светлина. Приближи се и стигна до няколко каменни стъпала, които водеха нагоре към отворена врата. Едмънд се качи по тях. Пред прага лежеше огромен вълк.

— Всичко е наред, всичко е наред! — успокояваше се той. — Вълкът е от камък. Не може да ми направи нищо.

Едмънд вдигна крак, за да го прескочи.

В същото време огромното животно се изправи с настръхнала козина и изръмжа:

— Кой е там? Кой е там? Спри, страннико, и ми кажи кой си!

— С ваше разрешение, господине… — каза Едмънд толкова разтреперан, че едва можеше да говори. — Казвам се Едмънд и съм синът Адамов, когото Нейно величество срещна в гората онзи ден. Дойдох да й известя, че брат ми и сестрите ми сега са в Нарния, съвсем наблизо, в къщата на бобрите. Тя… тя искаше да ги види.

— Ще съобщя на Нейно величество — каза вълкът. — А в това време ти стой мирно на прага, ако държиш на живота си! — След което изчезна в къщата.

Едмънд стоеше и чакаше, пръстите го боляха от студа, а сърцето му силно биеше. След малко сивият вълк, Могрим, началникът на тайната полиция на Вещицата, се върна и го покани:

— Влизай! Влизай! Щастливецо, любимец на Кралицата, а може би не чак такъв щастливец!

Едмънд влезе, като много се стараеше да не настъпи вълка.

Озова се в дълъг мрачен хол с множество колони, който бе пълен със статуи, както и дворът. Най-близко до вратата стоеше малък фавън с тъжен израз на лицето и Едмънд се почуди дали това не е приятелят на Луси. Светеше една-единствена лампа и близо до нея седеше Бялата вещица.

— Аз дойдох, Ваше величество — каза Едмънд, като изтича нетърпеливо към нея.

— Как смееш да идваш сам? — проговори Кралицата със заплашителен глас. — Не ти ли поръчах да доведеш и другите със себе си?

— Извинете, Ваше величество — каза Едмънд, — направих всичко, каквото можах. Доведох ги съвсем наблизо. Те са в къщичката на бента нагоре по реката, при господин и госпожа Бобър.

По лицето на Вещицата бавно се изписа жестока усмивка.

— Само тези вести ли носиш? — попита тя.

— Не, Ваше величество — отвърна Едмънд и започна да й разказва всичко, което бе чул, преди да напусне къщата на бобрите.

— Какво? Аслан ли? — изкрещя Кралицата. — Аслан! Вярно ли е това? Ако разбера, че ме лъжеш…

— Но моля ви, аз само повтарям това, което казаха — заекна Едмънд.

Но Кралицата, която вече не му обръщаше внимание, плесна с ръце. Мигновено се появи същото джудже, което Едмънд бе видял с нея и първия път.

— Приготви шейната! — заповяда Вещицата. — Сложи хамута без звънчетата!