Клайв Стейпълс Луис
Лъвът, Вещицата и дрешникът (16)

Глава шестнадесета
Какво стана със статуите

— Какво необикновено място! — извика Луси. — Всички тези каменни животни… и хора! Прилича… прилича на музей.

— Ш-ш-т! — каза Сюзан. — Аслан прави нещо.

Той наистина правеше нещо. Бе скочил до каменния лъв и дъхаше в муцуната му. После, без да се бави нито миг, се разфуча, като че бе котка, която гони опашката си, и насочи дъха си към каменното джудже, което (както помните) стоеше на няколко крачки от лъва. След това се спусна към една висока каменна самодива, която стоеше до джуджето, бързо се обърна настрана да се справи с едно каменно зайче вдясно и скочи към два кентавъра. Но в този миг Луси извика:

— О, Сюзан! Погледни! Виж лъва!

Предполагам, че сте виждали някой да доближава запалена клечка кибрит до парче вестник. За миг като че нищо не става, после забелязвате как тънка ивица пламък пролазва по края на вестника. Така беше и сега. Секунда след като бе облъхнат от дъха на Аслан, каменният лъв изглеждаше съвсем същият. После тъничка златна ивица пропълзя по белия му мраморен гръб, разпростря се по-нашироко, както пламъкът близва отвсякъде къса хартия. Тогава, докато задната му част явно още беше каменна, лъвът разтърси грива и всички тежки каменни дипли се накъдриха в жива козина. Накрая отвори голямата си червена паст в удивителна прозявка. Постепенно и задните му крака се съживиха. Той повдигна единия крак и се почеса. После, като видя Аслан, тръгна с подскоци подире му и като подрипваше около него, скимтеше от радост и подскачаше, за да го близне по муцуната.

Естествено очите на децата се обърнаха да следват Лъва, но гледката бе чудесна и те скоро забравиха за него. Навсякъде около тях статуите оживяваха. Съживените същества тичаха след Аслан, танцуваха около него, докато почти го скриха от погледа на децата. Вместо мъртвешката белота дворът сега бе пламнал от цветове: от лъскавите кестеняви хълбоци на кентаврите, синкавите рога на еднорозите, ослепителното оперение на птиците, червеникавокафявите лисици, кучета и сатири, от жълтите чорапи и пурпурните качулки на джуджетата, от белите момичета — брези, момичетата — буки в свежопрозрачно зелено, момичетата — лиственици в толкова блестящозелено, че преминаваше почти в жълто. А вместо мъртвата тишина цялото място звънтеше от щастливо ръмжене, рев, скимтене, лай, писукане, гукане, цвилене, тропане, викане, песни и смях.

— О-ле-ле! — възкликна с променен глас Сюзан. — Виж! Дали е безопасен?

Луси погледна и видя, че Аслан беше съживил току-що с дъха си краката на каменния великан.

— Бъдете спокойни! — извика весело Аслан. — Щом съживя краката му, останалата част от тялото ще ги последва.

— Не точно това имах предвид — прошепна Сюзан на Луси. Но вече бе твърде късно да се направи нещо, та дори и Аслан да я бе чул. Промяната пълзеше нагоре по краката на великана. Той вече можеше да движи ходилата си. След миг свали тоягата от рамото си, разтърка очи и каза:

— Я гледай! Трябва да съм заспал. Виж ти! Къде е тази малка проклета Вещица, която тичаше по земята? Беше някъде в краката ми.

И когато всички започнаха да викат и обясняват какво всъщност се е случило, великанът сложи ръка на ухото си и ги накара да повторят казаното. Най-после разбра и се наведе, докато главата му стигна на височината на купа сено, и няколко пъти докосна шапката си в знак на благодарност към Аслан. Честното му грозновато лице сияеше. (Сега в Англия всякакъв вид великани са такава рядкост, а много от тях са добродушни, но мога да се обзаложа — никога не сте виждали великан със сияещо лице! Гледката наистина си струваше.)

— А сега, напред към къщата! — извика Аслан. — По-живо! Нагоре и надолу по стълбите и в стаята на Вещицата! Не оставяйте ъгълче непретърсено! Кой знае къде можете да намерите някой нещастен затворник!

Всички се втурнаха вътре. Няколко минути целият мрачен, страшен и мухлясал замък ехтеше от отварянето на прозорците и от гласовете на всички, които крещяха едновременно:

— Не забравяй подземията!

— Помогни да отворим тази врата!

— Тук има друга малка вита стълба.

— О, виж ти! Тук има едно нещастно кенгуру. Извикайте Аслан!

— Пфу, как смърди тук!

— Внимавайте за капани…

— Елате насам! Горе на стълбището има още много!

Но най-хубавото беше, когато Луси се появи тичешком по стълбите, като викаше:

— Аслан! Аслан! Намерих господин Тумнус, моля те, побързай!

Миг по-късно Луси и малкият фавън се държаха за ръце, въртяха се в кръг и танцуваха от радост. На човечето изобщо не му бе навредило, че е било статуя, и, разбира се, всичко, което Луси разказваше, му беше много интересно.

Най-после претърсването на крепостта свърши. Целият замък бе изпразнен, а през отворените врати и прозорци светлината и свежият въздух нахлуха във всички тъмни и злокобни места, които толкова се нуждаеха от тях. Цялата тълпа съживени статуи отново заля двора. И тогава някой (мисля, че беше Тумнус) попита:

— А как ще излезем оттук?

Аслан бе влязъл със скок, а портите все още бяха заключени.

— И с това ще се справим — успокои го Аслан и като се изправи на задните си лапи, изрева нагоре към великана:

— Ти там горе, как ти е името?

— Великанът Ръмбълбъфин, ако е угодно на Ваше благородие — отговори той, като пак докосна шапката си.

— Е, великане Ръмбълбъфин — отново се провикна Аслан, — нали ще ни изведеш оттук?

— Разбира се, Ваше благородие! За мен ще бъде удоволствие — отговори великанът. — Отдалечете се от портите, дребосъци.

После той закрачи към портата и „Трас — трас — трас“ — грамадната му тояга заработи. При първия удар портата заскърца, при втория изпука, а при третия потрепери. След това той се залови с кулите от двете й страни. За няколко минути, през които се чуваха трясък и сгромолясване, двете кули заедно с голяма част от стената край тях рухнаха с гръм и трясък на земята и се превърнаха в куп жалки отломъци. И когато прахът се разнесе, беше странно да стоиш в този мрачен каменен двор и да гледаш през дупката тревата, поклащащите се дървета и искрящите потоци в гората зад нея, а отвъд тях — небето.

— Да пукна, ако не съм целият в пот — избоботи великанът, като пъхтеше подобно на огромен локомотив. — Изгубил съм форма. Предполагам, че нито една от вас, млади дами, няма нещо като носна кърпичка?

— Аз имам — отвърна Луси и се повдигна на пръсти, като протягаше кърпичката си колкото се може по-високо.

— Благодаря, госпожичке! — учтиво рече великанът Ръмбълбъфин, като се наведе.

В следващия миг Луси се стресна, защото усети, че се намира във въздуха, между палеца и показалеца на великана. Но когато я приближи до лицето си, той изведнъж се сепна, след което внимателно я положи на земята, мърморейки:

— Господи! Взел съм малкото момиче. Прости ми, госпожичке. Помислих те за носната кърпичка.

— Не, не — засмя се Луси. — Ето я!

Този път той успя да я вземе, но за него кърпичката бе толкова голяма, колкото за теб да речем таблетката захарин. И когато Луси видя, че той започна тържествено да трие голямото си зачервено лице, каза:

— Страхувам се, че не върши много работа, господин Ръмбълбъфин!

— Напротив, напротив! — поблагодари великанът учтиво. — Никога не съм виждал по-хубава носна кърпичка. Толкова тънка, толкова удобна. Толкова… просто не знам как да я опиша.

— Какъв изискан великан! — обърна се Луси към господин Тумнус.

— О, да — отвърна фавънът. — Като всички от семейство Бъфин. То е едно от най-уважаваните великански семейства в Нарния. Може и да не са много умни (никога не съм срещал умен великан!), но са старо семейство. С традиции, нали разбираш! Ако той бе от другия вид, тя никога нямаше да го превърне в камък.

В този миг Аслан плесна с лапи и помоли за тишина.

— Все още не сме приключили работата си за днес — каза той. — И ако в края на краищата трябва окончателно да победим Вещицата, преди да е дошло време за лягане, трябва веднага да открием къде се води битката.

— И надявам се, да се присъединим, господине! — добави най-големият кентавър.

— Разбира се — каза Аслан. — А сега нека тези, които не могат да ни следват, имам предвид децата, джуджетата и всички малки животни, да възседнат другите, които могат, тоест, лъвовете, кентаврите, еднорозите, конете, великаните и орлите. Животните, които имат остро обоняние, да вървят отпред с нас, лъвовете, за да душат къде се води битката. По-живо! И се разпределете!

С голяма суетня и радостни възгласи всички се подредиха. Като че ли най-доволен от всички беше другият лъв, който продължи да тича насам-натам, като се правеше на много зает, а всъщност само гледаше да съобщи на всеки срещнат:

— Чухте ли какво каза? „С нас, лъвовете!“ Това значи той и аз. „С нас, лъвовете!“ Ето, това ми харесва у Аслан. Никак не важничи, нито е надменен. „С нас, лъвовете!“ Това означава той и аз.

И той продължи да го повтаря, докато Аслан не го натовари с три джуджета, една самодива, два заека и един таралеж. Това малко го успокои.

Когато всички бяха готови (едно голямо овчарско куче всъщност най-много помогна на Аслан да подреди животните), те потеглиха през дупката на оградата.

Най-напред вървяха лъвовете и кучетата, като душеха във всички посоки. Изведнъж едно голямо куче улови дирята и излая. След това не загубиха нито миг. Всички лъвове, кучета, вълци и други животни с ловджийски нюх се движеха с пълна скорост, навели носове до земята, а останалите препускаха на около петстотин метра зад тях и ги следваха колкото се може по-бързо. Вдигаха шум както при лов на лисици в Англия, дори повече, защото от време на време към кучешкия лай се добавяше и ревът на другия лъв, а понякога и далеч по-дълбокият и страшен рев на самия Аслан. Колкото по-лесно ставаше да се следва дирята, толкова по-бързо вървяха те. И тогава, точно като стигнаха до последния завой на тясната криволичеща долина, Луси чу над всички тези звуци да надделява друг, различен звук, който предизвика страшно усещане у нея. Това беше шум от викове и крясъци, от удар на метал в метал.

Излязоха от тясната долина и тя веднага разбра причината за шума. Питър и Едмънд заедно с цялата армия на Аслан се сражаваха отчаяно заедно с цяла тълпа ужасни същества, които бе видяла предишната нощ. Но сега, на дневна светлина изглеждаха още по-страшни и чудовищни, още по-безобразни. А и като че бяха много повече. Армията на Питър, разположена с гръб към нея, й изглеждаше съвсем малобройна. По цялото бойно поле имаше пръснати статуи — явно Вещицата бе използвала магическата си пръчка. Сражаваше се с Питър. И двамата се биеха така ожесточено, че Луси почти не различаваше какво става. Мяркаше се ту каменният нож, ту сабята на Питър. При това толкова бързо, сякаш имаше три ножа и три саби. Двамата бяха в средата. Бойната линия се простираше във всички посоки. Накъдето и да погледнеше Луси, ставаха страшни неща.

— Слезте от гърба ми, деца! — извика Аслан.

Двете момичета се спуснаха на земята. След това с рев, който разтърси цяла Нарния (от стълба с фенера на запад до бреговете на Източното море), грамадният звяр се хвърли върху Бялата вещица. Луси видя, че върху лицето й, обърнато за миг към него, се изписаха ужас и почуда. Лъва и Вещицата се затъркаляха по земята. След миг Вещицата остана да лежи неподвижна. Същевременно всички същества, които Аслан бе довел от къщата на Вещицата, се спуснаха като бесни срещу врага. В устрем се понесоха джуджетата с бойните си брадвички, озъбените кучета, великанът с тоягата си (под краката му загиваха смазани десетки врагове), безстрашните еднорози, кентаврите с конски копита, размахали саби.

И измъчената армия на Питър се оживи, новодошлите ревяха, враговете хленчеха и пищяха.

Гората ехтеше от грохота на атаката.