Клайв Стейпълс Луис
Лъвът, Вещицата и дрешникът (13)

Глава тринадесета
Тъмна магия от прастари времена

Сега трябва да се върнем при Едмънд.

След като го принудиха да ходи много повече и да измине много по-дълъг път, отколкото според него позволяваха човешките възможности, Вещицата най-после спря в тъмна долина, засенчена от борове и тисове. Едмънд просто се строполи. Не го интересуваше какво ще стане по-нататък. Искаше само да го оставят да си полежи. Беше прекалено уморен дори за да усети колко е гладен и жаден. Вещицата и джуджетата говореха тихо близо до него:

— Не — промълви джуджето, — сега няма смисъл, Кралице! Те сигурно вече са стигнали до Каменната маса.

— Може би вълкът ще подуши следите ни и ще донесе вести — предположи Вещицата.

— Няма да бъдат добри вести, ако той ги донесе — отговори джуджето.

— Четири трона в Каир Паравел… — замислено продума Вещицата. — Какво ще стане, ако бъдат заети само трите. Тогава предсказанието няма да се сбъдне.

— Нима това има някакво значение сега, когато той е тук? — попита джуджето. То не посмя дори и сега да спомене името на Аслан пред господарката си.

— Той може би няма да остане задълго. И тогава ще ми паднат и тримата в Каир!

— И все пак може би ще бъде по-добре — предложи джуджето — да задържим този тук (при тези думи ритна Едмънд) и да го използваме за откуп.

— Да — промълви Вещицата презрително, — та да го спасят!

— Тогава по-добре веднага да направим това, което трябва да направим.

— Иска ми се да го бяхме направили на самата Каменна маса — каза Вещицата. — Това е най-подходящото място. Тези неща и преди винаги са били правени там.

— Ще мине много време, докато Каменната маса отново може да бъде използвана според предназначението си — отвърна джуджето.

— Вярно! — съгласи се Вещицата и добави: — Тогава аз ще започна.

В този миг с ръмжене към тях стремително се втурна вълкът.

— Аз ги видях! Всички те са при Каменната маса с Него. Убиха моя капитан Могрим. Аз се бях скрил в гъсталака и видях всичко. Един от синовете на Адам го уби. Да бягаме! Да бягаме!

— Не — каза Вещицата, — няма нужда. Тръгвай веднага! Повикай всички мои хора да дойдат тук колкото се може по-бързо! Извикай всички великани, върколаци и духове на тези дървета, които са на наша страна! Извикай таласъмите, вампирите, човекоядците и минотаврите! Извикай страшилищата, знахарките, привиденията и народа на отровните гъби! Ние ще се бием. Какво? Нима не притежавам все още магическата си пръчка?! Нима техните редици няма да се превръщат в камък още докато настъпват? Потегляй веднага! А докато те няма, аз ще трябва да довърша нещо тук.

Голямото чудовище кимна с глава, обърна се и изчезна в галоп.

— Сега — каза тя — да видя какво ще правим, като нямаме маса. Най-добре би било да го опрем на някое дърво.

Едмънд усети, че грубо го изправят на крака. След това джуджето го постави с гръб към едно дърво и здраво го завърза. Видя, че Вещицата сваля мантията си. Голите й рамене бяха ослепително бели. Само тях забеляза, а иначе не различаваше нищо в тъмната долина под дърветата.

— Приготви жертвата! — изкомандва Вещицата.

Джуджето разкопча яката на Едмънд и подгъна ризата около врата му. След това го хвана за косата и дръпна главата му назад, така че да си повдигне брадата. Едмънд чу странен звук. Първоначално не можа да разбере какво е това. Беше звукът на точенето на нож.

В същия миг той чу гръмки викове от всички посоки — тропане на копита, шум от крила, писъка на Вещицата. Настъпи пълна бъркотия. След това усети, че някой го развърза. Почувства, че силни ръце го прегръщат, и чу мили гласове, които казваха:

— Нека си полегне!

— Дайте му малко вино!

— Пийни това!

— Успокой се!

— Само след минутка ще ти стане добре.

После чу гласове, които не се обръщаха към него, а разговаряха помежду си:

— Къде е Вещицата?

— Мислех, че ти си я хванал.

— Не съм я виждал от мига, когато избих ножа от ръката й… Последвах джуджето. Да не искаш да кажеш, че е избягала?

— Човек не може да мисли едновременно за всичко… А това какво е? О, жалко, просто някакъв стар пън.

В този миг Едмънд напълно изгуби съзнание.

След малко всички: кентаврите и еднорозите, елените и птиците (това, разбира се, бе спасителната група на Аслан) тръгнаха обратно към Каменната маса, като носеха и Едмънд. Но ако можеха да видят какво се случи в тази долина, след като се отдалечиха, щяха да бъдат много изненадани.

Цареше тишина и след малко луната изгря. Ако бяхте там, щяхте да забележите как лунните лъчи осветяват стар пън и неголям речен камък. Но след кратко наблюдение щяхте да си помислите, че има нещо необикновено и в пъна, и в камъка. Следващата ви мисъл щеше да бъде, че пънът всъщност не само ви е приличал на дебел човечец, приклекнал към земята. Ако наблюдавахте достатъчно дълго, щяхте да видите как пънът отива към камъка, а камъкът сяда и започва да разговаря с пъна. Това всъщност бяха вещицата и джуджето. Защото част от нейната магия бе, че можеше да придава друг външен вид на нещата, и в мига, в който избиха ножа от ръката й, тя хладнокръвно направи точно това. Бе успяла да спаси и пръчката си.

Когато на другата сутрин децата се събудиха (бяха спали върху купища възглавници в палатката), първото нещо, което чуха от госпожа Бобър, бе, че брат им е избавен, донесен в лагера късно снощи, а в момента е с Аслан. Щом закусиха, всички излязоха навън и там видяха Аслан и Едмънд да вървят заедно през росната трева, встрани от останалата свита. Няма нужда да ви казвам (тъй като никой не чу) какво говореше Аслан, но Едмънд никога не забрави този разговор. Когато децата се приближиха, Аслан се обърна и ги посрещна:

— Ето вашия брат — каза той — и… не е нужно да му говорите за това, което е било.

Едмънд се здрависа с всеки, като казваше: „Извинявай“, а те му отговаряха: „Няма защо.“ И на всекиго се искаше да каже нещо, от което да стане ясно, че отново са приятели — нещо обикновено и естествено, но, разбира се, не му хрумна нищо подходящо. Преди да успеят да се почувстват неловко, един леопард се приближи до Аслан и рече:

— Господарю, дошъл е пратеник от вражеския лагер, който моли да го приемете.

— Нека се приближи! — повели Аслан.

Леопардът се отдалечи и скоро се върна заедно с джуджето на Вещицата.

— Каква е твоята вест, сине на Земята? — попита Аслан.

— Кралицата на Нарния и Императрица на Уединените острови има нужда от сигурна охрана, за да дойде да разговаря с вас — каза джуджето. — По въпрос, който е от полза и за вас, и за нея.

— Хм, Кралица на Нарния! — отбеляза господин Бобър. — Каква наглост…

— Спокойно, Бобър! — продума Аслан. — Скоро всички имена ще бъдат върнати на истинските им притежатели. Кажи на господарката си, сине на Земята, че ще й дам сигурна охрана само при условие че тя остави магическата си пръчка там, при големия дъб.

Това беше прието и двата леопарда тръгнаха с джуджето, за да се погрижат условието да бъде изпълнено, както трябва.

— Ами ако тя превърне леопардите в камък? — прошепна Луси на Питър.

Мисля, че същото предположение бе хрумнало и на самите леопарди. Във всеки случай, когато се отдалечаваха, козината им настръхна и вирнаха опашките си като котки при среща с непознато куче.

— Всичко ще е наред — прошепна Питър в отговор. — Той нямаше да ги изпрати, ако беше другояче.

След няколко минути самата Вещица се появи на хълма, появи се и се изправи пред Аслан. Трите деца, които не я бяха срещали досега, усетиха как при вида на нейното лице по гърба им полазиха тръпки, а от страната на животните се чу глухо ръмжене. Макар че слънцето светеше силно, на всички неочаквано им стана студено. Единствените, които не се чувстваха неловко, бяха Аслан и Вещицата. Беше много страшно да наблюдаваш тези две лица — златното и мъртвешко бялото — толкова близо едно до друго. Обаче Вещицата не гледаше Аслан право в очите (госпожа Бобър специално забеляза това).

— Аслан, в тоя лагер има предател — каза Вещицата.

Естествено, всички присъстващи разбраха, че става дума за Едмънд. Но Едмънд беше надживял себелюбието си след всичко, което му се бе случило, а особено след сутрешния разговор. Той просто продължи да гледа Аслан. Сякаш думите на Вещицата не го интересуваха.

— Е — започна Аслан, — постъпката му не засягаше теб.

— Забравил ли си за Тъмната магия? — попита Вещицата.

— Да речем, че съм я забравил — отговори мрачно Аслан. — Разкажи ни за тази тъмна магия!

— Да разказвам на теб? — иронично каза Вещицата. — Да ти разказвам за това, което е написано на ей тази Каменна маса, която стои до нас? Да ти разказвам какво е написано с букви, врязани така дълбоко, както е дълго едно копие, върху кремъка на Тайния хълм? Да ти разказвам какво е гравирано върху скиптъра на презморския Император? Ти знаеш повече за магията, която Императорът направи на Нарния още в самото начало. Знаеш, че всеки предател ми принадлежи като моя законна жертва и че за всяко предателство имам право да убивам.

— О-о-о! — възкликна господин Бобър. — Ето как си започнала да си въобразяваш, че си Кралица. Защото си била палачът на Императора. Разбирам.

— Спокойно, Бобър! — отсече Аслан и глухо изръмжа.

— И така — продължи Вещицата — това човешко същество е мое. То ще ми плати с живота си. Кръвта му е моя собственост.

— Ела и я вземи тогава! — обади се бикът с човешка глава и силно измуча.

— Глупак! — кресна Вещицата с жестока усмивка, която приличаше повече на озъбване. — Нима мислиш, че твоят господар може да отнеме правото ми на сила? Той много добре знае Тъмната магия. Знае, че ако не получа кръв, както гласи законът, цяла Нарния ще се преобърне и ще загине в огън и вода.

— Да, самата истина е! — потвърди Аслан. — Не го отричам.

— О, Аслан! — прошепна Сюзан в ухото на Лъва. — Не можем ли… Искам да кажа, ти няма… нали? Не можем ли да направим нещо за Тъмната магия? Няма ли нещо, с което можеш да й се противопоставиш?

— Да се противопоставя на магията на Императора ли? — каза Аслан, като се обърна към нея и сякаш се намръщи.

И никой повече не му предложи такова нещо.

Едмънд стоеше от другата страна на Аслан и през цялото време го гледаше право в очите. Усети буца в гърлото си и се почуди дали не трябва да каже нещо, но след миг разбра, че от него се очаква единствено да чака и да прави това, което му поръчат.

— Оттеглете се всички! — нареди Аслан. — Ще говоря с Вещицата насаме!

Всички се подчиниха. Беше ужасно да чакат и да се чудят. Докато Лъва и Вещицата говореха с тихи гласове, Луси възкликна:

— О, Едмънд! — И започна да плаче.

Питър стоеше с гръб към другите и гледаше към далечното море. Бобрите не помръдваха, хванали се за лапи и с наведени глави. Кентаврите потропваха неспокойно с копита. Накрая всички така се умълчаха, че можеше да се чуят и най-леките звуци: жуженето на една пчела, която прелетя над тях, песента на птиците в гората, дори как листата шумоляха от вятъра. А разговорът между Лъва и Вещицата все още продължаваше:

— Можете всички да дойдете! — каза той. — Уредих въпроса. Тя се отказа от претенциите за кръвта на брат ви.

По целия хълм се понесе някакъв шум, като че до този миг всички бяха затаили дъх и сега отново дишаха спокойно. След това започнаха тихо да разговарят.

Вещицата тъкмо се бе запътила да си тръгва със злорад израз на лицето, но се обърна и рече:

— Как обаче ще бъда сигурна, че ще изпълниш обещанието си?

Аслан изрева, като се понадигна от трона. Огромната му паст се отваряше все по-широко, ревът ставаше все по-силен. Вещицата зяпна, за миг го загледа втренчено, хвана си полите и хукна да спасява живота си.