Анет Бродрик
Трудна мисия

Пролог

Зийк крачеше по един от безбройните коридори в лабиринта на централата. През годините, откакто работеше за Управлението, рядко бе идвал тук, затова сега следваше направена на ръка карта.

Беше действащ агент, работещ на прикритие, тъй като точно това искаше. Харесваше му да действа самостоятелно, да взема решения и да проверява възможните следи и версии. Ненавиждаше работата зад бюро. А сега се чудеше защо ли го викат.

Намери кабинета, който търсеше, и почука на вратата, преди да отвори. Жената зад бюрото вдигна поглед и се усмихна.

— Господин Даниълс?

— Да.

— Влезте, моля. Господин Карпентър ви очаква.

Зийк кимна, отвори вътрешната врата и се озова в приятен кабинет. Макар никога досега да не бе влизал в него, той познаваше човека зад бюрото, който говореше по телефона. Франк Карпентър беше негов началник повече от десет години. Обикновено когато се срещаха, Франк беше облечен като турист и идваше при него, независимо в коя част на света се намираше. Сега за първи път виждаше шефа си с костюм и вратовръзка.

Франк му посочи един стол и Зийк седна. Винаги се чувстваше неудобно в подобни кабинети и това бе основната причина, поради която бе отказвал всички повишения, предполагащи работа в централата, предлагани му до момента. Имаше неприятното усещане, че отново го готвят за някакъв пост.

Франк остави слушалката, стана и заобиколи бюрото с протегната ръка.

— Радвам се да те видя, Зийк. В сравнение с последния път, когато се срещнахме, изглеждаш дяволски добре.

— Нищо чудно. Когато се видяхме миналия път, току-що бяха извадили няколко куршума от мои жизненоважни органи.

— Бях загрижен за теб — призна шефът му. — Има ли усложнения след операцията?

— Не, като изключим коляното, което ми дава точни метеорологични прогнози.

— Радвам се да го чуя. — Франк се върна зад бюрото. — Трудно ли ти беше да ме намериш?

Зийк се засмя.

— Помолих на главния вход да ми начертаят карта… Освен това пусках трохи след себе си, за да намеря обратния път!

Франк го огледа внимателно.

— Наистина изглеждаш много добре. Може би си поотслабнал, ала резултатите от последния ти медицински преглед са като на мъж, двайсет години по-млад от теб.

Зийк повдигна въпросително вежда.

— Нима нямаш друга работа, а се занимаваш с резултати от медицински прегледи?

— Всъщност напоследък сме доста натоварени…

— Защо тогава е това внимание към физическото ми състояние? Да не си решил да ме сложиш зад някое бюро?

— Напротив, получих много спешно искане да те отстъпя на друга правителствена организация…

Зийк изгледа изненадан началника си.

— Не зная доколко си в течение на новините от нашето полукълбо — продължи Франк, — обаче тук бе започната нова война с… трафикантите на наркотици.

Зийк се облегна назад и опъна дългите си крака.

— Трябва да съм бил на луната, за да не чуя.

— Дирекцията за борба с наркотиците удвои, почти утрои, хората си по границата Тексас-Мексико, за да спре потока от наркотици към Щатите. Но не постигнаха нищо. Само създадоха нови и повече проблеми.

— Като например?

— Имат големи опасения, че някои от агентите са намерили съществен източник за допълване на доходите си и си затварят очите, когато пристига поредната голяма пратка от мексиканските картели…

— Но не могат да го докажат, нали?

— Да. Извършват се множество арести от Браунсвил до Ел Пасо, но се хващат все дребни риби. Най-лошото е, че въпреки всички усилия, досега не са успели да намерят каквито и да било улики срещу Лоренцо Де ла Гарца…

— Де ла Гарца ли? Кой е той?

— Богат бизнесмен. Живее близо до Монтерей и е собственик на няколко фабрики. Изкупува всякакви суровини — от вълна и руди до дървен материал, преработва ги в стоки и ги изнася.

— Звучи напълно законно.

— Така изглежда. Ала преди две години Дирекцията за борба с наркотиците получи анонимно сведение, че Де ла Гарца използва един от главните си канали за внос на стоки, за да пренася наркотици. Тъй като те проверяват всяка получена информация, от Дирекцията започнаха внезапни проверки на негови пратки, които минават през митницата. Два пъти бяха открити следи от наркотици, но нямаше достатъчно доказателства, за да бъдат извършени арести. Тогава решиха да внедрят няколко агенти сред хората на Де ла Гарца. Но досега не са събрали улики, че организацията му е свързана с трафика на наркотици. Въпреки това дейността му непрекъснато се разширява.

— Е, и?

— Дирекцията за борба с наркотиците се опасява, че Де ла Гарца е подкупил агентите им. Затова се обърнаха към мен с молба да внедрим в организацията му някого, когото техните хора не познават. И се сетих за теб.

— Искаш да се включа като таен агент в операция за залавяне на наркотици?!

— Да.

— И за кой ще се представям?

— За самия себе си, с някои малки промени в трудовата биография. Предлагаме да се представяш като наемник, отегчен от бездействие, който предлага услугите си. Дочухме, че напоследък Де ла Гарца имал проблеми с охраната. Човек с твоите умения ще му бъде от полза. Веднъж влязъл в неговата организация, ще можеш да получиш достъп до документите му и да разбереш кои агенти са подкупени. Ще бъдеш нещо като шпионин, който шпионира шпионите. Управлението за борба с наркотиците иска да пипнем кой дава информация на Де ла Гарца за нашите акции по границата. А ако успееш да намериш и достатъчно улики срещу самия него, ще бъде идеално.

Зийк поклати глава.

— Не искат много, нали?

— Помолиха да им предоставим най-добрия си агент и им препоръчах теб. — Франк сви рамене. — Разбира се, Де ла Гарца ще те провери. Той е умен, иначе нямаше да е това, което е. Възнамеряваме да запознаем когото трябва с някои от подвизите ти, да използваме прякора ти и още нещо от този род. Мисля, че няма да имаш проблеми с постъпването на работа при него.

— И какъв е прякорът ми? — Зийк погледна предпазливо шефа си.

— Мислех, че го знаеш. — Франк се усмихна. — Преди няколко години противниците ти те нарекоха Потисника.

— Потисникът ли? И защо?

— Кой знае? — Шефът му поклати глава. — Интересното е, че всички разбират веднага за кого става дума.

— Шегуваш се!

— Никак.

Зийк подръпна ухото си.

— Не мисля, че потискам хората около мен…

— Така ли? Някои смятат, че можеш да четеш мислите им и знаеш кога лъжат или укриват нещо. За тях тази твоя способност е направо потискаща. Но няма нужда Де ла Гарца да научава прякора ти.

— Добре, нека изясним нещата. Отивам при нашия човек и му предлагам услугите си. И ако той ме наеме, трябва да открия кои агенти е успял да подкупи и така, между другото, да събера достатъчно улики против него. Смяташ ли, че ще допусне някой непознат да научи тайните му?

— Предполагам, че няма да има друг избор, след като веднъж ти се окажеш там.

— Предполагам нямаш представа как точно да изпълня задачата.

— Донякъде имам. — Франк се усмихна. — Вече поисках да ми предоставят досиетата на техните агенти, за да добиеш представа за тях. — Потупа няколко папки на бюрото си. — А се сетих и как да използваме миналото ти за ролята, която съм намислил за теб…

— Слушам те.

— Ще огласим, че сме се разделили с взаимна неприязън. Като човек на късмета с голям опит в разузнаването можеш да решиш, че способностите ти са нужни в определени среди.

— Винаги е приятно да чуеш подобно нещо — провлече Зийк.

— Друга причина, поради която е за предпочитане да бъдеш нает точно ти, е фактът, че си роден в Южен Тексас. — Шефът му отвори някаква папка. — Говориш свободно и двата езика. Познаваш областта. Доколкото ми е известно, като ученик си обичал да обикаляш планините с палатка и да ловиш риба, като си стигал чак до Мексико.

— Да. Имах много добър приятел. Семейството му беше оттам.

— Карлос Сантяго… Наричал си го Чарли.

Зийк погледна папката пред Франк.

— Доста добре си ме проучил. Предполагам, че знаеш и името на момичето, което ми отне девствеността.

Шефът му вдигна поглед от документите и се засмя.

— Мисля, че мога да направя някои предположения по въпроса…

Зийк вдигна очи към тавана.

— Няма значение. Наистина съм роден в южната част на долината Рио Гранде. Вероятно това ми дава известно предимство.

— Точно така. Съвсем логично би било да се върнеш там, откъдето си дошъл. И е напълно естествено човек с твоите способности да се обърне към Де ла Гарца.

— Ако е толкова умен, колкото казваш, не виждам защо ще предлага работа на някого, който е работил за американското правителство през по-голямата част от съзнателния си живот.

— Като поукрасим досието ти, прибавим няколко съмнителни подвизи и ти лепнем някое и друго обвинение, той ще е съвсем наясно защо си напуснал и защо не си особено лоялен към нас. От негова гледна точка ще е добре да има край себе си такъв човек.

Зийк стана, кимна и се пресегна към купчината папки.

— Добре. Приемам да изпълня мисията — каза той.

Първа глава

Зийк стоеше нехайно облегнат на стената в залата на международното летище на Мексико Сити с ръце в джобовете и наблюдаваше върволицата от хора.

Без да обръща внимание на преценяващите погледи, които му хвърляха някои от жените, минаващи край него, погледът и мислите му бяха насочени към пътниците, пристигнали преди малко от Мадрид.

Знаеше, че ще разпознае Анджела Де ла Гарца, въпреки че досега никога не я беше виждал. В течение на седмиците, откакто работеше за чичо й, Зийк бе влизал неведнъж в кабинета на Лоренцо, където беше виждал нейни снимки. Усмихнатото й лице го бе гледало от различни снимки, правени в продължение на две десетилетия.

Затова нямаше да има никакви проблеми да разпознае жената, която дойде да вземе от Мексико Сити и да отведе в Монтерей с частния самолет на чичо й.

Според Лоренцо племенницата му имала приятен характер. Била твърде малка, когато починали родителите й, за да ги помни, и израснала с мисълта, че Лоренцо е неин баща. Сега той признаваше, че изглежда я е глезил повечко в стремежа си тя да не чувства загубата на родителите си. По времето, когато я настанил в частно училище, Анджела вече била доста своенравна и независима.

Монахините, поели обучението й, били поразени от липсата на каквито и да било обноски у нея. Непрекъснато я викали в Дирекцията за това, че говори в час, че се смее, вместо да учи или че не е направила домашното си.

След постъпването в гимназията, действията й ставали все по-често повод за порицания. Накрая Лоренцо решил да я изпрати в семейството на майка й, живеещо в Испания, като се надявал, че там ще я научат на изискани обноски, които би трябвало да се очакват от една възпитана както трябва млада дама.

Сега Лоренцо бе сигурен, че е взел правилно решение. Неговата красива племенница с блестящи очи бе станала сърдечна, жизнерадостна млада жена с изключителен чар. Посещаваше я често в Мадрид. Сега тя вече беше завършила образованието си и, за негова изненада и удоволствие, работеше като учителка в начално училище. Лоренцо обичаше да говори за нея винаги, когато забележеше, че Зийк гледа снимките й.

Постепенно Зийк започна да мисли постоянно за младото момиче. Най-новата снимка, направена на Анджела през пролетта, непрекъснато се явяваше в съзнанието на Зийк, когато затвореше вечер очи. На нея госпожицата бе застанала пред огромна канара край водопад. Очите й бяха с цвета на пролетната трева, а косата й приличаше на поток от златисти вълни с кичури в медно и сребристо. Тя гледаше усмихната в обектива и лицето й излъчваше обич към човека, направил снимката. Именно това изражение навестяваше нощем сънищата му и в тях Анджела гледаше НЕГО точно по този начин.

Никога преди не бе реагирал така при вида, на която и да е жена, да не говорим за снимка. Привличаха го интелигентните и уверени в себе си жени, които се чувстваха спокойни с мъжа до тях и не изпитваха нужда от друга връзка.

Обикновено прекарваше времето между различните задачи с някоя жена, чието присъствие му беше приятно. Неговите приятелки разбираха, че отношенията им не са обвързващи.

За него да мечтае за племенницата на човека, когото се надяваше да съсипе, бе връх на глупостта. Но това не беше проблем до мига, в който Лоренцо съобщи, че въпреки усилията му да я разубеди, Анджела пристига на гости…

Зийк разбра веднага, че трябва да потисне всичките си мисли за нея. Оставаше му надеждата, че Анджи, както я наричаше чичо й, няма да остане дълго.

И Лоренцо бе на същото мнение по отношение на последното. Сега моментът не беше подходящ в имението да гостува член на фамилията. Не и след неприятностите напоследък.

Нарастващото напрежение около Де ла Гарца и неговата дейност улесниха в голяма степен наемането на Зийк. Той постъпи на работа със задачата да подсили сигурността в имението и да служи като личен телохранител на Лоренцо. Фактът, че през последните няколко години бе живял в Европа и няма никакви връзки в областта, караше Лоренцо да му вярва повече, отколкото дори на хората, които работеха за него от доста време.

Де ла Гарца разбираше, че има силен противник, който се стреми да съсипе него и дейността му. Но нямаше представа кой е.

За времето, през което работи за него, Зийк успя да разкрие двама от агентите на Управлението за борба с наркотиците. Не знаеше обаче кой от тях е подкупен. За да разбере, му бе необходим достъп до документите в кабинета на Лоренцо. Де ла Гарца обаче ги пазеше ревностно. Никога не допускаше някого вътре в свое отсъствие и винаги заключваше, когато излизаше. И макар заключените стаи да не представляваха проблем за Зийк, нуждаеше се от достатъчно време, за да влезе и разгледа документите, без да бъде забелязан…

Той прехвърли тежестта на другия си крак и опря стъпало в стената, продължавайки да гледа пристигащите пътници.

Веднага, щом забеляза Анджела, Зийк се изправи в пълен ръст. Беше по-дребна, отколкото предполагаше. Самият той не бе особено висок, ала подозираше, че тя едва достига брадичката му. Освен това бе облечена по-обикновено, отколкото очакваше. Носеше бледозелен костюм, а косата й бе прибрана на кок по начин, по който не го бе правила на нито една снимка. При повечето жени прическата би изглеждала твърде строга. При Анджи обаче тя подчертаваше овалната форма на лицето и кадифената гладкост на кожата й.

Зийк тръгна с отмерени крачки към жената, която дойде да посрещне, прикрил чувствата си зад маска на равнодушие…

 

 

Анджи имаше усещането, че терминалът на полетите се люлее като презокеански лайнер по време на буря. Но тъй като всички останали изглеждаха незасегнати от необяснимото явление, реши, че това се дължи на умората от полета. Надяваше се след малко радостта от срещата с нейния чичо да й даде нови сили, за да издържи остатъка от следобеда.

Не си бе идвала вкъщи повече от десет години. Сега — въпреки постоянните предложения на Тио да изчака по-подходящ момент за гостуване — тя настоя да пристигне и заяви, че не може да чака повече. Дали той ще й прости, че прояви такова упорство? Дали ще реши, че е останала същото недисциплинирано момиче, което бе изпратил в Испания преди толкова години?

Надяваше се да успее бързо да го убеди, че причината за нейната настойчивост е обичта й към него и към родния дом.

Докато приключи с митническите формалности, Анджи успя да овладее чувствата си. Беше готова да застане лице в лице с чичо си и…

Вниманието й привлече висок широкоплещест мъж, който идваше към нея. Вървеше с ленива походка, която подчертаваше мъжествеността на тялото му. Забеляза плавните движения на стегнатите мускули на бедрата, очертаващи се под плътно прилепналите джинси. По него нямаше нито един излишен грам.

Анджи вдигна очи към упоритата му брадичка, към устните, които не се усмихваха, и носа, вероятно чупен, и то — неведнъж. Когато погледът й се спря на очите му, й се стори, че я пронизва мълния. Мъжът я беше наблюдавал, докато тя мислено оценяваше физическите му достойнства!

Смутена, Анджи сведе поглед.

— Госпожица Де ла Гарца?

Само едно нещо може да бъде по-смущаващо от това някой непознат да забележи, че го наблюдавате — да се обърне към вас по име. Дълбокият му глас отекна в нея и тя усети как се изчервява. Потрепери, объркана от необяснимата си реакция към един напълно непознат мъж.

— Да? — Спря пред него и си наложи да посрещне погледа му, без да издаде вихъра от чувства, предизвикан от него.

— Казвам се Зийк Даниълс. Работя за Лоренцо Де ла Гарца. Изпрати ме да ви посрещна, тъй като нямаше възможност да дойде лично.

— Искате да кажете, че чичо не е тук? — Тя огледа пълната зала, изведнъж почувствала се като изгубено дете, непотърсено от родителите си.

— Точно така. — Погледна край нея към носача, който буташе количката с багаж. — Всичко това ваше ли е?

Анджи настръхна.

— Да. Има ли значение с колко багаж пътувам?

— Разбира се, че не. — Той сви рамене, после я подхвана за лакътя. — Ще вземем такси до частното летище, където е самолетът на чичо ви.

Думите му я хвърлиха в смут. Беше се надявала чичо й Тио да се съгласи тя да прекара нощта в Мексико Сити, за да си почине, преди да продължи пътуването.

Погледна през прозорците на залата към тъмните буреносни облаци, които бързо закриваха небето.

— Задава се буря. Предполагам, че не възнамерявате да летим в такова време.

Той я пусна и постави ръце на хълбоците си.

— Вижте какво, госпожице, опитвам се да свърша това, което ми е наредено. Ясно ли е? Аз също не съм очарован от перспективата да летим при подобни метеорологични условия, но няма да ми е за първи път и едва ли — за последен.

Анджи прехапа долната си устна и се огледа. Бе непоносимо уморена, толкова уморена, та й се струваше, че може да спи цял месец! Почти не хапна по време на полета и сега беше гладна. Освен това отсъствието на чичо й я нарани. Знаеше, че не е особено доволен от нея, ала бе дълбоко огорчена от факта, че той е изпратил един от служителите си да я прибере, като че ли е някаква нежелана пратка…

Обърна се и тръгна през залата. Зийк я настигна и отново я хвана за ръката — навреме, за да я дръпне встрани от една количка с багаж. Анджи сякаш не забелязваше нищо.

— Вижте, разбирам, че се страхувате да летите в малък самолет при лошо време. Сигурен съм, че Лоренцо ще ви разбере и няма да има нищо против да останем тук тази нощ. Ще отидем в някой хотел, ще се настаним и ще вечеряме рано. Харесва ли ви идеята?

Тя отново се почувства замаяна и се препъна. Разтревожен, Зийк я прихвана през талията. Беше съвсем пребледняла.

— Не постъпвай така с мен, Принцесо, не припадай! — прошепна едва чуто той.

Поведе я към най-близкия изход и когато се озоваха отвън, махна на първото минаващо такси. Докато шофьорът и носачът се оправиха с багажа, Зийк я настани на задната седалка. Анджи отпусна глава на облегалката и притвори очи с въздишка. Той даде на шофьора името на един от най-луксозните хотели в града и седна до нея. Тя отвори очи.

— Съжалявам. Не съм свикнала да пътувам.

— Не се притеснявайте… Може да се случи на всеки. Трябваше сам да се сетя и да уредя да останем тук тази вечер.

Какво ставаше с него? Нали възнамеряваше да издигне защитна стена между тях? Но в мига, в който я видя толкова бледа и безпомощна, забрави твърдите си намерения да стои далече от нея.

Настъпи тишина, която Анджи наруши първа:

— Казахте, че името ви е Зийк, нали?

— Точно така.

Тя още не бе вдигнала глава от облегалката. Очите й бяха подпухнали и изглеждаше така, като че ли току-що се е събудила. Сочните й устни привлякоха погледа му и накараха тялото му да реагира мигновено. Стисна зъби и извърна поглед, като си напомни, че се намира тук служебно, а тази жена е забранен плод за него.

Тялото му обаче го предаде и той започна да се чувства все по-неудобно в тесните джинси.

— В Мексико ли сте роден?

Зийк се размърда неспокойно.

— Не, в Южен Тексас — отвърна, без да я погледне.

— О, това обяснява факта, че говорите испански като местен човек. — Той не отговори и тя продължи: — Отдавна ли работите при чичо?

— От няколко седмици.

— Като пилот ли ви е наел?

Можеше и така да се каже, тъй като в молбата за постъпване на работа бе споменал и уменията си да пилотира самолет.

— Между другото — отвърна.

— Нямам търпение да се върна в имението. Понякога сънувах, че вече съм тук. После се събуждах и разбирах, че все още съм в Испания… Никога не съм предполагала, че е възможно човек да изпитва такава силна носталгия по дома.

В момента, в който спряха пред хотела, небето сякаш се продъни и над града заваля проливен дъжд. Портиерът изтича към колата с огромен чадър. Зийк слезе пръв и предложи ръка на Анджи. Веднага, когато учтивостта му позволи, той се отдръпна от нея, уж да провери какво става с багажа й, ала всъщност за да подложи разгорещеното си тяло на отрезвяващото въздействие на хладния дъжд.

Когато той влезе в хотела, Анджела вече стоеше до рецепцията. Обърна се и го погледна разтревожена.

— Нямат никакви свободни места. В града се провеждат два конгреса и всички стаи са заети. — Внезапно зениците й се разшириха. — О, Зийк, съвсем сте мокър!

Действително дрехите бяха прилепнали към тялото му. Той отлепи мрачно памучната риза от гърдите си, приглади назад кичур коса, паднал на лицето му, и погледна многозначително администратора. После извади портфейла си, взе банкнота с голяма стойност и я притисна с длан към плота. Плъзна бавно ръка така, че банкнотата да се подава между палеца и показалеца му.

— Както виждате — рече той и погледна с примирение дрехите си, — имаме голяма нужда от място за нощувка. Бихте ли проверили още веднъж дали нямате НЕЩО свободно?

Не остана изненадан, когато няколко минути по-късно администраторът каза, че открил един апартамент, чиято резервация била отказана. Преди малко я бил пропуснал поради недоглеждане…

Докато се качваха с асансьора към апартамента, Зийк мислеше, че трябва да купи някакви дрехи, тъй като не бе взел никакъв багаж със себе си. Пиколото отвори вратата и се отдръпна встрани. Зийк последва Анджела във всекидневната. През отворена двойна врата се виждаше спалнята.

— Изглежда — обърна се той към пиколото — администраторът не е разбрал, че искаме два апартамента.

— Да, сър — кимна пиколото. — Но имате късмет, че поне този апартамент не беше зает. Диванът може да се ползва като второ легло. Съжалявам, но не сме в състояние да направим нищо повече.

— Ако предпочитате спалнята, аз ще спя тук — рече тихо тя.

— Не ставайте смешна. Разбира се, че ще се настаните в спалнята!

— Има още една баня — каза им пиколото и след като внесе багажа, напусна апартамента.

Зийк се обърна към Анджи.

— Съжалявам, госпожице Де ла Гарца… — започна объркан.

— Моля ви, грешката не е ваша. И Де ла Гарца звучи прекалено официално. Приятелите ме наричат Анджи. — Тя се усмихна. — Надявам се да станем приятели, Зийк.

Той се почувства безпомощен да направи каквото и да е при създалите се обстоятелства.

— Не мислиш ли, че трябва да свалиш тези дрехи и да се преоблечеш? — попита Анджи след малко.

— Страхотна идея! — изръмжа Зийк. — Дано откриеш в куфарите си нещо подходящо за мен, защото не взех никакъв багаж.

— Разбира се — кимна тя. — Стига да нямаш нищо против да си облечен неофициално.

— Не ставай смешна! Не бих могъл да се намъкна в твоя дреха.

— Една приятелка ми подари за рождения ден хавлиен халат с „универсален размер“, както се изрази тя. Донесох го, за да го подаря на чичо Тио, тъй като буквално се губех в него.

Не му се искаше да ходи по магазини с мокри дрехи и мисълта да облече нещо сухо ставаше все по-привлекателна за него. Анджи влезе в спалнята и зарови из куфарите. Най-сетне възкликна доволно и донесе тревистозелен халат. Зийк почти се разсмя, като видя колко е голям. Нямаше съмнение, че ще му стане — опасността да се изгуби в него беше съвсем реална.

— Благодаря — промърмори той, взе халата и отиде в банята.

Съблече всичко от себе си и се подложи под душа. Топлата вода галеше хладната му кожа и Зийк изстена от удоволствие. Опита се да не мисли за нищо друго, освен за приятното затопляне, което усещаше.

Не съжаляваше, че не продължиха за Монтерей. Още когато кацна при пристигането си, метеорологичната прогноза не му хареса. Сигурно стана добре, че Анджела го накара да останат.

АНДЖИ… Споменът за познатата снимка, от която тя го гледаше усмихната, постепенно бе изместен от новата представа за улегналата сдържана Анджела. „Приятелите ме наричат Анджи — беше му казала. — Надявам се да станем приятели, Зийк.“

Той изстена отново и спря водата. Грабна кърпата и енергично се избърса. Може би наистина стана добре, че не излетяха в това време, може би тя наистина се нуждае от почивка и сън, преди да види отново Лоренцо, но — по дяволите! — защо трябваше да бъдат в един апартамент?

Излезе от банята и видя, че Анджи го чака във всекидневната. Изглеждаше леко притеснена.

— Надявам се да нямаш нищо против, но бих предпочела да вечеряме тук. Обадих се на обслужване по стаите и поръчах техния специалитет. Ако предпочиташ нещо друго…

— Не, за мен няма значение.

— Освен това се обадих на Тио. Казах му за бурята и че съм те помолила да продължим пътуването утре. Искаше да говори с теб и му отговорих, че си в банята. — Замълча и прехапа долната си устна.

— Така се наложи да му обясня, че в хотела няма свободни стаи…

Зийк се облегна на рамката на вратата и скръсти ръце.

— Обзалагам се, че е изпаднал във възторг. Анджи поклати глава.

— Не съвсем. Иска да му се обадиш веднага, когато излезеш от банята.

— Това никак не ме изненадва.

— Ще отида да се изкъпя и преоблека. — Погледна го разтревожено. — Струва ми се, че вината е моя за всичко… — Показа с ръка стаята и дъжда, който плющеше навън. — Тио се ядоса, а аз не знаех какво да кажа…

— Върви в банята и престани да се притесняваш. Просто на чичо ти му се събра доста напоследък.

— Предполагах, че ще се зарадва, след като пристигна тук, но гласът му звучеше почти гневно затова, че не му се подчиних…

Зийк се отблъсна от вратата и отиде до дивана, на който седеше тя. Наведе се, хвана ръката й и я накара да стане.

— Слушай, Анджи. Изтощена си, това е всичко. Когато сме преуморени, ни се струва, че всичко край нас е мрачно и че правим само грешки. Вземи един душ и ще се почувстваш значително по-добре. После ще хапнем и ще легнем да спим.

Тя се обърна и излезе от всекидневната. За момент Зийк изпита непреодолимо желание да обвие ръце около нея и да я притисне към себе си…

Вместо това обаче вдигна слушалката и се обади на шефа си.

Втора глава

— Какво става, по дяволите?

Зийк дръпна слушалката от ухото си за момент, преди да отговори.

— Останах с впечатлението, че Анджи ти с обяснила обстоятелствата.

— Искам да разбера как успя да уредиш да прекараш нощта в стаята на племенницата ми. Даниълс?

— Страхувам се, че нищо не можеше да се направи, Лоренцо. Освен това няма да спя в нейната стая. Апартаментът е със спалня и всекидневна. В случай, че Анджи не ти е споменала, ще ти кажа, че във всекидневната има диван.

— Не ме интересува какво има и какво няма! За мен е важна нейната чест и доброто й име!

Зийк въздъхна.

— Добре. Ще потърся стая в друг хотел за себе си. Това ще те накара ли да се почувстваш по-спокоен?

— Значително!

— Нещо друго?

— Да. Днес хванахме нарушител на границите на имението. Разходите за новото оборудване, което ти предложи, се оправдаха.

— Радвам се да го чуя. Разбрахте ли какво е правел там?

— Още не, но имам намерение да го направя.

— Ако искаш мога да се заема с него, когато се върна.

— Това, което искам, е да разбера кой стои зад тези нахлувания и зад останалите проблеми! Омръзна ми до смърт да живея под обсадата на неидентифициран враг!

— Работя по въпроса. Ако беше изпратил някой друг да вземе племенницата ти щях да продължа разследванията си.

— Знам, знам! Но другият ми пилот не е толкова опитен. Исках да съм сигурен, че Анджела е в сигурни ръце и сметнах теб за най-надежден.

— Опитвам се да оправдая доверието ти, повярвай!

— Добре, добре. Май съм малко нервен. Ужасно ми се иска Анджела да беше избрала друг момент да ми гостува. Кажи й, че съжалявам, задето й се развиках.

Зийк се усмихна.

— Това може би ще я накара да се почувства по-добре.

— До утре — каза рязко Лоренцо и затвори. Зийк остави слушалката, като клатеше глава.

Обади се на рецепцията и помоли да изпратят някого за мокрите му дрехи. Трябваше да бъдат изсушени, преди да тръгне да търси друг хотел. На вратата се почука.

— Обслужване по стаите.

След като огледа коридора през шпионката. Зийк затегна колана на халата и отвори.

Количката с храната бе подредена за двама и на нея имаше прекрасна червена роза в кристална ваза.

След малко Анджи влезе във всекидневната и се изчерви, когато го погледна.

— Надявам се, че нямаш нищо против… Не исках да се обличам отново. — Погледна копринената си пижама под робата от същата материя. — Исках да съм готова за лягане.

Зийк се изправи. Беше безкрайно щастлив, че халатът му е широк! По дяволите, тя изглеждаше прекрасна с разпусната коса, падаща по раменете й. Сега бе същата като на снимката, преследвала го в сънищата му…

— Трябва винаги да ходиш със спусната коса — чу се да казва и се ужаси от своето неблагоразумие. Анджи се изчерви още по-силно, а на него му идваше да се удари с нещо тежко по главата за това, че засили неудобството й. Посочи към масата. — Не се притеснявай как изглеждаш. Да вечеряме и да лягаме. — На вратата се почука. — Връщам се веднага — каза той. След като се увери кой е отвън, Зийк отвори и в стаята влезе камериерката. Той донесе дрехите си от банята и й ги подаде. — Бих желал да бъдат готови колкото е възможно по-скоро.

Жената се поклони леко и излезе. Зийк се върна при масата.

Анджи го гледаше как сяда и взема вилицата си.

— Чудя се какво ли помисли камериерката, като ни видя в халати толкова рано вечерта…

Зийк се усмихна.

— Може би, че сме младоженци. — Едва не се разсмя, като видя как лицето й придобива пурпурен оттенък. — Наистина ли те притеснява какво е помислила? — попита след малко.

Тя вдигна поглед и разбра, че той я гледа.

— Тио се ядоса, че сме в един апартамент.

— Да. Той ми каза. Ще потърся друг хотел веднага, щом върнат дрехите ми.

— Но това е напълно излишно! — възкликна Анджи. После добави, сякаш разбрала, че може да е възприел грешно думите й: — Тук има достатъчно място, стига да нямаш нищо против да спиш на дивана. Чичо Тио е направо смешен!

— Дали?

— Разбира се. Няма причина да мисли…

— Значи ми имаш доверие и не се притесняваш, че мога по някое време да те… нападна?

— Що за глупост? Не виждам защо би направил подобно нещо.

Зийк мислеше над думите й, докато мажеше филията си с масло.

— На колко години каза, че си?

— Не съм ти казвала — отвърна смутено тя. — Защо питаш?

— Или си живяла много затворено и не знаеш нищо за мъжете — отвърна провлечено той, — или нямаш никаква представа колко си привлекателна.

Анджи изпусна вилицата си.

— Шегуваш се!

Това бе последното, което очакваше да чуе.

— Съвсем не. Всъщност ти правя доста недодялан комплимент. Но поне е искрен. Имала ли си възможност да общуваш с повече мъже? — Вече изпитваше любопитство.

Тя поклати глава.

— Не особено. Разбира се, с изключение на роднините. Винаги съм била в частни девически училища. Сега преподавам в смесено училище, но мъжете учители в него са малко. Освен това не излизам с никого от тях след занятията.

— Не ходиш на срещи?! — И когато тя кимна, попита: — Защо?

— Защото не съм получавала много покани. Онези, които ми предлагаха да излезем, бяха безинтересни. А и семейството ми не одобряваше да излизам сама с някой мъж.

— Шегуваш се. Там все още ли има компаньонки?

— Понякога… Но не това е основното. Винаги съм искала да се върна в Мексико. Смятах, че ако се обвържа с някого в Испания, вероятността да си дойда ще е нищожна.

— И така животът ти е бил съвсем затворен и нямаш никаква представа колко си красива — констатира Зийк и страните й отново поруменяха. — Хей, не исках да те притесня! Наистина! Мисли за мен като за още един, само че доста прям, чичо. Не ми обръщай внимание. — Видя как устните й се разтеглиха в чаровна усмивка, която обаче не успя да прикрие умората й. — Ако си се нахранила, защо не си легнеш?

— Няма да е много учтиво от моя страна да…

— Забрави за учтивостта. Остави я за утре. Ще изчакам да върнат дрехите ми и ще изляза. Сутринта ще ти се обадя по-рано, за да потеглим навреме. Какво ще кажеш?

Двамата се изправиха.

— Беше много любезен с мен, Зийк — каза Анджи и му протегна ръка, която той пое с удоволствие. — Зная, че бях досадна. Благодаря за търпението.

— Последното, което може да се каже за мен, е, че съм любезен. Изглежда си по-уморена, отколкото мислех. — Погали с палец ръката й. Без да мисли я поднесе към устните си, обърна я и целуна дланта й. — Приятни сънища, Принцесо — прошепна и я пусна.

Тя стоеше и го гледаше с широко отворени очи. От толкова близо той забеляза различните оттенъци на зелено в дълбините им. А също така и сенките под тях.

Анджи се обърна и влезе в спалнята, като затвори вратите зад себе си.

Зийк погледна дивана. Нямаше да е зле да полегне и да подремне, докато чака дрехите си. После, както подобава на един примерен служител, ще излезе и ще потърси друг хотел…

Анджи се отпусна в леглото и въздъхна с облекчение — най-сетне можеше да си легне, след като бе пътувала толкова часове. Сгуши се с наслада във възглавницата, очаквайки сънят да я обори.

Мислите й обаче препускаха, връщаха я към последните няколко часа, скачаха напред към очакваната среща с Тио, и сред тях неизменно изплуваше образът на Зийк Даниълс…

Отново усети разочарование, че чичо й не дойде да я посрещне. Беше го накарала да мисли, че идва само на гости, а всъщност имаше намерение да остане завинаги. Нейният дом беше в Мексико и тя мечтаеше да открие подготвително училище в някое от планинските селища близо до имението на Тио. Искаше да му покаже, че вече не е онова момиче, действащо импулсивно. Вече беше възрастен човек и бе в състояние да отговаря за постъпките си сама.

Постепенно мислите й потекоха по-бавно, ала в съзнанието й отново изплува образът на Зийк Даниълс. Той бе възбудил любопитството й много по-силно, отколкото който и да е друг мъж досега. Имаше смущаващо силно въздействие върху нея, което тя не бе в състояние да разбере. Присъствието му караше кръвта й да кипи и тя започваше да губи дар слово…

Нито един мъж не й бе въздействал по този начин.

Какво ли в него я смущаваше?

Та той излъчваше самоувереност дори в чужд халат за баня! Караше я да съзнава собствената й женственост, както и разликата между неговата сурова мъжественост и нейната деликатност…

Зийк провокираше и любопитството й. Искаше й се да го опознае по-добре. И това сигурно нямаше да е трудно, тъй като той работеше за чичо й Тио.

Въздъхна и се унесе в сън с усмивка на лице…

 

 

Няколко часа по-късно Зийк се събуди. Седна и погледна часовника си. Минаваше два часът сутринта.

Все още нямаше и следа от дрехите му. Може би трябваше да бъде по-точен при поръчката, но бе решил, че „колкото може по-скоро“ беше пределно ясно.

Нямаше друг избор, освен да остане тук. Разпъна дивана и разстла завивките. Съблече халата, легна с лека въздишка и загаси светлината.

Призори го разбуди леко почукване на вратата. Стана и навлече халата.

— Кой е?

— От пералнята — прозвуча гласът на младо момче.

Надзърна, позна изпраните си дрехи и отвори широко.

— Освен това ви предлагаме комплект тоалетни принадлежности, в случай, че имате нужда от тях — каза младежът.

— Благодаря. — Зийк остана доволен, когато забеляза в чантичката самобръсначка, гребен и четка за зъби.

Пое към банята, готов да започне новия ден. Когато напълно се приготви, отиде до вратата на спалнята и почука. Изчака, но отвътре не последва никакъв звук. Открехна леко и надникна в стаята.

Анджи лежеше по корем и лицето й бе почти скрито от възглавницата. Беше свила едното си коляно и долнището на пижамата се бе опънало по тялото й, очертавайки извивката на ханша. Горнището се беше вдигнало и оголило част от гърба…

Прониза го внезапно желание и тялото му мигновено реагира на привлекателната гледка, която представляваше тя.

Отстъпи назад и бързо затвори вратата. Да надникне в спалнята не бе от най-умните му постъпки. Трябваше да се досети, че Анджи още спи.

Реши да й се обади от рецепцията, каквато беше и уговорката им. Тя знаеше, че е прекарал нощта в друг хотел. Оправи дивана и напусна тихо апартамента.

 

 

Нещо обезпокои Анджи насън, ала тя се бе отпуснала толкова удобно и приятно, че не й се искаше да помръдне. Шумът обаче продължи, докато най-сетне я изтръгна от съня и тя разбра, че звъни телефонът. Изстена, претърколи се и вдигна слушалката.

— Ало?

В ухото й зазвуча възбуждащо приятен дълбок глас.

— Хайде, сънливке. Време е да ставаш. Ще те чакам долу за закуска след половин час.

Преди да успее да отговори, мъжът затвори.

Все още полузаспала, тя остави слушалката, като мислеше със затворени очи над това, което чу.

Закуска… Половин час… Време за ставане…

Погледна и видя, че е почти седем. Как е възможно? Нали си легна само преди няколко минути?

В съзнанието й като в ням филм изплуваха спомени от вчерашния ден. Спомни си проницателните очи, вгледани в нея… Разочарованието, че Тио не дойде на летището… Един приятен глас, предлагащ й…

Предлагащ й закуска! О, Боже! Ако не побърза, Зийк ще дойде и ще я чака. Отметна завивките, стана и отиде в банята.

Сънищата й бяха смесица от преживяното през изминалия ден, ала тя помнеше ясно очите на Зийк, вглеждащи се в нея, и усещането, останало след леката целувка, която бе поставил на дланта й. Анджи разбра, че сърцето й препуска лудо, изпълнено с вълнение и очакване отново да види Зийк…

 

 

Съзря го веднага, щом излезе от асансьора. Очите й бяха привлечени мигновено от високата му стройна фигура. Не знаеше какво точно, но в него имаше нещо, което я привличаше неотразимо. Забеляза, че не само тя е забелязала мъжа, облегнал се на една от колоните във фоайето с ръце, скръстени на гърдите.

— Добро утро. — Искаше й се гласът й да не бе прозвучал така сподавено. — Трудно ли намери стая в друг хотел?

На лицето му се появи леко крива усмивка.

— Не — призна съвсем честно той. — А ти? Добре ли спа?

Подхвана я за лакътя и я поведе към малкото ресторантче.

— Чудесно. Не мога да повярвам, че съм спала почти дванадесет часа!

Анджи изглеждаше ослепително на утринната светлина. За Зийк беше проблем да се съсредоточи върху думите й. В мига, в който тя се появи от асансьора, той разбра, че се намира в сериозна опасност!

Вероятно копринената й блуза в приятни цветове и майсторски ушитата пола не са били замислени като съблазняващ тоалет, но те подчертаваха всяка нежна извивка на тялото, което бе сънувал почти цяла нощ.

Така или иначе, тя отвличаше вниманието му, а при неговата професия това представляваше реална опасност за живота му. Сервитьорът взе поръчката им и Зийк потърси по-безопасна тема.

— Предполагам, че нямаш търпение да видиш Тио.

— Да, но признавам, че не изгарям от желание да летя. Малките самолети винаги са ме плашили.

— Това ли те притеснява, или пилотът?

— О, не! — Очите й се разшириха. — Не се съмнявам в твоите умения. Иначе чичо ми никога нямаше да те наеме.

— Е, ще се опитам да направя полета колкото е възможно по-приятен за теб.

Когато сервираха закуската им, Зийк беше благодарен, че не е необходимо повече да се ангажира с разговор.

Може би, когато пристигнеха в Монтерей, вече ще бъде обзет от желание да се избави от компанията на тази очарователна млада жена. Вероятно няколкото допълнителни часа с нея по време на полета ще го накарат да забрави всичките си копнежи!

Искрено се надяваше да стане така, иначе…

Трета глава

Анджи седна до Зийк в кабината на самолета на чичо й. Сега, когато бяха готови за излитане, трепетът, обзел цялото й тяло, се усилваше. Не знаеше дали той е резултат от страха й да лети в малък самолет, от притеснението преди срещата с чичо си, или от съзнанието, че Зийк седи съвсем близо до нея и само ако протегне ръка, може да докосне мускулестото му бедро…

А може би се дължеше на всичко това, взето заедно…

Зийк й посочи да сложи слушалките, които бяха пред нея.

— Така ще е по-лесно да разговаряме — обясни й, докато самолетът рулираше по пистата.

Тя кимна, като се чудеше за какво ли толкова ще говорят.

Шумът се усили и самолетът потрепери като състезателен кон преди стартовия изстрел. След малко се понесоха напред с постоянно растяща скорост.

Анджи никога досега не бе пътувала в кабината на самолет. Притаи дъх, като гледаше как пистата пред нея сякаш се движи — все по-бързо и по-бързо — и накрая затвори очи.

Не беше сигурна колко време мина, когато Зийк каза:

— Вече можеш да погледнеш.

Макар и неохотно, тя го послуша и отвори очи. Срамуваше се от страха си.

— Полетът ще мине гладко — продължи той. — Единствено около планините ще ни пораздруса, но нищо не може да се направи.

— Какво искаш да кажеш?

— На височината, на която летим, въздушните течения над планините са непостоянни.

Анджи погледна надолу и очите й се разшириха от удивление.

— О, колко е красиво!

— Да.

— Нямах представа! От малък самолет гледката е много по-хубава.

Зийк се усмихна, без да я погледне.

— Всяко нещо има своите добри и лоши страни.

— Съжалявам, че се уплаших толкова много. Не беше никак страшно.

— Хей, госпожице, не ми дължиш никакви извинения. Понякога забравям какви са усещанията по време на полет, тъй като съм свикнал с тях.

— От колко години летиш?

— Повече, отколкото мога да си спомня.

— Харесва ли ти?

— Никога не съм се замислял над това. Със самолет стигам много по-бързо до където и да е, в сравнение с другите начини на придвижване.

— Как си се научил да управляваш самолет?

Зийк разбра, че тя още не е преодоляла притеснението си. Не му се искаше да й разказва живота си, ала може би щеше да успее да я успокои с разговор.

— Бях във Военновъздушните сили на Щатите.

— О! Кога?

— Постъпих веднага, щом завърших училище.

— Дълго ли си бил пилот?

— Шест години. После разбрах, че мога да изкарам добри пари, като приложа уменията си в цивилния живот.

— Като какъв?

— Постъпих в едно предприятие, чиято дейност беше съсредоточена основно зад граница. Следващите няколко години показаха колко неопитен съм бил…

Настъпи мълчание.

— Как приема семейството ти подобна работа? — попита след малко тя.

— Майка ми почина, когато бях първа година в колежа. Баща ми се ожени повторно и запълни живота си с новата съпруга и трите им деца. Нямаше много време да мисли за мен.

— Виждаш ли ги често?

— Не. Едва ли ще позная някое от децата, ако го срещна.

— Жалко.

— За какво?

— Че не си в близки отношения със семейството си. Винаги ми е тежало, че нямам нито родители, нито братя и сестри.

Погледът му се плъзна по навик по арматурното табло, задържа се там и се върна на един от манометрите. Налягането на маслото спадаше. Това не му хареса.

— Тио беше много добър с мен. Когато бях малка, ме вземаше често при пътуванията си по работа. Той…

— Анджи, извинявай, че те прекъсвам, но…

— Какво има? Нещо не е наред ли? — Бе доловила странна нотка в гласа му, прозвучал преднамерено спокойно, като че ли…

— Мисля, че ще се наложи да кацнем, преди да стигнем до чичо ти.

Тя погледна земята под тях. Летяха над редуващи се хълмове, които бързо се превръщаха в планинска верига.

— Но къде? Наоколо няма летище!

Той се пресегна за микрофона на радиото и започна да предава техните позивни, като молеше за съдействие. Не последва никакъв отговор.

Анджи го докосна леко по ръката и усети напрежението на мускулите му.

— Какво има?

— Изглежда маслото изтича, и то бързо. Трябва да се приземим. Може би ще намеря някой път. Би ли гледала и ти за нещо подходящо?

Последва напрегнато мълчание. Единственото, което чуваше тя, бе равномерното бръмчене на мотора.

— Ето там! — Анджи посочи откъм нейната страна една ивица, която се виеше като змия по склона на планината. — Виждаш ли? — Той кимна и започна да снижава самолета. — Май е с доста завои…

— Скъпа, нямаме особен избор. Само се дръж. Обещавам ти, че ще те приземя цяла и невредима. Никога не давам обещание, което не мога да спазя. Всичко ще бъде наред.

Неясно защо, ала предишната й нервност си бе отишла. Тя не можеше да знае дали мъжът до нея, когото почти не познаваше, ще сдържи обещанието си. С изненада обаче осъзна, че му вярва.

Гледаше как бързо се приближават към гористите хълмове. Скоро започна да различава отделни дървета, а виещият се път като че ли бе станал по-широк…

Зийк отлично знаеше каква дължина му трябва, за да се приземят. Също така знаеше и размаха на крилата, а оттук — и на необходимия чист пътен участък, ако искаха да оцелеят. Очите му бързо обхождаха земята под тях и се стараеха да открият подходяща ивица от пътя през малкото време, което им оставаше до кацането.

Изборът беше съвсем ограничен. След малко самолетът започна да се тресе и Зийк разбра, че времето му е изтекло.

— Наведи се! Опри лице на коленете и обхвани главата си с ръце! — извика, без да поглежда жената до него.

Нямаше възможност да провери дали Анджи го е послушала, преди да пусне задкрилките и да натисне лоста напред.

Сътресението от допира им до земята бе силно, което съвсем не беше изненадващо, като се имаше предвид колко неравен е пътят. Самолетът заподскача като необязден кон, почувствал на гърба си седло за първи път.

Зийк видя близо до пътя дърво и завъртя рязко руля, за да избегне сблъсъка. При внезапния завой гумите закачиха някакъв корен и самолетът леко се наклони. Зийк продължаваше да се мъчи да го овладее. Върхът на крилото откъм неговата страна се закачи в нещо.

Последното, което запомни, бе, че успя да загаси мотора — точно, когато пред тях се изправи стена от дървета и всичко потъна в мрак…

 

 

Когато моторът замлъкна и спряха да се движат, Анджела изведнъж осъзна колко тихо е станало. Вдигна неуверено глава и се огледа.

Самолетът се бе наклонил под остър ъгъл пред плътна стена от дървета на няколко крачки от тях. Обърна се и погледна Зийк, отпуснал се върху руля.

— Зийк? — Докосна го съвсем леко по рамото. — Добре ли си? — Мълчанието му я изплаши повече от всичко. — Зийк?!

Той изстена и леко се размърда. Анджи въздъхна с облекчение. Зийк пое въздух, после бавно се изправи. Извърна с мъка глава и я погледна. На челото му имаше рана, от която се стичаше кръв. Вдигна едва-едва дясната си ръка и докосна лявата страна на лицето си.

— Добре ли си? — едва изрече той.

— Да — кимна Анджи. — Но… Ти не си… — Гласът й трепереше.

— Можеш ли да вземеш аптечката за първа помощ, която се намира зад седалката ти?

Тя откопча колана, който продължаваше да я притиска здраво към мястото й, и се пресегна. Извади няколко марли и бинт. Наведе се към него и притисна парче марля към раната.

Тогава видя рамото му — нещо не беше наред, ала Анджела не разбираше какво.

— Какво ти е на рамото?

— Предполагам, че е… изкълчено, но не съм сигурен. Знам само, че боли адски.

Тя трябваше да събере всичките си сили, за да не рухне върху му. Прикрепи бързо марлята с бинт, откопча колана му и с негова помощ го измъкна от седалката. Наложи се да изпълзят от самолета от дясната страна, която се бе вирнала нагоре. Лявото крило бе разбито и вратата от тази страна не се отваряше.

Щом се озова на земята, Зийк огледа щетите. Лявото крило бе съсипано и колелото от тази страна се беше счупило. Всичко останало изглеждаше невредимо. Провери резервоара и видя успокоен, че не е пробит. Върна си при Анджи, като стискаше с дясната си ръка лявата, за да намали изгарящата болка.

— Ще ми помогнеш ли да сваля ризата си и да направим от нея превръзка за ръката ми?

Зае се с копчетата, но тя бутна настрана ръката му и бързо разкопча ризата. Дръпна десния ръкав, докато той извади ръката си от него, после застана на пръсти, за да я свали от раменете му. Така се озова почти прилепена до топлата му гръд.

Анджи никога досега не се бе озовавала толкова близо до мъж без риза. Съзнаваше ясно близостта на силните му широки гърди…

Отстъпи назад, рязко пое дъх и свали ръкава от болната му ръка. От здраво стиснатите му устни се изтръгна стон.

— Съжалявам — прошепна тя съчувствено. Сгъна ризата и пъхна в нея ръката му. — Наведи се леко, за да я вържа на врата ти.

Зийк се подпря на крилото на самолета и се наведе. Сега усещаше още по-силно болката в рамото. Надяваше се да няма счупване. Мястото, където беше раната на главата му, също го измъчваше.

— Готово — каза Анджела.

Зийк погледна и видя зелените й очи, в които се четеше загриженост.

— Благодаря.

— Болката сигурно е ужасна.

— Да… — въздъхна той. — Ала нали знаеш, че ние, героите, никога не признаваме подобно нещо.

Тя не обърна внимание на опита му да се пошегува.

— В чантата ми има болкоуспокояващи таблетки. Ползвам ги всеки месец, когато… Мисля, че ще ти помогнат.

Зийк притвори очи за момент.

— Идеята не е лоша — отговори след малко и я погледна. — Макар че ме кара да си представям какво ли не…

Анджела намери чантата си, после се върна да вземе термоса с вода от самолета. Напълни капачката, подаде му я и постави две таблетки в устата му.

Топлият му дъх погали пръстите й и тя потрепери. Почувства се глупаво. Защо този мъж я караше да изпитва толкова силно безпокойство? Защо сърцето й започваше да бие лудо винаги, когато се озовеше близо до него? Това бе една голяма загадка за нея…

— Благодаря ти — рече той, след като изпи таблетките. — Трябва да проверя каква е причината за аварията.

— Не е ли добре да си починеш, преди… Зийк се обърна и я изгледа.

— Ще ти кажа, ако имам нужда от помощ, става ли?

Анджи кимна, притихнала по-скоро от твърдия му поглед, отколкото от думите, които беше изрекъл.

Тя се огледа, но не видя нищо друго, освен дървета, скали и пустия път.

— Ако някъде наблизо има хора, би трябвало да са чули шума при приземяването ни — наруши мълчанието след малко Анджи.

— Така е — отвърна Зийк, без да я поглежда. Не след дълго той изруга сподавено.

— Какво има?

— Някой е прерязал маслопровода!

В нея се промъкна едва доловим страх.

— Сигурен ли си?

Зийк се изправи и я погледна.

— Да. Който и да го е сторил, се е постарал маслото да избие едва след като стане горещо.

— Какво ще правим?

Той също огледа местността около тях.

— Добър въпрос.

— Кой ли би желал да ни създаде проблеми?

— Още един добър въпрос. Имам чувството, че целта им е била повече от създаване на проблеми. Можехме спокойно да се разбием, ако маслото бе изтекло докрай, преди да кацнем.

Страхът й се засили и я обзе цялата.

— Случайно да имаш някой и друг позабравен враг? — попита, опитвайки се да разведри атмосферата.

— Може би… — Погледна я предпазливо. — Както изглежда, по-скоро някой искаше ТИ да не стигнеш до дома си…

Изражението на лицето й го накара да съжали, че й бе казал. Фактите обаче бяха неоспорими. Някой бе пожелал да се избави от единия от тях или от двама им.

Но кой?!

Избърса грижливо пръстите си с влажен парцал и отиде при Анджи, която стоеше по средата на пътя.

Усещаше струйките пот, които се стичат по гърба му от горещината. Знаеше обаче, че щом слънцето се скрие, въздухът ще се охлади доста бързо. Огледа пустия път.

— Които и да са те, ще бъдат силно разочаровани, нали?

Мина под крилото и се качи в самолета. Взе две пилотски якета, една хавлиена кърпа и комплекта за първа помощ. Сложи всичко в брезентова торба, прибави летателните карти, още някои дреболии и слезе от самолета.

— Успя ли да забележиш някое село или отделни къщи, докато кацахме?

— Не.

— Аз също…

Разгърна една карта и дълго остана загледан в нея. Вече разбираше защо зовът му за помощ бе останал без отговор. В този дял на планината почти нямаше следи от цивилизация. Бяха по средата на пътя между Мексико Сити и Монтерей. Сега въпросът беше в коя посока да поемат?

Погледна жената, която стоеше и го наблюдаваше. Бе възвърнала донякъде нормалния цвят на лицето си, може би отчасти и поради горещината. Анджела не бе облечена подходящо за скитане из планината, в това нямаше никакво съмнение. А по всичко личеше, че няма да намерят помощ наблизо.

— Пътят все трябва да води донякъде — каза той и изтри струйката пот, стичаща се по бузата му. Погледна брезентовата торба в краката си. — Ще потърся помощ. Може да открия някой, който да ни откара до най-близкото селище. — Обърна се към нея. — Тук ли ще изчакаш, или предпочиташ да дойдеш с мен?

Тя погледна нагоре и надолу по пътя, после — към самолета.

— Така ли ще го оставиш, насред пътя?

Главата му пулсираше от болка, яркото слънце го заслепяваше, а от горещината му прилошаваше.

— Да не би да се страхуваш, че ще предизвикаме задръстване?

Анджи не отговори. Мисълта да зарежат самолета я притесняваше, но идеята да остане сама тук също не й харесваше. Добре поне, че беше с обувки на ниски токчета.

Не знаеше как да постъпи. Може би единият от тях трябваше да остане при самолета. Но разумно ли бе да пусне Зийк да търси помощ сам? Съществуваше възможност да е ранен по-сериозно, отколкото изглеждаше. Ами ако той припадне, когато изчезне от погледа й? Тогава тя щеше да седи тук сама и да чака до безкрайност, а Зийк щеше да лежи някъде в безсъзнание…

— Ще дойда с теб — заяви решително Анджи. — Имаш ли представа колко време ще вървим?

— Ако имаме късмет, зад ъгъла може да намерим бензиностанция на „Тексако Ойл“. Вероятността за това обаче ми се струва нищожна. — Зийк посочи към самолета. — Искаш ли да вземеш някои неща, преди да тръгнем? Не мога да гарантирам, че когато се върнем тук, багажът ти ще бъде непокътнат, макар че ще заключа.

— Няма значение. Все пак ще взема някои неща.

Тя изпълзя вътре. Взе най-необходимото и го сложи в брезентовата торба.

— Смятам, че трябва да вървим в тази посока — предложи той, докато заключваше самолета. — Тъй като по време на полета не забелязахме никакви постройки, остава да се надяваме да намерим нещо по-нататък.

Тръгнаха. Анджи не мислеше много-много какво ги очаква. Беше силно загрижена за Зийк. Стараеше се да не издаде тревогата си, ала забеляза, че той не опита да ускори темпото, наложено от нея.

След няколко часа слънцето вече клонеше към заник и тя едва успяваше да се пребори с надигащата се в нея паника. Не бяха срещнали жива душа, нито бяха забелязали някакви следи от хора, които да живеят наоколо!

Лявата половина на лицето на Зийк бе подпухнала и той крачеше вдървено, като че ли при всяка стъпка го пронизваше непоносима болка. Повече от час не бе обелил нито дума. Малко след като тръгнаха, Анджела предложи да носи торбата, но Зийк отказа.

Беше почти сигурно, че няма да намерят място за нощуване, преди да се мръкне.

Както и през последните няколко часа, очите й се взряха в хоризонта.

Този път забеляза тънка струйка дим в далечината…

Четвърта глава

— Зийк! Погледни! Ето там!

През последните часове, изпълнени с горещина и непоносима болка в рамото, състоянието му изобщо не се подобри. Всяка крачка му струваше огромни усилия.

Анджи го дръпна за ръката и го изтръгна от вцепенението, което го бе обхванало.

— Оттатък хълма се вижда дим! Може би там живее някой!

Зийк погледна в посоката, накъдето сочеше тя, и напрегна зрението си. След малко забеляза дима, който се издигаше бавно над върховете на дърветата. Спря и разтърка слепоочията си.

— Боли ли те раната на челото?

— Малко. Също и рамото. Болката не намалява.

— Искаш ли още една таблетка?

Изкушението беше голямо, но той се огледа и остана изненадан колко ниско бе слязло слънцето. Обърна се отново в посоката, откъдето се виждаше димът.

— Хайде да видим дали там има някой. Страхувам се, че ако взема нещо обезболяващо, ще заспя.

Двамата тръгнаха направо през гористата местност в посока към пушека. Стигнаха задъхани до върха на невисокия хълм.

Долу, в ниското, видяха примитивна дървена хижа. Беше на не повече от двеста метра пред тях. Пушекът се издигаше от един каменен комин.

— Е, поне намерихме място, където да пренощуваме — рече утешително Анджи. — И знаем, че вътре има някой.

Погледна Зийк и безпокойството й се усили. Лицето му беше бяло като платно.

Той мислеше, че все пак са извадили късмет да открият някого в тези планини. Ще обясни, че са претърпели авария със самолета… Хората ще разберат… Какво става със светлината? Слънцето залязваше прекалено бързо… Слава Богу, че почти стигнаха до хижата…

Зийк се препъна, но вместо да се изправи, се свлече безчувствено на земята. Анджи го сграбчи за здравата ръка, ала не успя да го задържи.

— Зийк!

Огледа се наоколо, като се чудеше какво да предприеме. Не би могла да го носи — бе твърде тежък. Изтича до хижата и почука на вратата. След като никой не отговори, тя почука отново и извика:

— Моля ви, помогнете ни! Кацнахме принудително и пилотът е ранен. Моля ви! Ще ни помогнете ли?

След няколко минути, които й се сториха цяла вечност, вратата бавно се отвори навътре. Показа се възрастна жена, която гледаше разтревожено.

— О, благодаря ви! — рече Анджи. — Има ли някой, който да ми помогне да го пренесем вътре? — Посочи към лежащия в безсъзнание Зийк. — Вървяхме няколко часа дотук, а той имаше силни болки…

Жената излезе навън.

— Сама съм, но ще видя какво мога да направя. — Тръгна бързо към Зийк. — Къде е ранен?

— Мисля, че рамото му е много зле, има и рана на челото.

— Кога се случи това?

— Сутринта. Нямам представа точно преди колко време.

Стигнаха до Зийк и коленичиха край него. Жената свали превръзката от главата му и огледа раната, после го докосна леко по рамото. Той изстена, без да дойде в съзнание.

— Рамото му е изкълчено. Не бива да го оставяме така. Колкото по-дълго е в това състояние, толкова по-трудно ще се намести. Хайде, помогни ми.

Анджи гледаше смаяна уверените движения на жената.

— Откъде знаете какво да правите?

— Бях дълги години медицинска сестра в една болница. Вече съм стара, за да работя, но не съм изгубила уменията си. Най-добре е да оправим рамото му, докато е в безсъзнание. Така ще бъде по-безболезнено.

Анджи придържаше Зийк. Мисълта за болката, която предстоеше да изпита той, й бе непоносима, ала си даваше сметка, че няма друг изход.

Жената направи рязко движение, при което Зийк дойде в съзнание и извика. После отново припадна и главата му се люшна настрани.

— Готово — кимна жената, очевидно доволна. — Добре, че се намести сравнително лесно. Трябва да го внесем вътре, обаче изглежда твърде тежък.

Тя започна да разтрива неговите ръце, като му говореше, а Анджи наблюдаваше действията й удивена. Най-сетне Зийк отвори очи и я погледна. После бавно извърна поглед към жената, коленичила до него. Тя се усмихна и го потупа по ръката.

— Добър вечер, Зийк. Мислиш ли, че можеш да станеш, за да влезем вътре?

Той премигна.

— Коя сте вие?

— Мария Сервентес. Приятелката ти ме извика. Ще ви помогна с удоволствие, с каквото мога, но ни е необходимо твоето съдействие.

Зийк притвори очи за момент, после погледна отново и кимна. Двете жени му помогнаха да стане. Той изстена и хвана болното си рамо.

— Да, предполагам, че ще те наболява няколко дни, но смятам, че най-лошото мина. Когато влезем вътре, ще почистим раната на челото. Може да се наложи да направя и няколко шева.

Зийк погледна Анджи.

— Как успя да я намериш?

Тя се усмихна.

— Направо не мога да повярвам! Госпожа Сервентес е била медицинска сестра. Имахме невероятен късмет, че изобщо попаднахме на някого!

Той се задържа на крака, макар че все още се олюляваше. Успя да стигне до хижата с Мария и Анджи, които го подкрепяха от двете му страни. Влязоха в продълговата стая. Възрастната жена му посочи леглото в ъгъла.

— Полегни, докато потърся…

— Не — прекъсна я Зийк. — Не мога да заема леглото ви.

Огледа стаята. Беше добре обзаведена и дори имаше камина. Посочи дивана пред нея.

— Ще се отпусна няколко минути на него.

— Както желаеш. — Мария отиде до мивката, наля малко вода и взе чиста кърпа. — Седни, искам да погледна раната на главата ти.

Анджи се почувства излишна. Отиде пред камината и протегна ръце към огъня.

— Върху печката има малко задушено месо — рече Мария, без да се обръща. — Сипи си. Хлябът е върху шкафа — шочисти раната на челото му и направи нова превръзка. — Ще можеш ли да ядеш?

— Ухае много вкусно. Май апетитът ми не е пострадал…

— Добре. След като хапнеш, ще ти направя билков чай, който ще успокои болките.

Зийк и Анджи седнаха край малката маса. Докато вечеряха, той разказа на Мария какво се бе случило с тях. Тя слушаше и от време на време кимаше.

— Моят син идва да ме види няколко пъти седмично — рече, когато Зийк свърши разказа си. — Очаквам да се появи утре или вдругиден. Има камион, с който ще ви откара до някой град, където да потърсите помощ.

Той кимна и огледа стаята.

— Ще ви бъдем много признателни, ако дотогава ни приемете в къщата си.

— След като не си съгласен да спиш на моето легло, ще те настаня на пода.

— Благодаря много за всичко.

Мария отиде до печката и наля гореща вода в една чаша. Прибави няколко сухи листа, разбърка ги и се върна при масата.

— Ето. Това ще успокои болките. — Подаде му чашата. Зийк отпи и направи гримаса. — Зная, че чаят не е особено приятен на вкус, но ще ти помогне.

Анджи и Мария измиха съдовете и направиха постели на пода.

— Каквито и да бяха тези билки, без съмнение ми помогнаха — отбеляза Зийк, докато сваляше обувките и чорапите си. Спеше му се.

Мария го заведе до неговото легло.

— Не се бори със съня, заспивай, Зийк — посъветва го тя. Той се изтегна, като изстена доволно. — Ще заспи веднага — рече усмихната жената на Анджи. — Но ако през нощта усети отново болка, дай му останалия чай.

— Не мога да изразя щастието и признателността си за всичко, което направихте за нас. Благодаря ви много, Мария!

— Повечето време прекарвам сама, така че и за мен е приятно, когато мога да поговоря с някого. — Потупа Анджи по рамото. — А сега и ти трябва да лягаш. Утре ще побъбрим повече.

Загаси газената лампа, пожела „лека нощ“ и отиде в другия край на стаята. Опъна едно одеяло на въже, което закри леглото й.

Анджи отвори брезентовата торба. Намери пижамата си и я извади. Когато погледна към Зийк, разбра, че той спи дълбоко.

Постелята й бе на не повече от една ръка разстояние от неговата. Тя изпита странно усещане, че лежи толкова близо до него. Почти не познаваше този мъж и въпреки това — може би заради общите им преживявания — й се струваше, че се познават отдавна.

Сети се за чичо си. Сигурно е много притеснен и се чуди какво ли се е случило с тях… После си спомни за прерязания маслопровод и се запита какво става тук, в Мексико. Дали инцидентът имаше връзка с причините, поради които Тио не искаше тя да дойде?

Вече нищо не й изглеждаше познато. Животът, към който мечтаеше да се върне, беше останал в миналото и нямаше нищо общо с настоящето.

Беше сама с един мъж… Наистина, много привлекателен мъж, който караше тялото й да потръпва винаги, когато я докоснеше. Тио обаче твърдо щеше да бъде против евентуалната й връзка със Зийк. Вече бе изразил отношението си, когато отседнаха в хотела в Мексико Сити…

Въздъхна и се обърна настрани. Имаха късмет, че останаха живи. Може би фактът, че бяха на косъм от неизбежното, я караше сега да се чувства неспокойна и да осъзнае колко близо бе до смъртта, преди още да е разбрала какво представлява животът и що е любовта…

 

 

Часове по-късно я разбуди бълнуване. Седна и погледна Зийк. Огънят в камината тлееше, ала хвърляше достатъчно светлина в помещението. Постави длан на гърдите му и той мигновено отвори очи.

— Зийк? — прошепна Анджи. — Добре ли си?

Той докосна превръзката на главата си и отпусна ръка. Огледа стаята, после спря очи на нея.

— Май… съм сънувал… Колко е часът?

Тя погледна часовника си.

— Почти два през нощта. Боли ли те рамото? Зийк го потърка леко и изохка.

— Да. Болката не е преминала.

Той отметна одеялото и стана.

— Къде отиваш, Зийк?

— Зов на природата — отговори й и отвори вратата.

Въздухът беше студен и го накара да потрепери. Пое няколко пъти дълбоко въздух и тръгна по пътечката, която водеше зад къщата. Трябваше да проясни мислите си и да забрави картината, разкрила се пред очите му, когато ги отвори.

Щом съзря Анджи, поставила ръка на гърдите му, всички негови блянове отново го връхлетяха.

За момент си позволи да забрави коя е тя и да се наслади на красотата, на съблазнителното тяло, на неповторимата й индивидуалност. Не помнеше някога да е реагирал по този начин на близостта на друга жена.

Когато се върна в къщата, Анджи му подаде чаша, от която се вдигаше пара.

— Какво е това? — Отпи и направи гримаса. — О, да — каза, след като си припомни ужасния вкус на билковия чай, който обаче бе облекчил болката му.

Трябваше да поспи поне до сутринта, за да не усеща толкова осезателно близостта на Анджела. Той пресуши чашата и седна на постелята си.

Анджи се премести до него и двамата останаха загледани в тлеещия огън. Зийк не можеше да повярва колко е приятно присъствието й при тези необичайни обстоятелства. Струваше му се, че сънува, и имаше чувството, че са заедно от години, а не само от едно денонощие.

— Кожата ти блести като сатен на светлината на огъня — промълви Зийк, като пръв наруши тишината. Протегна неуверено ръка към Анджи. — Изпитвам силно желание да те докосна, за да проверя дали е толкова нежна, колкото изглежда.

Тя извърна бавно глава и косата й се плъзна отпред през едното й рамо. Не каза нищо, когато видя ръката му съвсем близо до лицето си. Само го погледна в очите и се усмихна.

Той погали страните й с върховете на пръстите си. Анджи не се отдръпна. Очите й блестяха като изумруди на меката светлина на тлеещия огън. Плъзна ръка по челото й, после се спусна по носа и спря на леката трапчинка на брадичката. След това прекара леко палец по устните й.

Наведе се към нея като хипнотизиран, изпълнен с копнеж да вкуси това, което бе докоснал. Анджи склони лице към неговото и от гърдите й се изтръгна лека въздишка. Когато устните му покриха нейните, той усети, че те потръпват, ала тя не се отдръпна от него.

Зийк задълбочи целувката. Анджи отвърна стеснително и разтвори устни. Той се страхуваше да подложи на изпитание издръжливостта си и се въздържа да я прегърне. Но почувства объркан как тя плъзна длани на гърдите му.

Пръстите й като че ли изгаряха кожата му там, където го докосваха, и в тялото му се разля огъня на страстта. Почувства болка, породена от желанието да я привлече към себе си и да усети тялото й, притиснато към неговото.

Потисна надигналия се в него стон, вдигна ръце и обхвана лицето й, като че ли пиеше нектар от устните. Езикът му проследи линията им и накрая потърси нейния.

Тя се притисна трескаво към него, зарови пръсти в косата му, а после сключи ръце около врата.

Най-сетне Зийк се отдръпна от нея и пое дъх. Анджи бе притворила очи и гъстите й дълги мигли се бяха спуснали към пламналите страни. Гърдите й тежко се надигаха под фината материя на пижамата.

Клепачите й се разтвориха и откриха изразителните й, искрящи като скъпоценни камъни, очи. Ръцете й още бяха около врата му.

— Идеята определено не е добра, Принцесо — прошепна дрезгаво той. — Твърде дълго не съм бил с жена, за да си позволявам страстни прегръдки пред камина късно през нощта…

Устните й бяха розови и леко подути от целувката.

— Да си позволиш ли? — повтори тя с несигурен глас.

— Без съмнение. Съвсем не ми влиза в работата да целувам племенницата на шефа си, независимо от създалите се непредвидени обстоятелства…

— Какво лошо има в това?

— С теб сме от различни светове, Принцесо. И никой не го знае по-добре от мен.

Усмивката, с която го озари Анджи, го обезоръжи напълно.

— След като аз не възразявам, защо тогава ти трябва да го правиш?

Той я погледна колебливо. Въпреки че тонът й беше закачлив, тя не можеше да прикрие неравномерното си дишане. Целувката й бе издала нейната неопитност — факт, който бе особено приятен на Зийк.

— Не искам да се възползвам от обстоятелствата. — Гласът му прозвуча хладно и грубо.

— Не си направил нищо, което не съм желала — изтъкна свенливо Анджи.

— Така е, но поне един от нас трябва да прояви здрав разум…

Тя кимна сериозно.

— Добре. Съгласна съм това да бъдеш ти. Ръцете й все още бяха сключени около врата му и Анджи го привлече към себе си, като се притисна към гърдите му. Устните й потърсиха неговите — този път по-смело, като подражаваха на целувката му. Проследи линията на устните му, преди да ги разтвори и да докосне езика му със своя.

Зийк плъзна здравата си ръка под пижамата нагоре по гърба й. После бавно и безкрайно предпазливо спря точно под гърдите.

Тя не успя да прикрие реакцията си на интимната ласка, но и не се отдръпна. Отначало той възнамеряваше да я подразни и да й покаже колко е наивна в предположението си, че това, което си позволяваха, е безобидно забавление. Ала когато ръката му докосна топлата й гръд, Зийк забрави всичко…

Усещаше я в дланта си като сладък зрял плод, готов да бъде откъснат. Докосна с палец зърното и то мигновено се втвърди. Премести ръката си на другата гърда, предизвиквайки същия отклик.

Привлече я по-близо към себе си и отстрани от себе си тънката материя, за да почувства тялото й с голата си кожа. Отърка се в твърдите й гърди, после прекъсна с неохота целувката, повдигна пижамата й нагоре и потърси с устни възбудените зърна.

Допирът му като че ли разпали истинска клада в нея. Тя изстена, притискайки го здраво към себе си, и Зийк разбра твърде късно какво е направил…

Беше ясно, че Анджи никога преди не бе изпадала в подобно възбудено състояние. Невинната й игра доведе до неочакван от нея резултат. Трябваше той да прояви повече разум и да спре навреме. Колкото и да желаеше, нямаше намерение да довърши това, което започнаха.

Ала също така знаеше, че не може да я остави в такова уязвимо състояние.

Положи я внимателно на постелята, покри тялото й със своето и нежно докосна мястото, което разгаряше кладата в нея. Подхвана гнездото от косъмчета между бедрата й, молейки се горещо безразсъдната им и опасна любовна игра да завърши, като й помогне да постигне задоволство.

Анджи реагираше чисто инстинктивно, без стеснение. Надигаше хълбоци и се притискаше към ръката му. Той потопи пръст във възбудената й плът, изчака я да свикне с присъствието му и наложи ритъм, който я накара за минути да достигне върха и да изстене.

Когато почувства, че моментът настъпва, Зийк покри устните й със своите и сподави вика й, щом тя се надигна към него, застина… Беше постигнала така невинно търсеното от нея освобождение от напрежението.

Той продължи да целува нежно лицето й, притиснал я плътно към себе си. Силата на изживяването разтърси цялото й тяло. Тя дишаше тежко, като поемаше дъх на пресекулки, сетне започна постепенно да се успокоява.

Бяха й необходими дълги минути, преди да се отпусне напълно. Най-сетне отвори бавно очи и го погледна.

— Нямах представа… — започна, ала сякаш не намери думи, за да продължи.

— Всичко е наред, скъпа.

— Но аз не исках… — отново започна тя и пак млъкна.

— Зная. Наистина всичко е наред. Защо не опиташ да поспиш, мила?

— А ти? Ти не… Искам да кажа, че…

Анджи напразно търсеше думи да се изрази и Зийк не можеше да прикрие, че това го развеселяваше.

— Така беше много по-безопасно. Ти бе решила да направиш опит. Не исках той да унищожи вярата ти в мъжете.

Тя го гледаше озадачено и в очите й се четяха безброй въпроси.

Зийк седна с гръб към нея.

— Заспивай — каза й, като я погледна през рамо. — Ще се върна след няколко минути.

— Къде отиваш?

— Навън. А сега заспивай.

Стана, прекоси тихо стаята и излезе.

Отвън стисна зъби, за да потисне надигналия се в него силен стон. Беше правил различни глупости през живота си, но поведението му през последния час бе нелогично, неразумно и с възможни опасни последици за кариерата.

Болката в слабините беше само началото на нещо, което можеше да се превърне в истинска катастрофа.

Никога досега не бе допускал да се разсейва по време на изпълнение на задача. Така можеше да бъде убит много лесно. Загледан в звездите, стоеше насред малката поляна и се молеше Бог да му изпрати здрав разум и помощ…

Сега, след като знаеше какво означава да усеща Анджела Де ла Гарца в обятията си, щеше да има нужда и от двете, за да приключи успешно мисията си…

Пета глава

Първото, което видя Анджи, когато отвори очи, бе спящият до нея Зийк. Надигна се на лакът и се огледа.

През прозореца в стаята нахлуваше бледа утринна светлина. Погледна часовника си и разбра, че е малко след седем. Стана тихо и излезе.

През дърветата се процеждаше слънчева светлина. Щяха да имат още един ясен ден. Протегна се и пое по пътечката, водеща зад хижата.

Когато се върна, поспря пред вратата. В момента не искаше да застане лице в лице със Зийк. Трябваше първо да осмисли собственото си поведение през изминалата нощ.

В желанието си да я милва, целува и люби тя се беше хвърлила в обятията му съвсем импулсивно.

Зийк бе отстъпил пред настойчивостта й. Сега й бяха необходими неимоверни усилия, за да го погледне в очите, без да се изчерви.

Обзета от нетърпение да разбере какво е пропуснала досега, избра мъж, който умееше да доставя неземно удоволствие на жените…

Сега вече знаеше какво е екстазът. И трябваше да забрави…

Вече беше пораснала. Не биваше да допусне Зийк да забележи нейното смущение от дръзкото й поведение. Скоро щеше да бъде вкъщи, при чичо си. Излишно бе да съжалява — така няма да постигне нищо.

Ако трябваше да бъде честна пред себе си, трябваше да признае, че не изпитва каквото и да е съжаление.

Зийк Даниълс й разкри собствената й чувственост. Беше разбрала нещо ново за себе си и трябваше да го приеме без колебание…

 

 

Зийк се размърда, обърна се на болното рамо и го прониза силна болка. Той изстена и отвори очи. Мястото до него беше празно.

Седна, като изруга сподавено. Къде ли беше Анджела? Отметна одеялото и тръгна към вратата. В този миг тя се отвори и той застана лице в лице с Анджи.

Едва тогава осъзна колко се бе уплашил, когато не я намери до себе си. Излезе навън, затвори вратата и се облегна на нея.

— Когато видях, че те няма, не знаех какво да мисля — призна Зийк. Потърка с длан голите си гърди и разбра, че е забравил да облече ризата.

Тя кимна към водещата зад хижата пътечка.

— След подобно преживяване определено започвам да ценя някои удобства на цивилизацията.

Той протегна ръка, плъзна я зад врата й и нежно го разтри.

— Добре ли спа? — Въпросът му беше многозначителен.

— Да, а ти? — Не посмя да го погледне в очите.

Зийк се изправи, привлече я към себе си и обви ръце около нея. След малко тя също го прегърна и останаха така мълчаливи, погълнати от чувствени усещания. Най-сетне той проговори с дрезгав глас:

— Зная, че ти дължа извинение за тази нощ. Бих могъл да оправдая действията си с чая на Мария. Но предпочитам да бъда честен. Затова признавам, че през последните няколко седмици мечтаех да те любя…

Анджи вдигна глава, за да види лицето му.

— Няколко седмици?!

— От мига, в който видях за първи път снимката ти на бюрото на Лоренцо.

— О! — Тя отпусна отново глава на гърдите му. Не знаеше какво да каже.

— Не искам да усложнявам живота си. — Думите му бяха разумни. — Но мисля, че вече е твърде късно и това е неизбежно…

Анджи вдигна лице към него, той сведе глава и докосна с устни нейните. Зийк усети тръпките на възбуда, обхванали тялото й. Тя застана на пръсти и се притисна към него. Пламенната й реакция го изпълни с удоволствие.

Това, което ставаше между тях, бе съзнателен избор и за двамата, при все че благоразумието и предпазливостта се опитваха да издигнат стена помежду им. Зийк знаеше много добре какви ще бъдат последствията…

Още преди да посрещне Анджи на летището, той предчувстваше, че пристигането й ще го доведе до провал — личен и професионален.

Отвътре се дочу шум, който го накара да отпусне прегръдката си. Почувства, че коленете на Анджи се огънаха и бързо я подхвана през талията.

— Добре ли си, Анджи? — прошепна с леко потрепващ глас.

Тя го погледна с лъчезарна усмивка.

— Моля те, не ме прекъсвай, когато мечтая…

— Струва ми се, че Мария стана — отговори Зийк с тон, в който се долавяше съжаление.

— Тогава ще отида да й помогна със закуската.

Тя влезе в хижата, а той пое по пътечката. През следващите няколко часа Анджи помагаше на Мария, докато Зийк поправи, каквото можа, в дома й. Всеки очакваше пристигането на нейния син с различни чувства.

Зийк не искаше да прекара още една нощ с красивата племенница на шефа си в хижата на Мария.

А Анджи вече не я беше грижа дали синът на гостоприемната им хазяйка ще пристигне, или не.

Мария пък се надяваше, че гостите й няма да прекарат още една неудобна нощ в пущинака. И когато чу познатото бръмчене на пикапа на сина си, тя се усмихна радостно.

— О, Джулио пристига! Ще му обясня вашия проблем.

Зийк и Анджи я последваха навън. Синът й слезе от колата, прегърна майка си и заслуша развълнувания й разказ. Погледна гостите и им се усмихна, като протегна ръка първо на Анджи, а после — на Зийк.

— Здравейте. Аз съм Джулио Сервентес. Разбрах, че искате да стигнете до някой град.

Зийк пое ръката му.

— Приятно ми е, казвам се Зийк Даниълс… А това е Анджела Де ла Гарца. На какво разстояние сме до най-близкия град?

— Най-близкият град, в който има телефон, е на около три часа път оттук.

— Ще ви се отплатя за безпокойството.

— Не искам да ми плащате, но ако решите да сложите бензин, няма да възразя. — Обърна се към майка си и попита дали има нужда от нещо. След това отново заговори на Зийк: — Ако искате до вечерта да пристигнем, вече трябва да тръгваме…

Анджи влезе в къщата и събра багажа. Само след няколко минути тримата седяха в пикапа. Потеглиха по спускащия се към подножието на планината път.

Анджи седна между двамата мъже и се облегна на Зийк, за да може Джулио спокойно да борави със скоростния лост. Зийк я прегърна с една ръка и не след дълго забеляза, че е заспала.

Искаше му се и той да можеше да се отпусне спокойно, когато я усеща до себе си. Но не беше така. Напротив, трябваше да е нащрек и да бди над нея.

Стигнаха града, споменат от Джулио, по залез-слънце. Зийк настоя да вечерят заедно, напълни резервоара на пикапа и остави пари на Джулио за покупките, които щеше да направи за майка си. Когато се разделиха с него, вече беше нощ.

Единственото място, където имаше стаи под наем, бе една пивница в края на града. Зийк попита в нея къде да намери собственика и барманът му посочи един много пълен човек с мазна коса.

Хвана Анджи за ръка и отидоха при него.

— Доколкото разбрах, давате стаи за нощувка.

Мъжът вдигна очи от картите в ръката си. Погледна Зийк, после — Анджи. Усмивката, която се появи на устните му, я накара да потрепери.

— Може би. Зависи от това доколко действително имате нужда от стая за нощуване и за колко време ще я наемете.

Един от предните му зъби липсваше, ала това не му попречи да продължи да се усмихва широко на Анджи. Тя пристъпи по-близо до Зийк.

— Със съпругата ми искаме стая за тази нощ. Освен това бихме желали да ползваме телефона, ако има такъв.

При думата „съпруга“ усмивката на лицето на собственика изчезна.

— Имам една свободна стая, а телефонът е на рецепцията.

— Благодаря.

Зийк поведе Анджи, без да я пуска ръката й.

— Стая ли желаете? — попита младежът от рецепцията.

— Да.

— Имаме специални тарифи за два часа.

— Не се и съмнявам. Но със съпругата ми ще останем за през нощта. Мога ли да използвам телефона?

— Разбира се. В стаите няма телефони, но можете да говорите от този.

Зийк плати и избра номера на Лоренцо.

— Да?

— Всичко е наред, шефе. Имахме малък проблем и трябваше да кацнем аварийно. Току-що успяхме да се доберем до цивилизацията.

— Слава Богу! Анджела там ли е? Може ли да я чуя?

Зийк й подаде слушалката, без да промълви дума. Тя я пое изненадана.

— Ало, Тио? Добре сме. Нима не вярваш на Зийк?

— Анджела! О, мое скъпо ангелче! Толкова се тревожех! Не съм спал, откакто научих, че самолетът ви не е пристигнал. Съжалявам ужасно, задето така ти се развиках онзи ден. Извинявай! Ти не си виновна за нищо. Обичам те много, мое ангелче!

— Аз също те обичам много, Тио. Зийк се грижи чудесно за мен.

— Добре, добре. Радвам се, че точно той е с теб. Искам да го чуя отново. Целувам те!

— Ще се видим скоро, Тио. Моля те, почини си добре. Надявам се утре да бъдем вкъщи.

Тя върна слушалката на Зийк.

— Кажи ми къде сте — рече Лоренцо, преди той да е успее да каже нещо. — Искаш ли някой да дойде да ви вземе?

Зийк описа къде се намират, после продължи:

— Ще спестим много време, ако изпратиш някой да ни вземе със самолет, но не съм сигурен, дали ще може да кацне някъде наоколо.

— Кажи ми как да ви намерим. Ще изпратя моя хеликоптер. Изплаши ли се моята Анджела, когато стана аварията?

— Прояви смелост за десет мъже, Лоренцо. Трябва да се гордееш с нея.

— О, да, разбира се!

— Смятам обаче, че ще й трябва доста кураж, за да се съгласи да се качи отново на самолет.

— Веднъж само да пристигне вкъщи, няма да я изпускам от поглед! Утре веднага, щом съмне, ще изпратя някой да ви вземе. А тази нощ си починете добре.

— Да, Лоренцо. До скоро.

Зийк остави слушалката, взе ключа и поведе Анджи нагоре по стъпалата, поставил ръка на гърба й. Тя изчака да влязат в малката стая, в която имаше само легло, маса и стол. Внезапно се обърна към Зийк и попита:

— Значи съм твоя съпруга, така ли?

Рамото му още го болеше и той съвсем не очакваше нощта с нетърпение.

— Спокойно можеш да опиташ късмета си и в отделна стая. Ала клиентелата на място като това не обръща особено внимание на заключени врати. Да не говорим за собственика. Зяпаше те като изгладняло куче сочен котлет.

Тя огледа бедно обзаведената стая и Зийк едва се сдържа да не се разсмее.

— Не прилича особено на апартамента в Мексико Сити, А и едва ли бихме могли да се надяваме на обслужване по стаите. — Анджи приседна на дървения стол, а той продължи: — Не се притеснявай, че ще се възползвам от положението, Принцесо. Ти ще спиш на леглото, а аз…

— Не! Не съм дете. Не виждам защо и двамата да не спим на леглото.

— Не се шегувай. Има една основателна причина. Нямам достатъчно воля да се откажа от теб, ако нещата станат особено горещи… А не мога да си представя да бъда с теб в едно легло и да не се стигне дотам. — Отиде до масата, на която бе оставил брезентовата торба. — Ще потърся баня. Не отваряй на никого, разбра ли?

Тя кимна и Зийк затвори вратата след себе си.

Анджи остана седнала, обвила ръце около себе си. Изобщо не бе помислила, че няма да намерят удобно място за нощуване… А копнееше за прегръдките му!

Преди няколко дни му повери живота си. Едва сега разбра, че му е подарила дори сърцето си…

Зийк Даниълс обаче беше пределно ясен. При него нямаше средно положение. Мъж като него можеше да създаде само една краткотрайна връзка…

Не беше изненадана, че работи за чичо й само от няколко седмици. Усещаше инстинктивно, че Зийк не е в състояние да се задържи дълго на едно място. Никога не си беше представяла, че ще обикне такъв мъж, защото в наивността си дори не бе подозирала, че той може да съществува.

Утре щяха да се върнат в Монтерей, където тя отново щеше да бъде племенницата на собственика на имението, а Зийк — наемен работник. Но той като че ли не изпитваше някакво съжаление. Тогава трябваше ли тя да съжалява? Задълженията му свършваха с това да я отведе жива и здрава при чичо й.

Това щеше да бъде последната нощ, прекарана със Зийк… Анджи можеше да му обърне гръб в буквалния смисъл на думата и да заспи, без да му обръща внимание. А можеше и да прекара една незабравима нощ — нощ, от която да останат спомени, топлещи самотното й сърце през времето, когато него няма да го има…

 

 

След като се изкъпа, Зийк слезе в пивницата. Възнамеряваше да предостави на Анджи достатъчно време, за да се приготви за сън и да заспи.

От момента, в който осъзна, че тя ще бъде в безопасност, единствено ако спи сама в стаята, той разбра, че го очаква безсънна нощ. Поръча си пиене и загледа играта на карти на съседната маса. Когато един от мъжете реши да си тръгва, останалите поканиха Зийк да го замести и той прие.

Изгуби представа за времето, защото то беше без значение. Трябваше някак да убие времето през тази нощ. Постави стола си така, че да наблюдава стълбата, водеща към втория етаж.

Когато играта свърши и не можеше да отлага повече, Зийк кимна за лека нощ на другите мъже и се качи в стаята.

Беше му трудно да се ориентира в тъмнината, затова изчака очите му да свикнат.

— Зийк? — изрече сънено Анджи и той разбра, че е била заспала и я е събудил.

Усмихна се.

— Аз съм — отвърна успокоително. — Всичко е наред. Спи.

— Чаках те… Исках… — Гласът й затихна.

Анджи не каза нищо повече и Зийк реши, че тя отново е заспала, което беше идеално. Седна на стола, събу се, после съблече ризата си. Реши да спи с джинсите, както предишната нощ. Беше значително по-безопасно.

Да се възползва от създадената ситуация…

Не биваше да допуска подобно нещо. Анджи заслужаваше много повече. А имаше и нещо друго. Съвсем скоро, когато Анджи разбереше защо Зийк работи за чичо й, щеше да го намрази…

Все пак този момент беше в бъдещето. Сега Зийк имаше нужда от сън.

Отиде безшумно до леглото и се отпусна внимателно върху завивките. Беше доволен, че няма да има проблеми със съня, тъй като изпитваше убийствена умора.

Затвори очи и въздъхна с облекчение. Анджи се размърда до него, но той остана неподвижен, унасяйки се в приятна дрямка. Нека тя мисли, че е пиян. Че е…

Изведнъж отвори очи.

Коленичила до него, Анджи бе отметнала завивката и сега обсипваше гърдите му с леки целувки. Беше гола.

— Не е честно! — изстена той и постави ръка на главата й. Не знаеше дали да я отблъсне, или да я привлече в обятията си…

Тя прекъсна нежните си ласки и го погледна.

— Ти се погрижи за мен миналата нощ. Сега е мой ред…

Пръстите й намериха ципа на джинсите му и го свалиха. Анджи издърпа панталона надолу заедно със слипа, докато те паднаха на пода.

Зийк лежеше вцепенен. Тя не разбираше, че…

Анджи погали с благоговение наедрялата му плът, откликнала предателски на ласката й.

— Анджи, не…

— Всичко е наред, Зийк. Наистина. Само искам да…

— Зная какво искаш, обаче е невъзможно. Аз…

— Но ти дори си се подготвил да вземеш предпазни мерки. Открих това в торбата ти, така че сигурно… — Млъкна и извади презерватива от опаковката.

— Не за теб обаче, скъпа — едва изрече той. — Винаги ги нося със себе си. Аз… О, Анджи, скъпа, не знаеш какво означава това за мен. Не мога… Нямам сили да…

Зийк забрави какво искаше да каже. По дяволите, започваше да губи разсъдъка си! За млада дама без никакъв опит, каквато беше Анджи, тя беше достатъчно интелигентна, за да разбере конструкцията на предмета, който държеше, и предназначението му за възбуденото мъжко тяло.

— Ти си доста по-едър, отколкото предполагах, че са мъжете…

Той усети как гласът й потрепери, но преди да успее да отвърне нещо, Анджи легна върху него. Почувства как закръглените й стегнати гърди се притискат към неговите.

Погали го отново и тялото му потръпна от възбуда.

Инквизицията едва ли е използвала по-изтънчено изтезание от това, измислено от нея. И — което беше още по-лошо — тя нямаше ни най-малка представа на какво мъчение го е подложила.

— Анджи, аз…

Тя не му позволи да продължи. Имитираше с разтворени устни целувката, която бяха споделили на вратата на хижата на Мария, като стрелкаше език и приканваше неговия да й отвърне.

Зийк знаеше, че човешките възможности имат предел. А той определено не можеше да издържа повече на сладостното мъчение и се предаде.

— Анджи, скъпа — успя да промълви, преди тя отново да го застави да замълчи с целувка.

Зийк се претърколи и тя се озова под него. Прекара пръсти по втвърдените зърна на гърдите й и продължи надолу. Докосна най-интимното й място и разбра, че е готова да го посрещне.

— Толкова е прекрасно! — прошепна Зийк.

— О, да, Зийк, да!

Той осъзнаваше, че е твърде късно да спре започнатото. Вдигна едното й коляно така, че тя опря пета отзад на бедрото му.

— Не искам да ти причиня болка — промълви Зийк и се спусна едва-едва към нея, като продължаваше да я целува и гали, за да я подготви за следващата стъпка.

Притиснат в нейната женственост, той стисна очи и спря на границата, пазеща нейната невинност. Знаеше, че е невъзможно да направи по-лека болката, която й предстоеше да изпита.

— Зийк? Какво има? — прошепна тя. — Да не би да съм твърде…

— Ти си… съвършена, Принцесо — успя да й отвърне, като дишаше тежко. — Не искам да ти причиня болка… Толкова се страхувам…

Тогава Анджи отново пое нещата в свои ръце. Сключи глезени около него, надигна се нагоре и го принуди да проникне в нея. Обвила ръце около врата му, тя изстена и потръпна.

Зийк опита да се отдръпне от нея, ала Анджи го притисна към себе си с всичка сила и извика.

Той замря и започна нежно да целува повдигнатото й към него лице.

— Не исках да извикам — прошепна тя, като дишаше на пресекулки. — Знаех, че ще изпитам слаба болка… Не очаквах…

— Не се извинявай, Принцесо. Моля те, не го прави никога!

Отново потъна в нея и Анджи въздъхна, надигайки се към него. Зийк я остави да определи ритъма. Всъщност тя го бе прелъстила! Трябваше да й позволи и да води…

Почувства, че повече не може да чака или да спре. Трябваше да…

Той промени темпото. Страхуваше се, че избързва, но повече не беше в състояние да… О! Дълбоко в нея започнаха да се надигат леки вълни, накарали я да застине в изненада. Те се усилваха, като повлякоха и него, докато и двамата се почувстваха изцяло завладени от екстаза…

Зийк заглуши вика й с целувка и почувства собственото си освобождение. Никога досега не беше изпитвал по-голямо удоволствие.

Двамата бяха познали абсолютната хармония между мъжа и жената…

Шеста глава

Зийк чу леки стъпки по стълбището. Въпреки, че бе спокоен и спа дълбоко цяла нощ, тихият звук го събуди.

Отпуснала глава върху гърдите му, Анджи спеше. Изглеждаше толкова невинна, доверчива и уязвима в съня си! Това го накара да изпита внезапна болка.

Без да я буди, той стана и успя да обуе джинсите си, преди лекият шум да замре пред вратата на тяхната стая. Бръкна в един таен джоб на торбата, взе пистолета си и тихо се приближи към вратата.

Лекото почукване на нея го изненада.

— Хей, Зийк! Тук ли си? Хайде, човече, времето лети. Трябва да тръгваме!

Той разпозна гласа на Пабло, един от хората на Лоренцо. Въздъхна с облекчение и хвърли поглед към Анджи. Тя леко се размърда — явно почукването и гласът я бяха събудили. Очите му се разшириха от ужас, когато видя, че тя отваря очи, сяда и…

Хвърли се към леглото и запуши устата й със свободната си ръка.

— Хей, Пабло, буден съм — отвърна Зийк. — Радвам се, че си пристигнал. Ще събудя Анджи и ще се видим долу след малко.

Изчака, докато стъпките заглъхнаха, и свали ръка от устата на Анджи. Тя не възропта срещу безцеремонното му държание и той се взря в нея изпитателно — беше се втренчила в оръжието му.

Той прибра пистолета в торбата колкото можеше по-нехайно.

— Успахме се, Принцесо — рече Зийк. Седна и започна да се обува. — Отдавна трябваше да сме будни. Едва не ни хванаха в леглото. Страх ме е дори да помисля какво би направил Лоренцо с мен, ако ни бяха видели! — Пресегна се и взе ризата си. — Отивам за кафе и, ако имаме късмет, за закуска. Изчакай двадесетина минути и ела — все едно, че сме спали в отделни стаи и не сме се виждали от снощи. Казах на Пабло, че като слизам надолу, ще те събудя.

Когато най-сетне се обърна към нея, в погледа му се четеше непреклонност.

— Защо носиш пистолет със себе си, Зийк? — плахо попита тя.

Ядосан, той постави ръце на кръста си.

— Не чу ли какво ти казах току-що?

— Чух. Само искам да разбера защо имаш пистолет — настоя Анджела.

— Това е част от работата ми, Принцесо. — Отвори вратата. — Двадесет минути, не повече!

Мръсната врата се хлопна след него и тя остана загледана безмълвно в нея.

Стана и като замаяна отиде до мивката. Нямаше топла вода, но това беше без значение.

О, Господи, какво бе направила? Как можа да забрави всичко, на което я бяха учили? Какво беше това необяснимо чувство, което я караше да се поддава на поривите си, и едва по-късно да мисли за последствията?

Защо пистолетът да е част от работата на Зийк за чичо й? Не разбираше, ала щом стигнеха вкъщи, непременно щеше да потърси отговор!

Полетът определено й помогна да забрави временно въпросите, които се въртяха в главата й. Анджи не знаеше, че Зийк е уредил да се приберат с хеликоптер. Ако беше разбрала по-рано, щеше да настои да се придвижат с кола.

Нямаше обаче никаква възможност да избира. Когато слезе долу, следвайки старателно инструкциите на Зийк, тя видя Пабло и отново се удиви как може такъв човек да работи за чичо й. Не разбираше защо Тио има нужда от служител, който прилича на борец.

И едва след закуска, когато тримата тръгнаха към хеликоптера, очакващ ги в края на града, й стана ясно как Пабло е успял да пристигне толкова бързо.

Обхвана я панически страх.

— Не, Зийк! Абсолютно невъзможно е да се кача в… това… Ако искаш, върви, а аз ще изчакам тук. Ще хвана автобус… Или ще взема кола под наем. Но не… Няма да се кача в този хеликоптер за нищо на света! Зийк! Пусни ме! Не! Няма да се кача… Не искам да летя отно… Зийк!

Беше съвсем безцеремонно стоварена на една от седалките и мигновено прикована на място с колана.

Когато излетяха, остана свита зад Пабло, докато той и Зийк бърбореха безгрижно и се любуваха на пейзажа под тях. От време на време Зийк се обръщаше назад и я поглеждаше. Усмихваше й се съчувствено и я докосваше по ръката или коляното, като че ли се извиняваше…

Как смееше да постъпва с нея по този начин? Знаеше колко много се страхува да лети, особено след станалото завчера! Как можеше да очаква тя безропотно да се подчини и да се качи на хеликоптер?

Не се страхуваше от смъртта. Терзаеше я несигурността дали наистина ще умре, или преди това ще бъде подложена на невъобразими болки.

Но ако й е писано да умре… Е, поне поведението й през миналата нощ ще бъде оправдано. Благодарение на импулсивността си пое по път, който й разкри свят от непознати досега усещания и неизпитвано удоволствие.

Може би беше постъпила глупаво и щеше да съжалява за стореното до края на живота си, но в момента единственото, което желаеше, бе тази нощ да се повтори…

Отпусна глава на облегалката и затвори очи, като се абстрахира напълно от настоящето.

— Анджи, добре ли си? — Зийк я докосна леко. Тя го погледна и кимна.

— Ето там, пред нас, е площадката за кацане — посочи той. — Скоро ще бъдеш вкъщи.

Анджи се изправи и опита да погледне между широките рамене на Зийк и Пабло. Ламариненият покрив на хангара блестеше на слънцето. Пред него видя черна лимузина и няколко мъже, които гледаха към тях.

Спускането й се стори прекалено бързо и й се зави свят. Имаше чувството, че пропада в бездънна бездна. Преди обаче да успее да се замисли над непривичното усещане, се приземиха и чичо й затича приведен към хеликоптера.

Пабло изключи мотора и перките забавиха въртенето си, докато накрая спряха. Зийк изскочи навън, подхвана Анджи през талията и я свали на земята. Веднага, щом тя стъпи на крака, той се отдръпна няколко крачки встрани и чичо й я грабна в прегръдките си.

— Анджела! Слава Богу, всичко е наред! Не бих желал да изживея подобен кошмар отново! — Дълго останаха прегърнати. Най-сетне той я пусна и я погледна. — Хайде, да вървим вкъщи. Сигурно си изтощена от толкова преживявания. — Обърна се и потупа Зийк по рамото. — Доведе я жива и здрава, Зийк. Длъжник съм ти, приятелю.

— Просто си вършех работата, шефе — отвърна Зийк, без да поглежда Анджи.

Тя и Лоренцо тръгнаха към колата прегърнати.

— Кои са тези хора, Тио? — попита Анджи. — Като че ли имаш цяла армия!

Стигнаха до лимузината и един от мъжете отвори задната врата. Зийк заобиколи и седна върху малката седалка, обърнат с лице към Анджи, чичо й и Пабло. Останалите трима седнаха отпред.

— О, Анджи, колко е хубаво, че се върна вкъщи! Толкова дълго те нямаше! Има доста промени. Някои добри, други лоши… — Лоренцо взе ръката й и я потупа. — Веднага, след като си починеш, ще поговорим.

Тя погледна Зийк и видя безпристрастното изражение на лицето му, което толкова често бе забелязвала, откакто се запозна с него. Нима беше само преди няколко кратки дни? Струваше й се, че винаги го е познавала, като че ли той бе част от живота и мечтите й…

Знаеше, че зад този непроницаем поглед Зийк крие мислите и чувствата си. Надяваше се някой ден той да пожелае да ги сподели с нея.

— Разкажи ми за роднините си, Анджела. Какво ново има при теб от миналата пролет?

Тя заразказва за живота си — такъв, какъвто беше, преди да срещне един мъж на име Зийк Даниълс, който само за три дни успя да обърне всичките й представи за света с главата надолу…

 

 

— Маслопроводът беше прерязан, но така, че да избие, след като се озовем във въздуха — обясняваше Зийк по-късно същия ден, седнал пред бюрото на Лоренцо в неговия кабинет.

— Предполагам, че е изключено да грешиш.

— Напълно.

— Радвам се, че изпратих екип да открие самолета. Искам доказателства.

— Кого, мислиш, са искали да премахнат?

— Вероятно за тях е било все едно. Знаят, че самолетът е мой. Изглежда са искали да ме предупредят.

— Но ако не бяхме оцелели, за да разберем какво се е случило, що за предупреждение щеше да бъде това?

— Щях да разбера. Ще се обадя на собственика на хангара. Трябва да проверим кой може да го е направил — дали е човек от охраната, или е някой от неговите служители, който е бил подкупен.

— Всеки си има цена, Лоренцо, знаеш го.

— Разбира се. Постигнах успеха си, като никога не признавах „не“ за отговор. Това, което имам, е само мое дело. Ала трябваше да се откупя. Така покрай мен забогатяха и други хора. — Той поклати глава. — Сред тях обаче има и такива, които са твърде алчни. Гледат мен и искат да имат всичко, което съм постигнал за години. Смятат, че остарявам и е лесно да ме изместят… — Погледна Зийк изпитателно. — Те обаче грешат. Вече са разбрали, че съм много по-силен и умен, отколкото са предполагали.

— Какво научи от човека, когото хванахте, че се опитва да проникне в имението?

Лоренцо поклати глава.

— Не знае нищо. Бил е нает, за да проникне тук и да проучи разположението на сградите в имението. Онзи, който го е наел, му предложил нечувана сума, ако се справи.

— Знаеш ли кой стои зад този опит, зад прекъснатия маслопровод, зад експлозията миналия месец?

— Надявах се ти да намериш отговорите на някои от тези въпроси… Това е една от причините, поради които те наех.

— Всички, с които разговарях, са прекалено уплашени, за да кажат нещо. Но едно ми е ясно, Лоренцо. Имаш могъщ враг.

Лоренцо кимна.

— Ако някой реши да ме унищожи, ще са му нужни много сили и власт, за да успее. Съмнявам се обаче, че такъв човек съществува.

Зийк се пресегна, взе бутилката уиски, която стоеше между тях, и си наля в кристална чаша. Предложи на шефа си и той кимна.

— Не те разбирам, Даниълс — каза Лоренцо, след като отпи.

— Какво толкова има за разбиране? Аз съм обикновен човек, който има нужда от обикновени неща.

— Точно обратното. Доста сложна личност си… Имам чувството, че си истинска загадка. Спазваш строго някакви свои принципи. Безкрайно си взискателен към себе си. А когато ти приписват нещо, което не си извършил, вместо да се защитаваш, ти се оттегляш!

— Значи продължаваш да ме проверяваш, а?

— Не обичам загадките. Ти се появи на вратата ми в много подходящ момент, точно когато имах нужда от човек с твоите способности и умения…

Зийк преметна единия си крак върху другия.

— Искаш да кажеш, че не вярваш в случайности и съвпадения, така ли?

— А според теб това изчерпва всичко, нали?

— Не. Бях без работа. Пред човек с моите — как го каза ти? — способности и умения има доста възможности. Носеха се слухове, че се каниш да назначиш нови хора.

— Колко време беше без работа?

— Няколко месеца. Имах на разположение предостатъчно време, за да помисля какво да правя. Получих няколко предложения. — Отпи глътка уиски. — В крайна сметка реших, че не ме е грижа за моята репутация и няма значение какво мислят другите за мен. Знаех, че съм се държал професионално.

— Можел си да се защитиш и… вероятно си щял да спечелиш.

— О, да! Само че остава въпросът какво точно щях да спечеля? Възможността да продължа да рискувам живота си за една организация, отказала се от мен при първия намек, че нещо не е наред ли?

Докато Лоренцо размишляваше над думите му, Зийк откри, че философията, която току-що бе развил, е по-скоро негова лична, отколкото на човека, за когото се представяше. Беше сигурен, че ако обстоятелствата действително го принудят, ще напусне работата си в Управлението без капчица съжаление и дори няма да се обърне назад…

Откритието го изненада. Но като се замисли, осъзна нещо, което всъщност знаеше отдавна — бе готов да предлага лоялност, докато тя бъде приемана безрезервно. В противен случай щеше да се оттегли…

Сега обаче не се колебаеше. Всичко беше ясно. Искаше да разобличи човека, седнал зад бюрото. Презираше всичко, което вършеше Лоренцо. Или той, или някой друг като него бе допринесъл за смъртта на Чарли — неговият приятел от детството…

Вярно е, че никой не бе принудил Чарли да опита наркотиците. Любопитството му бързо се бе превърнало в пристрастеност към опиатите, която го промени до неузнаваемост. И когато Зийк напусна военновъздушните сили и се прибра у дома, завари приятеля си в окаяно състояние. Тази развалина нямаше нищо общо с момчето, с което беше израснал!

В крайна сметка Чарли се прости с живота… Твърде мъчително…

Не! Нямаше да толерира хора като Лоренцо, чиято алчност отнемаше живота на другите. Те не заслужаваха дори съжаление…

А сега, след като опозна и Анджи, в гърдите на Зийк забушува смразяващ гняв. Как бе възможно тази невинна млада жена да бъде отгледана от човек, чиито понятия за чест и морал бяха напълно изкривени от стремежа му към власт?

— Та, какво се е случило между теб и Анджела? — върна го към настоящето настойчивият въпрос на Лоренцо.

Не внезапното нарушаване на възцарилата се тишина стресна Зийк, а самият въпрос, който го свари неподготвен. Загледа Лоренцо, без да е сигурен дали е чул правилно.

— Моля? — попита учтиво и разкърши рамене.

— Познавам племенницата си твърде, добре. А дори и да не я познавах, за повечето хора тя е като разтворена книга. Всички нейни мисли и чувства са изписани на лицето й.

— Не разбирам какво общо има това с мен.

Лоренцо отпи, като гледаше Зийк над ръба на чашата.

— Откакто сте пристигнали, Анджела не откъсва поглед от теб.

Нито един мускул не трепна на лицето на Зийк. Той продължи да гледа невъзмутимо шефа си.

— Не съм забелязал.

Лоренцо сви рамене.

— Може би. Поне беше дискретна… — Той въздъхна. — Страхувам се, че е доста наивна. Предполагам, че и аз, и семейството на майка й я възпитавахме твърде строго и я държахме изкъсо. Затова животът й досега е бил твърде затворен. Разговарял съм с нея дали иска да се омъжи, ала тя предпочита да работи известно време като учителка. Сърце не ми дава да й откажа.

— Спомена ли ти, че иска да създаде училище в някое от близките селища? — Зийк се надяваше Анджи да му прости, че издава малката й тайна.

— Така ли? — изненада се Лоренцо.

— Да, научих го от нея. Нямаше търпение да пристигне и да провери дали е възможно да остане да живее тук и да преподава.

— Чудя се защо ли никога не ми го е казала?

— Изглежда се е бояла, че може да не одобриш идеята й.

— Как успя да научиш толкова много за племенницата ми само за няколко дни?

Зийк се засмя.

— Наложи се да преминем заедно през някои необичайни изпитания, не мислиш ли? Съвсем естествено е да станем повече от познати.

— Анджела е много впечатляваща и…

— Така ли смяташ? — прекъсна го Зийк. — Аз пък я намирам за интелигентна жена, готова да отстоява мнението си.

— Ти прекара три нощи с нея!

Зийк замръзна на място в очакване на следващия удар. Лоренцо действаше като разрушител на подводници, който от време на време пуска по някой снаряд, за да провери какво ще улучи. Всъщност се опитваше да го обърка, за да го накара да направи някакво признание. Фактът, че досега тази тактика бе останала безрезултатна, като че ли изобщо не го обезсърчаваше.

— Така е — съгласи се Зийк.

— И след тези три нощи, които прекарахте заедно, племенницата ми не откъсва поглед от теб…

— Би ли изяснил накъде биеш, Лоренцо? — Смръщи вежди.

— Искам да зная какви са чувствата ти към Анджела!

Зийк сбърчи нос.

— Какви са чувствата ми? Хм… Ами… Анджи ми харесва и… Приятно ми е, когато сме… заедно. Възхищавам й се за много неща и…

— Любихте ли се? — прекъсна го рязко Лоренцо. Пряко попадение!

Седма глава

След продължително мълчание, което никой от двамата не бързаше да наруши, Зийк се плъзна надолу в стола и скръсти ръце на гърдите си.

Накрая, със съвсем нехаен тон, който не съответстваше на напрегнатия му поглед, отговори:

— Това не ти влиза в работата.

Не откъсна очи нито за миг от противника си. Лоренцо го гледаше, без да промени изражението на лицето си.

— Знаеш, че мога да те уволня. Не търпя неподчинение!

Зийк дори не мигна.

— Твоя работа.

Лоренцо се наведе напред и удари с юмрук по бюрото.

— По дяволите! Искам да знам дали си се възползвал от племенницата ми!

— Нямам намерение да разговарям с теб за Анджела. Ако имаш въпроси относно моето поведение, докато бяхме заедно, попитай самата нея. — Свали ръце от гърдите си и стана. — Има ли нещо друго? Смятам да си лягам. Денят беше дълъг и уморителен.

— Вещите ти са преместени.

Зийк се намръщи.

— И къде?

— Реших да те настаня в една от спалните на горния етаж. Искам да бъдеш по-близо до семейството.

— Мислех, че искаш да те пазя, Лоренцо. Най-добре бих се справил със задачата, ако съм на първия етаж.

— С това ще се занимават други. Сега предпочитам да спиш по-близо до мен и Анджела.

Зийк се бореше с чувствата, бушуващи в него. Щеше да се заеме с тях по-късно, когато останеше сам.

— И къде съм настанен сега? — попита с въздишка, издаваща безкрайното му изтощение.

— Горе, втората врата вдясно. Ъглова е и има изглед към имението. Аз съм отсреща в другия край на коридора, също в ъглова стая. Ще можеш да ме чуеш, ако извикам.

— Тогава ще се видим утре сутринта.

Зийк знаеше, че на втория етаж има шест големи спални, по три от всяка страна на коридора.

Въпросът беше в коя от останалите четири спални беше Анджи. Трите спални от всяка страна на къщата имаха общ балкон. Ако Анджи бе от неговата страна, щеше да има достъп до стаята й…

Зийк надушваше хитро скроен капан. Само не разбираше защо е поставен…

 

 

На следващата сутрин Анджи се събуди рано, нетърпелива да посрещне деня. Беше вкъщи! Отметна завивките, отвори вратата към балкона и в стаята нахлу бледата утринна светлина. Излезе навън и погледна пустата градина долу.

Почти едновременно с това до слуха й достигна звук от отваряне на врата и гласът на Зийк. Обърна се и го видя на прага на съседната спалня, облегнал ръка на касата на вратата. Косата му беше разрошена и падаше върху челото му. Бе обут в избелели незакопчани джинси, бос и гол до кръста.

— Всичко съвпада — промърмори той и опря чело на ръката си.

Поне така й се стори, че каза. Но тъй като за нея думите му нямаха смисъл, се усмихна и рече:

— Добро утро, Зийк. Прекрасна утрин, нали?

При звука на гласа й той вдигна бавно глава, спря очи на голите й крака, подаващи се от късата пижама, после погледна на изток, където слънцето едва бе обагрило нощното небе.

— Подранила си, Принцесо — рече с привидно приковано към небето внимание.

Тя се приближи към него, като го гледаше с искрящи очи.

— Знам. — Положи леко ръка на гърдите му и започна бавно да ги гали, наслаждавайки се на усещането за топлата му кожа под дланта си. — Не предполагах, че това е твоята спалня.

Зийк извърна бавно глава и я погледна.

— Не беше. Чичо ти ме премести тук вчера.

— Но защо? — попита объркана Анджи.

— Ще трябва да попиташ него.

— Не разбирам.

— Така ставаме двама…

— Защо е решил да имаме общ балкон? Винаги е държал толкова строго на правилата за поведение. А сега… — Поклати глава. — Не виждам какъв е смисълът.

— Освен ако не е решил, че е твърде късно да пази твоята добродетел. В края на краищата, ти прекара три нощи с мен.

— Никой нямаше вина за това. Предполагам, че не те обвинява за… — Тя като че ли не можеше да намери думи, за да продължи.

— Мисля, че „обвинява“ не е точната дума. По-скоро ще ме държи отговорен.

— Е, тогава ще му кажа… — Внезапно млъкна и очите й се разтвориха по-широко, защото неочаквано Зийк бе покрил ръката й с длан, като я прикова към гърдите си. — Зийк, пусни ме! Време е да се обличам и…

— Трябваше да помислиш за това по-рано, Принцесо, преди да погалиш гърдите ми.

Като продължаваше да се обляга на касата на вратата, той я привлече с другата си ръка, докато тя се оказа прилепена към тялото му.

Анджи се засмя и леко се отдръпна, за да го погледне.

— Зийк — изрече почти без дъх, — внимавай! Някой може да ни види!

— Нека — измърмори той и я прегърна здраво през кръста с две ръце.

Тя се притисна плътно до него. Господи, направо го подлудяваше! А дланите й оставяха огнени дири по пламналата му кожа!

Той беше мъж, по дяволите, а не някаква безчувствена машина! Беше безсилен пред чара на тази жена! Нощта, която бяха прекарали заедно, го караше да копнее болезнено за нея и вместо да намалее, желанието му да я люби отново се бе усилило многократно.

Когато устните му покриха нейните, тя сякаш се разтопи от удоволствие. Извивките на тялото й следваха плътно неговите, а ръцете се плъзнаха около кръста му.

Точно това бе причината, поради която не бе спал добре през изминалата нощ. Знаеше, че Анджи е някъде наблизо и почти усещаше присъствието й.

Изруга сподавено, вдигна я на ръце и я внесе в стаята си, като затвори вратата с крак. С няколко бързи крачки се озоваха до леглото.

Анджи бе не по-малко възбудена от него. Съблече презглава пижамата си с треперещи ръце, пъхна пръсти в колана на долнището, свали го и коленичи гола пред него на леглото. Зийк свали ципа на джинсите си и ги събу, без да отмества поглед от нея.

Когато се докоснаха, и на двамата се стори, че ще се взривят. Ръцете и устните им галеха и вкусваха плътта на другия трескаво. Отпуснаха се на леглото със сплетени тела, копнеещи за облекчение на горещото желание, избухнало в тях.

Анджи го привлече към себе си със стон. Той повдигна хълбоците й, наведе се и я целува дълго и упоително, докато тя извика. Във внезапния си порив да я притежава Зийк я облада и впи устни в нейните.

Наложи трескаво темпо, без да забави за миг, дори когато почувства, че Анджи се извива под него, стенеща в екстаз. Това го накара да изгуби самоконтрол и да достигне върха в нея…

Не я бе предпазил!

Този факт достигна до съзнанието му минути по-късно, когато лежеше край нея толкова изтощен, че не беше в състояние дори да помръдне. В необузданото си желание да я обладае не бе помислил за последствията…

Вече не се съмняваше, че напълно е загубил разсъдъка си. „Сигурно съм обезумял“, помисли той с ужас.

Анджи се размърда. Отпусна се върху него и зацелува зърната на гърдите му съвсем леко, сякаш го докосваше с перо.

Той изстена.

Тя грешеше, ако се надяваше да го накара да откликне. Нямаше начин заситеното му с любов тяло да реагира. Беше изтощен… Напълно… Докрай!

Целувките й продължиха надолу и Анджи го докосна интимно.

Хм… Може би… не съвсем докрай…

Как бе в състояние да отвърне на ласките й, след като му се струваше, че не може дори да се помръдне, по дяволите?!

Престана да се чуди и затвори очи, отдавайки се на приятните усещания, които Анджи пораждаше в него.

След като стори чудо, накарало Зийк да поеме дълбоко дъх, тя се прехвърли над него, възседна го, отпусна се върху твърдата му мъжественост и го обви с огнена топлина.

Не спираше да обсипва с целувки лицето и шията му, като наложи замайващ ритъм, който бързо изпълни тялото му с напрежение.

Зийк отвори очи и я погледна. Замечтаното изражение на лицето й го трогна.

— О, Принцесо, не мога да повярвам… — прошепна той.

— Отпусни се и ме остави да те любя — промълви Анджела.

Ако имаше сили, Зийк щеше да се изсмее.

— В момента е извън възможностите ми да се отпусна, любима. Това, което правиш, трябва да се забрани със закон. Толкова е… хубаво…

— Искам да ти доставя удоволствие — каза едва чуто тя. — Ти ме научи на много неща. Никога не бих могла да ти се отплатя…

Зийк я хвана за талията и я привлече към себе си така, че гърдите й се оказаха над лицето му. Започна да дразни зърната им с език и устни, като ги докосваше и захапваше леко, докато Анджи започна да диша неравномерно.

Той пое ритъма, като я водеше към екстаза. Накрая тя извика и двамата го достигнаха едновременно. Този път Анджи се отпусна изтощена върху него и остана да лежи неподвижно.

Зийк нямаше сили да я отмести.

Заспаха така…

 

 

— Добро утро, Тио — пропя Анджи, когато влезе на закуска в трапезарията. Лоренцо и Зийк бяха вече там. Наведе се и целуна чичо си по бузата. — Прекрасна утрин, нали? — Издърпа един стол и седна, преди някой от двамата да успее да й кавалерства.

— Добро утро, Зийк. Добре ли спа?

Зийк разбра, че е загазил сериозно в мига, в който я видя да влиза. Тя сияеше и от цялото й същество струеше задоволство и радост. Беше ослепителна! Как успя тази млада жена да му замае главата така, че сега го въртеше около малкия си пръст?

И трябваше ли да изглежда влюбена и обичана? Само слепец не би забелязал сиянието на удоволствие, излъчващо се от нея. А Лоренцо съвсем не беше сляп!

— Сравнително добре, като се имат предвид някои обстоятелства. А ти?

— Какви обстоятелства? — изръмжа шефът му и отмести поглед от чинията си към него.

Зийк повдигна едната си вежда.

— Че трябваше да свиквам с поредното ново легло. Вече няколко дни не съм спал в едно и също легло два пъти подред.

— О! — Лоренцо отново сведе поглед към закуската си.

Широко усмихната и очевидно доволна от себе си, Анджи съзерцаваше Зийк, без да откъсва очи от него. Без да се усмихне, той издържа погледа й и рече:

— Лоренцо, ако е възможно, бих желал да поговорим след закуска няколко минути насаме.

Възрастният човек кимна, без да каже нищо.

— Ако не възразяваш, мисля да отида до селото тази сутрин, чичо Тио — вметна и Анджела. — Искам да се огледам, да посетя някои млади майки и да поговоря с тях за възможността да открия подготвително училище…

Лоренцо остави внимателно приборите.

— Означава ли това, че не възнамеряваш да се върнеш в Мадрид? — внимателно попита той.

— Не ме ли искаш тук? — Очите им се срещнаха.

— Не става въпрос дали те искам, или не. Загрижен съм за безопасността ти. Зийк сигурно ти е обяснил, че станалото със самолета не е случайна авария. И това не е първият опит за саботаж, с който се сблъсквам. Вчера ме попита защо имам толкова много хора около себе си. Наложи се да увелича персонала в името на безопасността на всички ни.

— Каква е причината за тези проблеми? — поинтересува се племенницата му.

— Моят успех. Някой се опитва да ме измести.

— Възможно ли е това да е твой конкурент?

— Да. Или пък е човек, решил да ме изхвърли на всяка цена от бизнеса.

Тя погледна Зийк, преди да се обърне отново към чичо си.

— Затова ли Зийк работи за теб?

— Да. Помогна ми много при разработването на охранителната стратегия.

— Разбирам… — Замислена, взе вилицата си и започна да се храни.

— Ако все още желаеш да отидеш до селото — рече Лоренцо след кратко мълчание, — ще изпратя някой от моите хора с теб. Всеки, който ме познава, знае, че си ми много скъпа. Не искам да ти се случи нещо… лошо…

Анджи се пресегна, хвана го за ръката и я стисна.

— Благодаря, чичо Тио. Предполагам, че не искаше да идвам при теб точно заради тези проблеми, нали?

Той кимна и се усмихна.

— Но ми е много приятно, че си тук, Анджи. Вече не искам никога да се разделяме.

Зийк избута стола си назад и стана.

— Трябва да проверя някои неща. Ще се видим след половин час в кабинета ти. Ако е удобно, разбира се.

— Добре.

Зийк трябваше да излезе, преди да се изпусне да каже нещо, което не биваше! Как можеше този човек, който очевидно обичаше племенницата си, да я излага на подобен риск? Защо не се откаже да се бори сам и не се обърне към властите?

Откакто се събуди за втори път тази сутрин, мислеше непрекъснато какво да предприеме. Анджи спеше, леко усмихната. Той разсъждаваше над въпроса, докато се къпеше, обличаше, както и по време на мълчаливата закуска с Лоренцо…

Трябваше да измисли план как да защити Анджи от това, което предстоеше да се случи с чичо й!

 

 

Зийк влезе в кабинета на Лоренцо и седна на стола пред бюрото му.

— Казвай — рече шефът му.

— Искам да зная каква игра водиш.

Лоренцо повдигна вежди.

— Не те разбирам.

— Защо ме настани в съседство с Анджи?

Възрастният мъж бе видимо развеселен.

— Откъде знаеш, Зийк?

— Знам. И така, защо ми поставяш капан?

Лоренцо взе една писалка и започна да я върти между пръстите си. След дълго мълчание проговори:

— От самото начало забелязах интереса ти към племенницата ми. Ти беше поразен от снимката й в деня, в който влезе в моя кабинет.

— Племенницата ти наистина е много красива жена. Как бих могъл да не го забележа?

— Трябва да ти бъде пределно ясно, че Анджи е единственият ми близък човек. Когато тя остана без родители, се заклех, че ще направя всичко възможно да компенсирам загубата им. Работих години, за да съм сигурен, че тя ще бъде финансово обезпечена. — Остави писалката на бюрото и погледна Зийк. — Това, което разбрах в крайна сметка, е, че Анджела има нужда от силен мъж до себе си, който да защитава интересите й, когато вече няма да ме има…

Зийк започна да схваща накъде върви разговорът. Почувства как на челото му избива студена пот. „Това действително беше капан“, мерна се в съзнанието му.

— Искам да знаеш, че няма да се възпротивя на евентуална връзка между теб и Анджела.

— Връзка ли? — повтори предпазливо Зийк.

Шефът му кимна.

— Да. Моята Анджела вече е зряла жена. Видях как те гледа, как се държи, когато е край теб… А съм сигурен, че и ти я харесваш.

Зийк продължи да го гледа безизразно, докато умът му прехвърляше трескаво всички усложнения, които биха възникнали.

— С една дума, искаш да се оженя за племенницата ти — изрече Зийк накрая с неутрален тон.

Лоренцо се усмихна.

— Нима това е толкова лошо?

— Ти не знаеш нищо за мен, Лоренцо. Тя също.

— Именно затова те проверих още веднъж. Водил си интересен начин на живот. Твърд човек си, а от всичко, което успях да науча, разбрах, че си и почтен. Вярвам, че ще се грижиш за Анджела добре и ще я пазиш.

— Не ме питаш дали я обичам.

— Не знам дали я обичаш, или не. — Сви рамене. — Сигурен съм обаче, че я желаеш. Прочетох го в очите ти. Тя е точно това, което искаш. Смятам, че връзката ви ще завърши щастливо.

— А какво ще кажеш за нейните чувства?

— Оставям всичко на теб. Ухажвай я. Аз само заявявам, че от моя страна няма да имаш проблеми.

— Дори нещо повече. Ти дори реши да ни настаниш в съседни стаи, за да сме съвсем близо един до друг, и…

— … И да оставя на природата да каже своето — довърши Лоренцо вместо него.

— Какво те кара да мислиш, че желая да се оженя за нея?

— Засега нищо. Но бъди сигурен, че ще ти прережа гърлото, ако я опозориш! Кълна се!

Зийк изгледа възрастния човек.

— Сбъркал си професията, шефе. Трябвало е да станеш сватовник.

— Не й причинявай болка, Зийк.

— Тя не знае нищо нито за мен, нито за миналото ми. Ще бъде ужасена, когато разбере какво съм вършел преди.

— Няма нужда да научава това. Тук имаш нова работа и някой ден ще ме заместиш. Други правят заговори, за да постигнат това, което ти предлагам доброволно.

Зийк се изправи.

— Оказваш ми високо доверие, Лоренцо.

Шефът му също стана.

— Да.

Зийк се обърна и излезе…

 

 

Той напусна имението и цял ден остана извън него. Стараеше се да избягва Лоренцо и Анджи. Беше му нужно време, за да обмисли всичко. Когато вечерта се върна, в къщата бе будна само охраната. Качи се безшумно по стълбите и влезе в стаята си.

Остана дълго под горещия душ. После навлече джинси, излезе на балкона и вдиша дълбоко приятния нощен въздух. От къщата и двора наоколо не се дочуваше никакъв шум. Видя, че балконската врата към стаята на Анджи е затворена, но не провери дали е заключена.

Колкото и да му бе липсвала този ден, колкото и да му се искаше да я види, знаеше, че ако дори надникне в стаята й, здравият разум ще го напусне и нищо няма да е в състояние да го спре да не я люби…

Как можа да стигне дотук? Никога не бе допускал, че ще се обвърже емоционално с жена. А се налагаше да признае, че този път положението е изключително сериозно и никой не може да му помогне. Изруга тихо.

Не му убягваше и иронията на ситуацията Лоренцо го подготвяше за свой заместник! Беше ли гневът му онази вечер, когато Анджи пристигна, само игра? Беше ли се надявал Зийк да остане въпреки всичко в апартамента с племенницата му и да се възползва от случая?

Последвалите нощи бяха добре дошли за Лоренцо и за осъществяването на неговия замисъл. Ами ако той ЗНАЕШЕ, че Зийк работи за правителството на Съединените щати и използваше Анджи като примамка? Ако бе така, капанът щеше да щракне всеки момент!

Дали тя съзнаваше, че чичо й я използва? Припомни си последните няколко дни. Бе повече от уверен, че Анджи е съвсем невинна, поради което делото на чичо й му се струваше още по-мръсно. Неговият шеф умееше да манипулира хората и не би се поколебал да пожертва дори единствения си близък човек…

Зийк осъзнаваше, че се налага да предприеме нещо, и то незабавно. Ако искаше да се измъкне жив, не биваше да се мотае повече тук!

Оставаше да реши какво ще прави с Анджи. Можеше ли да замине и да я остави да се справи сама с всички последици? Как ли ще приеме тя разкритието кой и какъв е всъщност нейният чичо?

Прониза го силна болка. Стисна парапета на балкона и затвори очи. Нима би могъл да й причини съзнателно подобна мъка?

И все пак бе обвързан с тази мисия, от чийто успех зависеше животът на много хора. Имаше моменти — като настоящия — в които мразеше и себе си, и работата, която беше избрал.

Той не само бе първият мъж в живота на Анджи, а я изложи и на риска да забременее. Можеше ли да се измъкне като подлец и да я остави да се справя с възможните последствия сама?

Досега винаги бе поемал отговорността за последствията от постъпките си. А сега, след като знаеше, че ще й причини непоносима мъка, можеше ли да изчезне безследно от живота й?

В едно обаче бе абсолютно сигурен — беше невъзможно да остане тук и да поеме процъфтяващата търговия с наркотици на Лоренцо!

Няколко часа Зийк се бори с разяждащите го демони на съмнението. Най-сетне, късно през нощта, вече бе взел единственото приемливо решение…

Осма глава

Анджи лежеше сгушена в силните топли прегръдки на Зийк, като се наслаждаваше на усещането от мускулестите му гърди и лекия дъх, докосващ страните й…

Изведнъж тя отвори очи. Не, не сънуваше — той действително беше в леглото й! Подпрян на лакът, лежеше до нея и я гледаше.

— Зийк! Какво правиш тук?!

— А ти какво мислиш? — попита той и леко захапа ушенцето й.

— Но как влезе? Спомням си, че заключих вратата…

— Което не е добросъседска постъпка, нали? — Наведе се надолу и целуна мястото между гърдите й, разкрили се под тънката памучна пижама.

— Не искам утре сутринта камериерката да влезе и да те завари тук…

Той се изправи, смръщил вежди.

— Има ли такава вероятност?

— Да. Когато идвала тази сутрин, не ме намерила в стаята. Трябваше да измисля нещо, за да обясня защо ме е нямало. — Погледна го в очите. — Едва не ни хванаха.

— Да, наистина — отвърна спокойно Зийк. Тя го изгледа озадачено.

— Нима не се притесняваш?

— Естествено, че се притеснявам. И точно затова съм тук. Искам да поговорим насаме, без да има опасност да бъдем прекъснати. — Не спомена, че едва не забрави причината за проникването си в стаята й, когато влезе и я видя спяща по корем като дете на леглото.

Анджи докосна леко лицето му.

— Зная, че беше много глупаво от моя страна да допусна поради увлечението си към теб да се държа така, както никога не съм смятала за допустимо. — Въздъхна дълбоко. — Чичо Тио ще бъде съсипан, ако разбере… — Свенливо сведе поглед. — Нямах представа, че съм толкова слабохарактерна.

— Въпросът е в това, Принцесо — започна бавно той, като подбираше думите си, — че има голяма вероятност да си бременна…

Анджи застина. Думите му я свариха съвършено неподготвена. Припомни си моментите, когато се любиха, и очите й се разшириха.

— Искаш да кажеш, че е станало, когато…

— Да. Когато забравих да… те пазя.

Тя прехапа долната си устна, потресена от факта, че никога не е мислила за това.

— Изобщо не съм се сетила…

— Да, но аз се сетих. Цял ден мислих за тази възможност и се мъчех да реша какво да правим. Смятам, че вече имам план.

— Можем да изчакаме и да видим…

— Нима наистина мислиш, че ще съм в състояние да стоя настрани от теб през следващите няколко седмици, Принцесо? Ти си като опиат за мен и вече съм пристрастен към теб завинаги. Искам да прекараме заедно живота си.

Анджи го гледаше, без да е сигурна, че го е чула правилно.

— Не… те разбирам, Зийк…

— Искам да се омъжиш за мен.

Тя го гледаше потресена, неспособна да изрече и дума.

— Готов си да се ожениш за мен, макар че се познаваме само от няколко дни? — промълви, когато най-сетне възвърна гласа си. — Мислех, че съм човек, който се поддава на пориви, но…

— Предполагам, разбираш, че чичо ти ще ме одере жив, ако разбере, че съм бил в леглото ти. И че не би желала да ме сполети подобна съдба.

Той се усмихваше леко, ала погледът му издаваше, че е под силно напрежение.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— Наистина ли искаш да се ожениш за мен? Сигурен ли си, че това не е само един жест на вежливост от твоя страна?

Усмивката, с която я озари, разтопи сърцето й.

— Повече от всичко на света искам да се оженим и да се грижа за теб цял живот.

Анджи се зачуди дали не сънува. Може би всеки момент ще се събуди и ще разбере, че е сама, Зийк не е идвал в стаята й и… Устните й обаче изрекоха:

— Страхувам се, че чичо Тио няма да се съгласи. С теб се познаваме от съвсем скоро. Ще настоява да…

— Вярваш ли ми, Принцесо? — прекъсна я той. Тя не се въздържа и го погали по лицето.

— Абсолютно и безрезервно!

Той притвори очи за миг, сякаш думите й му причиниха силна болка.

— Искам да избягаме, Анджи… Незабавно… Още тази нощ. Ще се върнем след няколко дни, когато Лоренцо ще е свикнал с мисълта за женитбата ни. А и когато го изправим пред свършен факт, на него няма да му остане нищо друго, освен да се примири.

— Тази нощ! Но… — Тя огледа стаята. — Сигурен ли си, че трябва да постъпим така?

— Напълно.

Объркана, Анджи потърка чело.

— Чичо ще побеснее! Ще си припомни времето, когато все правех бели, които шокираха монахините и…

Той я прекъсна с целувка, а после каза:

— Скъпа, предполагам, че монахините вече щяха да са потресени от поведението ти. Най-добрият начин да поправим стореното е да се оженим.

— Не можем обаче да заминем ей така. Тио ще се чуди какво е станало и ще се притесни.

— Помислил съм и за това. Реших да му оставим бележка в неговия кабинет. Така само той ще я намери и прочете.

— Но той държи кабинета заключен!

— Да. А долу има и охрана. И въпреки всичко искам да опитаме, ако и ти желаеш, разбира се. Също така зная как да напуснем имението, без да предизвикаме подозрения. Защо не се приготвиш, докато аз се оправя долу? Ако не се върна до час, най-безопасно ще е да се върнеш в леглото и да забравиш, че изобщо сме разговаряли…

— Най-безопасно ли? Не те разбирам. Нима е опасно да оставиш бележка на чичо ми?

Той я целуна отново.

— Да, когато се опитвам да открадна най-ценното, което притежава. Ще се върна веднага, щом мога.

Зийк излезе от стаята през балконската врата, оставяйки Анджи объркана от внезапния обрат…

Той осъзнаваше, че шансът му за успех тази нощ не е голям и това не му харесваше. Но също така знаеше, че няма време. Трябваше да проникне в кабинета на Лоренцо, без да бъде забелязан, и да изведе Анджи от имението.

Не искаше да мисли за реакцията на Франк, когато му каже, че се е оженил за племенницата на Лоренцо Де ла Гарца. Беше твърде вероятно да му се наложи да си търси нова работа, а легендата, която бяха подготвили за напускането му на Управлението, щеше да се превърне в действителност.

Излезе от стаята си през балкона. Прехвърли се, хвана се в основата на перилата и скочи на земята. Гостната стая беше в съседство с кабинета на Лоренцо. Отвори вратата, водеща към нея откъм двора, благодарен, че никой не се беше сетил да я провери, след като той я бе отключил привечер. Влезе, прекоси стаята и открехна вратата към коридора.

До стълбището разговаряха двама мъже от охраната. Търпеливо изчака да свършат, а когато те тръгнаха в различни посоки, коридорът опустя.

Зийк бръкна в джоба си и извади инструментите, необходими му, за да отвори кабинета. Тръгна безшумно към него и се зае с ключалката. След по-малко от минута чу успокоен тихо изщракване.

Влезе вътре, затвори и заключи след себе си. Изчака очите му да свикнат с тъмнината и се насочи към бюрото. Знаеше, че Лоренцо пази всички данни в персоналния си компютър и мислено благодари, че умее да работи с всякакви програми.

Минаха ценни минути, докато опитваше да налучка паролата за достъп до данните. Изведнъж се сети нещо, изписа името АНДЖЕЛА и получи достъп до информацията.

Работеше само на светлината на монитора. Файловете бяха твърде много, за да ги проверява един по един. Най-безопасно беше да копира на дискета толкова, колкото можеше. Извади празни дискети и презаписа всичко, което му се струваше обещаващо.

Трябваше да остави бележка на Лоренцо, както беше казал на Анджи. Взе лист хартия и написа:

Лоренцо, реших да послушам съвета ти и да се оженя за Анджи. Бъди сигурен, че винаги ще се грижа за нея.

З.

Сега оставаше и да се измъкне от кабинета, без да бъде забелязан…

 

 

Няколко часа по-късно той погледна спящата до него в колата Анджи. Скоро щяха да пристигнат в Рейноса, където възнамеряваше да се оженят.

Напуснаха имението без никакви проблеми, както и предполагаше. В гаража тя се скри на задната седалка. Когато спряха на входа, Зийк каза на дежурната охрана, че се чувства неспокоен и е решил да се позабавлява в Монтерей. Мъжете се разсмяха и го пуснаха да мине. Щом се скриха от погледите им, Анджи се надигна и се премести на предната седалка.

Обясни й, че възнамерява да отидат в Рейноса. Предполагаше, че докато пристигнат, държавните служби вече ще са отворени и ще могат да се оженят. Хвана ръката й, постави я на бедрото си и оттогава тя все още беше там. Доверието й към него усили още повече чувството му на вина. Но знаеше, че така ще му бъде много по-леко, отколкото ако заминеше и я оставеше сама да посрещне събитията, които щяха да последват, когато представеше във Вашингтон информацията за Лоренцо.

— Анджи, вече почти пристигнахме — каза тихо.

Тя се размърда и отвори очи.

— Сънувах Тио… — промълви сънено. — Молеше ме да се върна. Ще се обиди и ще му е мъчно, че не е присъствал на сватбата ми…

Зийк хвана ръката й.

— Все още смятам, че това е най-доброто решение, Принцесо. Какво предпочиташ — да се почувства засегнат от това, че сме избягали, за да се оженим, или да научи, че си бременна и неомъжена?

Анджи притисна длан към корема си и въздъхна.

— Не искам да го наранявам, по какъвто и да е начин… — Замълча, после продължи: — Освен това знаеш, че ще се ядоса много от постъпката ти. Ами ако те уволни? Какво ще правим тогава?

Той се усмихна.

— Все ще намеря как да изкарвам пари за прехраната ни. — Стисна ръката й. — А може и ти да започнеш работа, за да ме издържаш.

— Шегуваш се, ала знаеш, че бих го направила.

Вдигна ръката й към устните си и я целуна.

— Имам чувството, че си в състояние да постигнеш всичко, което пожелаеш.

Тя вдигна очи към него.

— Приемам го като комплимент.

Той се разсмя и отново постави ръката й върху бедрото си. Харесваше му да усеща допира й.

Свиха по една от главните улици. Като ученик често бе идвал тук с Чарли. Първо реши да потърси службата, която издава удостоверения, после да намери съдия, който да ги ожени. Искаше бракът им да е напълно законен — в случай, че Франк или някой бюрократ се опита да оспори обвързването му с Анджи, когато започнеше бурята около Лоренцо.

По-късно същата сутрин пресякоха границата Тексас — Мексико. Зийк обясни на митническия служител, че току-що са се оженили и му показа брачното свидетелство. Изтъкна, че е гражданин на Съединените щати и че документите на Анджи ще бъдат уредени веднага, щом бъде възможно.

В мига, в който се озоваха в Тексас, Зийк почувства как напрежението му намалява. Първото препятствие бе преодоляно. Погледна Анджи.

— Гладна ли си?

— Малко…

Намери ресторант близо до летище „Макалън“ и паркира. Веднага, щом направиха поръчката, Зийк се извини и отиде до телефонните автомати.

— Храната изглежда превъзходна! — възкликна той, когато се върна, без да отговори на въпросите, четящи се в очите на Анджи. — Досега не усещах колко съм огладнял!

Тя почти не докосна храната — за разлика от Зийк, който бързо се нахрани, като изяде всичко в чинията си.

— Готова ли си да тръгваме? — попита, след като изпи и кафето.

— За къде?

— Изненада. Уредих медения ни месец!

В очите й припламнаха весели искрици.

— Наистина ли?

— Единственият начин обаче да стигнем дотам е със самолет.

— О, Зийк! — проплака Анджи.

— Разбирам те, но самолетът ще е голям, а и аз ще съм до теб.

Тя поклати глава.

— Не може ли да прекараме медения си месец някъде по-близо, за да отидем дотам с кола?

— Трябва да предам нещо важно, за да се насладя спокойно на времето, което ни предстои заедно. — Стисна ръката й окуражаващо. — Всичко ще бъде наред. Обещавам ти, Принцесо.

Анджи въздъхна.

— Нещо ми подсказва, че нямам избор…

Зийк стана и й подаде ръка. Тя го изгледа и я пое.

— Фактът, че сме женени, съвсем не означава, че винаги ще ти позволявам да ми казваш какво да правя!

Той отговори на предизвикателните й думи едва когато се озоваха в колата:

— Дори не бих се осмелил да мисля, че мога винаги да ти казвам какво да правиш, Принцесо. Отсега нататък всяко твое желание ще бъде заповед за мен.

Анджи гледаше профила му, докато Зийк се включи в пътното движение.

— ВСЯКО мое желание ли? — повтори, заинтригувана.

— Е-е — е провлече той, — сигурно ще можем да се споразумеем за някои от тях.

— Знаех си! Веднага започна да се измъкваш от обещанието!

Зийк мълчаливо спря колата в една отбивка и привлече Анджи към себе си. Прегърна я силно, целуна я спокойно и продължително. Когато най-сетне откъсна устни от нейните, и двамата дишаха тежко, а сърцата им биеха лудо.

— Достатъчно, скъпа ми съпруго! Ужасно ме разсейваш, знаеш ли това?

 

 

Когато стигнаха до летището, оставиха колата на паркинга. Купиха билети за Далас, откъдето щяха да се прехвърлят на друг самолет за Вашингтон. Зийк се беше обадил на Франк и му поръча да го чака на летището във Вашингтон, като поясни, че няма да бъде сам.

Най-важното беше, че успя да получи необходимата му информация, без да се разкрие пред Лоренцо. А също, че напусна Мексико безпроблемно. Бе изпълнил успешно мисията си…

Ако на Франк нещо не му харесваше, нека го уволни. През времето, докато бе на служба при Лоренцо, разбра, че притежава някои без съмнение ценни умения в областта на охранителната дейност.

Сега най-същественото бе да е край Анджи, когато настъпеше момента да разбере истината за любимия й чичо…

 

 

Зийк видя Франк сред тълпата от посрещачи. Кимна му леко, като търпеливо продължи да върви след по-бавните пътници пред тях. Хвана ръката на Анджи и застана пред шефа си, който ги гледаше с абсолютно непрофесионално изражение на лицето.

— Здравей, Франк! Чудесно е, че се съгласи да ни посрещнеш и да ни закараш до апартамента ми. Казах ти, че имам изненада… — Това, разбира се, беше лъжа. По телефона обаче бе обяснил само, че има красива спътничка, без да споменава коя е тя и че са сключили брак. — Това е тя. Анджи Де ла Гарца и аз се оженихме тази сутрин. — Преди шефът му да успее да промълви нещо, той продължи: — Анджи, искам да те запозная с един мой стар приятел от военновъздушните сили, Франк Карпентър.

Франк успя да се овладее и се усмихна приветливо.

— Едно ще ти кажа, Зийк. Бързо действаш. Дори не знаех, че имаш приятелка. — Обърна се към Анджи и й протегна ръка. — Приятно ми е да се запознаем, госпожо Даниълс. Виждам, че Зийк заслужава поздравления.

Страните й се покриха с руменина, а лицето се озари от чаровна усмивка.

— И на мен ми е приятно, господин Карпентър — отговори свободно на английски. — Трябва да призная, че Зийк непрекъснато ме изненадва. Когато напуснахме Тексас, нямах никаква представа къде отиваме…

Зийк плъзна ръка около талията й и притисна Анджи към себе си.

— Няма да позволя да ти се случи нищо лошо, повярвай ми, Принцесо!

Целуна върха на нослето й и погледна Франк. Знаеше, че шефът му е схванал намека.

— Колата е натам — успя единствено да изрече смаяният Франк.

Двамата седнаха на предната седалка, а Анджи — на задната. Зийк включи радиокасетофона и задните колони, като изключи предните. Музиката щеше да заглуши разговора му с Франк.

— Не е ли силен звукът? — попита Зийк и погледна назад през рамо.

Анджи се усмихна, поклати глава и се загледа навън.

— Да не си полудял?! — възкликна едва чуто Франк. — Де ла Гарца?! Коя е тя, негова дъщеря?

— Племенница — отвърна Зийк, без да поглежда шефа си.

— Да не си зарязал задачата?

— Мисля, че добре ме познаваш. Необходимата информация е записана на дискети. Те са във вестника, който току-що оставих до теб, между седалките.

— Какво, по дяволите, смяташ, че си направил? Как можа да се ожениш за член на семейството му?

— Тя няма нищо общо с това. Изобщо не знае какво става…

— Има ли представа какъв си?

— Да. Но не и какво точно работя.

— Опасно начало за един брак, не мислиш ли?

— Нямах друг избор. Постъпих по възможно най-добрия начин при създалите се обстоятелства.

— Значи бракът ви е фиктивен. Сам си искал да я отстраниш от зоната на действията, нали?

Зийк не отговори. Най-напред понечи да отрече думите на Франк. После обаче си спомни, че не бе мислил за нищо друго, освен как да я изведе далече от възможно взривоопасното положение. Прекара уморено ръка през лицето си.

— Нещо такова…

— Как мислиш, че ще приеме истината, когато я научи?

— Ще мисля, когато му дойде времето. Сега искам отпуска…

Франк се усмихна леко.

— За меден месец ли?

— Може би.

— Не казвам, че те обвинявам. — Шефът му погледна в огледалото за обратно виждане. — Но нищо чудно да се окаже, че си дърпал лъва за опашката, когато тя разбере истината.

— Вярвай, мислил съм и за това.

— Смяташ ли да й кажеш истината?

— Не и преди чичо й да бъде арестуван. Не искам да й дам възможност да го предупреди.

— Може никога да не ти прости, Зийк.

— Това е риск, който трябваше да поема.

Франк се усмихна.

— Все още съм потресен. Никога не съм си те представял като рицар, който се притичва на помощ на благородни девици…

Зийк извърна глава и погледна безизразно началника си.

— Върви по дяволите, Франк! — промърмори и също се загледа навън…

 

 

Зийк извади ключовете от джоба си, докато вървяха по коридора, водещ към неговия апартамент. Беше го наел преди година, когато го отзоваха от поста му в Европа.

— Трябва да ти се извиня — вътре не е много уютно. Не съм бил тук от месеци.

Анджи имаше чувството, че я връхлита шок след шок, откакто миналата нощ Зийк я събуди от дълбокия й сън.

— Защо никога не си споменавал, че имаш апартамент във Вашингтон?

Зийк сви рамене.

— Вероятно съм сметнал, че не е толкова важно, за да ти го кажа. Все трябваше да отсядам някъде, когато идвах в града, след като напуснах работата в Европа. Мразя хотелите, затова реших, че си струва да имам свое жилище.

Отвори вратата и я пусна да влезе пред него. В апартамента миришеше на застояло.

— Не възнамеряваш ли да продължиш да работиш за чичо Тио? — Обърна се с лице към Зийк.

Той постави ръце на раменете й и я притегли към себе си.

— Имаме на разположение цял живот, за да узнаем всичко един за друг, Принцесо — прошепна и захапа леко ухото й. — Сега ми е невъзможно да се съсредоточа…

Вдигна глава и покри устните й със своите. Като продължаваше да я целува, той притисна към нея възбуденото си тяло, за да разбере Анджи причината за разсеяността му.

Тя се надигна на пръсти и обви ръце около врата му. Забрави всички въпроси и цялото си объркване. Не можеше да отрече любовта си към този мъж и бе готова да го последва дори на край света!

Зийк я взе на ръце и я понесе по коридора към спалнята.

— Ще ти покажа жилището по-късно — изръмжа, като я обсипваше със страстни целувки на път към широкото легло. — Сега възнамерявам да те затворя тук… Поне за известно време…

Отметна покривката, после положи Анджи върху леглото. Наистина се бе пристрастил към нея! Колкото и често да я любеше, като че ли никога не му беше достатъчно!

Сега изобщо не искаше да мисли за бъдещето.

Само изпитваше непреодолима нужда от ласките на тази жена.

НЕГОВАТА жена.

СЪПРУГА му…

Девета глава

— О, Тио, Зийк ме разведе из Вашингтон! Беше чудесен екскурзовод.

Зийк направи гримаса при хвалебствията на Анджи. Беше седнал в другия край на стаята и я гледаше, докато тя разговаряше с чичо си по телефона. Мислено се подготвяше за словесната буря, която щеше да последва, когато вземеше слушалката.

Успя да отложи неизбежното обаждане с три дни, ала тази сутрин призна пред себе си, че не е в състояние да протака повече разговора с Лоренцо Де ла Гарца.

Чакаше да разбере нещо от Франк, като се надяваше, че информацията, която му предаде, ще бъде проучена незабавно. Но времето течеше и Анджи започна да се притеснява, че чичо й се тревожи за нея.

— … Не знам, Тио. — Тя погледна Зийк и се усмихна. — Зийк още не ми е казал нищо. Ето, говори с него. — Протегна безжичния телефон и прошепна: — Иска да знае кога ще се приберем.

Той пое слушалката.

— Здравей, Лоренцо — изръмжа и зачака скандала.

— След като преодолях първоначалния шок, разбрах какво си целил — рече мрачно Лоренцо.

Зийк застина.

— Какво имаш предвид?

— Искал си да изведеш Анджи, за да бъде колкото може по-далеч от събитията, които стават тук… Също така ти е било ясно, че доброто й име ще пострада, ако продължи да пътува сама с теб. Разбирам те. Само ми се иска да не я беше отвлякъл тайно посред нощ…

— Ами…

— Освен това не ми харесва начинът, който си избрал, за да ми покажеш колко ненадеждно се охранява кабинетът ми. Как успя да проникнеш вътре?

— Не беше кой знае колко трудно, Лоренцо.

— Никой не те е забелязал. Видеокамерите също не са регистрирали нищо. Нима си искал да ме накараш да изглеждам като глупак, Зийк?

— Разбира се, че не…

Лоренцо въздъхна.

— Бива те във всичко, което вършиш. Дяволски те бива! Би трябвало да съм спокоен, че не си ми враг, но не мога да не съм притеснен от факта, че някой е успял да проникне в кабинета ми. Ами ако ти беше мой противник?

Зийк срещна неспокойния поглед на Анджи и извърна очи. Отново го обзе чувството на вина. Не можеше да кори никого за опасното положение, в което се бе озовал. Но знаеше, че ако се наложеше да изживее повторно последните няколко дни, щеше да вземе същите решения.

— Исках да знаеш, че Анджи е в безопасност, Лоренцо. Тя настояваше да ти се обади и да обясни…

— Знам. Каза ми. Няма да се преструвам, че харесвам постъпката ти. Иска ми се да бях присъствал на сватбената церемония, за да ти предам булката… — Той отново въздъхна. — Но станалото — станало, няма смисъл да говорим повече по този въпрос. Веднъж да се оправи всичко тук и да стане безопасно да каним гости, ще организирам празненство за сватбата ви и ще те представя на всички мои близки и приятели. — Тонът му стана по-мек. — Поне имам някои добри новини. Знам кой стои зад опитите за проникване в имението…

— Слушам те.

— Някакъв тип на име Бенито Перес. Започнах да го проучвам и съм почти сигурен, че е той.

— А успя ли да разбереш нещо за саботажа със самолета?

— Говорих със собственика на хангара. Използвам неговите съоръжения от години. Бе потресен, когато разбра за случилото се, и сега разпитва целия персонал. Нищо чудно следите да ни доведат до Перес. — Замълча, после продължи с неохота: — Признавам, че ще спя по-спокойно, като знам, че Анджела е с теб и е в безопасност. Предполагам, че си направил това, което си сметнал за най-добро. Струва ми се доста щастлива и сигурно трябва да се сърдя най-вече на себе си, задето ти предложих да се ожениш за нея. Дай ми телефон, на който да те търся. Ще ти се обадя веднага, щом пипнем онзи тип. Дотогава се грижи и вместо мен за моя ангел.

— Да, разбира се — отвърна Зийк и бавно остави телефона. Погледна Анджи. — Май не беше ядосан, а?

Тя се усмихна.

— Не, не беше. Извиних му се, а той каза, че е свикнал с прибързаните ми постъпки. — Отиде при него и седна в скута му. — Като че ли не изгаряше от нетърпение да се върнем.

— Да, така е.

— Чудя се, защо ли?

— Предполагам, е разбрал, че желаем да бъдем известно време сами.

— Е, ако не искаме да умрем от глад, трябва да излезем да напазаруваме. Шкафовете ти са съвсем празни.

Зийк трябваше да се обади на Франк, но в нейно отсъствие. Погледна часовника си.

— Защо не направиш списък на покупките, а аз ще изтичам до магазина. — Притисна я към себе си. — Освен това трябва и да се подстрижа. — Целуна върха на нослето й и продължи: — Предполагам ще ти бъде приятно да се лишиш от присъствието ми за час-два.

Тя се усмихна.

— Никога не би ми омръзнало да бъда с теб. Той се изправи, като продължаваше да я държи в обятията си.

— Запомни си думите и чакай да видиш какъв домашар съм станал! — Вдигна я на ръце, отиде в кухнята и я остави седнала върху плота. Връчи й молив и бележник и каза: — Направи списъка, докато се изкъпя. — Целуна я бавно и възбуждащо, като обви краката й около кръста си и я притисна силно към себе си.

— Нужно ли е да тръгваш веднага? — прошепна тя и отърка гърди в неговите.

Зийк изстена и пое с устни ухото й.

— Не си ли гладна?

Анджи кимна, като го гледаше лъчезарно, после се усмихна дяволито.

— Но не толкова, че да не мога да почакам — призна леко задъхана, когато той сведе глава и захапа зърното на едната й гърда през памучната блуза.

„Някои удоволствия могат да почакат, други — не“, реши Зийк, взе я отново на ръце и я отнесе в спалнята.

Щеше да се обади на Франк по-късно…

Когато Анджи излезе от банята, Зийк вече бе излязъл. Зае се с домакинстване и за първи път от брачната церемония насам се почувства наистина омъжена. Като си тананикаше песента, която бяха пуснали по радиото, тя откри прахосмукачката в един препълнен шкаф в спалнята и я извади измежду две купчини кутии. При това една от кутиите падна и се обърна с дъното нагоре, разпилявайки съдържанието в нея. Анджи въздъхна и се зае да събере нещата, ала спря, защото позна Зийк на снимката на един документ.

Разгледа го озадачена — беше шофьорска книжка, но на друго име. Взе друг документ. Оказа се паспорт. Снимката в него също беше на Зийк, ала името и адресът бяха различни.

Загледа вцепенена бъркотията в краката си, а сърцето отмерваше тревожни удари, пулсиращи болезнено в слепоочията й.

Спомни си как видя Зийк за първи път на летището в Мексико Сити, как реагира, когато само го зърна, преди още да се познаваха… Беше я омагьосал така, че никога не се бе запитвала дали е разумно да му вярва и да му се доверява напълно…

Но нали той работеше за чичо й? Тио не би наел човек, на когото не може да се вярва. Би трябвало да има разумно обяснение за документите на чуждо име, които откри.

Изискваше ли работата на Зийк да приема други самоличности? Разгледа бързо различните книжки, паспорти и визи, като се опитваше да възприеме и проумее видяното.

Наистина ли съпругът й се казваше Зийк Даниълс?

Познаваше ли човека, за когото се омъжи?

— Кога Дирекцията за борба с наркотиците ще предприеме действия срещу Де ла Гарца? — попита Зийк веднага, щом се свърза с Франк от телефонна кабина в голям универсален магазин.

— Нямам представа, Зийк. Да не искаш да кажеш, че меденият месец почва да те отегчава?

— Казах на Анджи, че ще се върнем в Монтерей, но не искам да бъде там, когато дойдат да го арестуват.

— Обясни ли й кой си всъщност?

— Не!

— Доста си хлътнал по нея, а?

Зийк потърка чело.

— Направих това, което трябваше, Франк. Не мисля, че нашият човек ще се предаде лесно. А не искам да излагам Анджи на опасности.

— Знаеш, че бракът ти с племенницата на Де ла Гарца подкопа доверието на Дирекцията за борба с наркотиците към теб, нали? Сега не са сигурни могат ли да вярват на информацията, която им предостави.

— По дяволите, Франк, би трябвало да ме познаваш!

— Но те не те познават.

— Тогава им кажи.

— Може да се наложи да го направиш лично.

— Чудесно. Определи датата и мястото и ще бъда там.

Последва пауза.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се, че говоря сериозно!

— Стой така, ще видя какво мога да направя.

Зийк зачака. Знаеше, че няма да е лесно. Не бе особено изненадан, като имаше предвид манията за преследване на всички разузнавателни агенции. Е, добре, всъщност не го беше грижа какво мислят те.

— Зийк?

— Тук съм.

— Свиках съвещание утре в десет. Ще донесат разпечатки на всичко, което си копирал. Имат някои въпроси, на които вероятно ще можеш да отговориш.

— Готов съм, само и само да приключим с този случай. Между другото, попитай ги дали могат да открият някаква информация за човек на име Бенито Перес, който може би стои зад неотдавнашните проблеми, с които се сблъска Лоренцо. Не е изключено да се окаже липсващата свързваща брънка, която търсехме.

— Името му споменато ли е в информацията от дискетите?

— Съмнявам се. Едва днес го научих от Лоренцо.

— Още ли поддържаш връзка с него?

— Разбира се. Току-що се ожених за племенницата му, която е отгледал като своя дъщеря. По дяволите, Франк! Нима не разбираш? Анджи е единственият му близък роднина. Лоренцо дори ме гласи да заема мястото му, след като се оттегли!

— Не си ли помислил, че може би си загазил, смотаняко?

Зийк въздъхна.

— Да, хрумвало ми е.

— Не съм сигурен дали решенията ти са продиктувани от благородство на характера, или от неконтролируемите ти чувства към Анджела. Нямаше ли начин да я защитиш, без да се жениш за нея?

— Може би имаше.

— Поне признаваш, че е съществувала такава възможност.

— Никога не съм твърдял, че съм идеален, Франк.

— Но също така никога досега не бе позволявал емоциите да влияят върху решенията, които вземаш.

До телефонната кабина спря жена и надникна вътре.

— Слушай, Франк, вече чакат за телефона. Ще се видим утре сутринта в кабинета ти.

— Добре.

— Благодаря за разбирането, което проявяваш. Наистина нямам логично обяснение за поведението си.

Франк се изсмя.

— Любовта е безразсъдна, неконтролируема и ирационална, Зийк. Само винаги съм смятал, че имаш имунитет към нея, това е всичко.

Зийк окачи телефонната слушалка и излезе от кабината, повтаряйки трескаво наум последните думи на Франк: „Любовта е безразсъдна, неконтролируема и ирационална…“ ЛЮБОВТА!

Излезе от магазина и се облегна на тухлената стена. Коленете му трепереха.

За какво говореше Франк? За любов ли?

Какво общо имаше тя с неговите… чувства или… постъпки? Каквото и да изпитваше към Анджела, то беше съвсем различно от подобно глупаво сантиментално чувство, каквото е любовта…

„Франк май нещо се е объркал и изобщо не съзнава какво говори“, помисли Зийк.

От това заключение обаче краката му не престанаха да треперят.

Е, добре. Какво всъщност ставаше? Да, той желаеше Анджи. Нямаше съмнение, че начинът, по който реагираше на нея, бе съвсем първичен. Не само, че не можеше да стои на разстояние от нея, а също така изпитваше непреодолимо желание да я защитава.

Но да изпитва любов? Невъзможно!

Сега трябваше да приеме факта, че не е обмислил сериозно въпроса как да й съобщи истината за Лоренцо. Както и че не е помислил как ще се почувства тя, когато разбере за ролята на собствения си съпруг при разобличаването на чичо й!

„Анджи ще ме намрази“, помисли с горчивина.

Какво щеше да стане с тяхната връзка, след като тя разбереше истината? И трябваше ли Зийк да се бори, за да запази брака им?

За първи път през живота си беше безпомощен да се справи с резултатите от едно положение, което създаде сам. Не можеше да си представи живота без Анджела. Нито пък, че ще си легне, без тя да е в прегръдките му, и ще се събуди сутринта, без да се е сгушила до него…

С напълно объркани мисли и чувства той тръгна обратно към колата, забравил за покупките.

Искаше да я види. Незабавно! Анджи сигурно го обичаше — нали се бе омъжила за него? Щеше да разбере, че е трябвало… А защо е трябвало?

Мислите го измъчваха, докато нетърпеливо маневрираше сред останалите коли в натовареното движение. Не харесваше това, което изпитваше. Не искаше да се чувства толкова уязвим. С никого и никога!

Помнеше болката, когато изгуби майка си, а по-късно — и най-добрия си приятел. Беше научил, че е твърде болезнено да обичаш някого и да го загубиш…

Остави колата в подземния гараж, заключи я и пое към асансьора. Всичко щеше да бъде наред, щом видеше Анджи. Може би е дошло време да й каже нещичко за себе си и своето минало.

Едва когато отвори вратата на жилището, се сети, че е забравил да направи покупките.

— Анджи? Хей, Принцесо, май следващия път ще е по-добре да дойдеш с мен. Напълно забравих, че трябва да пазарувам. Отклоних се и…

Влезе във всекидневната и разбра, че е чистила. Всичко блестеше. Усмихна се и ледената буца, заседнала в гърлото му, започна да се топи.

— Анджи? — Пое по коридора към спалнята.

Тя чу, че Зийк идва, но продължи да седи в люлеещия се стол. Видя го, че спира на прага на стаята, но не пророни дума. Той запали лампата.

— Анджи?

Тя леко се полюшваше и наблюдаваше как на лицето му първо се изписа изненада, после — загриженост. Всеки път, когато го виждаше, оставаше поразена. От него се излъчваше сила, властност и непреодолимо обаяние, които я караха да потръпва.

— Добре ли си? Какво има? — Той коленичи пред нея и я прегърна.

Ръцете му бяха топли и тя потрепери при допира им. Това беше Зийк, мъжът, който я прегръщаше и любеше, който се грижеше за нея и когото тя обичаше! Можеше ли да се преструва, че нищо не се е случило? Имаше ли достатъчно сили, за да се изправи срещу него и да приеме отговорите му?

— Скъпа, какво се е случило? Бледа си като платно! — Огледа бързо стаята. — Виждам, че си имала работа. Знаеш, че не е необходимо да чистиш сама. — Взе ръката й и я постави на гърдите си.

Тя я издърпа. Не бе в състояние да мисли трезво и логично, когато той я докосваше. Пое дълбоко дъх и изрече с леко потреперващ глас:

— Кой си ти всъщност? — Притвори очи от внезапно блъсналата я в гърдите болка.

Той я гледаше с недоумение.

— За какво говориш, Принцесо?

Анджи събра сили и отвори очи, ала избягваше погледа му.

— В шкафа намерих една кутия, Зийк. С паспорти, карти за самоличност и други документи с различни имена и националности. На всеки от тях имаше твоя снимка…

Зийк я гледаше, без да каже нищо. Най-сетне тя събра достатъчно смелост и вдигна поглед към него. Лицето му беше безизразно и по него не се четеше никаква емоция, никакво чувство. Само очите му бяха потъмнели, като че ли светлината в тях бе угаснала.

— Знаеш кой съм, Анджи. Не съм те излъгал.

— Защо тогава имаш всички тези фалшиви документи? Нима е законно?

— Те са част от работата ми. Погледнато от техническа гледна точка, те са незаконни.

— За каква работа говориш? За кого другиго работиш… освен за чичо ми?

На лицето му трепна мускул, ала Зийк не отклони поглед от нея нито за миг.

— За правителството. Дълги години бях в Европа на прикритие и използвах някои от тези документи.

— Защо тогава работиш за чичо ми?

— Защото той имаше нужда от някого с моето минало и опит.

— Знае ли, че работиш за американското правителство?

— Не.

— Значи си го излъгал.

— Само не му казах цялата истина.

— Какво ще стане, ако аз му я кажа? — Присви очи. Зийк повдигна рамене и отмести поглед. — Това ще ти причини ли неприятности?

Той въздъхна.

— Да, може би.

— Ще ми кажеш ли защо си започнал работа при чичо Тио?

— Страхувам се, че не мога. Поне за момента.

— Ти го следиш, нали? — Преди Зийк да отговори, тя продължи: — Защо? Какво смяташ, че е направил?

— Не мога да разговарям по този въпрос с теб, Анджела. Иска ми се, но не бива.

— Няма ли да ми кажеш защо беше в Мексико? — И когато той поклати глава отрицателно, тя добави: — Да не би да предполагате, че Тио е извършил нещо нередно?

— Дори и така да е, то няма нищо общо с теб… или с нас, Принцесо…

Дълго остана загледана в него, като опитваше отчаяно да осмисли това, което й казваше. Беше уплашена. Какво ли е направил Тио, та правителството на Съединените щати да бъде толкова заинтересувано, че да изпрати Зийк да работи за него, за да го шпионира?

— Защо се ожени за мен? — попита накрая.

Изобщо не бе уверена, че има сили да понесе отговора. Не можеше обаче да се преструва повече, че връзката им е това, което първоначално бе решила, че е.

— Защото те обичам, Анджи… Няма друга причина. — Дълбокият му глас звучеше дрезгаво.

О, как искаше да му повярва! Ала съмненията бяха покълнали в сърцето й и бързо избуяваха. Тя огледа стаята.

— Защо сме във Вашингтон? Едва ли, за да прекараме тук медения си месец, нали?

— Доведох те, защото това е най-безопасното място за теб. Дори чичо ти разбра това.

— Домът на Тио не е ли безопасен?

— Нима вече си забравила проблемите със самолета? Опитите за проникване в имението? Докато не разберем кой стои зад всичко, дотогава домът на Лоренцо не е безопасен.

Анджи въздъхна.

— Не зная какво да мисля. Имам чувството, че току-що съм се събудила от някакъв хубав сън и съм попаднала в кошмарната действителност.

— Анджи, ако не вярваш на нищо друго, то повярвай поне, че те обичам! Повече, от който и да е друг, когото съм обичал през живота си!

Тя го погледна невярващо.

— Никога досега не си споменавал пред мен чувствата си.

— Така е.

Анджи дълго не пророни дума. Накрая кимна.

— Предполагам, че не се е налагало да го правиш. Но сега, след като открих някои от твоите тайни, ти изпитваш необходимост да ме убедиш, че ме обичаш.

— Никога досега не съм те лъгал! Няма и да го направя. Просто има някои неща, които в момента не мога да ти кажа. Те обаче нямат нищо общо с нас. Ако не желаеш да ми вярваш за другото, поне вярвай, че никога не съм те лъгал за чувствата си към теб.

Слепоочията й болезнено пулсираха. Мислите се носеха хаотично в съзнанието й. Поне съзнаваше, че е напълно объркана! Досегашният й живот не я бе подготвил за подобен момент, в който се налагаше да разчита изцяло на собствените си преценки. Вече й беше ясно, че се довери на Зийк, защото нейният чичо му вярваше.

Но Зийк бе излъгал Тио.

За пореден път импулсивният й характер я бе подвел.

А тя обичаше Зийк Даниълс! Изобщо не се съмняваше в чувствата си към него. Въпросът бе трябваше ли и да му вярва?

Десета глава

— Не мога да повярвам! — изръмжа Зийк и тупна с длан по масата, за да подчертае думите си. — Не ме е грижа какво казват така наречените ви експерти. Та аз бях там, по дяволите! Знам какво съм видял!

Седеше край съвещателната маса заедно с петима от служителите, работещи по проблемите на трафика на наркотици по мексиканско — тексаската граница. Ръководителят на операцията току-що обобщи разкритията, направени от тях след преглеждането на файловете на Лоренцо Де ла Гарца.

— Добре, Зийк, разбирам раздразнението ти. Всички бяхме шокирани от получените резултати. Признавам, че първоначално обсъдихме вероятността да си решил да го прикриеш, тъй като се ожени за член на семейството му. — Ръководителят замълча, когато съзря гневния пламък, проблеснал в очите на агента. Продължи по-отстъпчиво: — Проверихме ги по всички възможни начини, за да се убедим, че информацията в тях не е закодирана. И установихме, че данните са точно онова, което изглеждат — педантично водени отчети за дейността на Де ла Гарца… И всичко е напълно законно. — Човекът се облегна назад на стола, като въртеше в пръстите си скъпа писалка. — Естествено, бяхме удивени от тези резултати, след като от толкова време се опитваме да го изобличим. Какво всъщност си забелязал, докато беше там, което те кара да вярваш, че не тълкуваме както трябва информацията?

— Най-напред това, че живее като крал. Откъде другаде ще печели толкова пари, ако не от наркотици?

— Това ни е известно, Зийк. Но аз те питам видял ли си някога у него опиати? Бил ли си свидетел на размяна на пари и наркотици?

— Разбира се, че не! Той не би ми се доверил за нещо толкова потайно!

— Не каза ли, че си бил използван не само, за да подобриш охранителната система, а и като негов личен телохранител? Пътувал ли си с него?

— Да.

— Имало ли е случаи, когато те е карал да го изчакваш и да е отивал някъде сам?

— Не. Но аз бях там само два месеца.

— Два месеца не са малко време в търговията с наркотици. Все си щял да забележиш нещо.

— Разкрих двама агенти! Не забравяйте това!

— Бяха ли на заплата при него?

— Да, работеха за него.

— Като какви?

Зийк потърка чело. Имаше главоболие, което не намаляваше. Миналата нощ почти не спа. Лежеше край Анджи и се чудеше как да й каже, че чичо й е замесен в търговията с наркотици. Освен това се страхуваше да й признае какво е било неговото участие в операцията… А сега му сервираха, че Лоренцо Де ла Гарца НЕ стои начело на наркотрафик и е точно това, за което се представя — много богат бизнесмен с огромен успех, който има неприятности с особено опасен съперник, опитващ се да го съсипе по всякакъв начин…

Бенито Перес подхвърлил, че Лоренцо Де ла Гарца е член на картел, занимаващ се с наркотици. Сега подозираха, че именно Перес е успял да постави наркотиците в една от пратките на Лоренцо, а после намекнал на граничните власти, за да бъде сигурен, че те ще бъдат открити. Намерените количества били достатъчни, за да се започне следене на Лоренцо.

Сети се за агентите, които бе разкрил.

— Е, добре, разбирам какво искате да кажете. Единият от тях работеше като градинар, другият помагаше в кухнята.

— Точно така. Те са били служители също като теб — изтъкна Франк.

— Документите му са безупречни — продължи ръководителят на операцията. — Той знае къде отива всяко песо, а също как и откъде е дошло. Във всеки момент има точна представа какво е финансовото му положение.

Зийк подпря с ръце натежалата си глава. Как е възможно да се е заблуждавал така дълбоко за този човек? Как е възможно не едно, а две държавни управления да сгрешат?

— Е, определено ни направи на глупаци — промърмори той.

— Всъщност, постигнахме го без негова помощ. Де ла Гарца знае, че градинарят е намерил по-добра работа, а майката на кухненския помощник се е разболяла.

— Ами аз?

— Добър въпрос. Как всъщност напусна ти? Предупреди ли го писмено, или просто си замина?

— Избягах с племенницата му. Той очаква да се върнем, след като се оправи с Перес.

— Тогава не е разбрал, че работиш за нас. Съмнявам се да е усетил, че си копирал закодираните файлове. Оттук няма изтичане на информация.

— Както изглежда, аз излязох глупак. — Зийк се отпусна назад в стола. — Господин Лоренцо Де ла Гарца възнамеряваше да ме направи свой приемник, след като се оттегли. Досега смятах, че е имал предвид да поема търговията с наркотици. Не мога да повярвам, че съм изпаднал в толкова дълбока заблуда! — Поклати глава.

Какво да прави сега? Би могъл да се върне в Мексико, да напусне работа и да стане истински служител на Лоренцо. Трябваше да се върне вкъщи при Анджи и да й обясни… Какво да й обясни всъщност?!

Че е събирал доказателства, за да прати чичо й зад решетките, а в крайна сметка е разбрал, че няма какво да разкрива? Каква ирония!

— Зийк? — стресна го гласът на Франк. — Ти свърши добра работа. И ако приемеш предложението на Лоренцо, ще те разбера. В края на краищата вече си член на неговото семейство. Но каквото и да решиш, ще ме уведомиш, нали?

Зийк бутна стола си назад и стана.

— Не мога да кажа, че съжалявам за резултата от разследването, господа, като имам предвид положението, в което се намирам.

Франк му протегна ръка.

— Поне имаме нова следа. Ще видим какво ще стане, когато проверим както трябва Бенито Перес.

Зийк пое ръката на Франк, кимна на останалите и излезе от кабинета. Трябваше да се върне при Анджи и да й разкаже всичко. ВСИЧКО! Имаше чувството, че от плещите му е паднал непосилен товар. Сега вече можеше да й даде всякакви обяснения, а после да започне новия си живот. Ако се наложеше, бе готов да прекара остатъка от дните си, за да убеди Анджи, че я обича. А той вече изобщо не се съмняваше в това. И очакваше новата си задача с нетърпение…

 

 

— Анджи! — извика той в мига, в който отвори вратата на апартамента си. Отговор нямаше. Тръгна по коридора. — Анджи, скъпа, къде си?

Спалнята беше празна. Също и тоалетната масичка, на която бе поставила някои свои вещи. Внезапна болка прониза сърцето му, когато забеляза, че върху тоалетката имаше само един плик, на който бе написано неговото име. Поколеба се, обзет от лошо предчувствие, преди да го вземе и отвори. Извади листа, разгъна го и зачете:

Зийк, зная, че постъпвам като страхливка, но чувствата ми към теб са твърде силни, за да мога да ти кажа лично, че реших да замина.

Не разбирам защо работиш за Тио, но ми се струва, че ти и твоето правителство сте се надявали да установите, че той върши нещо нередно. Убедена съм, че ти използва моите чувства към теб, за да постигнеш своите цели и да имаш разменна монета, която да използваш срещу чичо ми.

Реших да се върна в Монтерей за доброто на всички ни. Не искам да бъда част от това, с което си обвързан. Обичам Тио прекалено много, за да допусна необмислените ми решения да го наранят.

Надявам се да ми простиш някой ден. Ако искаш бракът ни да бъде разтрогнат, ще получиш моето съгласие незабавно. Ще чакам да се обадиш.

Анджела.

Зийк седна на ръба на леглото, загледан в женския почерк. Част от съзнанието му отказваше да приеме съдържанието на писмото и упорито насочваше вниманието му към красиво изписаните думи. Никога не бе виждал почерка й. Господи, знаеше за нея съвсем малко! Всъщност — почти нищо!

Анджи обичаше чичо си. Това беше ясно. И тя никога нямаше да прости на Зийк това, което бе опитал да стори на Лоренцо.

А сега? Какво следваше? Ако пренебрегнеше чувствата, които изпитваше в момента, си даваше сметка, че я бе довел в Щатите, за да я защити. А тя вече нямаше нужда от защита.

И не бе необходимо да е омъжена за него.

Беше изправен пред трудна дилема — да се върне и да й обясни всичко или да приеме решението й. Знаеше как иска да постъпи, но за първи път през живота си разбра, че няма смелост да посрещне евентуалния изход. Чувствата му към Анджи бяха твърде силни, за да понесе да чуе от нея, че вече не желае той да бъде част от живота й…

Отпусна се на леглото и затвори очи. Трябваше да я забрави! Да използва всяка капка сила в себе си, за да забрави Анджи…

Колко ли време щеше да му е необходимо, за да се възстанови от болката, която си причини сам, влюбвайки се в Анджела Де ла Гарца-Даниълс?

 

 

Анджи остави списанието, което прелистваше, и се загледа навън през прозореца на самолета. Вече бе поела обратно към Мексико и нямаше връщане назад. Тио щеше да поиска някакво приемливо обяснение за поведението й. Този път нямаше почти никакви извинения за импулсивността си. Какво щеше да му каже?

Едно беше сигурно. Трябваше да спре да бяга и да приеме последствията от решенията, които взе през последните няколко седмици.

Беше се държала толкова глупаво, незряло, невъзможно наивно и безотговорно!

Вътрешно признаваше, че сега бяга не само от Зийк, но и от себе си. Което определено бе проява на несериозност. Въздъхна, потърка челото си там, където пулсираше болката, която като че ли се бе загнездила в главата й завинаги.

Този път нямаше кой да я спаси от порива, на който се поддаде. Бе попаднала доброволно в положение, чието разрешаване изискваше зрялост. Нещо, което определено й липсваше.

Факт беше, че се омъжи за човек, който се правеше, че работи за чичо й, докато в действителност служеше на чуждо правителство…

Факт бе, че Зийк нямаше да й каже причините за внедряването си при Лоренцо. Но най-страшното за нея бе недоверието, издигнало се като непреодолима бариера помежду им.

Факт беше и това, че тя избяга от брак, продължил една седмица…

Въпросът сега бе какво да прави. Трябваше ли да предупреди чичо си, че Зийк работи и за американското правителство? Ако го направеше, щеше ли да постави Зийк в опасност? Верността към единия любим човек можеше да се окаже измама спрямо другия…

Изобщо — дължеше ли вярност на Зийк? Той я бе излъгал, като не й бе казал някои важни неща за себе си, които вероятно бяха във вреда на Тио.

Затвори очи и се помоли за мъдростта на Соломон, за да постъпи правилно. Как би могла да остане омъжена за човек, който живее в друга страна, след като всичко, за което копнееше през последните няколко години, бе да се върне вкъщи в Мексико?

Откликна с лекота на предложението на Зийк да се омъжи за него, тъй като предполагаше, че той ще продължи да работи за Тио там, в Мексико. Съвсем различно обаче беше да живее във Вашингтон и да остава сама, докато съпругът й пътува… кой знае къде по света…

Днес призна пред себе си, че не беше подготвена за брак. Само че — за свое и за всички засегнати съжаление — го проумя прекалено късно.

И така — какво ще прави сега, след като се прибере и се хвърли в прегръдките на Тио? Наистина бе забъркала голяма каша, а нямаше представа как да се измъкне от нея!

В Далас имаше двучасов престой. Обади се на чичо си, за да го уведоми, че е на път към къщи и да го помоли да я посрещне.

— Зийк с теб ли е?

— Не, Тио. Сама съм…

— Но защо?!

— Напуснах го… Не трябваше да бягам с него. — Прехапа силно долната си устна, за да не заплаче.

— Какво ти е сторил?

— По-скоро въпросът е какво му сторих аз. Поставих го в положение, в което бе длъжен да се ожени за мен, а после нямах смелостта да приема последствията от импулсивните си постъпки.

— Какво искаш да кажеш, Анджела? Какво става с вас двамата, по дяволите?

— Ще ти обясня всичко, когато се върна вкъщи, Тио. Обещавам! Допреди няколко дни не съзнавах колко детински постъпвам. Исках да имам всичко, което ми харесва, без значение дали е добро за мен, или не… И дали имам смелостта да посрещна и да се справя с последиците.

— Не разбирам за какво намекваш, но ще поговорим, когато се върнеш.

— Да, Тио. Благодаря ти за разбирането. — Затвори телефона, преди гласът й да секне.

 

 

Следващите седмици Анджи прекарваше по-голяма част от времето сама. Правеше дълги разходки, посети селото и разговаря с някои майки, обсъди с чичо си идеите си за откриването на основно училище.

Дори не опита да се свърже със Зийк. Не че не искаше да поговори с него и… да чуе гласа му отново. Не че той не й липсваше през всяка мъчителна минута на денонощията. Не му се обади, защото просто не знаеше какво да му каже.

Надяваше се той да я потърси и да възстанови по някакъв начин връзката им, за да има Анджи възможност да му обясни някои неща, които бе разбрала за себе си.

Въпреки пълното й объркване изпитваше дълбока увереност, че обича Зийк… И след като той не се обади и не се върна в Мексико, тя разбра, че е изгубила всякаква възможност да му се извини за поведението си.

Вече не помнеше колко писма бе започнала да пише, а после беше скъсала. Как да му обясни непростимото си поведение?

Беше време да събере парчетата от разбития си живот, за да преживее емоционалния провал на невъзможния си импулсивен характер…

 

 

Зийк се обърна на другата страна със стон и зарови глава под възглавницата, за да заглуши неспиращото пулсиране на сърцето си в слепоочията. Не! Това не бяха ударите на сърцето му! Някой чукаше… Дори блъскаше по вратата! Защо ли този негодник — който и да беше — не го остави на мира?!

Бе загубил представа за времето, откакто Анджи замина. Дните и нощите се сляха. Веднъж все пак стигна до магазина и купи храна и няколко бутилки от любимото си уиски. Последното беше с медицинска цел… За да му помогне да изпадне в състояние на избирателна амнезия. Колко удобно!

За жалост дори проклетият алкохол не помагаше да изтрие от паметта си образа на Анджела!

Изключи телефона преди два… Не, може би преди три дни. Или пък бяха четири? Не искаше да разговаря и да се вижда с никого.

Упоритото блъскане по вратата обаче продължаваше да кънти в ушите му въпреки възглавницата.

— Добре, де, добре! — промърмори най-сетне, метна ядосано възглавницата на пода и стана.

Намъкна джинсите и ги закопча. Бяха му широки и това му напомни, че се храни нередовно.

Нямаше представа кой ден е и колко е часът. Всъщност не го и беше грижа!

Помъчи се да надзърне през шпионката, но погледът му бе замъглен. Накрая се предаде.

— Кой е? — попита дрезгаво зад вратата.

— Лоренцо.

Зийк премигна. Лоренцо?! Отключи и отвори, като гледаше невярващо. Пред него стоеше бившият му работодател, като че ли готов дори да спи на изтривалката пред вратата, ако се наложи.

— Ти ли вдигаше такъв шум? — Объркването леко смекчи враждебния му тон.

— Удобно ли е да вляза? — попита учтиво Лоренцо.

— Защо?

Устните на Лоренцо помръднаха леко.

— Защото предпочитам да разговарям с теб някъде другаде, а не на вратата или в коридора.

Зийк прекара пръсти през косата си, сви рамене и отстъпи назад.

— Влез, щом искаш — рече безизразно и тръгна навътре. — Разполагай се в хола, а аз ще дойда след две минути.

Потрябваха му обаче доста повече от две минути, за да се изкъпе и обръсне. Ала се нуждаеше от време, за да свикне с неочакваното появяване на Лоренцо, да се събуди напълно и да се подготви за онова, което той бе счел за достатъчно важно, та да се разкарва чак до Вашингтон, за да му го каже.

Взря се в зачервените си очи в огледалото и поклати глава с отвращение. Изглеждаше ужасно!

Среса се и си напомни, че трябва да се подстриже. Отиде в спалнята и намери една чиста риза, висяща на закачалка в гардероба. Тя и чифт чисти джинси го накараха да се почувства отново човек.

Пое към всекидневната, като поспря на вратата. Лоренцо стоеше пред прозореца и гледаше навън.

— Хубав изглед — отбеляза той, без да се обръща.

Зийк също погледна натам и най-сетне забеляза, че е тъмно. Отиде в кухнята, отделена от хола с барплот.

— Искаш ли кафе? — попита и се пресегна за кутийката.

Лоренцо се обърна и кимна.

— Да, благодаря.

— Кога пристигна?

— Вчера. Няколко дни опитвах да се свържа с теб по телефона от Мексико, но никой не отговаряше.

— Огледа стаята и видя на масата откачения апарат.

— Сега разбирам защо.

Възцари се неловко мълчание.

— Изглеждаш ужасно, Зийк — проговори накрая Лоренцо.

Зийк вдигна поглед, срещна очите му и после погледна встрани. Наля кафето, предложи едната чаша на Лоренцо и седна в огромния фотьойл.

— Как успя да ме намериш?

Лоренцо седна срещу него на дивана и се облегна назад с въздишка.

— Не беше лесно. Наложи се да прегледам трудовата ти биография и да се обадя на някои от посочените телефони. Трябваха ми два дни, докато стигна до Франк Карпентър.

Зийк вдигна изненадан поглед при споменаването на името на Франк.

— Той ти е казал къде живея?

Лоренцо се усмихна.

— Да не би да е тайна?

Не точно тайна, но шефът му бе прословут с неохотата, с която даваше каквато и да е информация.

— Само съм изненадан.

— Отидох при него в службата му тази сутрин с надеждата да получа известна яснота относно положението.

— Кое положение?

— Това, че дойде да работиш за мен, а после не се върна.

— Предполагам, че си получил информацията, която те е интересувала.

Отново остана изненадан, защото Лоренцо кимна.

— Той ми помогна да прозра всичко. Всъщност разговорът ни имаше голяма полза за мен. Франк ми предостави достатъчно доказателства срещу Бенито Перес, които ми дават основание да се обърна към властите веднага, щом се върна. Карпентър каза, че това било най-малкото, което можел да направи, след като съм плащал заплата на човека, намерил информацията. Разбрах, че е бил част от кухненския персонал. — В усмивката му имаше самоирония.

— Франк се оказва голям бърборко, а? — промърмори Зийк, клатейки глава.

— При създалите се обстоятелства смяташе, че вашата организация ми дължи нещо повече от извинение за намесата в моите операции. Но признавам, че възможността да се избавя от Перес смекчи почти напълно гнева ми от посегателството върху моите тайни.

— Сигурен съм, че Франк е останал доволен, че виждаш всичко в такава положителна светлина.

— Аз съм делови човек, Зийк. Не е нужно дадено положение да ми харесва, за да разбера, че то е необходимост. Нямах никаква представа, че съм бил заподозрян в търговия с наркотици. Когато ти се появи, единствената ми грижа бе да се уверя, че не си човек на мой противник. Веднъж проучил миналото ти, разбрах, че не си нает, за да саботираш дейността ми. Никога не ми мина през ума, че твоята цел съм бил аз… — Млъкна за малко, докато Зийк напълни отново чашите с кафе, а после продължи: — Ти ми помогна много, Зийк, и искам да го знаеш. Независимо от причината, поради която постъпи на работа при мен, аз съм ти безкрайно задължен… Не само за начина, по който организира охранителната ми система, а и за това, че се погрижи за Анджела…

При споменаването на името й Зийк трепна, сякаш му бяха ударили плесница.

— О, да, много добре се погрижих за нея, няма що!

Лоренцо въздъхна.

— Знам, че това, което става между теб и нея не е моя работа. Но се чувствам задължен да помогна с каквото мога, когато двама души, които чувствам близки, са толкова отчаяни и нещастни.

Зийк погледна мъжа срещу себе си.

— Нима намекваш, че съм отчаян и нещастен? — В резкия му тон отново се долови враждебност.

— Виждал съм те и в по-добра форма.

— Сега съм в отпуска и мога да правя каквото си искам.

— А именно?

Зийк сви рамене.

— Да си почивам между две задачи.

— А, ясно. В такъв случай това означава, че не възнамеряваш да се върнеш в Монтерей и да изучиш моята дейност, за да поемеш бизнеса.

Зийк го погледна невярващо.

— Искаш да кажеш, че все още желаеш да работя с теб?

— Да.

Зийк не успя да измисли какво да каже след подобно напълно неочаквано развитие на нещата. Само поклати глава и смехът му прозвуча горчиво.

— Страхотно! Направо си представям как ще стане цялата работа!

— Защо да не стане?

— Нямам никакво намерение да отида някъде, където ще съм близо до Анджи.

— Защо?

Зийк се намръщи на недосетливостта на човека срещу него.

— Защо ли? — повтори, извисявайки глас. — В случай, че не ти е казала, тя не желае нито мен, нито прибързания ни брак. Убедена е, че само съм я използвал, за да се добера до теб.

— А така ли е в действителност? — попита кротко Лоренцо.

— По дяволите, разбира се, че не е! Нямаше нужда да я използвам за каквото и да било! Вече работех за теб, когато тя се появи. — Скочи от фотьойла и закрачи из стаята. — Онова, което се случи между нас, нямаше нищо общо с работата, която вършех за теб, както и за правителството на Съединените щати!

— Обясни ли й го? — попита все така кротко Лоренцо.

— Ха! Та тя изобщо не ми даде възможност да го направя! Реши, че не може да ми вярва само защото не бях в състояние да й кажа истината защо съм работил за теб. — Отиде до бара и си наля пълна чаша уиски. — На мен обаче хич не ми пука! — Той надигна чашата.

— Виждам — отговори тихо Лоренцо. — Затова ли си се вкопчил в тази бутилка? Защото не ти пука, че твоята съпруга не ти вярва?

Зийк свали чашата и го погледна.

— Никога не съм я молил да ми вярва!

— А може би е трябвало.

— Може би трябваше да направя много неща, които обаче, така или иначе, не направих! — Погледна с отвращение пълната чаша в ръката си и я остави на плота. Обърна се и отиде до прозореца. Застана край него, загледан навън. — Затова пък извърших други, които не биваше. Но няма защо да се притесняваш, защото сега плащам скъпо и прескъпо за всяко едно от тях!

— Наистина съм изненадан от теб, Зийк. Никога не съм си представял, че си слабохарактерен мъж, способен да се завре вкъщи като в дупка, да се налива с уиски и да се цупи.

Зийк се вцепени, почувствал как в него се надига ярост. Да се цупи ли?

Обърна се бавно и погледна Лоренцо, който го наблюдаваше отпуснал се спокойно на дивана.

— Така ли смяташ? — процеди през стиснати зъби.

— Смятам само, че ти се предоставя възможност, каквато се случва веднъж в живота на човек. Но вместо да приемеш да изучиш моята дейност и да ме заместиш, след като се оттегля, ти предпочиташ да откажеш, само и само да не застанеш лице в лице с една дребна дама и да й кажеш истината за себе си и работата, за която си бил нает.

— Защо да си губя времето? Изводите, които направи тя, макар и не съвсем верни, не са чак толкова лоши, колкото факта, че аз събирах трескаво доказателства, за да вкарам зад решетките любимия й чичо. Не мисля, че нежеланието ми да я разубедя и цупенето са едно и също нещо.

— Разбирам. В такъв случай не ти достига смелост, така ли?

— Знаеш ли, Лоренцо, наистина започваш да ме ядосваш — отвърна Зийк, силно подценявайки настроението си.

Усмивката на Лоренцо бе пълна с присмех.

— Господи, надявам се, че е така! Поне вече не гледаш като пребито псе.

Зийк не можеше да повярва на ушите си!

— Искаш да кажеш, че нарочно си ме предизвиквал?

— Нещо подобно. По-скоро обаче ми се струва, че в старанието си да те извадя от летаргията и вцепенението ти, дърпам лъва за опашката…

— Ах ти, ку… — Рязко се обърна, направи няколко крачки към Лоренцо, като стисна ръцете си в юмруци.

Бившият му шеф обаче дори не трепна.

— Знаеш, че Анджи се бори със собствената си болка.

— Браво на нея! — язвително подметна Зийк и отново се върна край прозореца, като обърна гръб на Лоренцо, за да не види той страданието, изписано на лицето му.

— Отношенията ви се развиха прекалено бързо. Това обаче не означава, че те са по-малко истински, отколкото ако се бяхте оженили след дълга връзка. Силно съм впечатлен, че ти я изведе от мястото на потенциална опасност, особено като се има предвид, че част от нея, според теб, е била свързана с мен.

— О, да! Дойдох съвсем навреме в лъскавите си рицарски доспехи и метнах Анджела върху буйния си жребец!

— Направи това, което си смятал за най-добро при създалото се положение.

— Браво на мен! Готов съм да ме обявят за светец, не мислиш ли?

Де ла Гарца се засмя многозначително.

— Е, засега май няма защо да се притесняваме за това.

— Наистина се радвам, че ме намираш толкова забавен — подметна Зийк през рамо.

Настъпи дълга тишина, която Лоренцо не бързаше да наруши.

— Никога преди не си се влюбвал, нали? — подхвърли накрая.

— Кой твърди, че съм влюбен?!

— Да се влюбиш, е много страшно… Аз бягах винаги, когато усещах, че съществува опасност да се влюбя. Имам чувството, че и ти бе готов да избягаш, ако не беше обвързан с работата си. Според мен сега имаш две възможности. Да използваш като извинение бягството на Анджи, за да не ти се наложи да се оправяш с тези нови за теб и силно объркващи чувства, или да ги приемеш и да направиш всичко, което е по силите ти, за да се запази вашата връзка… — и понеже Зийк не отвърна, проточи: — Така-а… — стана и направи няколко крачки към вратата. — Свърших това, за което дойдох. Правилната ми преценка за теб се потвърди. Предлагам ти отново да останеш мой служител. Окончателното решение зависи от теб — Зийк дори не се обърна и Лоренцо допълни: — А аз мога да се оправя и сам — отвори вратата и погледна мъжа, стоящ с гръб към него. — Благодаря за кафето и… Каквото и да решиш, желая ти късмет — излезе, а след миг хлопна и външната врата…

Зийк продължи да гледа през прозореца. Изпита облекчение, че отново е сам.

Лоренцо можеше и да е вълшебник в деловия свят, но не знаеше нищо за интимните отношения. Биваше го да дава бизнес съвети, но сам никога не бе пожелал да се обвърже с жена за цял живот.

Първата грешка на Зийк беше, че се ожени за Анджи. Защо ли постъпи по донкихотовски? Нямаше никаква причина да…

„Чакай малко!“, заповяда си той. Ами възможността да е бременна? Нали бе пожелал да я защити, в случай, че…

Как можа да забрави?! Дали тя щеше да му каже, ако е бременна?

Би могъл да й се обади и да поговори с нея. Да я попита без заобикалки ще има ли дете. Лоренцо нямаше представа колко се заблуждава — Зийк не се цупеше и определено не бе нито слабохарактерен, нито пък — страхливец!

Само не си спомняше някога през живота си да е изпитвал по-силна болка…

Единадесета глава

Намери колата си на паркинга на летище „Макалън“. Таксата за престоя й вероятно възлизаше на цяло състояние.

Прекара няколко окаяни дни в апартамента, като се опитваше да забрави думите на Лоренцо, но в крайна сметка призна, че възрастният човек е прав — беше страхливец.

От мига, в който видя Анджи за първи път, му бе неимоверно трудно да стои на разстояние от нея. А сега, след като вече знаеше какво е да я притиска в обятията си, Зийк се страхуваше, че макар да е успял да възвърне самообладанието си, няма да се сдържи и ще я грабне в прегръдките си, молейки за прошка…

Не искаше да признае пред себе си, че се крие в апартамента като диво животно в бърлога, което ближе раните си. Независимо дали му харесваше, или не, бе длъжен да се изправи пред Анджи и да й обясни какво всъщност е направил и защо.

Май предпочиташе да се озове на разпит в КГБ, отколкото да я погледне в очите!

Прекоси границата с Мексико малко след един часа и пое на юг. Никога досега, дори по време на най-опасните си мисии, не бе изпитвал такъв смразяващ страх. Бъдещето му зависеше от жената, на чието обаяние не можеше да устои от мига, в който бе видял нейна снимка…

Когато пристигна в имението на Лоренцо, настроението му бе съвсем мрачно. Слезе от колата, като реши да не сваля слънчевите очила. Пое дъх и отиде пред входната врата. Още след първото позвъняване тя се отвори.

— Здрасти, Фреди — рече на мъжа, който се показа. — Радвам се да те видя отново.

— Зийк! Хей, добре дошъл обратно! Чудесно е, че те виждам, човече! Липсваше ни.

— Имах малко работа. Нали знаеш…

— Ясно. Лоренцо е в кабинета си.

— О, добре. Благодаря.

Трябваше да се обади на Лоренцо, че е тук. Тръгна по коридора и тъкмо се бе изравнил с вратата към гостната, когато забеляза някакво движение. Погледна в стаята и замръзна. Вътре беше Анджи и подреждаше цветя на една от масите.

Не можеше да откъсне поглед от нея. Стори му се по-слаба от всякога и… бледа. Дъхът му секна. Дали е болна?

— Здравей, Анджи — рече тихо, все още застанал на вратата.

Тя се обърна със сподавен вик и събори няколко цветя на пода.

— Зийк!

Сега бе с лице към него и той видя тъмните сенки под очите й. Влезе и спря на няколко крачки от нея.

— Какво става с теб, Принцесо?

Анджи постави ръка на гърдите си. Зийк забеляза, че пръстите й треперят. Приближи се към нея още малко.

— Не знаех, че ще дойдеш… — бе единственото, което успя да изрече тя.

— Така ли? Мисля, че трябва да обсъдим някои неща.

Очите й леко се разшириха и той осъзна, че гласът му е прозвучал заплашително.

— Можем ли да седнем някъде? — „Преди да паднеш“, искаше му се да добави.

Сега, когато бе съвсем близо до нея, забеляза, че трепери цялата.

Тя приседна на един от столовете. Зийк издърпа друг и двамата се озоваха лице в лице.

— Страхуваш ли се от мен? — попита я той направо.

— Разбира се, че не! — отвърна изненадана Анджи. — Никога не съм се страхувала от теб!

— Тогава защо трепериш, като че ли в стаята току-що е влязъл призрак?

Тя наведе глава, но Зийк забеляза, че устните й леко се извиха в усмивка, а раменете й се поотпуснаха.

— Просто ме изненада. Защо не ми се обади от Вашингтон, че пристигаш?

Той помисли за момент, после въздъхна дълбоко.

— Е, добре. Обещах да ти разкажа всичко, както и че няма да те лъжа. Истината е, че се страхувах да не избягаш, ако ти се обадя кога пристигам.

— О! — Изглеждаше изненадана. Зийк прекара пръсти през косата си, опитвайки да си спомни какво възнамеряваше да й каже.

— Добре ли си, Принцесо? Отслабнала си.

Анджи сключи ръце и ги отпусна в скута си.

— Добре съм. Просто напоследък нямам апетит.

— Знаеш ли… Хм… Искам да кажа, мина доста време, за да разбереш дали си…

— Не съм сигурна — спаси го тя, отговаряйки на недоизречения му въпрос. — Има такава вероятност, ала предполагам, че животът ми бе така объркан… А и бях толкова разстроена, че може всичко да се дължи само на нерви.

— Не може ли да се направи тест?

— Може. Но предполагам, че не съм готова да приема резултата, независимо какъв е. Затова не съм го направила.

— О! — Без съмнение въпросът оставаше неизяснен. Настъпи мълчание. — Лоренцо каза ли ти, че идва при мен? — сети се да попита накрая Зийк.

— Да. — Анджи вдигна поглед от ръцете си, които досега бе съзерцавала така, сякаш ги виждаше за първи път.

Зийк се пресегна и ги хвана. Бяха ледени, като че ли току-що ги бе извадила от планински поток. Загали ги, като се надяваше тя да не ги издърпа. Анджи вдигна глава и срещна погледа му.

— Аз… Искам да ти обясня какво правех тук, когато те срещнах. Най-сетне получих разрешение да го направя.

— От твоето правителство ли?

— Да.

Тя издърпа ръцете си и ги отпусна отново в скута си.

— По дяволите, Анджи! Ще ми дадеш ли възможност поне да ти обясня? — Скочи и отиде до прозореца. Бе глупаво да помисли, че ще я накара да го изслуша и разбере.

Като че ли прочела мислите му обаче, тя каза:

— Слушам те, Зийк.

Той се обърна и я погледна. Вече изглеждаше по-спокойна и страните й бяха започнали леко да се обагрят с руменина. Защо беше толкова невероятно красива? Мразеше се, когато се чувстваше толкова уязвим!

— Добре. — Пое дълбоко дъх, върна се при нея и седна отново. — Зная за какво смяташ, че съм те излъгал. Но аз не съм те лъгал. Наистина. Всичко, което ти казах за себе си и за моя живот, е вярно. Работех дълги години за разузнаването ни зад граница. Но нещата се промениха и бях отзован във Вашингтон. Включиха ме в операция на Дирекцията за борба с наркотиците, която се опитва да пресече пренасянето на опиати през границата с Мексико.

— И ти си смятал, че чичо Тио е замесен в търговията с наркотици?

— Той ли ти каза? — Тя кимна и той продължи: — Тогава би трябвало да ти е ясно и защо работех за него, нали?

— Тио ми обясни. Всъщност е благодарен, че ти и твоето правителство сте му помогнали да се справи със заплахите за живота и имуществото му. — Вдигна глава и го погледна. — И ми припомни, че ти спаси живота ми, благодарение на твоите умения като пилот.

— Тогава вече знаеш всичко, което исках да ти кажа. Това променя ли с нещо отношението ти към мен? Все още ли искаш да разтрогнем брака си?

Анджи остана загледана в него безкрайно дълго. Бе видяла мъката, изписана на лицето му.

— Никога не съм го искала, Зийк…

— Но ти замина!

— Така е. И мисля, че не мога да ти обясня защо. Чувствах се наранена… объркана… неподготвена да приема положението, в което се озовахме. В много отношения се държах като дете. Бях напълно неподготвена да се справя със силното влечение, което изпитах към теб от мига, в който се срещнахме. Всичко стана толкова бързо! Бях завладяна от неизпитвано дотогава прекрасно чувство и не се замислих нито за миг докъде ще стигнем… Разбирах, че ти се ожени за мен, за да ме защитиш. Това, което не разбирах тогава, е, че се нуждаех най-вече от защита от самата мен.

— Не смяташ ли, че си малко сурова към себе си?

— Наистина ли?

— Да. Искам да кажа, че ако всички действахме като безчувствени роботи и се опирахме само на логиката и разума, сигурно щяхме да се превърнем в зелени дребни човечета с остри уши и да обявим Марс за наша родна планета. — Пресегна се и отново взе ръката й. Този път Анджи не я отдръпна. — Какво смяташ, че си направила, за да се чувстваш толкова зле?

— Определено това, че те напуснах. Заминаването не бе от най-зрелите ми постъпки…

— Не зная дали е била зряла. Но тя причини много страдания, както забелязвам, не само на мен.

— Точно това имам предвид. Бях погълната изцяло от собствените си емоции и дори не се замислих как ще се почувстваш ти, когато се прибереш и намериш бележката ми…

Зийк извърна поглед.

— Нещо ми подсказва, че Лоренцо ти е поразказал това-онова за мен, след като се е върнал от Вашингтон, нали?

— Каза, че съм те наранила жестоко. — Той не отговори, само сви рамене. — А ти си последният човек, когото бих искала да нараня, Зийк. Знаех, че дори да се свържа с теб по телефона, няма да съм в състояние да говоря. После опитах да ти пиша, за да ти кажа какво изпитвам, но… Изглеждаше безнадеждно…

— Вече съм тук, Принцесо. Ще ми кажеш ли какво мислиш за нашия брак? Има ли шанс той да просъществува?

— Кога трябва да се връщаш? — попита тя, без да отвърне на неговия въпрос.

— Няма нужда да се връщам. Напуснах работата си във Вашингтон. Лоренцо ми предложи да остана негов служител. Мисля сериозно над това.

— Но още не си взел окончателно решение, нали?

Зийк поклати глава.

— Така е. Не бих могъл да понеса да продължа да живея тук и да те виждам всеки ден, като зная, че не си моя…

— Ти умееш да прощаваш.

— Не. Само съм реалист. Съгласен съм, че отношенията ни се развиха твърде бързо. И съм готов да поема отговорността за това, защото съм достатъчно… зрял и опитен… човек. Но след като веднъж се озовахме заедно, нямах сили да се откъсна от теб. При тези обстоятелства най-подходящият начин да поправя стореното бе да се оженя за теб. Знаеш ли, нищо не се е променило. Вече ми е трудно да седя на едно място, след като единственото, което желая, е да те отнеса горе и да те любя до умопомрачаване…

— Сякаш нищо не се е случило?!

— Ами… Според мен, ако се обичаме, имаме цял живот на разположение, за да изясним всичко подробно. Сигурен съм, че това няма да е последното недоразумение между нас. Само че ти не бива да бягаш вече от проблемите. Много ли искам от теб?

Анджи се свлече на колене пред стола му.

— О, Зийк! Толкова те обичам!

Обви ръце около коленете му, но той я вдигна в скута си. Седяха прегърнати, изпълнени със съжаление за болката, която всеки бе причинил на другия.

— Е, както изглежда май сте се помирили — внезапно прозвуча гласът на Лоренцо. — Току-що разбрах, че си пристигнал, Зийк. Готов ли си да започнеш работа, или си дошъл само на гости?

— Тук е, за да остане — каза Анджи, преди Зийк да успее да отговори. — Но не мисли, че ще започне работа веднага. — Погледна съпруга си широко усмихната. — Вече имам план за следващите няколко дни, който ще отнеме голяма част от времето му.

Зийк погледна объркано Лоренцо, после — съпругата си, чийто дързък отговор бе съпроводен от красиво изчервяване.

— Май си намерих нов шеф — изрече Зийк с усмивка и прегърна Анджи още по-силно. — Ще положа всички усилия, за да направя и двама ви щастливи, колкото и време да ми отнеме това!

Лоренцо се засмя, клатейки глава.

— Няма съмнение, че работата ще е напълно по вкуса ти!

Зийк погледна Анджи с дяволита усмивка.

— Сигурно. Определено ми харесват допълнителните служебни облаги…

Вдигна своята Принцеса на ръце и я понесе към спалнята…

Епилог

Зийк вдигна телефона и чу глас от миналото…

— Франк! Кучи сине! Как си?

— Работя, за да живея. Реших да ти се обадя, за да видя дали вече не си отегчен от деловия свят.

Зийк се разсмя.

— Повярвай, старият ми начин живот бе направо скучен в сравнение с това, което става на някои управителни съвети. Понякога се чудя дали ще изляза жив от поредното заседание.

— Но ти харесва, а?

— Да. Предполагам, че винаги съм обичал предизвикателствата.

— Как е Анджела?

— Много добре, като се имат предвид обстоятелствата.

— Какви обстоятелства?

— Ами… Отново е бременна.

— Боже мой, Зийк, направо се чудя как ти остава време за работа. Какво мислят момичетата и Тио за новото попълнение?

— Още не сме им казали.

— Но, Зийк, четвърто дете за пет години!

— Знам, Франк, знам. Всъщност… Не планирахме… Изглежда…

— Хей, човече, няма нужда да ми обясняваш! Картината ми е ясна! — Беше развеселен, което съвсем не бе изненадващо.

Самият Зийк все още не можеше да свикне с мисълта, че е семеен мъж, макар да се наслаждаваше докрай на новия си живот.

— Искам да ти предам официалната благодарност на Управлението за това, което направи — продължи по-сериозно Франк. — Информацията, предоставена ни от теб през годините, беше от голяма полза за нас. Току-що разкрихме една отдавна работеща верига за трафик на наркотици.

— Четох във вестниците. Радвам се, че успях да помогна.

— Знаеш ли, на няколко пъти ти направи така, че местните агенти изглеждаха като аматьори.

— Разработихме страхотна мрежа, Франк. Ежедневно пресяваме огромна информация. Помага ни да се задържим на пазара.

— Поръчано ми е да ти благодаря и да ти предложа каквато сума посочиш.

— Не искам пари. Вече ти казах веднъж.

— Знам. Само ти предавам това, което ми беше поръчано.

— Добре, Франк. Радвам се, че те чух.

— Ако решиш да наминеш насам, ще ми е приятно да те видя. Поздрави Анджи.

— Разбира се, Франк.

Зийк остави слушалката и се обърна към големия панорамен прозорец, който гледаше към двора. Докато седеше в кабинета си, често се наслаждаваше на градината и наблюдаваше своето семейство, което прекарваше следобедите там.

След като страхът от сърдечната криза на Лоренцо попремина, той прехвърли цялата работа на Зийк. Чичото на Анджи настоя да остане вкъщи и да се занимава с децата.

Дори сега край него на малки столчета седяха Линда и Кони, а той им четеше приказка. Тайлър се беше сгушила в скута му и клюмаше. Близо до тях седеше Анджи. Кърпеше някаква дрешка на децата, слушаше и се усмихваше на драматичния начин, по който Лоренцо четеше приказката.

Зийк изчака тя да вдигне поглед. Помаха й и я повика.

— Какво има? Нещо не е наред ли? — попита тя с тревога. Той поклати глава, хвана я за ръка и я поведе нагоре. — Зийк, къде отиваме?

— Мисля, че имаме нужда от разтоварване. Лоренцо е грабнал вниманието на децата.

— О, но аз…

— О! Трябва да си сигурна, че не сънувам кошмари. А спя спокойно, единствено ако ти си в прегръдките ми.

Когато се качиха в спалнята, той настоя Анджи да се разположи удобно. Неговата представа за това бе да свали всички дрехи от нея и да я вземе в обятията си.

— Харесва ми да те гледам и да виждам бебето. Хайде, отпусни се. Няма да те закачам.

— Направо не е за вярване!

— Доста си остроумна, скъпа ми съпруго. Казвал ли ти го е някой?

Тя се усмихна, легна и Зийк се сгуши до нея.

— Всичко, което знам, научих от теб — призна Анджи и въздъхна, щом той започна да разтрива гърба й точно там, където я наболяваше.

— Ти ме научи на много повече, Принцесо!

— Как ли пък не!

— Така е. Страх ме е да помисля, че съществуваше вероятност да не сме заедно.

— А аз съм щастлива, че те изпратиха да работиш за Тио. Иначе никога нямаше да се срещнем.

— И това щеше да е най-голямата трагедия — прошепна Зийк, притиснал я плътно към себе си, като милваше извивката на тялото й, скътала новия живот.

Животът беше прекрасен, а любовта — дар на съдбата, който Зийк бе смятал, че никога няма да притежава.

Прегърна Анджи още по-силно и спокойно заспа с щастлива усмивка на уста…