Хуго фон Хофманстал
Преживяване

Смрачаването пъпли в долината…

със сиво-сребърни сияния луната

прокрадва се през облака. Привечер.

Сребристосиви аромати вече

извират с потъмнелите ми мисли,

изпълват долината… И се давя

във прилива прозиран… Изоставям

живота си… А цветни гъсталаци,

със тъмен блясък тук са разцъфтели

в светлика жълторозов от топази.

Дълбоките вълни на тази цялост

звучат с трагична музика. И зная —

смъртта това е! Музика е тя!

Могъща. Сладка. Призрачно уханна.

Самата меланхолия. Но странно —

безименна носталгия беззвучно

проплаква за живота, както някой

проплакал би, в презокеански кораб,

платната жълти срещу вечерта

разперил, в сините води забързал,

към оня град рожден. И ето — вижда

и уличките, и шума дочува

 

от градските чешми… Долавя мирис

на люлякови храсти… И се вижда

като дете на оня бряг… Загледан

с очи огромни, детски, боязливи,

които искат да заплачат… Вижда

в разтворени прозорци светлината

на свойта стая… Корабът се носи

по тъмносините води в безкрая,

платна разперил, великански, чужди, жълти…