Джон Стайнбек
За мишките и хората (3)

Глава 3

Макар че прозорците на спалното помещение пламтяха от пожара на залеза, вътре цареше полумрак. Навън играеха на подкова и през отворената врата сегиз-тогиз долитаха звънтенето на подковата и одобрителни или присмехулни подвиквания.

Слим и Джордж влязоха заедно в помещението. Слим се пресегна над масата и запали електрическата лампа с тенекиен абажур. Масата веднага блесна от светлината, която конусообразният абажур насочваше право надолу, но ъглите на помещението все тъй тънеха в полумрак. Слим седна на един от сандъците, а Джордж се намести срещу него.

— Това не ми коства нищо — каза Слим. — Така и така щях да удавя повечето от тях. Няма за какво да ми благодариш.

— За тебе може да е нищо, но за него е много нещо — отвърна Джордж. — Просто не знам как ще го накараме да се прибере да спи тук. Той ще иска да спи при тях в обора. Не знам как ще го спрем да не се намъкне в сандъка при кутретата.

— Това не ми коства нищо — повтори Слим. — Но да ти кажа, ти беше прав за него. Може да не му сече главата, но не съм виждал такъв работник. Едва не умори човека, с когото работеше. Никой не може да издържи на неговото темпо. В живота си не съм виждал такъв як човек.

— Само кажи на Лени какво трябва да върши, и той ще го свърши — каза гордо Джордж. — Виж, сам не може да се сети какво да работи, но наредиш ли му — край.

Навън подковата издрънча в желязното колче и се разнесоха одобрителни гласове. Слим се поотдръпна назад, тъй че светлината да не пада на лицето му.

— Интересно е това ваше приятелство — как сте се лепнали един за друг — каза Слим, приканвайки към доверчивост.

— Какво му е интересното? — попита предпазливо Джордж.

— Де да знам. Рядко е двама души да обикалят тъй, все заедно. Аз поне не съм виждал такива. Нали знаеш как са земеделските работници — дойде, получи си леглото, поработи един месец и пак духне нанякъде самичък. Пет пари не дава за никого. Та интересно ми е как един перко като него и един умен момък като тебе се държат все един за друг.

— Той не е перко — каза Джордж. — Може да е адски тъп, но не е побъркан. Па и аз не съм от най-умните, иначе нямаше да товаря ечемик, за да си изкарвам хляба, и въобще нямаше да съм тук. Ако бях умен, ако бях малко от малко хитър, щях да си имам собствена фермица, да си сея за себе си, а не да върша всичката работа, пък да не получавам нищо от това, дето е родила земята.

Джордж млъкна. Но му се щеше да говори още. Слим нито го насърчи, нито го обезкуражи. Просто седеше мълчалив и чакаше.

— Та не е чак толкова интересно, че двамата ходим все заедно — каза най-после Джордж. — И двамата сме родени в Обърн. Аз познавах леля му Клара. Тя го взела още като пеленаче. И тя го отгледа. Когато леля му умря, Лени просто тръгна да работи с мене. След някое време свикнахме един с друг.

— Хм-м-м! — проточи Слим. Джордж го погледна и видя приковани в себе си спокойните му благи очи.

— Интересно — продължи той, — отначало аз си правех какви ли не шеги с него. Като го гледах какъв е глупав, играех му всякакви номера. Но той е толкова глупав, че не разбираше, че му правя номера, а на мен ми се струваше, че съм много умен като се сравнявах с него. Та той правеше всичко каквото му кажех. Ако му кажех да се качи на някоя опасна скала, качваше се. Но след известно време тия шеги не ми изглеждаха вече толкоз интересни. Освен това той нито веднъж не се разгневи, не се нахвърли върху мен. Бил съм го до посиняване, а той може да ми строши костите само с два пръста. Но никога не е вдигнал ръка срещу мене. — Гласът на Джордж придобиваше тон на изповед. — Да ти кажа какво ме накара да престана с тия шеги. Един ден отиваме на Сакраменто. Край реката се бяха събрали стадо хайвани. И аз, нали се мислех за голям дявол, накарах Лени да скочи в реката. И той скочи. А не можеше да плува въобще. Да не го бяхме измъкнали, давенето му беше сигурно. Да знаеш колко благодарен ми беше, задето съм го спасил. Просто беше забравил, че аз го накарах да скочи. Оттогава сложих край на тия шеги.

— Много добро момче е — каза Слим. — Не е нужно човек да е много умен, за да е добър. Дори ми се струва, че е точно обратното. Вземи някой много умен и ще видиш, че едва ли е добър.

Джордж събра разпилените карти и пак зареди пасианс. Отвън се чуваше тропот на обувки. Вечерната заря все още блестеше в квадратите на прозорците.

— Аз не съм семеен — продължи Джордж. — Гледам, че повечето работници обикалят фермите сами. Но това не струва. Няма с кого да си кажеш две приказки. И след време се озлобяват. Все на бой налитат.

— Да, озлобяват се — съгласи се Слим. — Стигат дотам, че с никого не искат да говорят.

— Разбира се, Лени е жива досада — каза Джордж. — Но като свикне човек с някого, не му се ще да се разделя.

— И е добряк — рече Слим. — Веднага го разбрах, че никак не е злоблив.

— Разбира се, че не е. Но нали е глупав, все забърква разни каши. Да ти кажа какво се случи в Уийд… — Той млъкна, млъкна точно когато обръщаше една карта. Погледна стреснато Слим. — Няма да кажеш на никого, нали?…

— Какво е направил в Уийд? — попита спокойно Слим.

— Няма да кажеш, нали?… Не, разбира се, че няма да кажеш.

— Какво е направил в Уийд? — запита повторно Слим.

— Абе какво, видя едно момиче с червена рокля. А какъвто си е глупав, иска да пипне всичко, което му хареса. Просто иска да го пипне. Та посегнал да пипне червената рокля на момичето, а то изпищяло. Тогава Лени съвсем се обърква и стиска ли, стиска, защото друго не му ражда главата. А момичето пищи още повече. Аз бях наблизо и чух писъците. Притичвам и какво да видя — Лени вече толкова се уплашил, че нищо не може да измисли, освен да стиска. Хлопнах го по главата с един кол, та дано я пусне. Но той така се беше сбъркал, че пак не се сеща да пусне роклята. Пък знаеш го какъв е як.

Слим го гледаше, без да мигне. Той кимна бавно и попита:

— Е, и какво стана?

Джордж подреди грижливо картите си.

— Какво, оная после отишла в участъка и казала, че била изнасилена. В Уийд вдигнаха врява и се събра цяла сюрия, да линчува Лени. Скрихме се в една напоителна яма и седяхме във водата цял ден. Само главите ни се подаваха над водата, ама ги криехме в тревата, дето расте по откоса. И щом се мръкна, офейкахме.

Известно време Слим мълча.

— Нищо не й беше сторил, а? — попита най-после той.

— Нищо, разбира се. Само я беше уплашил. И аз да съм, ще се уплаша, ако той ме сграбчи. Но нищо не й беше сторил. Искал само да попипа червената й рокля — както все иска да пипа и да гали твоите кутрета.

— Не е лош той — каза Слим. — Аз отдалеч подушвам лошия човек.

— Как ще е лош? И винаги е готов да изпълни каквото му…

В този миг Лени влезе в помещението. Беше наметнал синьото си дънково сако и пристъпяше прегърбен.

— Здрасти, Лени — извика му Джордж. — Е, какво ще кажеш за кученцето?

— Кафяво с бяло, точно каквото исках — отвърна Лени на един дъх.

Той отиде право към леглото си, легна с лице към стената и присви крака. Джордж веднага остави картите.

— Лени! — извика той строго.

Лени поизви глава и го погледна през рамо.

— А? Какво искаш, Джордж?

— Казах ти да не внасяш кутрето тука.

— Какво кутре, Джордж? Нямам никакво кутре.

Джордж отиде бързо при него, сграбчи го за рамото и го обърна срещу себе си. След това протегна ръка и взе кутрето, което Лени беше скрил в скута си. Лени скочи веднага.

— Дай си ми го, Джордж.

— Още сега занеси кученцето, където му е мястото! — каза Джордж. — То трябва да спи при майка си. Искаш да го умориш ли? Ами че то едва снощи се е родило, а ти си го помъкнал. Върни го веднага или ще кажа на Слим да не ти го дава!

Лени протегна умолително ръце.

— Дай си ми го, Джордж. Ще го върна. Аз нищо нямаше да му направя. Истина ти казвам. Исках само да го погаля малко.

Джордж му подаде кученцето.

— Добре. Хайде, върни го бързо и да не си го взел вече оттам! Ще го умориш като нищо.

Лени просто изхвърча от стаята.

Докато ставаше всичко това, Слим не се и помръдна. Сега спокойните му очи проследиха Лени, докато излизаше.

— Боже мой, същинско дете! — възкликна той.

— Да, същинско дете — потвърди Джордж. — И е безобиден като дете, само дето е много силен. Бас държа, че няма да се върне да спи тук тая нощ. Ще легне при кучетата в обора. Е, нищо, нека легне. Никому няма да пречи.

Навън беше вече почти съвсем тъмно. Старият Канди, прислужникът, влезе и се отправи към леглото си, а след него се дотътри и старото му куче.

— Здрасти, Слим. Здрасти, Джордж — поздрави той. — Не играхте ли на подкова?

— Не обичам да играя всяка вечер — отговори Слим.

— Да има някой от вас глътчица уиски? — попита Канди. — Нещо ме свива стомахът.

— Аз нямам — каза Слим. — Па и да имах, щях да си го изпия. А и никакъв цяр за стомах не ми се намира.

— Страшно ме свива — рече Канди. — От тая проклета ряпа ще да е. Знаех си аз, че така ще стане, ама защо ядох?

От притъмнелия двор влезе Карлсън. Той отиде до другия край на помещението и запали втората лампа.

— Тука е по-мрачно от ада — каза той. — Бива си го черния, ей, как само нанизва подковата!

— Много е добър — потвърди Слим.

— И още как! — възкликна Карлсън. — Играе ли той, друг не може да спечели… — Той млъкна, подуши-подуши въздуха и погледна старото куче. — Леле, как вони! Изкарай го оттука, Канди! Нищо не вони тъй, както старо куче. Ще трябва да го изпъдиш.

Канди се превъртя до края на леглото си, пресегна се и погали престарялото куче.

— Нали съм все с него, не го усещам, че мирише — заоправдава се той.

— Бе ти не усещаш, ама питаш ли мен? — отвърна Карлсън. — Тая воня се носи тука даже когато го няма. — Той приближи тромаво кучето и се наведе над него. — Останало е без зъби. Цяло се е схванало от ревматизъм. Нямаш вече полза от него, Канди. Пък и то няма полза от такъв живот. Що ли не вземеш да го застреляш?

Старецът трепна.

— Не думай! Знаеш ли откога го имам? Още беше кутре. Пасъл съм овце с него. Като го гледаш сега, няма да повярваш, но беше най-доброто овчарско куче.

— Знам едного в Уийд, който имаше еърдейл и с него пасеше овцете — каза Джордж. — Научило се покрай другите кучета.

Карлсън продължи натиска.

— Слушай, Канди, тоя стар пес само се мъчи. Ако го изведеш и му гръмнеш тук, в тила — той се наведе и посочи, — ей тука на̀, то няма и да разбере.

Канди се огледа нещастен.

— Не — рече тихо той. — Не, това не мога да направя. Знаете ли откога го имам?

— За нищо не го бива вече — настояваше Карлсън. — И мирише, та се не трае. Слушай какво ще ти кажа — остави аз да свърша тая работа, а? Тогава няма да ти тежи.

Канди спусна нозете си от леглото и почеса нервно белите си бакенбарди.

— Толкова съм свикнал с него — каза тихо той. — Отгледал съм го от кутре.

— Да не мислиш, че му правиш добро, като го оставяш да живее? — възрази Карлсън. — Виж какво, кучката на Слим тъкмо се окучи. Да пукна, ако той не ти даде едно от кутретата да си го отгледаш. Нали ще му дадеш, Слим?

Мулетарят наблюдаваше старото куче със спокойните си очи.

— Разбира се, още сега може да вземе едно кутре — отговори той, сякаш опомняйки се. — Карлсън е прав, Канди. Кучето ти няма полза от такъв живот. Ако остарея и окуцея като него, дано се намери някой и мен да застреля.

Канди се огледа безпомощно, защото мнението на Слим беше закон.

— Мисля си дали няма да го заболи — каза той. — А то иначе и без него ще мина.

— Така ще го гръмна, че нищо няма да усети — успокои го Карлсън. — Ще опра дулото тук — той посочи с палеца на крака си, — точно в тила. Няма да трепне дори.

Канди оглеждаше всички поред, търсейки помощ. Навън бе вече съвсем тъмно. Влезе млад работник с приведени рамене. Стъпваше тежко, на пети, като че мъкнеше невидим чувал жито. Той отиде до своето легло и остави шапката си на полицата. Сетне взе оттам някакво списание и го донесе на светло, при масата.

— Показах ли ти това, Слим? — попита той.

— Кое?

Младият човек прелисти списанието почти до последната страница, сложи го на масата и показа с пръст.

— Ето тук, прочети това.

Слим се наведе над списанието.

— Давай — подкани го младият, — чети на глас.

— „Уважаеми Редакторе — зачете бавно Слим, — чета вашето списание от шест години и смятам, че няма друго като него. Харесват ми разказите на Питър Ранд. Според мен те са знаменити. Печатайте повече разкази като «Черният конник». Аз не съм много по писмата. Исках само да ви кажа, че според мен вашето списание си струва парите, защото е най-хубавото.“

Слим погледна озадачено младия човек.

— За какво ме накара да чета това?

— Продължавай — настоя Уит. — Прочети името от долу.

И Слим прочете:

— „Желая ви успех! Уилям Тенър“. — Той погледна отново Уит. — Но за какво ме накара да чета това?

Уит затвори тържествено списанието.

— Не помниш ли Бил Тенър? Работеше тук до преди три месеца.

Слим се замисли…

— Оня, дребничкият ли? — попита той. — Беше тракторист.

— Същият — извика Уит. — Точно той. — И мислиш, че той е написал това писмо?

— Сигурен съм. Един ден си седим с Бил тука. Той току-що беше получил новия брой. Разлиства го и казва: „Писах им писмо. Дали пък не са го напечатали в тази книжка?“ Но не беше отпечатано. Тогава Бил каза: „Може да са го задържали за друг брой.“ И точно така е станало. Ето, това е писмото.

— Може и да си прав — каза Слим. — Значи, Бил го печатат по списанията.

Джордж протегна ръка към книжката и каза:

— Може ли да видя?

Уит намери пак страницата и без да изпуска от ръце списанието, показа с пръст. После отиде до леглото си и остави внимателно книжката на полицата.

— Мисля си дали Бил го е видял — каза той. — Ние с него работехме на една нива. И двамата карахме трактори. Чудо приятел беше тоя Бил!

Колкото и да му беше интересно, Карлсън остана настрана от този разговор. Той продължаваше да гледа старото куче. Канди го наблюдаваше неспокоен Най-после Карлсън продума:

— Ти само кажи, и аз още сега ще видя сметката на тоя нещастник. Това неговото живот ли е? Не може ни да яде, ни да вижда, а и да ходи не може.

— Но ти нямаш пушка — рече с надежда Канди.

— Тука си прав. Но имам пистолет. Не бой се, нищо няма да усети.

— Я по-добре утре — каза Канди. — Нека почакаме до утре.

— За какъв дявол ще чакаме? — отвърна Карлсън, отиде до леглото си, измъкна отдолу една торба и извади от нея пистолет. — Нека се свърши веднъж за винаги — додаде той. — Не можем да спим от неговата воня. — Той пъхна пистолета в задния си джоб.

Канди дълго гледа Слим с надежда, че присъдата ще бъде отменена. Но Слим не я отмени. Тогава Канди каза тихо, отчаяно:

— Е, хайде… изведи го.

Той изобщо не погледна кучето. Легна на кревата, кръстоса ръце под главата си и се вторачи в тавана.

Карлсън извади каишка от джоба си. Наведе се над кучето и го върза за врата. Всички, освен Канди, бяха отправили поглед към него.

— Хайде, пиле, хайде — каза той меко. После се обърна към Канди, сякаш за прошка: — Нищо няма да усети.

Канди нито помръдна, нито му отговори. Карлсън потегли каишката:

— Хайде, пиле.

Старото куче се изправи едва-едва и тръгна, теглено леко от каишката.

— Карлсън! — повика го Слим.

— Да?

— Знаеш си работата, нали?

— Какво искаш да кажеш, Слим?

— Вземи лопата.

— О, да! Ясно.

Карлсън изведе кучето в мрака. Джордж го последва до вратата, затвори я и спусна лекичко резето.

— Едно от челните ми мулета си е наранило копитото — каза високо Слим. — Трябва да му сложа катран.

Гласът му прокънтя и замря. Навън цареше тишина. Стъпките на Карлсън заглъхнаха. Тишината влезе в стаята. И остана.

По едно време Джордж каза:

— Бас държа, че Лени е в обора с кутрето си. Сега вече не можеш го накара да се върне.

— Канди, можеш да си избереш което искаш от кутретата — обади се Слим.

Канди не отговори. В помещението отново се възцари тишина. Идваше от нощния мрак и нахлуваше вътре.

— Да иска някой да изиграем едни карти? — попита Джордж.

— Съгласен — отзова се Уит.

Те седнаха един срещу друг пред осветената маса, но Джордж не размеси картите. Той прокара пръст по ъгъла на тестето, но острият звук привлече погледите на всички и Джордж прекрати това занимание. Отново се възцари тишина. Изминаха минута, две. Канди лежеше неподвижен, забил поглед в тавана. Слим го погледна за миг; после се втренчи в ръцете си; стисна едната с другата и я преви надолу. Под дъските се чу леко чегъртане и всички погледнаха с благодарност към мястото, откъдето идваше звукът. Само Канди не отделяше поглед от тавана.

— Май че отдолу има плъх — каза Джордж. — Трябва да заложим капан.

— Защо се бави толкова, проклетникът? — не издържа Уит. — Раздай картите, какво чакаш? Ще играем ли, или ще се гледаме?

Джордж стисна здраво тестето и се загледа в него. И пак тишина.

В далечината отекна изстрел. Мъжете веднага погледнаха стареца. Всички глави се обърнаха към него. Известно време той продължи да гледа в тавана. После се обърна бавно на една страна, с лице към стената, и така си остана.

Джордж разбърка шумно картите и ги раздаде.

— Вие двамата май наистина смятате да работите — каза Уит.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джордж. Уит се засмя.

— Какво, ами че идвате в петък. Значи, ще трябва да работите два дни до неделята.

— Не те разбирам — рече Джордж. Уит пак се разсмя.

— Трябва да ме разбереш, ако си работил повечко в големите ферми. Иска ли човек да разбере кое где е, идва във фермата в събота следобед. Тогава получава вечеря за събота и три яденета в неделя; а в понеделник заран след закуска може да се омете, без да си е мръднал пръста. Но вие пристигате в петък на обед. Значи, каквито и да са ви сметките, ще трябва да работите поне ден и половина.

Джордж го гледаше неотклонно.

— Ние ще се позадържим тук — каза той. — Двамата с Лени искаме да посъберем някой и друг долар.

Вратата се отвори тихичко и конярят подаде глава — слабо, негърско лице, набраздено от страдания, с търпеливи очи.

— Мистър Слим.

Слим свали поглед от стария Канди.

— А? О, здрасти, Крукс. Какво има?

— Казахте ми да стопя катран за копитото на мулето. Катранът е готов.

— Добре, Крукс. Ей сегичка ще дойда да го намажа.

— Ако искате, и аз мога да го намажа.

— Не, не. Сам ще си свърша работата.

Слим стана.

— Мистър Слим — повика го пак Крукс.

— Да.

— Този новият, едрият, се мотае около вашите кутрета в обора.

— Не се тревожи, нищо няма да им стори. Аз му подарих едно от кутретата.

— Аз само така, рекох да ви кажа — отвърна Крукс. — Взема ги от сандъка и ги държи в ръце. Може да им стане нещо.

— Нищо им няма — каза Слим. — Аз тръгвам сега с тебе.

Джордж вдигна поглед.

— Слим, ако онова диване прави щуротии, изритай го.

Слим тръгна след коняря и двамата излязоха от помещението. Джордж пак раздаде картите. Уит взе своите и ги заразглежда.

— Видя ли новия бонбон? — попита той.

— Какъв бонбон? — попита Джордж.

— Какъв? Жената на Кърли.

— О, видях я.

— Е, бива си я, нали?

— Не съм я заглеждал чак толкова — отговори Джордж. Уит захлупи картите си на масата и каза:

— Ти само гледай добре какво става. Ще видиш сума работи. Тя нищо не крие. За първи път виждам такава. Върти очи на четири и всекиго заглежда. Басирам се, че и коняря заглежда. Дявол знае какво иска.

— Имало ли е някакви разправии, откак е дошла? — попита между другото Джордж.

Уит очевидно не мислеше за картите. Той сложи своите на масата и Джордж ги прибра. След това Джордж пак зареди своя пасианс — седем карти в един ред, над тях шест, а отгоре пет.

— Разбирам накъде биеш — отговори Уит. — Не, още не е имало кавги. Кърли си е сложил таралеж в гащите, но засега това е всичко. Има ли наоколо мъже, тя е при тях. Я дири Кърли, я мисли, че е забравила нещо и го търси. Види се, не може да стои настрана, щом й замирише на мъж. А Кърли е все на тръни, но още нищо не се е случило.

— Ще забърка тя някоя каша — каза Джордж. — Хем лоша каша ще забърка. Жив капан си е тя. Кърли добре се е подредил. При тая ферма, с цял куп мъже, тук няма място за жена, особено като нея.

— Ако ти се ще туй-онуй, ела с нас в града утре вечер — покани го Уит.

— Защо? Какво ще правим?

— Как какво, каквото се прави. Ние си ходим при старата Сузи. Заведение и половина е нейното! Сузи ще те скъса от смях — голяма шегаджийка е. Миналата събота например излиза да ни отвори вратата и крещи през рамо: „Обличайте се, момичета, шерифът пристига.“ Но от нея няма да чуеш мръсотии. Има пет момичета.

— По колко ви взема?

— По два долара и половина. А за двайсет цента можеш да опънеш една чаша. Освен това има екстра столове. Не искаш ли легло, можеш да си седнеш на някой стол и да му удариш две-три чаши. И цял ден да седиш, Сузи нищо няма да ти каже. Не е от тия, дето ще те нахокат и изритат, щом не вземаш легло.

— Може и да дойда, да видя това заведение — каза Джордж.

— Ще дойдеш, дума да няма. Страшно весело е — Сузи ще те скъса от смях. Веднъж вика: „Има — вика — хора, дето, като постелят едно чердже на пода й турят до грамофона лампа с амурчета по стойката, мислят, че държат салон.“ Имаше пред вид заведението на Клара. „Знам — вика — какво ви трябва на вас, момчета. Моите момичета са чисти — вика, — а уискито ми не е кръщавано с вода. Ако ви се гледат лампи с амурчета и ви се хвърлят пари на вятъра, какво пък — вика, — идете при нея. Знам ги тия, дето ходят зарад лампата с амурчетата — вика, — пък после вървят разкрачени.“

— Клара държи другото заведение, така ли? — попита Джордж.

— Да — отговори Уит. — Но ние никога не ходим там. Клара взема по три долара на сеанс и трийсет и пет цента за чаша уиски. А в шегите хич я няма. Друго си е при Сузи — заведението й чисто, с екстра столове. И не пуска разни негодници.

— Ние с Лени събираме пари — каза Джордж. — Аз може да дойда и да пийна една чашка, но два долара и половина не давам.

— Както решиш, но човек все трябва да се позабавлява сегиз-тогиз.

Вратата се отвори и влязоха Лени и Карлсън. Лени се домъкна до леглото си и седна, като гледаше да не привлича внимание. Карлсън бръкна под кревата си и извади торбата. Избягваше да погледне към стария Канди, обърнат все още към стената. От торбата извади малък шомпол и кутийка смазка. Сложи ги на леглото, взе пистолета, измъкна пачката и махна пълния патрон. После се зае да чисти цевта с шомпола. При щракването на изхвъргача Канди се обърна, погледна за миг оръжието и пак се завъртя към стената.

— Кърли да е идвал насам? — попита мимоходом Карлсън.

— Не е — отвърна Уит. — За какъв дявол ще идва?

Карлсън погледна с едно око в цевта на пистолета.

— Дири мадамата си. Видях го, че се върти насам-натам по двора.

Уит подхвърли подигравателно:

— Той си губи половината от времето да я търси, а в останалата половина тя го търси.

В този миг Кърли нахълта възбуден в стаята.

— Виждал ли е някой от вас жена ми? — попита той.

— Не е идвала тук — отговори Уит.

Кърли огледа заплашително помещението.

— А Слим къде е?

— Отиде в обора — каза Джордж. — Трябваше да намаже с катран копитото на едно муле.

Кърли сви ръце в лактите и се наежи.

— Преди колко време отиде?

— Пет-десет минути.

Кърли излетя навън и затръшна вратата след себе си. Уит се изправи.

— Ще ми се да видя какво ще стане — каза той. — Кърли се мисли за много силен, иначе не би се втурнал след Слим. Вярно, бърз е в юмруците, бърз е като дявол. Стигна до финала за купата „Златните ръкавици“. Писаха го по вестниците и той си пази изрезки. — Тук Уит се замисли. — Но, така или иначе, по-добре е да не се закача със Слим. Де да знаеш на какво е способен Слим?

— Мисли, че Слим си има работа с жена му, а? — попита Джордж.

— Така изглежда — рече Уит. — Разбира се, няма такова нещо. Аз поне тъй смятам. Но ми се ще да гледам, ако стане кавга. Хайде да идем!

— Аз не мърдам оттука — каза Джордж. — Не искам да се меся в такива работи, че ние с Лени пари трябва да събираме.

Карлсън свърши с чистенето на пистолета, сложи го в торбата и я натика под леглото.

— И на мен ми се ще да видя каква ще излезе тая — обади се той.

Старият Канди лежеше неподвижен, а Лени наблюдаваше внимателно от леглото си Джордж.

Щом Уит и Карлсън излязоха и вратата се затвори след тях, Джордж се обърна към Лени:

— Ами ти бе?

— Нищо не съм направил, Джордж. Слим каза да оставя кутретата за малко. Каза, че не е добре да ги галя толкова. Аз го послушах и дойдох право тука.

— Това видях.

— Ама нищо не съм им направил. Бях взел само моето в скута си и го галех.

— Видя ли Слим в обора? — попита Джордж.

— Видях го я. Нали той ми каза да не ги галя повече.

— А видя ли оная?

— Коя, жената на Кърли?

— Да. Идва ли тя в обора?

— Не. Не съм я виждал.

— А Слим да е говорил с нея?

— Тц, тя не беше в обора.

— Добре — каза Джордж. — Уит и Карлсън май напразно отидоха. Лени, ако стане някоя мешавица, ти стой настрана!

— Разбира се, не ми трябва да се бъркам — рече Лени.

Той стана от кревата, отиде до масата и седна срещу Джордж. Джордж размеси картите едва ли не механично и зареди пасианс. Движенията му бяха бавни, съзнателно, нарочно бавни.

Лени взе едно вале, разгледа го, сетне го обърна и пак го разгледа.

— Както и да го гледаш, все едно и също — установи той. — Джордж бе, защо е все едно и също?

— Де да знам — каза Джордж. — Така ги правят. Какво вършеше Слим в обора?

— Слим ли?

— Той, същият. Нали си го видял в обора и той ти казал да не галиш повече кутретата?

— О, да. Носеше кутия катран и четка. Не знам за какво.

— Ти сигурен ли си, че оная не е идвала в обора?

— Не е бе!

Джордж въздъхна.

— Друго си е публичният дом — сигурна работа — каза той. — Можеш да отидеш, да се напиеш и да изкараш всичко, каквото ти се е насъбрало, без да стават кавги. И си знаеш какво ще ти струва. А зарад такава стръв, като тая, като нищо можеш да идеш в дранголника.

Лени следеше възхитен думите му и дори ги повтаряше тихичко след него. Джордж продължи:

— Помниш ли Анди Кушман, Лени? Дето учеше в прогимназията?

— Оня, дето майка му раздаваше на децата топли курабийки? — попита Лени.

— Същият. Всичко помниш, щом е за лапане. — Джордж се вгледа внимателно в наредените карти. Отдели едно асо и нареди върху него двойка, тройка и четворка каро. — Анди лежи сега в затвора зарад една курветина — додаде той.

Лени забарабани с пръсти по масата.

— Джордж!

— Какво?

— Джордж бе, след колко време ще можем да си купим ферма и да си заживеем по царски, и… и… зайци?

— Не знам — каза Джордж. — Първо трябва да съберем пари, и то не малко. Знам една фермица — няма да струва кой знае колко, ама не им се продава.

Старият Канди се обърна бавно. С широко отворени очи загледа съсредоточено Джордж.

— Разкажи за фермата, Джордж — примоли се Лени.

— Нали снощи ти разправях.

— Нищо, пак разкажи.

— Добре тогава. Тая ферма има десет акра земя — подзе Джордж. — Има и малка вятърна мелница, една постройчица с кухня, кокошарници. Има също овощна градина с череши, ябълки, праскови, кайсии, орехи и малко ягоди. Има ливада с люцерна и сума вода за напояване. Има свинарник…

— И зайци, нали, Джордж?

— Зайци още няма, но не е трудно да построя зайчарници, а ти после можеш да храниш зайците с люцерна.

— Точно така, аз ще ги храня — възкликна Лени. — Точно така си е.

Ръцете на Джордж престанаха да си играят с картите. Гласът му ставаше все по-топъл:

— Можем да си вземем няколко прасета. Ще построя пушилня като тая на дядо ми. Заколим ли прасе, ще си правим пушен бекон и пушени бутове, наденици и тям подобни. А като излезе сьомга по реката, ще си наловим стотина парчета и ще ги осолим или опушим. Може да си ги ядем на закуска. Няма нищо по-хубаво от пушена сьомга. Ще си консервираме и плодове, и домати — те поне лесно се консервират. Всяка неделя ще си колим я заек, я кокошка. Може да си купим и крава или коза — ще имаме мляко един път — с нож да го режеш!

Лени го гледаше с широко отворени очи. Старият Канди също.

— И ще си живеем царски! — възкликна Лени.

— Разбира се — каза Джордж. — Ще посадим и какви ли не зеленчуци. А допие ли ни се уиски, може да продадем някое и друго яйце или мляко, или нещо друго. И ще си живеем само там. Ще станем част от тая ферма. Няма да скитаме немили-недраги из страната. Не, моля, ще си имаме собствен имот и няма да спим под чужд покрив.

— Кажи за къщата, Джордж — извика Лени.

— Да, ще имаме къщичка със стая за двама ни. А в нея — чугунена печка. Зиме непрекъснато ще ни гори. И понеже земята не е много, няма да капваме от работа. Ще се трудим шест-седем часа на ден. Няма да товарим ечемик по единадесет часа. И каквото засадим, ще си го приберем. Ще знаем какъв плод е дало семето.

— А зайците? — извика нетърпеливо Лени. — Аз ще се грижа за тях. Кажи, Джордж, как ще се грижа.

— Ти ще ходиш да береш люцерна с един чувал. Напълваш чувала, отнасяш го при зайчарниците и даваш на зайците люцерна.

— И те ще хрупкат, ще хрупкат — намеси се Лени. — Виждал съм ги как хрупкат.

— А на всеки шест седмици ще се котят — продължи Джордж, — та ще имаме сума зайци и за нас си, и за продан. Ще завъдим и гълъбчета, да хвърчат около вятърната мелница. Като бях малък, ние имахме гълъби. — Той погледна крадешком над главата на Лени, към стената. — И всичко това ще си е наше, никой не може ни мръдна от там. Ако някой не ни е по волята, можем да му кажем: „Върви по дяволите!“ — и той ще се махне, къде ще иде, та няма да се махне? А дойде ли приятел, ще го поканим — нали ще имаме допълнително легло. „Остани да пренощуваш у нас“, ще кажем и той ще остане, ей богу! Ще държим един сетер и две шарени котки, но ти ще трябва да ги следиш да не сгащят зайчетата.

Лени дишаше тежко.

— Само да са посмели да пипнат зайчетата! Вратовете им ще извия. Ще ги… ще ги… с тояга ще ги пречукам! — Той се поуспокои, но продължи да си мърмори и да заплашва бъдещите котки, които биха посмели да безпокоят бъдещите зайци. Джордж седеше унесен в картината, която сам бе нарисувал.

Когато Канди се обади, и двамата подскочиха, сякаш ги бяха хванали да вършат нещо нередно.

— Знаеш ли къде е тая ферма? — попита Канди. Джордж тутакси настръхна.

— И да знам, тебе какво те засяга? — каза той.

— На мен не ми трябва да я знам къде е. Където ще да е.

— Право казваш — рече Джордж. — И сто години да я търсиш, не можеш я намери.

— Колко искат за тая фермица? — попита Канди възбуден.

Джордж го изгледа подозрително.

— Ами… аз мога да я взема за шестстотин долара. Старците, дето я имат, са загазили здравата, а на бабичката и операция трябва да се прави… Но… какво те засяга тебе това? Ние нямаме нищо общо с теб.

— За къде съм аз вече с тая отрязана ръка — каза Канди. — Загубих я тука, на фермата. Затова ме и направиха метач. Дадоха ми двеста и петдесет долара зарад ръката. Имам и други петдесет в банката. Това прави триста, а на края на месеца ще получа още пет-десет. Знаете ли к’во?… — Той се наведе нетърпеливо напред. — К’во ще речете, ако дойда с вас? Внасям триста и петдесет. Мене вече не ме бива много, ама все ще мога да готвя, да гледам кокошките, да попрекопавам градината. К’во ще кажете, а?

Джордж притвори очи.

— Трябва да помисля. Ние искахме да си бъдем само двама…

— Ще направя завещание — прекъсна го Канди — и ще ви оставя моя дял, ако хвърля топа. Нямам ни роднини, ни дявол. Вие посбрали ли сте нещичко, момчета? Мисля си дали да не я купим веднага.

Джордж плю презрително на пода.

— Имаме някакви си десет долара. — После добави замислен: — Виж, ако с Лени работим един месец и не харчим нищо, ще имаме сто долара. С твоите това прави четиристотин и петдесет. Главата си режа, че като им дадем толкова пари на ръка, старците ще се съгласят. После ти и Лени може да започнете работа на фермата, а аз ще работя чуждо, докато изплатим остатъка. И вие може да изкарате нещо от яйца и тям подобни.

И тримата млъкнаха. Гледаха се като замаяни. Ето че се сбъдваше това, което досега бе само мечта.

— Исусе Христе! — възкликна почтително Джордж. — Главата си режа, че ще я вземем! — В очите му грееше възторг. — Главата си режа! — повтори той тихичко. Канди седна на края на леглото и почеса възбудено отрязаната си ръка.

— Бедата се случи преди четири години — каза той. — Скоро ще ме изритат. Не ме ли бива вече и за метене, ще ми дадат пътя. Мисля си, че ако ви дам парите, все ще ме оставите да чопля градината, дори когато и за това вече няма да ме бива. И съдовете ще мия, и някоя друга работица ще свършвам. Важното е, че ще си имаме ферма и аз ще мога да работя в нашата си ферма… Видяхте ли какво направиха с кучето ми? — додаде той с нещастен вид. — Нито за себе си е полезно, казват, нито за хората. Ех, като ме изритат оттука, дано се намери някой и на мен да види сметката. Ама де го такъв човек? И тогава няма де да ида, няма де да хвана работа. А то… дорде решите да напуснете, аз ще съм събрал още трийсет долара…

Джордж се изправи.

— Ще я оправим — каза той. — Ще подредим тая стара ферма и ще идем да живеем там.

После пак седна. И тримата мълчаха в благоговение пред тази приказна картина, мислите и на тримата бяха устремени в бъдещето, когато това красиво видение щеше да стане действителност.

Джордж продължи замечтано:

— Да речем, че в града стане панаир или дойде цирк, или се играе мач, или каквото и да било…

Старият Канди кимаше одобрително.

— Вдигаме се и отиваме — доизказа мисълта си Джордж. — Никого няма да питаме. Просто казваме, че отиваме и отиваме. Само издояваме кравата, хвърляме храна на кокошките и отиваме.

— И даваме трева на зайците — намеси се Лени. — Виж, колкото до зайците — няма да пропусна да ги нахраня. Кога ще стане това, Джордж?

— След един месец. Точно след един месец. Знаете ли какво съм решил? Сядам и написвам писмо на старците с фермата. А Канди ще им изпрати сто долара, та да е сигурна работата.

— Разбира се — съгласи се Канди. — Ами има ли там хубава печка?

— Има, хем екстра печка, гори и дърва, и въглища.

— Аз ще си взема и кутрето — каза Лени. — Там ще му хареса, сто на сто.

Отвън се зачуха гласове. Джордж каза бързо:

— Никому не казвайте за това! Нека си остане между нас тримата, че рекат ли да ни изхвърлят, не можем събра пари. Ще има да товарим ечемик цял живот… докато един ден ни духнат под опашката.

Усмихнати доволно, Лени и Канди кимнаха.

— Никому няма да казвам — рече на себе си Лени.

— Джордж?

— Какво има, Канди?

— Знаеш ли, сам трябваше да застрелям кучето си. Не биваше да оставям тая работа на друг човек.

Вратата се отвори. Влезе Слим, следван от Кърли, Карлсън и Уит. Ръцете на Слим бяха очернени с катран. Той гледаше начумерено. Кърли вървеше непосредствено след него.

— Нищо не съм си помислил, Слим — говореше Кърли. — Аз само питам.

— Прекалено много питаш — отвърна Слим. — Взе да ми писва вече. Ако не можеш да се грижиш за хубавицата си, да не мислиш, че аз ще се грижа за нея? Не ми досаждай повече!

— Ама исках да ти кажа само, че не съм си помислил нищо — рече Кърли. — Рекох си само, че може да си я видял.

— А защо не и кажеш да си стои у дома, дето й е мястото? — обади се Карлсън. — Оставяш я да се върти около мъжете и дорде се усетиш, току-виж, станала беля, пък после върви се оправяй.

— Я не си пъхай носа, да не си изядеш хляба! — нахвърли се Кърли срещу него.

— Стига бе, мухльо! — присмя му се Карлсън. — Искаш да плашиш Слим, ама не минава. Май ти се уплаши. Бъзлив си като заек! Окото ми не мига, ако ще най-добрият боксьор да си. Не се захващай с мен, че ще ти смачкам мръсната мутра!

Канди с радост се присъедини към атаката.

— Хм, ръкавица с вазелин! — рече презрително той. Кърли го изгледа. После погледът му се плъзна покрай другите и се спря на Лени. А Лени все още се усмихваше щастливо при мисълта за фермата.

— Ти какво се хилиш бе?

— Ъ? — погледна го Лени с безизразен поглед.

— Я ела насам, копеле мръсно! — избухна Кърли побеснял. — Ставай, ти казвам! Ще ми се смееш, а, КУЧИ сине! Ще ти дам да разбереш кой е бъзлив, нищо, че си цяла мечка!

Лени погледна безпомощно Джордж, после стана и се опита да отстъпи назад. Разкрачен, Кърли вече замахваше. Той подпря Лени с един ляв, а после с един десен му размаза носа. Лени нададе уплашен вик. От носа му шурна кръв.

— Джордж! — извика той. — Кажи му да не ме закача, Джордж!

Лени заотстъпва, докато опря гръб в стената. Кърли го следваше неотстъпно, нанасяйки удари в лицето му. Ръцете на Лени висяха отпуснати — беше толкова уплашен, че не се сещаше да се брани. В този миг Джордж скочи и изкрещя:

— Дръж го, Лени! Не се давай!

Лени закри лице с огромните си лапи и извика от уплаха:

— Кажи му да ме остави, Джордж!

Но Кърли го заблъска в диафрагмата и му изкара въздуха.

— Ах, мръсното му плъхче! — скочи Слим. — Оставете го на мен.

Джордж препречи ръка и хвана Слим.

— Чакай малко! — извика той. После сви ръце на фуния и извика: — Дръж го, Лени!

Лени откри лицето си и се огледа за Джордж. Кърли използва това и го удари между очите. Едрото лице на Лени бе обляно в кръв. Джордж извика още веднъж:

— Дръж го, ти казвам!

Кърли тъкмо замахваше, когато Лени докопа ръката му. В следния миг Кърли се замята като риба на въдица — стиснатият му юмрук изчезна в огромната шепа на Лени. Джордж хукна към тях.

— Пусни го, Лени! Пусни го!

Но Лени наблюдаваше ужасѐн мятащия се дребосък и стискаше. По лицето му се стичаше кръв, а едната му вежда беше сцепена и окото затворено. Джордж му заудря шамари, ала Лени все тъй стискаше пестника на Кърли. Побелял като платно, Кърли вече се гърчеше и губеше сили. С ръка, смачкана в лапата на Лени, той само виеше жално.

Джордж не преставаше да крещи:

— Пусни му ръката, Лени! Пусни го! Слим, я ела ми помогни, докато не му е строшил съвсем ръката.

Внезапно Лени пусна Кърли и се сви уплашен до стената.

— Ти ме накара, Джордж — каза той отчаяно. Кърли се тръшна на пода и се втренчи в премазаната си ръка. Слим и Карлсън се наведоха над него. Сетне Слим се изправи и погледна Лени ужасен.

— Трябва да го заведем на доктор — каза той. — Май че не е останала здрава кост на ръката му.

— Не съм искал! — извика Лени. — Не исках да му сторя нищо лошо.

— Карлсън, запрягай! Ще го откараме в Соледад, да го оправят.

Карлсън се завтече навън. Слим се обърна към вайкащия се Лени.

— Ти не си виновен — зауспокоява го той. — Тоя мухльо си го търсеше. Но какво беше това чудо! От ръката му, кажи-речи, нищо не е останало.

Слим изтича навън и след малко се върна с канче вода, което поднесе на Кърли.

— Слим, дали ще ни изхвърлят сега? — попита Джордж. — Точно когато най ни трябват пари. Дали бащата на Кърли няма да ни изрита?

Слим се усмихна под мустак и коленичи край Кърли.

— Свести ли се, че искам да ти кажа нещо? — попита той.

Кърли кимна.

— Тогава слушай — продължи Слим. — Все едно, че ръката ти е смазана от машина. Ние никому няма да кажем за случилото се, а вярвам, и ти ще си траеш. Но само смей да направиш нещо, че да уволнят този човек, ще разправим на всички и ще станеш за смях на хората.

— Бъди спокоен — каза Кърли. Той избягваше да гледа Лени.

Навън изскърцаха колелета. Слим помогна на Кърли да стане.

— Хайде, мърдай! — рече той. — Карлсън ще те заведе на доктор. — После помогна на Кърли да излезе.

Шумът от колелетата замря. След малко Слим се върна. Той погледна Лени, който все още стоеше свит страхливо до стената.

— Я да ти видя ръцете — каза Слим. Лени протегна ръце.

— Велики боже! — възкликна Слим. — Дано някога не се нахвърли срещу мен!

— Лени просто се беше уплашил — заобяснява Джордж. — Не знаеше какво да направи. Нали ти казах, че човек не трябва да се захваща с него? Не, май че на Канди казах.

Канди кимна сериозен.

— Точно така — рече той. — Отзарана, когато Кърли се заяде с приятеля ти, ти каза: „По-добре да не се заяжда с Лени, да не му се случи нещо.“ Точно тъй каза.

Джордж се обърна към Лени:

— Ти не си виновен. Успокой се, няма защо да се плашиш. Слушай какво ти думам. Я по-добре иди в умивалнята да се измиеш, че приличаш на дявол.

Разкървавената устна на Лени се усмихна.

— Не исках да създавам главоболия — каза той и тръгна към вратата. Но преди да стигне до нея, се обърна: — Джордж?

— Какво искаш?

— Ще ми дадеш ли да гледам зайците, Джордж?

— Разбира се. Не си сторил нищо нередно.

— Не исках да правя бели, Джордж.

— Добре де, хайде сега, пръждосвай се в умивалнята!