Микеланджело Буонароти
Не знам осанка с мисъл тъй висока… ^[0]

Не знам осанка с мисъл тъй висока

ни в сянка гола, нито в земно тяло,

с която свойто щение изцяло

да защитя от хубост тъй жестока.

 

Далеч от теб, пропадам в паст дълбока,

цена отдал на чувството преляло;

побягна ли от него, наболяло,

до смърт гнети ме с болката безока.

 

Ала и в бяг да се спася, не бива,

че хуква в двоен бяг и красотата

и подир нея впускам се припряно.

 

Очите ми с ръка Амур изтрива,

за мъката предлагайки отплата;

изкупеното с плач не е презряно.