Хайнрих Хайне
Вечерен здрач

Седях на сивия морски бряг

Потънал в мисли и сам.

В заревото слънцето хвърляше

По водата огненочервени бразди,

А белите, далечни вълни,

Подгонени от прилива,

Се пенеха и шумяха все по-наблизо

С някакъв странен звук, шепот и свирене,

Смях и роптание, плач и фучене,

Между тях гальовно приспивно пеене —

Сякаш дочувах потънали легенди,

Прастари, чудни сказания,

Които нявга, като момче,

Слушах от съседски деца,

Когато в летните вечери,

На каменния праг пред вратата,

Се гушехме и тихо разказвахме,

С малки, будни сърца

И любопитни, умни очи;

Догдето големите момичета

Седяха отсреща на прозореца

До ухаещи саксии с цветя,

С лица като рози,

Усмихнати, озарени от месеца.

 

1825