Ерик Нюланд
Призраците на Оникс (7)

Глава 5

1950 часа, 14 декември, 2531 година (по Военния календар) / на борда на кораба на КУОН „Отвъд границата“, местоположение: поверително

Кърт се събуди в легло. На ръката му имаше осмотичен накрайник на система, а в непосредствена близост монитори отчитаха жизнените му функции, съдържанието на кръвта му и степента на насищане на мозъка му с кислород. Предположи, че е в болница, въпреки че не виждаше бутон за повикване и изход. На тавана имаше инсталирана камера. Кърт усети познатото буботене под звуковия праг около себе си и се отпусна. Намираше се на космически кораб. Въпреки че предпочиташе да е стъпил здраво върху земята, всяко място бе по-добро от вакуума.

Свали преградата на леглото и прехвърли краката си над ръба. Прободе го болка от едната страна. Спукани ребра — нищо ново. Кожата му бе осеяна със следи от натъртвания. Най-сериозните бяха по раменете, стомаха и кръста. Потърси рани в огледалото и след това прекара ръка по наболата черна брада. Беше невредим, но колко време бе прекарал в безсъзнание?

Стената се раздели на две и в стаята влезе оплешивяващ мъж. Носеше военна униформа, на която беше забоден отличителният знак на полковнически ранг. Тъмните му очи се съсредоточиха върху Кърт.

— Сър! — Кърт се изправи рязко и отдаде чест.

— Свободно, войнико — каза полковникът.

Кърт спря инстинктивното си движение. Отвори уста, за да поправи грешката на полковника, но замълча. Към флотските сержанти не се обръщаха с „войнико“, но опитът му го бе научил, че офицерите, военни или не, не одобряват някой да ги поправя. Освен ако от това не зависеше нечий живот. Кърт се почувства некомфортно под продължителния поглед на полковника. Всъщност няколко неща допринесоха за смущението му. Намираше се на кораб на КУОН, получаваше медицински грижи, но как бе попаднал тук и защо войскови полковник се интересуваше от него?

— Аз съм Джеймс Акерсън — каза полковникът и направи нещо странно — подаде ръката си, за да се здрависат.

Това беше рядкост. Обикновено никой не искаше дори да се докосне до спартанец, камо ли да се здрависа с него. Кърт пое ръката на Акерсън и здраво я стисна.

Акерсън. Кърт знаеше името. Спомняше си разговори между д-р Хелси и старшина Мендес. Споменаха Акерсън няколко пъти и от тона и жестовете им си личеше, че той не е приятелски настроен. Кърт знаеше, че всички в КУОН имаха една и съща основна цел — да пазят човечеството от всякакви заплахи. Не всички обаче бяха съгласни как точно би трябвало да изпълняват тази цел, което водеше до вътрешни конфликти. Кърт осъзнаваше това така както разбираше и основните механизми на свръхсветлинния двигател „Шоу-Фуджикава“. Схващаше основните теоретични принципи, но отделните нюанси и приложението на това знание в реалността, си оставаха мистерия за него.

Най-вероятно полковникът работеше на постоянна заплата към ВСР, като офицер за свръзка. Те често набираха кадри сред цивилните, офицери от други военни отдели или всеки друг, който би могъл да им свърши работа. Рангът на войскови полковник отговаряше приблизително на този на капитан от флота. Затова, бдителен или не, Кърт трябваше да се държи учтиво и дори да се подчинява на заповедите на Акерсън, ако те не противоречаха на предишните.

— Ако се чувстваш достатъчно добре, облечи се. — Полковник Акерсън кимна към нощната масичка, върху която имаше прецизно сгъната униформа.

Кърт се изправи, махна осмотичната лепенка и се облече.

— Спартанец–051, как се казваш? — попита Акерсън.

— Кърт, сър.

— Да, но Кърт кой? Как е фамилията ти?

Кърт помнеше, че едно време бе имал и друго име, преди обучението си. Това обаче бе част от живот, който сега му се струваше повече като сън. Другото име беше по-скоро сянка в съзнанието му, както и семейството, с което го свързваше. Въпреки това, той се напрегна, за да си спомни.

— Няма значение — каза Акерсън. — Засега, ако някой те попита, използвай фамилията…

Той се замисли за момент.

— Амброуз.

— Да, сър.

Кърт закопча ризата си. Спартанският знак липсваше от униформата — орел, сграбчил мълния и сноп стрели в ноктите си. Вместо него върху дрехата се виждаше закопчаващата се гривна на логистичното ядро на КУОН. Върху нея имаше единична звезда на редник от първи клас и две бойни ленти за действия на света Харвест и операция „ТРЕБУШЕ“.

— Последвай ме — Акерсън излезе през отворената врата в тесен коридор.

Той преведе Кърт през три коридора. Подминаха ги много флотски офицери, но никой не ги поздрави. През повечето време не им обръщаха внимание и държаха очите си наведени надолу. Неколцина кимнаха на Кърт, но нито един дори не погледна към Акерсън. Тази странна ситуация видимо изнерви Кърт.

Спряха се пред херметично затворена врата, охранявана от двама морски пехотинци, които отдадоха чест. Кърт отривисто им върна жеста. Акерсън ги уважи с небрежен полупоздрав. Полковникът сложи ръка върху биометричния четец, който едновременно сканира лицето, ретината и дланта му. Вратата се отвори със съскане.

Кърт и Акерсън прекрачиха в слабо осветена стая, широка двадесет метра и цялата отрупана с монитори по стените. Спектроскопични подписи, звездни карти и хиперпространствени космически пулсации присвяткваха на екраните. Няколко офицери се съвещаваха заедно с холограмните изображения на два ИИ.

Единият ИИ беше безплътна сива роба с качулка. Видение. Другият представляваше множество очи, усти и жестикулиращи ръце, които си нямаха тяло. Кърт смътно си спомни за един от уроците по кубистично изкуство на Дежа.

Акерсън го насочи с побутване през стаята към друга врата. Преминаха през втори биометричен скенер и влязоха в асансьор. Спуснаха се надолу и за момент изпаднаха в нулева гравитация, докато нормалните усещания не се възстановиха. Вратите се отвориха пред тънък мост, който се извисяваше над мастилена тъмнина и водеше до празна стена. Когато полковникът я приближи, върху нея се появи процеп и двете части се разделиха една от друга.

— Младшият персонал нарича стаята „Окото на Один“ — каза Акерсън. — Временно ти се дава свръхсекретна парола за достъп. Каквото и да чуеш вътре е със същата класификация. Няма да споменаваш нищо от разговора ни, освен ако не ти бъдат представени съответните кодови думи. Ясно ли е?

— Да, сър — отговори Кърт.

Инстинктите обаче му казваха да не влиза в стаята. Всъщност предпочиташе да е навсякъде другаде, но не и в тази стая. Но не можеше да откаже. Влязоха вътре.

Вратите се затвориха зад тях, процепът в стените се скри. Стаята имаше бели вдлъбнати стени, така първоначално очите на Кърт се справиха трудно с фокусирането.

— Твоята парола е „сокол четиридесет“ — каза Акерсън. — Вече можеш да говориш свободно. Аз поне със сигурност ще го направя.

Той посочи към черната кръгла маса в центъра на стаята и двамата седнаха.

— Сър, къде съм? Защо съм тук?

Думите му сякаш се изпариха в момента, в който ги изговори, притъпени от твърде застиналата атмосфера в тази странна стая.

— Разбира се — промърмори Акерсън. — Възстановяването ти не е пълно. Предупредиха ме за това.

Той въздъхна.

— Преминахме през доста проблеми, за да те измъкнем от обичайната ти дейност в отдела за специални флотски оръжия, от разузнавателната ти мисия в станция „Делфи“.

Кърт си спомни експлозията върху тръстерната му раница, премигна и за част от секундата в съзнанието му изплуваха неясните очертания на звезди, които бе видял през визьора си.

— Моят отряд — каза Кърт. — Те добре…

— Да — отвърна Акерсън. — Нямат никакви наранявания.

Кърт пое въздух и усети болка в пукнатото си ребро. Не точно „никакви“.

Нещо в изражението на полковника се промени. Мракът в погледа му и твърдостта му омекнаха почти незабележимо. Акерсън каза с нисък глас:

— „Трети отдел“ има нови заповеди за теб.

Той плъзна един четец през масата към него. Кърт натисна биоскенера с палец и екранът светна. Прочете предупреждения за класифицирана информация и видя заповедите за преместването му под командването на полковник Акерсън. Обичайните полета с информация за местоположението на новото му назначение, за пътните протоколи и за удостоверяване на досието бяха редактирани.

— Вече си част от подотдел на дивизия „Бета–5“ — свръхсекретна бойна група в рамките на „Трети отдел“ — каза Акерсън. — Всички събития на територията на станция „Делфи“ бяха инсценирани, за да те доведат тук в пълна секретност преди изпълнението на новата ти мисия.

Инсцениране на събитията в „Делфи“? Планирани от подчаст на „Трети отдел“? Нещо тук изглеждаше не наред, но Кърт дори не можеше да си обясни по какъв начин. За сметка на това му се изясниха част от събитията. Частично разглобеният двигател „Шоу-Фуджикава“ в станция „Делфи“ бе идеалната примамка и напълно правдоподобно обяснение за повредата на Т-раницата му. Ехото, уловено от „Обход“ по време на скока в системата, идваше от друг хищник — корабът, който бе прибрал омаломощеното тяло на Кърт, след като взривът го бе придвижил по не толкова случайна траектория. Въпреки че начинът, по който го бяха прибрали, не му се нравеше, не можеше да не се удиви на неоспоримата елегантност на плана им.

— В досието ти си отбелязан като изчезнал по време на бойни действия — каза Акерсън. — Вероятно мъртъв.

Нещо студено се сви в стомаха на Кърт. Той възпря емоциите си, понеже усети, че в този случай вероятно нямаше да могат му помогнат.

— Каква е тази нова мисия, сър?

Акерсън се вторачи в него за миг, а след това сякаш се загледа през тялото му и отвъд.

— Искам да обучиш новото поколение спартанци.

Кърт премигна, опитвайки се да осмисли казаното току-що от Акерсън. Нямаше особен успех.

— Сър, бях останал с впечатление, че главният старши сержант Мендес получи такова назначение преди години.

— Обучението на допълнителна част „СПАРТАНЕЦ-II“ бе безсрочно отложено от д-р Катрин Хелси — каза Акерсън. — В генетичния фонд имаше още кандидати, но те не отговаряха на възрастовите й изисквания. А с напредъка на войната финансовите й средствата бяха… пренасочени.

Кърт винаги бе предполагал, че се обучават още спартанци, че той и приятелите му са първите от една дълга поредица. Никога не бе мислил, че може да са първите и последните по рода си.

— Разбира се, Мендес ще се присъедини към теб — каза Акерсън.

— За мен ще е чест да служа под командването на старшина Мендес — отговори Кърт.

— Нима? — една от веждите на Акерсън подскочи нагоре.

Той посочи към защитения откъм достъп четец на Кърт.

— Чети. Бяха съставени нови тренировъчни протоколи, както и подобрени режими на биоподсилване. Научихме много от несъвършените медицински процеси, които използваше д-р Хелси.

Кърт сви ръцете си в юмруци при спомена за болката по време на костните присаждания — сякаш в костния му мозък проникваше стъкло, а огън прогаряше всеки от нервите му, докато траеше преструктурирането им с цел усилване на скоростта. Зачете доклада и започна да схваща възможностите и предизвикателствата на тази нова програма. Новите биоподобрения представляваха квантов скок спрямо неговите. Прогнозата за броя отпаднали кандидати бе много по-оптимистична. Но въпреки това, времето за обучение и бюджетът бяха много по-малки от тези на оригиналната програма „СПАРТАНЕЦ“. „Мьолнир“ броните трябваше да бъдат заменени със системи, наречени инфилтрационни брони с полузахранване.

— С тези нови кандидати — каза Кърт — се опитвате да направите повече с по-малко ресурс.

Акерсън кимна.

— Ще бъдат изпращани на мисии с голяма стратегическа стойност, но и съответно с ниска възможност за оцеляване. Тук е твоята част, Кърт. Нуждаем се от обучението ти на спартанец и от полевия ти опит, за да ги предадеш на кандидатите. Трябва да обучиш по-добри спартанци, колкото се може по-бързо. Тази програма може би е ключът към оцеляването ни в тази война.

Кърт прегледа четеца още веднъж. Новите протоколи за генетична селекция увеличаваха запаса от кандидати, но се споменаваха обезпокоителни нарушения в евентуалното поведение на тези не толкова идеални потенциални спартанци. Мисията, обаче, бе жизненоважна за войната. Кърт го усещаше. А и с него щеше да е главен старшина Мендес. Щеше да е чудесно да работи под командването на стария си учител. Дали двамата бяха способни да обучат ново поколение спартанци?

— До десет години с вашите напътствия и с малко късмет, ще имаме сто нови спартанци във войната — каза Акерсън. — С помощта на няколко от тях ще обучим следващите класове. Ще имаме хиляди до двадесет години. С прогнозираните подобрения в технологията може би ще създадем сто хиляди спартанци до тридесет години.

Сто хиляди спартанци, които да се сражават в името на човечеството? Образът се понесе във въображението на Кърт. Беше ли възможно?

Макар и да не разбираше всички последици, Кърт осъзнаваше важността на крайния резултат. Въпреки това първоначалното му тревожно чувство не го напусна. Колко от тези нови спартанци щяха да умрат? Той удържа емоциите си. Щеше да даде всичко от себе си, за да им даде най-доброто обучение, най-добрата екипировка, да ги направи най-добрите бойци в историята на човечеството. Но дали щеше да е достатъчно? Пое дълбоко дъх.

— Къде ще започнем, сър?

— В момента се строят нови тренировъчни бази — каза Акерсън. — Ти ще ръководиш операцията и същевременно ще започнеш огледа на кандидатите. Разполагам с големи количества ентусиазирани доброволци.

Той бръкна в джоба си и извади миниатюрна кутия.

— Още нещо — каза и я бутна към Кърт.

Кърт отвори кутията. Вътре лежаха сребърни плочки с отличителните знаци на младши лейтенант.

— Тези вече са твои — лицето на Акерсън леко се набръчка в усмивка. — Нямам намерение дясната ми ръка да приема заповеди от инструктори сержанти. Ти ще отговаряш за цялото представление.