Ерик Нюланд
Призраците на Оникс (39)

Глава 37

2130 часа, 3 ноември, 2552 година (по Военния календар) / система Зета Дорадус

неизвестно местонахождение в предходническата конструкция, известна като Оникс

Спартанците стояха в полукръг около платформата, готови да убият всичко, което се появеше върху нея. Подобните на саркофаг пашкули бяха изтикани в центъра. Телата на трима елитни скаути в сини брони бяха извлечени настрани, а оръжията им бяха свалени. Около тях се събираха локви от флуоресцентна кръв, която вонеше като катран.

Д-р Хелси се отправи право към контролната конзола. Докато натискаше и конфигурираше холограмните символи, тя се обърна към Кърт:

— Хиперпространствените полета, които правят пашкулите неуязвими, блокират всякакви транслокации на материя. Намират се в пълна безопасност.

— Не знам колко е важно, сър, но елитните изглеждаха изненадани — Фред докладва на Кърт. — Не мисля, че подозираха, че сме тук.

— Е, вече вероятно го знаят — каза Кърт. — Докторе?

— Не знам как Съглашението е овладяло системата толкова бързо — каза д-р Хелси. Блещукащите символи се отразяваха в очилата й. — В момента правят постоянни опити да получат достъп до тази платформа. Близките системи са активирани. Опитват се да намерят друг път до нас.

— Тогава да се движим — каза Кърт.

— Ако пашкулите блокират транслокацията, ще преминат ли през системата? — попита Аш.

Д-р Хелси се замисли.

— Мисля, че да. Проектирани са, за да бъдат транспортирани. Когато хиперпространствените им полети бъдат впримчени в поток от локално генерирано пространствено изкривяване, би трябвало да бъдат пренесени.

— Превключете таймерите си в обратно броене — каза Кърт на спартанците и се обърна към д-р Хелси.

Тя погледна часовника си.

— Тридесет и две минути, преди вратата към стаята-ядро да се затвори — каза тя.

— По мой знак… — каза Кърт, — маркирай.

На долния десен ъгъл на горния му дисплей се появи „32:00“.

— Защитна формация бета — нареди той и посочи на всички към платформата. — Използвайте пашкулите за прикритие.

Уил вдигна увитото тяло на Данте и го положи нежно върху платформата. Кърт бързо извърна погледа си. Всеки път, когато видеше трупа, си припомняше, че смъртта на Данте тежеше на неговите плещи и че той беше предал младия спартанец. „СПАРТАНЕЦ-II“ оформиха пръстен около Мендес, зад прикритието на пашкулите. „СПАРТАНЦ-III“ се долепиха с цяло тяло до земята и се прицелиха под висящите във въздуха саркофази, които им осигуряваха триста и шестдесетградусово поле за стрелба.

Д-р Хелси се присъедини към тях на платформата и застана до Мендес.

— Сигурен ли си? — попита тя Кърт. — Съглашението може би е способно да ни проследи в стаята-ядро. Може да ги отведем право до нея.

Изражението на лицето й беше загадъчно. Кърт усети стратегическото питане във въпроса й: да продължат до стаята-ядро или да избягат, докато все още в космоса над Оникс има сили на КУОН?

Д-р Хелси бе загатнала, че има начин да спасят живота на спартанците — нещо, свързано с първоначалния план на предходниците за тези „преродени“. Но той не разполагаше с лукса да гради планове на базата на полуобяснените теории на д-р Хелси. Щеше да се придържа към своя план: да стигне до стаята-ядро, да вземе технологиите или оръжията, които се намираха там и да се махне от този свят. Трябваше да изпълни мисията си, а ако се провалеше в това — погледът му се премести върху Аш и раницата му с двете бойни глави „Фенрис“ — все пак нямаше да позволи на врага да прибере наградата.

— Стаята-ядро — каза Кърт.

Д-р Хелси въздъхна и кимна. Примирение ли виждаше на лицето й? Или облекчение? Тя бе най-трудният за разгадаване човек, когото някога бе срещал.

Обгърнаха ги пръстени от златна светлина, стените на коридора се разтопиха пред очите им и Кърт се почувства сякаш нещо издърпва вътрешностите му навън, развива ги и ги натъпква обратно в бронята му. Светлината обаче не избледня както преди. Този път се усили до още по-ярката белота на горящ магнезий. Мендес бръкна в джоба на жилетката си и сложи древен чифт огледални очила около главата си. Очилата на д-р Хелси потъмняха автоматично. Визьорът на Кърт не се поляризираше достатъчно бързо, за да компенсира, затова той увеличи потъмняването ръчно с шестдесет процента.

Първоначално реши, че се намират на открито снежно поле, някъде на северния полярен район, но след това видя стените в мъгливата далечина. Прецени разстоянието на около пет километра.

Увеличи поляризацията до осемдесет процента. Подът стана видим. Беше покрит с предходнически символи от сребро, рубин, смарагд и кехлибар. Всяка права линия и крива беше свързана с останалите чрез прецизна геометрия на Пенроуз, въпреки че ако съществуваше отчетливо повтарящ се модел, Кърт не го виждаше.

Символите сякаш пееха в съзнанието му и сякаш му трябваше смущаващо малко, за да разбере какво казваха… някакво по-мащабно галактическо трансцендентно послание.

Кърт тръсна глава, за да се избави от заблудите. Опря се на обучението си. Огледа терена за движение. Не видя врагове. Не забеляза и видими защитими позиции. Провери пушката си, пълнителят беше пълен. Провери всички системи на ИПЗ-бронята.

Докато зрението му се приспособяваше, в центъра на „стаята“ се оформи хълм. Равномерен наклон, който нежно се изкачваше и след това оформяше хиперболична арка, която водеше към върха. Това напомни на Кърт за мравуняк. Около върха на хълма имаше корона от перки, издигнати нагоре. Бяха укрепени в основите си и заострени в краищата и се извисяваха на десет метра над структурата.

— Ако това е ядрото на планетата, гравитацията би трябвало да е съвсем слаба или изобщо да липсва — прошепна Кели. — Но аз се чувствам нормално.

Д-р Хелси провери отново лаптопа си.

— Транслокацията е потвърдена — каза тя. — Наистина сме в центъра на Оникс. Гравитацията е изкуствена.

— Пръснете се по двойки и разузнайте — каза Кърт. — Докторе, главен сержант, Аш, ние отиваме към тази структура.

На дисплея му блеснаха зелени потвърдителни светлини.

— Сър, ами отряд „Катана“? — каза Холи — Пашкулите?

— Оставите ги на платформата. Те ще блокират транслокации от страна на Съглашението. — Чувстваше се неприятно, че ги оставя сами, затова нареди на Холи да ги пази.

Тръгнаха напред и докато Кърт вървеше по пода, символите под ботушите му се слегнаха и образуваха златна пътека. По вътрешността на ИПЗ-бронята му полазиха смущения, а външната й част се превърна в цветно пиршество, тъй като фоточувствителните вериги опитваха да се слеят с местния Арлекинов терен. Мендес спря и вдигна ръка към д-р Хелси.

— Внимавайте къде стъпвате, мадам. — Той посочи към пода.

От него се издигаше четвърт метрова преграда, която се виждаше трудно, благодарение на предходническите символи, греещи по гладката й страна и върха й. Д-р Хелси коленичи, почука върху рамките на очилата си и се огледа наляво и надясно.

— Пръстен ограждащ изцяло централната структура — след това се взря в хълма. — Всъщност, цялата неравност е поредица от подобни концентрични окръжности.

Кърт стъпи върху надигнатата повърхност. Загледа се съсредоточено в хълма и преброи перкоподобните кули — бяха тринадесет. Той усили увеличението на визьора си и забеляза, че извитата част на централната формация наистина представляваше поредица от кръгове стъпала.

— Напомня ми на „Ад“ на Данте — каза Мендес и подаде ръка на д-р Хелси.

Тя прие помощта и се изкачи върху преградата.

— Адът на Данте представлява поредица от спускащи се кръгове — каза тя. — Тези са по-характерни за…

Подът се разтресе. Кърт приклекна инстинктивно, за да запази равновесието си, но се оказа, че няма нужда. Повърхността бе потънала едва с няколко сантиметра.

Трусът, който се разпространяваше към хълма със субзвуков тътен, премина през цялата стая.

— Ако стаята-ядро е в центъра — каза д-р Хелси и забърза крачка, — трябва да побързаме.

— Тук има нещо, сър — каза Фред по радиото. — Най-добре да видите сами.

Кърт погледна към идентификаторите „приятел или враг“ на Фред и Марк на горния си дисплей. Сред ослепителния блясък се различаваха силуети на около сто и петдесет метра.

— Аш, главен сержант, придружете докторката до структурата. Докладвайте ми всичко.

— Разбрано, сър — каза Аш.

Кърт изтича до Фред и Марк и ги видя застанали на ръба на черна дупка — седмостранен участък от пода, лишен от предходническа иконография. До него се намираше холограмна конзола с подвижни икони.

— Транслокационна платформа — прошепна Фред. — Ако разчитам правилно контролерите, е активна.

— Ще използваме друг саркофаг, за да я блокираме — каза Кърт.

Той започна да набира комуникационни команди, но Аш го прекъсна.

— Сър, намирам се на известна височина и виждам… точки по пода.

— Черни точки? — попита Кърт.

— Да, сър. Преброявам дузина от тях, не, поне тридесет, пръснати в груб кръг.

Сърцето на Кърт потъна в стомаха му. Твърде много точки за прехвърляне, за да успеят да ги блокират. Изправени бяха срещу потенциален противник с повече войни и по-голяма огнева мощ, а разполагаха само с една полузащитима позиция.

Броячът му промени формата си от „26:00“ на „25:59“. Бяха близо до стаята-ядро, потенциално хранилище на предходнически съкровища. При наличието на силите на Съглашението обаче нямаше да е достатъчно просто да се доберат първи до стаята. Трябваше да попречат на врага също да стигне до там.

Кърт претегли живота на спартанците, си спрямо този на милиардите, които можеха да бъдат спасени, отговорът за съжаление бе пределно ясен.

Кърт изпрати двоен сигнал по канала.

— Оливия, Уил, Холи, вземете пашкулите и ги донесете на хълма възможно най-бързо. Кели, разположи последните мини „Лотос“ около структурата. Всички останали, качете се на върха и разопаковайте всичко, заредете пушките си. Подгответе се за защита срещу прииждащи вражески сили.