Ерик Нюланд
Призраците на Оникс (38)

Глава 36

2115 часа, 3 ноември, 2552 година (по Военния календар) / система Зета Дорадус

неопределено местоположение в предходническата конструкция, известна като Оникс

Кърт направи знак на Фред, Аш, Линда и Марк да прекосят разстоянието. Те се запридвижваха по двама нагоре по коридора, от колона до колона. Отпред „СПАРТАНЦ-III“ едва се различаха в броните си, които се сливаха отчасти със сянката, отчасти с ивиците оникс. „СПАРТАНЕЦ-II“ се точеха зад тях като течен живак, който се стича по кадифе. Грациозно и тихо. Разликите между двете поколения бяха загърбени. Синият отряд и отряд „Сабя“ работеха като единна бойна част, семейство, събрано от кризисните обстоятелства.

Кърт погледна датчика си за движение. Идентификаторите „приятел или враг“ припокриваха решетката. Спартанците бяха заели възможно най-добрите позиции — до всяка от колоните, които се нижеха по високия десет метра коридор. Кърт, Том и Люси имаха право. Оливия разузнаваше. Идентификаторът й беше изключен, така че Кърт не знаеше къде точно в стаята пред тях се намира тя.

Подът на коридора беше обсипан с предходнически символи в нефритено, тюркоазно и лазур. Д-р Хелси предполагаше, че това е епическа поема, която разказва за битка в далечното минало на предходниците. Кърт знаеше само, че коридорът представляваше зона на смъртта. Липсваха укрития и видимост на дълги разстояния. Добър избор на място за засада.

Оливия прати троен зелен сигнал — „всичко е чисто“. Кърт сигнализира на Том и Люси да го последват и те се промъкнаха заедно в следващата стая. Сенки обвиваха редиците от ниски машини, а единствената светлина идваше от осемте, подобни на пашкули, саркофага, струпани в средата на помещението. Бяха прозрачни и в тях лежаха хора с неясни черти.

Оливия застана до Кърт.

— Петима от тях би трябвало да са отряд „Катана“ — прошепна тя. — Този все още носи зеления знак за „убит“ от упражнението за завършване с почести.

Кърт поглади повърхността на саркофага с ръкавицата си. Дали хората вътре бяха живи? Мъртви? Някъде по средата? Бе дошъл първо тук, не се бе втурнал след технологията, от която се нуждаеше КУОН, рискуваше всичко заради отряд „Катана“.

Никога не изоставяй паднал другар след себе си. Това обаче не беше цялата истина. Ако го накараха да избира между извънземни технологии, които могат да спасят цялото човечество, и петимата спартанци щеше да избере първо спартанците. Щеше да направи всичко, за да ги защити.

— Да видим с какво си имаме работа — каза той.

Кърт включи тактическите светлини на шлема си и освети всички кътчета на помещението. Всеки от пашкулите се намираше в люлка от органично-метални издатъци и разклонения, които се свързваха с купчини от двуметрови кубове. При по-внимателен оглед Кърт забеляза слабата светлина, която кубовете излъчваха. Вгледа се от по-близо и видя, че това изобщо не бяха кубове. Ръбовете им се огъваха и излъчваха допълнителни пространства.

Той се отдръпна назад, ръцете му инстинктивно заопипваха слепоочията му. В мига, в който зърна зелената светлина, го обзе дезориентация. Почувства древния смисъл в символите на пода и чу камбанния звън на органичната електроника на саркофазите. Той падна на едно коляно и в този момент свръхнатоварения поток от сензорна информация заглъхна.

— Стойте назад! — Кърт предупреди останалите. — Уил, придружи д-р Хелси до моята позиция.

Връхлетя го нова вълна от смущение и зрението му изчезна. Когато бе в състояние отново да вижда, д-р Хелси бе коленичила до него.

— Премести го надалеч от машините — каза тя на Уил.

Спартанецът го издърпа обратно до входа на стаята и зрението на Кърт се прочисти на момента, а замайването му изчезна.

— Какво беше това? — попита той д-р Хелси.

— Неограничено хиперпространствено поле — каза тя. Докторката се взираше в кубичната обвивка на машините с маска от концентрация върху лицето си. Тя се намръщи и прекоси разстоянието до саркофазите.

— Линда, помогни ми, моля те — каза тя.

Линда отиде при д-р Хелси. Снайперът й беше насочен към пода.

— Използвай датчика за разстояние в мерника ти. Насочи го към вътрешността на пашкула.

Линда кимна, вдигна пушката си и я прицели към спартанеца в саркофага. Миг по-късно свали оръжието, провери настройките на мерника „Оракул“ и повтори процедурата. След това поклати глава.

— Разстоянието е безкрайно? — попита д-р Хелси.

— Да — отговори Линда. В гласа й се четеше нехарактерно за нея раздразнение. — Сигурно има някаква повреда.

— Не — отвърна д-р Хелси. — Опасявам се, че работи идеално.

Тя се обърна към Кърт.

— Не мога да съживя спартанците ти или останалите трима, лейтенант командир. Те не се намират в криогенен сън.

Кърт прогони последните вълни от дезориентация с тръсване на главата си.

— Обясни — каза той.

— Около тях има хиперпространствено поле. Процесът на стабилизиране на подобно поле в нормалното пространство е твърде далеч от всяка технология, с която ние или Съглашението разполагаме. Накратко, спартанците се намират тук, но не са тук. Отделени са от нас в алтернативен набор от пространствени и времеви координати.

— Но те са точно тук — каза Линда и посочи към пашкулите.

— Не — каза д-р Хелси. — Просто виждаш остатъчните им образи. Все едно да гледаш товар, ускорен отвъд хоризонта на събитията на черна дупка. Образът му може да си стои там завинаги, но всъщност него го няма.

— Значи тях също ги няма? — прошепна Линда.

— О, не — отговори д-р Хелси. — Точно тук са.

— Току-що казахте, че ги няма — каза Кърт. — Кое от двете?

Д-р Хелси се замисли за момент и отговори:

— И двете. Квантовомеханичните изводи не могат да бъдат преведени в прости, не парадоксални, класически термини.

— Тогава нека да се придържаме към термините от практиката — каза Кърт, който започваше да се изнервя. — В безопасност ли са?

Тя наклони глава, замисли се и отвърна:

— Можеш да взривиш ядрена бойна глава върху тези пашкули и благодарение на хиперпространственото поле, което не е в нашето измерение, това изобщо няма да повлияе на вътрешността им.

При споменаването на „ядрена бойна глава“ Аш размърда раницата си, в която се намираха двете отделени бомби „Фенрис“.

— Можем ли да ги преместим? — попита Кърт.

Д-р Хелси отиде до края на една от капсулите. Тя разгледа закачената към саркофага свързваща жица и я отдели. Чу се съскане и пашкулът се издигна на метър от пода.

— Изглежда, че са били проектирани, за да могат да бъдат местени — каза тя и отново се умисли.

Кърт посочи към капсулите.

— Син отряд, „Сабя“, разкачете ги. Ще ги вземем с нас до входа на стаята-ядро.

Спартанците отделиха пашкулите. Докато Аш маневрираше с един от саркофазите, д-р Хелси вдигна ръка, показвайки му да спре. Тя се наклони по-близо към последния пашкул и прокара пръстите си по предходническите икони по страната му, като в същото време превеждаше.

— „Това, което трябва да бъде защитено… зад заострения ъгъл на щита… отвъд обсега на меча… за прераждането.“ Не, това не е съвсем точен превод.

— Прераждането… — повтори Аш. — Може би „преродените“?

Д-р Хелси погледна изненадано нагоре към него.

— Да. Титла. Всъщност, почетна титла.

— Да — каза той. — Стражите ни нарекоха по този начин.

— Някой от тях е проговорил? — зачуди се д-р Хелси. Тя побутна очилата си по-нависоко върху носа си и се приближи до Аш.

— Бях забравил покрай всичко, което се случи — Аш тръсна глава засрамено.

— Какво точно каза стражът? — попита тя. — Точните думи. Може да се окаже важно.

Аш пристъпи от крак на крак.

— Не си спомням, госпожо.

Главен сержант Мендес се приближи и сложи ръка върху рамото на Аш.

— Поеми дълбок дъх, спартанецо. Върни се обратно и мисли. Какво правехте точно преди нещото да проговори?

— Бяхме навлезли в периферията на „Зона 67“, за да се отдалечим от отряди „Катана“ и „Гладиус“ — бавно каза Аш. — Тогава стражите започнаха да взривяват бункерите на ВСР и един от тях ни последва. Подгони Холи до ръба на една скала.

— Аз привлякох вниманието му. Хвърлих камък по него. То ме подгони и ме приклещи в една клисура. Започнах да предавам по радиото, за да кажа на „Сабя“, че щитовете му могат да бъдат преодолени от бавно летящ обект. В този момент нямах какво да губя. Но стражът отслаби радио сигнала ми и го върна обратно към мен.

— Чакай малко — прошепна Мендес. — Помисли. Какво стана след това?

— В първия момент като че ли нямаше смисъл — продължи Аш. — Като непреведен съглашенски, само че беше различно. „Пунгент джубер“ или нещо подобно. Опитах се да говоря с него. Казах му, че не разбирам. То проговори пак, отново безсмислици, но след това каза „non sequitur“. Сигурен съм, че проговори на латински.

— Лингвистичен анализ, основан на микроскопичен пример — каза д-р Хелси. — Опитал се е да комуникира чрез първичен език.

— След това каза: „Протоколите по сигурността са активирани“ и „Щитът започва предстартово броене. Очаквам подходящ отговор, преродени“. Казах му, че не му мисля злото. Предполагам, че това беше грешка, защото тогава то отвърна, че не съм прероден и ме преквалифицира като „аборигенен подвид“.

Д-р Хелси се загледа в празното пространство и се замисли.

— Да… — промълви тя. — Така всичко си идва на мястото.

— Нещото тъкмо щеше да ме изпепели с енергийния си лъч, когато дойдоха останалите членове на „Сабя“ и пуснаха няколко камъка върху него — Аш сви рамене. — Това е, сър.

Кърт бе чул достатъчно… и най-вече, бе видял реакцията на д-р Хелси. Тя знаеше много повече, отколкото им казваше. Време беше да разбере какво им спестяваше.

— Добре — каза Кърт. — Грабвайте пашкулите и ги преместете върху транслокационната платформа.

Той пристъпи по-близо до д-р Хелси.

— Бих искал да поговоря с вас, госпожо.

Спартанците се върнаха назад към коридора заедно със саркофазите. Мендес хвърли поглед към Кърт и д-р Хелси и последва отряда.

— Нямаме много време — каза й Кърт.

Тя погледна часовника си.

— Четиридесет минути преди входът към стаята-ядро да се затвори, за да бъдем точни.

— Вие знаете какво има вътре.

На лицето на докторката се изписа леко колебание и тя отговори.

— Как бих могла, лейтенант командир?

— Не сте ми казала всичко.

Погледът на д-р Хелси се изостри и придоби изражение, което Мендес би нарекъл „каменно лице“.

— Докторе, няма да рискувам живота на моите спартанци, без да знам всичко. Дори нещо, което за вас може би е маловажен детайл, може да причини фатални тактически грешки.

— Наистина — прошепна тя и лицето й леко се отпусна. — Ако са толкова ценни за вас, кажете ми за невралните им подобрения.

Кърт се напрегна, тъй като не беше сигурен как да продължи. Д-р Хелси беше цивилен служител извън командната верига. Имаше правила и протоколи, които повеляваха как военните трябва да общуват с цивилните, които са под тяхна опека — всичките бяха твърде бавни за неговите цели. Ако не му се налагаше да разчита на научната й експертиза, щеше да се замисли за по-директни действия. Вместо това реши да пробва отново.

— Няма да правя сделки, докторе. Не разполагате с подходящите правомощия за тази информация. Сега, моля ви, разкажете ми за ядрото. Може да спасите животи.

— Да спася животи е точно това, което се опитвам да направя — отговори тя и скръсти ръце. Жестът бе идентичен на този, който Кели правеше, когато си втълпяваше да бъде непреклонна.

Кърт бе приклещен в ъгъла. Ако заплашеше д-р Хелси, можеше да загуби съдействието й. Ако не получеше информацията, може би щеше да пропилее шанс. При положение, че времето им изтичаше, той разполагаше само с една възможност и тя знаеше това.

Той си пое дълбоко дъх и каза:

— Добре. Невралните мутации на „СПАРТАНЦ-III“ променят фронталния лоб, за да усилят агресивните им реакции. Когато изпаднат в ситуация на силен стрес, това ги прави почти имунизирани срещу шока и способни да понасят удари каквито дори „СПАРТАНЕЦ-II“ не биха могли.

— Като Данте? — каза д-р Хелси. — Той продължаваше да се движи, въпреки че вече трябваше да е в кома.

Кърт си припомни как държеше Данте, който преди секунда му бе отдал чест и бе казал, че му се струва, че са го уцелили.

— Странични ефекти? — попита тя.

— Да — прошепна Кърт. — С времето висшите мозъчни функции биват потиснати и спартанците губят стратегическата си преценка. Има контрагент, който блокира това действие, но трябва да се прилага редовно.

— Не съм убедена, че този компромис си струва — каза тя. — Освен ако качествата, изисквани от мисиите им, са били дори по спартанските стандарти… необикновени.

Тя се вгледа внимателно в Кърт и прошепна:

— Какво се случи с екип „Алфа“?

— Бяха изпратени да разрушат съглашенски корабен парк на границата на космическото пространство на КУОН. — Кърт млъкна и напрегна волята си, за да удържи чернотата, която се надигаше в него. Шейн, Робърт, всички бяха мъртви, по негова вина.

— Никога не съм чувала за тази операция — каза д-р Хелси.

— Защото беше успешна — отговори Кърт, възвръщайки част от самообладанието си. — Ако се бе провалила, Съглашението щеше да унищожи всички колонии от страната на Орион… Но целият екип, триста спартанци, бяха загубени.

Д-р Хелси понечи да се пресегне към него и се спря, размисляйки.

— Том и Люси…?

— Единствените оцелели от екип „Бета“ след операцията на Пегаси Делта — отговори той.

Двамата замълчаха за миг. Кърт се бореше да удържи емоциите и спомените си. Но при толкова много мъртви се чувстваше като удавник.

— Разбирам защо си рискувал с подобен незаконен протокол — каза д-р Хелси. — Би направил всичко, за да помогнеш на твоите спартанци… както бих направила и аз за моите.

Главният Мендес се обади по радиото:

— На платформата сме, сър. Очакваме нови заповеди.

— Изчакайте — отговори Кърт. Пропъди чувствата в тъмните кътчета на съзнанието си, което почти преливаше от болка, и се съсредоточи отново върху д-р Хелси.

— Защо сте тук? — попита я той. — Не заради предходническата технология. Ако наистина подозирахте за тях, щяхте да кажете на Джон и той щеше да прати нещо повече от един спартанец и петдесетгодишен кораб, преправен за цивилни цели.

Д-р Хелси наведе поглед към изящните плочки върху пода.

— Няма нужда да се преструвам пред теб — прошепна тя. — Само че човек твърде лесно свиква да пази тайни и забравя да каже, на когото и да е, каквото и да е.

Челото й се набръчка, сякаш изпитваше болка от думите си.

— Прав си. Не дойдох на Оникс в търсене на предходническа технология. Дойдох заради спартанците. Двамата искаме едно и също — оцеляването им.

Тя сложи ръка на шията си — интуитивен защитен жест, с който да се предпази.

— Това не е война по силите на КУОН, Кърт. Със сигурност си разбрал това.

Той кимна, въпреки че всъщност не го бе осъзнавал. Тя обаче сякаш прие съгласието му и продължи.

— С времето бавно губим тази война. Бавно, защото според мен до скоро не бяхме във фокуса на усилията на съглашенската хегемония. Сега те откриха Земята и я обкръжиха. Прибави към този стряскащ сценарий Потопа — нов биологичен вид, който дори предходниците не са могли да контролират.

— Но ние трябва да се сражаваме — каза Кърт. — Съглашението не взима пленници. А съдейки по думите ви за Потопа — не разполагаме с друг избор.

Д-р Хелси се усмихна.

— Спартанец до мозъка на костите си, но в същото време ти си толкова различен от всеки един от тях. Ти премина през граница, която никой от себеподобните ти не се бе осмелявал да прекрачи — да нарушиш правилата и да проектираш мащабно укритие на събития. Всичко това, за да предпазиш поверените ти спартанци. Планираното от мен обаче се простираше много по-далече…

Фред се обади по комуникационния канал.

— Сър, контролните символи на платформата на предходниците се движат. Сякаш са полудели. Не знам какво означава това.

— Изчакайте — отговори Кърт.

— Както виждаш, моите „СПАРТАНЕЦ-II“ никога не биха напуснали битка — каза д-р Хелси. — Твърде стриктно обучени са, за да намерят други начини. Но когато научих за възможността да бъде създадено ново поколение спартанци, осъзнах, че има шанс да ги отклоня от този път. Може би да ги поставя в криогенен сън и да излетя възможно най-бързо от този сектор на галактиката.

— За да живеят и да се бият някой друг ден — прошепна Кърт.

— Това, че се натъкнахме на предходническото присъствие — продължи д-р Хелси, — беше чиста случайност… Или поне толкова случайно, колкото построяването на лагер „Кърахий“ до „Зона 67“. Във всеки случай, тук може и да има или да няма оръжейни технологии, от които да се възползваме. Твоите предположения са със същата тежест като моите. Има обаче нещо много по-важно — начин да спасим живота им, който според мен е бил част от първоначалния план на предходниците. Съществува убежище за тези „преродени“, което…

В коридора се разнесе екот от престрелка. Кърт се обърна и вдигна пушката си.

— На транслокационната платформа се появи разузнавателна група на Съглашението — каза Фред по радиото. — Неутрализирахме трима елитни. Няма ранени. Контролният панел все още е активен. Чакам заповеди.

— Слушай внимателно, ако искаш да живеят — каза д-р Хелси на Кърт. Лицето й отново бе приело безизразен вид, а в гласа й подрънкваха стоманени ноти. — Нареди на Фред да премести саркофазите върху платформата. Сега.