Ерик Нюланд
Призраците на Оникс (32)

Глава 30

1950 часа, 3 ноември, 2552 година (по Военния календар) / система Зета Дорадус, планета Оникс

в близост до отцепения район „Зона 67“

Кърт седеше зад Кели и Уил в пилотската кабина на съглашенския спускателен кораб. Кели пилотираше, а Уил управляваше оръжията и наглеждаше скенерите. Останалите спартанци, Мендес и д-р Хелси бяха на палубата, подготвяха екипировката си и чакаха.

Кели се размърда напред-назад — пилотското място не беше предназначено за човешката физиология и тя трябваше да се навежда в неудобна поза над контролното табло. Кели подкара кораба ниско и бързо над джунглата. Контролерите представляваха странна смес от холограмни геометрични фигури, които танцуваха под ръцете й.

Кърт се опитваше да научи, колкото се може повече, в случай че му се наложеше да управлява космическия кораб. Беше му трудно да гледа нея, а не мониторите за наблюдение. Върху тях слънцето висеше на половин педя от хоризонта. Затова съглашенският кораб преминаваше през дълги сенки и замъглена червена светлина.

Когато джунглата оредя, Кели се спусна по-ниско и кривна между акациевите дървета, носейки се само на два метра над тревата.

Без да вдига поглед от контролерите си, Кели каза:

— Лесна работа, лейтенант командир. Успокойте се.

Тя прокара ръка по лентата за ускорение и корабът подскочи напред, прекоси набързо саваната и прелетя над неравните каньони.

Кели започна агресивни маневри: стрелваше се нагоре-надолу, изпълняваше четвърт кръгове, за да заобиколи платата, спускаше се в дефилетата и се издигаше в последния миг, за да избегне удар с някоя стена.

— Невероятно — прошепна Кърт на Кели. Насили се да пусне ръба на седалката й.

Право пред тях на над две хиляди метра плавно се издигаше планински склон.

— Сензорите не отчитат нищо във въздуха — обяви Уил. — Пътят напред е чист.

— Какво е състоянието на бойните глави? — попита Кърт по радиото.

Аш се обади по канала.

— Всички детонатори на бойните глави „Фенрис“ са обезопасени и подчинени на радио сигнала ни, сър. Както наредихте, две глави вече са свалени от ракетите, активирани и готови за транспортиране. Работим по останалите.

— Дръжте се! — извика Кели.

Носът на кораба се изви нагоре. По билото на планината отскочи скала, голяма колкото уортхог и ожули колесника на кораба.

Спускателният кораб се завъртя, но Кели майсторски го обърна, изправи го и го върна в курса им.

— За малко — промърмори тя.

— Направи нов оглед за движение по повърхността — нареди Кърт на Уил.

Уил превключи камерите към левия и десния борд. Кърт забеляза, че не се намира над единична планина. Това беше верига — височината беше еднаква навсякъде и планините се простираха в плавна арка, докъдето стигаше погледът му.

— Засичам движение — каза Уил. — Току-що се появи, сър. Пред нас. Прихванах мишена.

На екрана се оформи силует, обграден от светлината на залязващото слънце. Кели извърна кораба рязко наляво. Със смяната на ъгъла на полета Кърт забеляза движение — пръст и скала се изстреляха нагоре и се спуснаха надолу по склона.

Уил прекара ръка по контролерите и поляризира монитора, за да скрие ослепителния блясък. Източник на движението бяха група от тридесет свързани стражи. Мачтите и сферите им бяха съединени в продълговата форма, през чийто център преминаваше непрекъснат поток от скали. Кърт си представи механичен червей, който повръща върху планинския склон.

Д-р Хелси се изкатери в пилотската кабина.

— Не засичам енергийни заряди — каза Уил. — Не са готови за стрелба.

Кърт преглътна.

— Задръж прав курс — каза той на Кели.

Наблюдаваше как гигантската машина се смалява зад тях. Нямаше как да не ги бе видяла. Тридесет комплекта очи не можеха да пропуснат нещо, толкова голямо, като съглашенски спускателен кораб. Защо не ги бяха атакували?

Д-р Хелси натисна контролен бутон и един от екраните превключи образа си обратно върху конструкцията от стражи. Тя ги разгледа за момент и заяви:

— Конструктор.

— Не разбирам какво имате предвид — каза Кърт.

— Детска играчка от древността — каза тя. — Състои се от пръчици и плоски кръгли сглобки. Това може да е аналог от предходниците. Те се конструират наново, за да изпълнят разнообразни задачи, за които разполагат с всички нужни основни компоненти: антигравитационни устройства, генератори на силови полета, енергийни проектори. Също като, подозирам, по-простите машини, които съставят нашата технология: колелото, рампата, лоста, макарата, винта.

Небрежният й анализ на технология, която беше с векове пред човешката, подразни Кърт.

— Предполагам, че тази конфигурация — продължи д-р Хелси — не е предвидена за битка и те няма да атакуват… освен ако, разбира се, не бъдат провокирани. Явно са програмирани, макар и изтънчено, в целенасоченост. Тоест, всяка комбинация от стражи е специализирана за определена задача. А точно сега задачата им е да преместят пръстта.

— Това не означава, че наоколо няма бойни двойки — каза Кели. — Сър, заповеди?

Кърт усети лека нервност в гласа на Кели. Дълбоко в стомаха си, той се чувстваше по същия начин. Ако онези тридесет стражи зад тях бяха решили, можеха да превърнат кораба в отломки. Разполагаха само с две възможности — да продължат напред или да се оттеглят. Кърт чувстваше, че повече не може да разчита на късмета си, но също така усещаше, че са на прага да открият нещо.

Копнееше за простите мисии от едно време, когато имаше само две неща, за които да се тревожат — маневрите и разположението на огневите линии на отряда. Но все пак, ако я разбиеше на компоненти, и забравеше за последиците от победата и провала, не беше ли тази мисия също като останалите? Движи се и стреляй. Открий мишена, която да плениш или да неутрализираш. Сведи загубите до минимум и нанеси максимални поражения на противника. Влез бързо. Излез още по-бързо.

— Поеми нов курс — каза на Кели. — Обърни на деветдесет градуса вдясно. Вдигни ни над планинския склон.

— Да, сър.

Оформеният като вилица спускателен кораб направи вираж със свистене и се издигна над билото. Земята под тях изчезна, когато корабът прехвърли върха. Отвъд се простираше кратер с диаметър от сто километра.

Върху вътрешния склон имаше хиляди машини за придвижване на скали — всичките бълваха камъни отвъд ръба. Стражите бяха създали гигантски мравуняк. Каква част от земната маса беше изчистена от ВСР през десетилетията и колко работа бяха свършили стражите?

В дъното не се виждаше нищо. Слънцето беше твърде ниско и сенките бяха плътни като вир. Кърт увеличи образа на горния си дисплей. Откроиха се бледи линии, но все пак не можа да различи нищо.

— Приближи ни — прошепна той.

Кели насочи кораба надолу към вътрешния склон и намали скоростта им до една четвърт. Облаците над тях засветиха в оранжево и червено с отразената светлина на залязващото слънце, а вътрешността на кратера излъчваше бледо кехлибарено сияние.

Кърт премигна, заслепен от гледката. По наклонените повърхности на склона се носеха копия на облаците в небето и горяха в пурпурно и златисто. Очите му привикнаха към светлината и той видя спирали и ленти от други, по-бледи цветове — зелени райета, черни и сребърни вълни, океанска буря, застинала във времето. Премигна веднъж, втори път и най-накрая разгада оптическата илюзия от шарки, цветове и сенки.

Имаше колони и арки, издигнати акведукти, храмове с колонади и корони от предходнически символи, геометрична гора от скулптурирани сфери, кубове и торове, пътища, които се извиваха и усукваха в Мьобиусови повърхности — това беше огромен извънземен град.

Кърт тръсна глава, за да прочисти мислите си и разпозна материала, който изграждаше града. Беше го виждал и преди в прекатурените, разсечени речни скали и плочи, обработвани в близкия каньон Грегър. Тази скала присъстваше в такова изобилие, че целият свят беше наречен на нея. Конструкциите в кратера обаче бяха полирани до съвършена оптическа плоскост и отразяваха небето й дъгата.

— Оникс — прошепна той.

— Халцедонен кварц с допълнителни примеси с ниско съдържание, които усилват спектралните му вариации — отбеляза д-р Хелси.

От дъното на кратера до върховете на планината се издигаха колони с шапки. Фестоните им стигаха до височина, на която някога преди разкопките на ВСР вероятно бе имало земна повърхност.

Когато се приближиха по-близо до една от колоните, Кели прекара кораба около извивката й и Кърт видя отразените образи на хиляди различни залези, всеки от тях с различно оформени облаци. В някои се виждаха ята от мигриращи птици или динозаври, други показваха неясни образи на сини космически кораби, а в един гореше супернова, която озаряваше здрача… всички тези картини бяха запечатани тук. В миналото? В бъдещето? И в двете?

Чак тогава осъзна мащаба на структурата. Диаметърът й беше три километра. Беше по-голяма от носач на КУОН. Съзнанието на Кърт отказваше да възприеме измеренията на тази технология и усилията, които бяха нужни за направата на нещо толкова голямо.

Той погледна към д-р Хелси. Докато тя усилено се взираше в екрана, изражението й не показваше дори слабо впечатление.

— Знаеше ли, че това нещо ще е тук? — попита я той.

— Подозирах — каза тя. — Честно казано, след като прегледах докладите за Хейло, съм донякъде разочарована.

— Това е по-голямо от руините под Рийч — каза Кели.

— Така и не успяхме да разкрием пълния мащаб на онези руини — отговори д-р Хелси. — Вероятно никога няма да успеем.

Тя присви очи към монитора.

— Ето там — каза тя и посочи към един блестящ купол в далечината. — Можеш ли да ни приближиш до тази структура? С ваше разрешение, лейтенант командир.

— Нов курс 0–2–5 — каза Кърт. — Избери най-добрия път.

— Разбрано, поемам нов курс — отговори Кели.

Докато се спускаха по-надълбоко, корабът преминаваше покрай стълбища, които се издигаха в нищото — всяко стъпало представляваше цял хектар от непрекъсната, полирана скала. Отразената от облаците светлина избледня и гладките повърхности потънаха в сенки. Куполът на д-р Хелси заблестя в златисточервено и постепенно се стопи до едва очертан силует.

Уил насочи радара за пасивни вълни към него и върху структурата на екрана се появиха очертания. Кърт успя да различи седемте плоски повърхности, на които беше разделен върхът на купола. На всяка от тях имаше висока арка, която водеше към вътрешността на сградата.

— Достатъчно големи ли са тези отвори, за да прелетим през тях? — попита Кърт.

Уил се консултира със сензорния си екран.

— Огромни са — отговори.

— Вкарай ни вътре — каза Кърт на Кели.

— Добре, добре — тя вдигна носа на кораба нагоре.

С изчезването на последните слънчеви лъчи Кърт видя светлини в кратера — червени точки, които се рояха над всички повърхности. Стражи.

Ръцете на Уил затанцуваха по сензорния панел.

— Засичам нови енергийни конфигурации. Честотите им са изключително ниски. — Той вдигна поглед. — Източниците са над сто хиляди, сър.

— Какви са моделите на подредба? — попита д-р Хелси. — Струпвания, единични стражи или двойки?

Уил се вгледа в панела.

— Деветдесет и пет процента са струпвания, няколко единични модела… и няколкостотин двойни конфигурации.

— Бойни двойки — прошепна Кърт. — Кели изравни скоростта ни с тяхната.

Той включи радио говорителя си и каза:

— Пригответе се за скок в движение в бойни условия.

В отговор получи зелени светлинни — потвърдителни сигнали.

Корабът намали скоростта си над потъващия в мрак град и запълзя към купола. Инстинктите на Кърт му подсказваха, че постъпват правилно. Въпреки това разумът му го подтикваше да бяга. Този път предпочиташе да се довери на вътрешното си чувство — да ги вкара вътре и да ги скрие преди всички стражи да открият огън по тях.

— Спокойно и елегантно — каза той.

Ръката на Кели се намираше над ускорителната лента.

— Мислиш ли, че тези неща са достатъчно умни, за да използват собствените ни трикове срещу нас? Да ни примамят вътре и да затворят капана?

— Възможно е — призна той. — Но не мисля, че са положили целия този труд да разкопаят това място само за да го взривят на парчета.

Той сви рамене.

— Просто предчувствие.

Кели и Уил се спогледаха.

— Разбрано — каза Кели. — Наближаваме сградата. Остават триста метра.

— Вкарай ни на задна — каза Кърт.

Корабът забави скорост, завъртя се и се насочи към една от арките на купола. През отвора спокойно можеха да влязат пет съглашенски кораба и пак щеше да остане място.

Синият пламък на двигателите им освети стените. Вътрешните повърхности бяха ъгловати и гравирани със звездни карти и йероглифи на предходниците. Под тях на равни разстояния се намираха седем плоски площадки, всяка от които беше с размерите на палуба за кацане на носач. Кели ги приземи на една от тях.

Кърт излезе от спускателния кораб. Уил го последва и двамата заедно помогнаха на д-р Хелси да слезе. Останалите спартанци заеха защитни позиции, около кораба.

Сензорите за движение на Кърт засякоха всички на палубата, но отвъд площадката за кацане нямаше нищо, освен мрак. Необятната пустош на вътрешността поглъщаше всеки звук. Почувства се сякаш се дави в сенки и тишина. Създаде еднолъчева радиомрежа и отвори външен аудио канал, за да може д-р Хелси също да ги чува.

— Ще действаме бързо — каза той на отряда. — Оливия, Уил, разузнайте периметъра на летищната площадка. След деветдесет секунди искам доклад за всички пътища и всичко засечено от сензорите за движение.

Оливия и Уил кимнаха и изчезнаха в мрака.

— Линда, Фред, Марк, Холи, вземете екипировка за катерене, изкачете купола и заемете наблюдателни позиции в арките. Установете еднолъчеви връзки и монтирайте въжени линии за изкачване. Ако нещо се приближи към нас, използвайте алармата.

Светлините им светнаха в зелено. Линда изчезна в кораба и се върна с наръч стрели като за харпун и раници с въжета. Тя ги раздаде на останалите трима спартанци. Те вмъкнаха стрелите в снайперите си, прицелиха се и стреляха през арките над тях. Плетеното моновлакно се размота и се изпъна, куките се бяха захванали. Провериха въжетата и след това бързо се заизкачваха по тях.

— Данте, Мендес, останете при кораба. Пригответе екипировката и я разпределете в раниците.

Зелената светлина на Данте закъсня със секунда в знак на протест. Мендес кимна и двамата се върнаха на кораба.

— Кели, Аш, Том, Люси — вие идвате с мен и д-р Хелси. Аш, вземи ядрените глави.

Аш отиде до товарния отсек на кораба и се върна с раница в ръцете си.

— Том, Люси, прикривайте д-р Хелси — нареди Кърт.

Старшите му сержанти застанаха от двете страни на докторката.

— Открих стълбище, сър — докладва Уил. — Преминава през пода и се вие около поддържащата колона на площадката. Не засичам движения.

— Разбрано — каза Кърт. — Оливия, свържи се с Уил и разузнайте стълбището. Ние ще ви следваме.

Той намери Уил по идентификатора му „приятел или враг“ и монтира еднолъчева предавателна антена на ръба на платформата, за да може да поддържа контакт с останалите над нея. Кърт поведе отряда си по стълбището, увито като спирала около гигантския пиедестал, който поддържаше летищната площадка. Кели и Аш се движеха точно зад него. След това Том, след него д-р Хелси, а Люси държеше ариергарда.

Всяко стъпало беше широко четвърт метър, но се простираше на десет метра от пиедестала. Кърт се придържаше към вътрешната част на спиралата и отбягваше тъмнината, която се спотайваше отвъд. Д-р Хелси се спря, за да огледа каменната повърхност. Люси също спря и слабото осветление на тактическите светлини на ИПЗ-бронята й се отрази в ивиците на скалата. Тя се пресегна и докосна образа си. Камъкът беше полупрозрачен и за момент отраженията вътре в него се преплетоха — появиха се стотици огледални на Люси образи. Тя отдръпна ръката си и побърза да продължи напред.

След като обиколиха три пъти колоната, идентификаторът на Уил се появи на горния дисплей на Кърт. Отвори се еднолъчев радио канал.

— Пред мен има помещение, сър — докладва Уил. — Мисля, че е изписано със символи на предходниците.

Гласът на Фред се разнесе по радиото:

— Заехме позиции. Никой не приближава към входовете.

— Продължавайте да бдите — каза Кърт на Фред и се обърна към Уил. — Покажи ми.

Уил ги поведе по стълбището, докато стигнаха площадка и спря до вход във форма на арка. Оливия приклекна и насочи пушката си към пространството пред тях. Стаята беше дълга само четири метра. В сравнение с предизвикващите агорафобия^[1] размери на града, помещението беше задушаващо малко.

— Вижте — каза Уил и пристъпи вътре.

От скалата изскочиха холограмни предходнически йероглифи — точки, тирета, линии и многоъгълници — и се извиха около него.

— С ваше разрешение, лейтенант командир? — попита д-р Хелси. — Не са опасни, уверявам ви. Виждала съм подобни управляващи повърхности в записите за мисията на Хейло.

На Кърт не му се нравеше да ги води цивилен, но д-р Хелси беше експертът в тази област или поне най-близкото до експерт, с което разполагаха.

— Много добре, докторе — каза той. — Но бъдете внимателна.

Д-р Хелси се придвижи напред.

— Стойте абсолютно неподвижни — каза му тя и влезе в стаята.

Тя почука върху кристален син квадрат, който премигна в отговор.

— Все още са твърде трудни за четене — промърмори. — Мога да направя двуизмерен превод, но сега осъзнавам, че съществуват и интерпретации в по-високо измерение.

Тя се пресегна към лаптопа си.

— Нямаме време да навлизаме в детайли — каза й Кърт.

Тя се намръщи и остави компютъра настрани.

— Целият смисъл е в подробностите, лейтенант командир — тя стисна устните си, съсредоточи се върху символите и се изправи. — Натам.

Тя закрачи през стаята и подът пред нея засвети в яркосиньо. В края му имаше празна стена. Кърт сложи дланта си върху ръката й и нежно я спря. След това махна на Том и Люси да се присъединят към него. Тримата спартанци бавно тръгнаха напред. Д-р Хелси посочи към малка точка на стената, която светеше по-ярко.

Том и Люси заеха стрелкови позиции от двете му страни. Кърт се пресегна към точката. Беше нащрек за опасности. Стената се разтвори с плъзгане и в мрака отвъд се появи мост от светлина, чиято арка се издигаше в далечината.

— Остани тук и приемай сигналите от върха — каза Кърт на Оливия.

Тя кимна.

Кърт се спря при стената и изпробва силата на моста със собствената си тежест. Издържа го. Въпреки това, не му харесваше. Ако захранването спреше, това нещо можеше да изчезне. Направи дванадесет крачки, Том и Люси го следваха. Въпреки че разстоянието, което бяха изминали не изглеждаше да е голямо, на него му се струваше, че е вървял дълго по продължението на моста. Той погледна надолу и видя бездънни сенки. Насочи погледа си напред.

Когато стигнаха до края на моста, се появи врата от ослепителна светлина и сенките се разпръснаха. Кърт, Том и Люси преминаха през нея, без да регистрират вражески движения на сензорите си. Озова се в полусферично помещение, дълго двадесет метра. В центъра имаше конзола, над която изобилстваха йероглифи на предходниците с цвят на метал.

Кърт се обърна и подкани д-р Хелси да дойде при тях. Тя закрачи чевръсто по моста. Кели, Уил и Аш я последваха бързо, следейки за всякакви движения. Те влязоха в стаята и д-р Хелси проучи холограмата.

— Тъй като не разполагам с по-точен термин, ще нарека това информационен център — каза тя.

Тя прокара ръцете си по символите над конзолата.

— Би трябвало да успеем да открием, о… — тя почука върху малка огъваща се триъгълна икона — карта.

Около Кърт избухна светлина. Холограмните геометрични фигури пламнаха и изображенията им се увеличиха, сфера от символи, топологични линии и фигури обгърна конзолата, докато не докосна тавана на стаята.

— Карта? — попита Кърт.

— На настоящото ни местоположение — каза д-р Хелси.

— Значи тази сграда е кръгла? — попита Кели.

— Не си чак толкова далече от истината — отговори д-р Хелси. — Ние сме в тази сграда. И тази сграда е в този град, който технически е на тази така наречена планета, но нека не гледаме на нещата в обратен ред. Вижте.

Тя завъртя един от символите — златен кръг — и холограмната структура премина през Кърт, докато картата се уголемяваше. Една от точките върху повърхността на сферата се разрасна и се превърна в сбор от линии, решетки, квадрати, триъгълници и един кръг.

Кръгът изпълни образа, който се наклони на деветдесет градуса, придоби триизмерност и показа купол с няколко страни и седем арки.

Д-р Хелси изви златния обръч и фокусът се изостри, образът проникна надолу през слоевете на сградата, показа летищната площадка, очертанията на съглашенския кораб и горящите реактори в ядрото му. Появиха се Мендес и Аш, а до тях изникнаха малки биопоказатели.

Образът се гмурна все по-надълбоко и стаята, в която се намираха, придоби очертания. Кърт наблюдаваше себе си, останалите спартанци и д-р Хелси.

— И на обратно — каза тя и завъртя кръглата икона.

Стаята се сви до сграда, после до град и накрая до гигантската сферична конструкция.

Кърт най-накрая осъзна мащабите на видяното. Трябваха му няколко секунди преди да проговори.

— Когато каза, че преводът на езика на предходниците за Оникс е „Свят-щит“ — прошепна той, — си имала предвид буквалния превод, нали?

— Явно — съгласи се д-р Хелси. — Цялата тази планета е изкуствено създадена… като пръстените Хейло.

Нещо на конзолата привлече вниманието й. Тя чукна с пръст върху син многоъгълник.

— Дали е това… — прошепна тя.

Картата показа нов образ през повърхността на планетата, дълбоко в кората й и разкри помещение, пълно с машини и осем продълговати капсули, които проблясваха чрез енергийните си щитове. В пашкулите се намираха човешки тела, полупрозрачни и с призрачни черти. До всеки саркофаг пулсираха данни за сърдечния ритъм на спящите.

— Това е „Катана“ — каза Аш и пристъпи напред. — Поне петима от хората в тези неща. Те изчезнаха в „Зона 67“ преди всичко това да се случи.

— Трябва да ги извадим оттам — каза Кърт. — Докторе, открийте път до това място. Кели, Аш, донесете медицинските комплекти от кораба и…

Д-р Хелси вдигна ръка.

— Един момент, лейтенант командир.

Тя докосна нова точка.

Картата на Оникс се смали до един квадратен метър и по стените на стаята-карта заблестяха звезди. В орбита се появи малката фигура на съглашенски разрушител… след това още един… и още един, докато в нормалното пространство не изскочиха двадесет и четири кораба.

— От нищото… — промърмори Кърт.

Съзнанието му препускаше. Все още можеха да се справят. Да спасят отряд „Катана“ и да се измъкнат оттук. Но не можеха просто да си тръгнат и да оставят технологията на Оникс на Съглашението. Разполагаха с бойните глави „Фенрис“, но взривяването им нямаше да унищожи и малка част от планетата.

— Имаме гости — изпращя по радиото примесеният с шумове глас на Фред. — Стражи.

— Колко са?

— Всичките, сър.