Ерик Нюланд
Призраците на Оникс (24)

Глава 22

1440 часа, 3 ноември, 2552 година (по Военния календар)

хиперпространството — неизвестни координати

на борда на хищника на КУОН „Здрач“

Командир Ричард Лаш гледаше през рамото на лейтенант Янг към екрана в очакване на сигнал, че дори един-единствен йон е бил засечен от сензорната система на носа на „Здрач“. Лейтенант Янг се размърда в стола си.

— Сър, изминаха петнадесет минути. Ще изчистя колекторите и ще ги калибрирам наново.

— Почакай — каза Лаш.

— Да, сър — Янг прокара длан по челото си, както правеше по навик винаги, когато беше нервен.

На дисплея на часовника бързо се изнизаха пет минути, докато Янг и командир Лаш чакаха. „Прецизно времеотчитане“ беше оксиморон в хиперпространството. Въпреки това Лаш поддържаше собствената си илюзия, че притежава някакъв контрол върху събитията и не лети на сляпо в преследване на следа, толкова бледа, че да се окачестви като несъществуваща — тази на съглашенски главен кораб и на разрушителя на КУОН „В кехлибарени одежди“.

Екранът беше озарен от самотна искра.

— Прихванах нещо — извика лейтенант Янг. — Спектрометрите за маса го разпознават като титаний–50. Като в бронираните покрития на КУОН. Един от нашите, сър.

— Много добре — командир Лаш стисна рамото на Янг. — Продължавай да наблюдаваш.

Той се оттласна и се понесе обратно към капитанския стол. Лаш се чувстваше нервен на този стол. Той всъщност принадлежеше на капитан Иглесиас, който обаче бе на възстановително лечение на Земята. Радиационна терапия в продължение на шест месеца. Войната вероятно вече щеше да е свършила дотогава.

Той седна и закопча колана си. За добро или зло, сега командваше той. Вероятно за зло, тъй като мисията беше нещо средно между лов на зелен хайвер и чисто самоубийство.

Неговият хищник „Здрач“ се намираше на достатъчно малко разстояние, за да действа, когато „В кехлибарени одежди“ бе навлязъл в отвора в хиперпространството, оставен от съглашенския кораб при напускането му на Нова Момбаса. Това беше един от четирите кораба на КУОН, които притежаваха заредени хиперпространствени кондензатори и бяха достатъчно пъргави, за да направят прехода преди свръхналягането, породено от атмосферната промяна, да ги смачка. Миранда Кийс беше може би най-смелият офицер от флота, за да тръгне сама след съглашенския кораб. Дали не беше луда? Или се опитваше да оправдае легендарната репутация на баща си? Лаш никога нямаше да изпита това. Баща му бе работил като заварчик на „Люлка“ или поне работеше преди унищожението на кораба в Сигма Октанус по-рано тази година. Баща му винаги искаше да стане герой. Желанието му се сбъдна.

„Здрач“, заедно с двете фрегати „Страховития“ и „Париж“ и корветата „Коралово море“, се бяха приближили до координатите на прехвърляне на кораба на Съглашението. Надяваха се да открият накъде се бе насочил или поне да помогнат на „В кехлибарени одежди“ да го прати в ада. Попаднаха в дирята на съглашенския кораб и ускориха движението си в пъти над максимално постижимата в хиперпространството скорост, за който и да е съд на КУОН. Щастливо стечение на обстоятелствата. Не биха могли да го прихванат в друг случай.

Технически термините „ускорение“ и „скорост“ бяха грешни. По смисъл не се връзваха с единадесетте неконвенционални измерения на хиперпространството, но командир Лаш така и не се научи да мисли чрез подобни абстракции. Оставяше това на офицера навигатор. Този ефект на дирята означаваше на прост език, че съглашенските кораби се движеха с геометрично по-голяма бързина от точка до точка в сравнение с човешките. Още едно допълнително стратегическо преимущество за извънземните.

Командир Лаш огледа екипажа на мостика. Първият му помощник, лейтенант командир Джулиан Уотърс, седеше до него и преглеждаше семантичните показатели за дейността на двигателите. Челото му бе сбърчено от тревога. На навигационния пост седеше Бетани Дурано, която провеждаше диагностика и кимаше. Кръвта й беше ледена, но за жалост издръжливостта й по време на бедствени ситуации не беше от полза в хиперпространството. За сензорните системи отговаряше лейтенант Джо Янг. Най-младият му офицер бе видял повече битки за четири години, отколкото повечето виждаха за цял живот и бе платил за това. В инженерния отдел отзад се намираше лейтенант командир Ксаинг Чо, който вършеше своята работа заедно с тази на още трима техници.

Всички работеха на двойни смени и изчакването започваше да ги изморява твърде много. Екипажът на „Здрач“ се намираше в процес на ротация, когато Съглашението нападна Земята. По принцип корабът разполагаше с деветдесет души. Сега трябваше да се справят само с четиридесет и трима. А сега, на всичко отгоре, бяха и сами. „Страховития“, „Париж“ и „Коралово море“ се бяха придвижили напред в хиперпространствената диря, благодарение на по-големите си двигатели. Преди час бяха излезли от комуникационния обхват.

— Обработката на сензорните показатели е готова, сър — каза Янг.

На дисплея на командир Лаш се появи графика, която проследяваше честотата на йонната следа и разпределението й във времето. Двата показателя бяха обвързани чрез намаляваща показателна функция.

Това беше последното, което очакваха. Следата бе студена като течен хелий. Това означаваше, че или „Здрач“ бе изгубил „В кехлибарени одежди“ или той бе излязъл от хиперпространството.

— Пригответе се за скок — каза Лаш.

Офицерите му се оживиха. Започнаха да подготвят преминаването на „Здрач“ в нормалния междузвезден вакуум или пък във вътрешността на някоя звезда, или планета, нямаха представа. Нямаше време да планират курса.

Командир Лаш си пое дълбоко дъх.

— Изхвърлете мините „Стършел“ — каза той на командир Уотърс.

— Сър? — попита той.

— Направи го. Въведете кодовете за неутрализация на взривовете и ги изхвърлете.

Уотърс изпъшка силно и кимна.

— Да, сър. Разбрано.

Младшите офицери на мостика обмениха погледи, но всички знаеха, че трябва да се отърват от ядрените оръжия. Беше задължително да останат в стелт режим, а ядрените материали изпускаха радиация на Черенков при излизане от хиперпространството — маяк за всеки съглашенски кораб на разстояние няколко светлинни минути.

— Остават няколко минути до скока — прошепна Уотърс.

— Изключете външното захранване — нареди Лаш. — Активирайте временните слоеве маскировка. Проверете отново заглушителите на двигателите и впрегнете всички сили, за да неутрализирате чуждите сензори.

Екипажът заработи трескаво, за да направи „Здрач“ практически невидим. Върху информационния пулт на командир Лаш засветиха зелени сигнални лампи.

— Започнете прехода — каза той.

— В готовност — каза лейтенант Дурано от навигационния пулт. — Координирам действията с лейтенант командир Чо в централното помещение.

На предния наблюдателен екран рязко се появиха звезди. Отляво на кораба пламтеше слънце.

— Нов курс 0–3–0 по 0–3–0 — каза командир Лаш. — Мощност една четвърт.

— Да, сър — каза Дурано. — Промяна на курса.

Изменението на траекторията при изход от хиперпространството беше добра идея, в случай че нещо ги бе издало предварително. През седемте си години служба на борда на кораби от клас „Хищник“ Лаш бе научил, че този вид са сред най-бавните, недобре снабдени и слабо въоръжени съдове във флотата на КУОН. Единствената им защита бе невидимостта.

Графики на вълни носители озариха дисплея на лейтенант Янг.

— Сигнали! — извика Янг. — Не са нашите. Твърде много са, най-малко сто!

Дурано изви врата си над навигационната конзола, за да погледне по-добре и след това се извърна обратно.

— Сигналът идва от точка в близост до четвъртата планета — каза тя. — Увеличение и усилване на образа от камерите на десния борд.

Централният екран показа гледката от дясната страна на кораба и образът се увеличи десет хиляди пъти. Там имаше сто или може би повече съглашенски кораби — супербаза на Съглашението или орбитален град — всичко това изглеждаше като джудже спрямо пръстеновидната конструкция, голяма колкото луна.

Съзнанието на Лаш блокира за част от секундата. В него крещяха животински инстинкти — бий се или бягай — преобладаващата част от мислите му бяха концентрирани върху втората възможност. Отърси се рязко от това състояние.

— Янг — прошепна той.

Янг се стресна, устата му зееше, докато той се взираше в страховитата съглашенска флотилия.

— Янг!

— Сър, да, сър — офицерът разтърси главата си. — Тук съм, сър.

— Добре. Направи тройна проверка на системите за неутрализиране на чужди сензори. Увери се напълно, че сме абсолютно невидими. Напълно!

— Заемам се, сър.

— Дурано — каза командир Лаш, — приближи кораба с минимална скорост в астероидното поле, на разстояние две цяло и четири астрономически единици.

— Да, сър. — Ръцете й трепереха, но тя започна да подготвя новия курс.

— Няма следи от „В кехлибарени одежди“ — каза командир Уотърс, докато се взираше в дисплея си. — Нито пък от „Страховития“, „Париж“ или „Коралово море“.

— Засичам многобройни енергийни копия — каза Янг. Гласът му звучеше необичайно уравновесено. — Може и да са ни забелязали, сър.

— Подгответе се да преминем на пълно захранване — каза командир Лаш.

На лицата на офицерите на мостика се появи напрегнато изражение.

— Сър — каза Уотърс, — виждам изстрелване на снаряди в региона — насочен плазмен огън, енергийни проектори. Нито един не сочи към нас.

Лаш увеличи образа на екрана, докато контурите на съглашенските кораби не се размазаха. Огнени проблясъци и копия-светкавици прорязаха мрака.

— По кого, по дяволите, стрелят — прошепна Лаш.

 

 

Майор Воро ’Мантакрее измъкна игления си пистолет и стреля в тила на корабния командир Тано. Кристалните шипове се врязаха в черепа на корабния командир и експлодираха, пръскайки кръв, мозък и парченца кост по командната конзола.

Мащабът на предателство му беше безпрецедентен. Кой майор от Сангхейли^[1] би дръзнал да не се подчини на корабен командир, който бе провел седем славни кампании срещу врага? Кой би убил по-висшия от него офицер на мостика на един от най-великите кръстосвачи във флота?

Но как би могъл Воро да позволи това да продължава? Тано ’Инанрарее бе изгубил ума си, в буквалния и преносния смисъл. Въпреки че религиозният плам бе насърчаван в определени случаи, този път той заплашваше да избие целия екипаж на „Непокваримия“, както и да унищожи цялата им раса.

Воро пристъпи над тялото на своя приятел, и бивш командир, и върна оръжието си в кобура му. U-образният мостик вече изглеждаше някак по-малък, синьо-бялата светлина — по-рязка от преди мигове, а холограмните конзоли бяха покрити със символи, които той не разбираше. Мембраните на Воро премигнаха и той огледа с прояснено зрение офицерите на мостика.

Сангхейли от уважавания легион Дн’енд — Уруо Лосонаее от оперативния отдел и Зассес Джеккогоее от навигационния — се взираха в него със зяпнали усти. Шокът не им позволяваше да направят каквото и да е. И’гар Пютруноее от отдел „Комуникации/Сензори“ кимна разбиращо. Двойката Лекголо^[2], които отговаряха за сигурността на „Непокваримия“, обаче изглеждаха напрегнати. Бронираните им туловища направиха две тежки стъпки към майор Воро. Шиповете им се опериха в изблик на гняв. Едно от задълженията им бе да защитават корабния командир и при провал да накажат убиеца.

Воро трябваше да признае, че Паруто Ксида Конна и Уаруна Ксида Йотно си оставаха загадка за него. Виждал ги бе да разкъсват врагове на две с „голи ръце“ по време на безумна кървава ярост, а след това да спират, за да рецитират военна поезия. Как някой изобщо можеше да разбере Лекголо? Под дебелата им броня гъмжеше от оранжеви червеи — гещалт колония^[3], която бе сред най-объркващите неща, които някога бе срещал. От по-прагматичните им характеристики трябваше да отбележи, че те бяха неунищожими — поне що се отнасяше до него и единствения му пистолет. Бронята на Лекголо можеше да понесе плазмени изстрели, без дори да се затопли.

Воро застана изправен и без капка съжаление пред тях. Двамата Лекголо не отместваха поглед от него. Телата им потръпваха, докато колониите от змиорки пулсираха в хармония, за да произведат субзвукови вибрации. Думи, които по-скоро се усещаха, отколкото да се чуват.

— Милостиво убийство — казаха едновременно съществата. — Ти стори чест на корабния командир.

Воро си възвърна дишането. Сега двамата щяха да се подчинят на командите му и щяха да влязат в битка при нареждане. Както и кръстосвачът от клас „Благоговение“ — „Непокваримия“.

— Някой друг иска ли да каже нещо? — попита Воро офицерите на мостика.

Те се спогледаха. И’гар, най-възрастният от тях, пристъпи напред. Суетата му си личеше само по лявото му око, ослепено в битка. Беше отказал пердето му да бъде премахнато.

— Тано бе предан на вярата до края — каза И’гар. — Но начинът му на мислене не беше подходящ предвид настоящите събития. Това беше жалко, но наложително корабни командире.

Ето, Воро вече бе корабен командир. Негова бе честта. Както и цялата отговорност. Той погледна към Тано, чиято кръв изтичаше върху командната конзола и постави ръка върху рамото на учителя си, в жест на раздяла.

— Махнете го — прошепна Воро.

И’гар изпухтя и трима Унггой^[4] се появиха и отнесоха Тано от мостика, като избърсаха следите.

Воро се взря в централния холограмен екран, в безумието, което обграждаше „Непокваримия“.

Сред Втора флота на Хомогенна яснота вилнееше хаос. Повече от сто кораба маневрираха по произволни траектории, като избягваха сблъсъците на косъм, а в далечината се намираше източникът на всички проблеми — страховитата, поразителна с вида си сребърна арка на конструкцията на предходниците — Хейло.

Тя бе причината корабен командир Тано да загуби разсъдъка си. Той принадлежеше към второстепенна секта „Господари на покаянието“, които вярваха, че всички творения на предходниците са свещени. Прилагаха това свое кредо дори спрямо паразитната напаст на Потопа в Хейло. Тано бе стигнал до извода, че предходниците са създали идеалната форма на живот и е било техен дълг да я защитават, дори да я приветстват в редиците си. Той бе наредил „Непокваримия“ да се придвижи в близост до пръстена Хейло, за да може болестта да се прехвърли на борда. Това никога нямаше да се осъществи, докато Воро все още дишаше. Потопът беше зараза, която трябваше да бъде прочистена. Нищо, свързано с него, не притежаваше и капка „святост“.

„Непокваримия“ се разтресе.

— Плазмени снаряди удариха левия страничен щит — каза Уруо Лосонаее, надвесен над операционния си пункт. Напрежението в гласа му издаваше, че бойното му кръщение се бе провело съвсем скоро. — Отразени са успешно, но щитът се разпадна.

По корпуса отново се разнесоха вибрации.

— Удар по кърмовия щит — каза Уруо. — Държи се.

— Курс напред с една трета мощност — каза Воро. — Обърнете кораба, така че щитовете на десния борд да гледат към нападателите.

Той се обърна към Зассес в навигационния отдел.

— Проследи траекториите на стрелба и ми намери мишена!

— Започвам изчисленията, сър — каза Зассес. — Проследяването е готово. Имам две мишени.

На палубата се появиха холограмните образи на две фрегати, които се понесоха към тях — „Сумрачния“ и „Угризение по здрач“, командвани от Джиралханае-алфа^[5] Гаргантум.

Той беше другият проблем на Воро. В хаоса, причинен от отпътуването на пророците, древната вражда между Сангхейли и Джиралханае бе ескалирала в ксеноцид.

Двойката фрегати се движеха като една. Ускориха движението си, страничните им оръдия се затоплиха и изпратиха нов залп плазма, която описа дъговидна траектория към „Непокваримия“.

— Маневра към 1–2–0 по 0–7–5 — извика Воро.

— Веднага — отговори Зассес и изведнъж холограмите на звездите се завъртяха. — Сър, така превозвачът „Законодател“ ще застане между нас и тях.

— „Законодател“ разполага с напълно заредени странични щитове — изръмжа Воро. — Могат да понесат един удар.

Двете фрегати се разделиха, за да пропуснат превозвача. Вражеските кораби и плазмените им торпеда се скриха зад габаритите на едрия транспортен кораб.

— Нагрейте оръдия четири и седем — нареди Воро — и се пригответе да прихванете „Сумрачния“, когато излезе от сянката на „Законодател“. Отклонете мощност от двигателите към предния енергиен проектор и се пригответе да стреляте с пределните възможности. Изчислете координатите на мишената спрямо последната известна траектория.

Уруо кимна и приготви оръжията.

Корабният командир Джиралханае-алфа беше варварин, но действаше ефективно. Воро не можеше да си позволи само да рани един от корабите. Щитовете на „Законодател“ потрепнаха по краищата и разпръснаха плазмата в огнени филизи. За екипажа му това беше просто неудобство, но за „Непокваримия“ беше животоспасяваща маневра. Фрегатите на Джиралханае се появиха, една над и една под носача.

— Стреляйте с всички оръдия — нареди Воро.

Светлините на мостика избледняха, когато плазмата се нагря, изригна от страничните им резервоари и се понесе в две кървави линии сред мрака пред тях.

— Засичам сигнали за опит за подмамване на снарядите! — извика И’гар. — Опитвам се да ги разбия.

Плазмените торпеда се залюляха напред-назад и се пръснаха в разбунен рояк посред сигналната схватка между тях и Джиралханае. Воро не очакваше, че те притежават такива способности. Откраднати, без съмнение, в такъв случай нямаше да познават всички тънкости на системата.

— Препрограмирай ги да се целят в техния контрасигнал — каза Воро.

— Да — прошепна И’гар и ръцете му започнаха да въвеждат блокове от алгоритми върху конзолата. — Новата мишена е установена.

Снарядите се успокоиха, събраха се и отново се ускориха. Фрегатата на Джиралханае се извърна, така че да открива възможно най-малка част от себе си. Отчаяна маневра, която не бе достатъчно бърза, за да им помогне. Щитът на фрегатата се нагря и разсея от първото торпедо от свръхнагрят йонизиран газ. Вторият изстрел удари оголения корпус, разтопи защитните системи и сензорите и отлющи цели слоеве синя бронесплав.

— Стреляйте с енергийния проектор право в целта — заповяда Воро.

— Да, сър — каза Уруо. — Проекторът набира скорост. Огън!

Включи се аварийното захранване и светлините на мостика избледняха до ултравиолетово, докато цялата мощ на „Непокваримия“ се вливаше в един последен разрушителен удар. Енергийното копие освети космоса около битката във взрив от пречистваща светлина. „Сумрачния“ сякаш застина във времето за миг — преди енергията да разкъса корпуса му и да пръсне вътрешните палуби на атоми. Ударът се понесе от средата на кораба към плазмените намотки и съдът се пръсна в облак от нажежени частици.

Оцелялата фрегата на Джиралханае — „Угризение по здрач“ — обаче беше невредима и все още напредваше към тях.

— Възстановяване на двигателната мощ — каза Зассес. — Петнадесет секунди, докато двигателите отново заработят.

Петнадесет секунди можеха да са с важността на цял живот по време на космическа битка на малки разстояния.

— Разхерметизирайте док за изстрелване на серафими номер четиринадесет — провикна се Воро. — Пренасочете плазма от спомагателните намотки към страничните оръдия.

— Плазмата е отклонена — отговори Уруо. Лицето му придоби лилав цвят. — Спешно разхерметизиране — сега.

По кораба преминаха тръпки, докато докът се отваряше. Корабът се извърна към оцелялата фрегата, благодарение на тласъка на внезапно освободения въздух. Страничните оръдия на „Непокваримия“ започнаха да се нагряват. Двигателите на „Угризение по здрач“ пламнаха и тя се извърна, маневрирайки в търсене на укритие зад един от близките разрушители. Оттегляха се, както бе логично да постъпят, когато имаха по-голяма огнева мощ срещу себе си дори тази мощ да бе илюзорна.

Воро се зачуди дали корабният командир от Джиралханае Гаргантум се е намирал на борда на „Сумрачния“, или е изпратил фрегата напред като примамка.

Превозвачът „Законодател“ се обърна и лазерите му посипаха фрегатата. Няколко лъча уцелиха корпуса и осветиха щитовете преди друг разрушител да се изпречи пред огъня.

— Основната намотка е презаредена — каза Уруо.

— Нов курс на 2–7–0 по 0–0–0. Разпуснете формацията на флотилията. Не можем да продължим да се сражаваме, без да унищожаваме и съюзниците си наред с враговете.

„Непокваримия“ се обърна и се понесе към позиция на триста километра над флотилията. Няколко кораба стреляха един по друг, но голяма част просто се носеха, несигурни как да действат. Лидерите им — пророците — ги нямаше. Някои казваха, че са заминали, за да вземат участие във Великото пътуване. Носеха се многобройни слухове, че са се съюзили с Джиралханае.

Въпреки това съществуваше още по-сериозна заплаха.

На основния екран се появи холограмната арка на Хейло. В близост се намираха четири разрушителя. Оръдията им светеха, насочени към стотици по-малки съдове — фантоми, духове и дори банши, които опитваха да се евакуират от повърхността на пръстеновата конструкция. Разрушителите изгаряха тези кораби с плазмени бомби и лазерни изстрели — тези, които искаха да избягат, обаче бяха твърде много. Не можеха да позволят нещо да напусне това място. Ако дори един заразен от Потопа кораб преминеше в хиперпространството, съществуването им беше обречено. Епидемията никога нямаше да бъде спряна.

— Осигури ми комуникационен канал към цялата флотилия — каза той на И’гар. — Използвай честотите на пророците.

— Установих сигнал — каза И’гар. — Готови сме за излъчване до цялата флотилия.

Воро заговори:

— Говори корабен командир Воро ’Мантакрее, от борда на „Непокваримия“, до всички верни кораби във Втора флота на Хомогенната яснота. Братя, трябва да превъзмогнем объркването си и да спрем да се нападаме. Свещената реликва е покварена. Трябва да изгорим тази зараза преди тя да погуби всички ни.

— Зассес, изпрати координатите на флотилията — нареди той.

Той се придвижи над главния холограмен екран и започна да маркира части от пръстена Хейло, където дузини духове се измъкваха в космоса.

— Трябва да ги спрем, преди да влязат в контакт с някой от разрушителите.

— Да, сър. Изпратих координатите на мишените.

Основната част от флотата, тромава и неориентирана, бавно се подреди в съгласувана бойна сила. Изригна плазма от стотици кораби и черният космос бе украсен от дантели от лазерен огън. Малките кораби изгоряха под разрушителните залпове съгласуван огън. Останаха само отломки и скелети на корабните рамки.

— Не се приближавайте до мишените — каза Воро по флотския канал. — В противен случай заразата ще се разпростре.

Ръцете му сграбчиха командната конзола. Той зашепна на двойката Лекголо:

— Претърсете кораба, патрулирайте без почивка, докато не ви наредя друго. Докладвайте за пробиви в корпуса, независимо колко са малки. Също за смъртни случаи. Всичко, което би могло да е причинено от Потопа.

Двамата Ксида Лекголо кимнаха и с тежки стъпки напуснаха мостика. Ръцете им се свиваха и отпускаха нетърпеливо.

— Уруо, подготви алгоритъма за самоунищожение — каза Воро. — Трябва да сме готови.

Уруо кимна. Челюстите му потрепваха нервно, но той настрои плазмата в готовност за детонация.

— Всичко е готово — отвърна той.

— Един от разрушителите близо до пръстена излъчва към флотилията — каза И’гар. — „Арката на възторга“.

Чу се пращене, примесено с шепот: „Тук корабният командир на «Арката на възторга». Обградени сме от всички страни. Не им позволявайте да ни превърнат в техни инструменти. Няма да…“ Сигналът прекъсна.

„Арката на възторга“ се размърда, извърна се към звездите и продължи да се върти към другите три разрушителя, отстрани на Хейло. Докосна един от корабите си братя, енергийните щитове проблеснаха, честотите си паснаха и заразеният от Потопа кораб изпусна рояк от грудковидни носители на заразата.

Воро се обади по флотския канал:

— Пренасочване на огъня. Изгорете тези кораби.

След това нареди на Уруо:

— Загрей оръдията и проектора.

— Прицелването изпълнено — обяви Уруо.

Воро нямаше право на риск.

— Огън! — каза той.

Плазмените оръдия и енергийните проектори на няколко кораба изригнаха и окъпаха в светлина двата разрушителя. Щитовете им се разпаднаха и палубите им се превърнаха в атомни гъби, които се издигнаха над двигателните отсеци на кърмата — вълна от светлина, която пламна в бяло и след това се охлади до остатъчни димни образи.

— Задай нови мишени — каза той на Уруо и му показа другите два разрушителя близо до пръстена. — Координирай огъня в цялата флотилия.

Уруо се поколеба за момент и кимна.

— Мишените са прихванати, готови сме за огън. Изпратих координатите на останалите, сър.

Двата останали разрушителя бяха твърде близо до заразените си роднини. Нямаха право на грешки. Не можеха да позволят дори на една заразена от Потопа клетка да избяга.

— Сър — каза И’гар и изпъна гърба си, — корабите мишени свалиха щитовете си.

Воро кимна. Доблестта на братята му корабни командири почти го сломи.

— Изпрати заповедта до цялата флота — прошепна той. — Огън с всички оръдия и лазери. Изпразнете проекторите.

Плазмените оръдия се нагряха, торпедата се отделиха от тях и се понесоха на рояци от корпуса на „Непокваримия“ и корабите от втора флота. Енергийните проектори стреляха и свалиха бронята на корабите за миг. Лазерите надупчиха врящите корпуси, които изпуснаха въздух и се запремятаха в космоса. Плазмените снаряди удариха целта, преминаха през пробойните и възпламениха съдовете.

— Още един залп — нареди Воро. — Изпепелете ги.

Още плазма разтресе корабите и обречените машини започнаха да се въртят по посока на конструкцията Хейло в капан на гравитацията й. Това щеше да е кладата им.

— Изтеглете „Непокваримия“ — заповяда Воро. — На тридесет хиляди километра.

Той се свърза по корабния канал с двойката Ксида Лекголо.

— Докладвайте.

Заговори Паруто:

— Не намерихме пробойни. Целият персонал е в наличност. Няма замърсяване.

Воро въздъхна облекчено. Може би, все още имаше надежда да оцелеят.

— Засичам „Угризение по здрач“, сър, и още две фрегати на Джиралханае, които се движат срещу нас — каза И’гар. — Страничните им оръдия са заредени.

Кризата още не беше отминала, а те отново мислеха за старите вражди. Воро огледа флотилията и видя още, които се обръщаха и стреляха по други кораби, с които до преди мигове се бяха сражавали рамо до рамо.

— Подготви хиперпространствен скок — нареди Воро.

— Моите уважения, сър — прошепна И’гар. — Това означава ли, че напускаме битката?

— Да останем тук, за да се сражаваме, докато всички измрат, е безумие. Всичко се промени. Ще последваме заповедите на имперския адмирал Ксайтан ’Джар Уаттинрее да се явим пред него. Трябва да ги предупредим за това, което се случи… Джиралханае, Потопа.

— Хиперпространствената матрица е заредена с енергия — каза Зассес. Той поклати объркано глава. — Засичам аномалии в измерение YED–4, сър… с неизвестен причинител.

— Можем ли да преминем безопасно? — попита Воро.

— Неизвестно, сър.

Пространствените измерения на хиперпространството не проявяваха „аномалии“. Дали причината не беше в свещения пръстен? Нямаше време за разследвания. Трябваше да рискуват.

— Установи курс и започни скока — каза му Воро. — Система Салиа, външен свят Радостно ликуване.

 

 

Корабът от клас „Хищник“ на КУОН „Здрач“ се носеше в сенчестата зона на луната на четвъртата планета. На мостика беше толкова тихо, че командир Лаш чуваше собственото си дишане и биенето на сърцето си. Всички екрани показваха битката, която бушуваше сред силите на Съглашението. В съзнанието му звучеше музиката от последната част на Der Ring des Nibelungen^[6] — Götterdämmerung^[7], Рагнарьок, Армагедон — краят на цялата шибана вселена.

— Потвърди, че всички устройства за запис работят на висока разделителна способност — каза Лаш.

Дурано провери отново данните на пулта си.

— Потвърждавам, сър — прошепна тя.

— Сър, кондензаторите са заредени, както наредихте и всички са готови за навлизане в хиперпространството — каза лейтенант Янг.

Лаш и лейтенант командир Уотърс се взираха в екраните и наблюдаваха как флотилията на Съглашението се самоунищожава.

— Каквото и по дяволите да става тук — отбеляза Уотърс — поне не са ни забелязали.

— Това може да означава само едно — отвърна Лаш. — Гражданска война в Съглашението.