Ерик Нюланд
Призраците на Оникс (14)

Глава 12

0645 часа, 31 октомври, 2552 година (по Военния календар) / система Зета Дорадус, близо до „Зона 67“, планета Оникс

Две шокови гранати се взривиха и изпълниха въздуха с кълба от светкавици, гръмотевици и трептящи листа. Аш се хвърли на земята и инстинктивно се сви на топка. Част от секундата по-късно забеляза шестостенните стоманени контейнери и сега горящите им образи се отразяваха в очите му. Враговете им се бяха прикрили твърде добре в дърветата. Глупава грешка от негова страна. Позволяваше на кръвта му да го ръководи, вместо да разсъждава.

Той се изправи. Чуваше единствено ударите на сърцето си, иначе беше глух. Аш премигна, за да проясни замъгленото си зрение. Отряд „Сабя“ беше в нокдаун. Марк, Оливия, Холи и Данте бяха на колене. Гранатите бяха извадили камуфлажните буфери на ИПЗ-броните им и по повърхността им се отличаваха бледи бежови шарки, подобни на натъртвания. Новата фоточувствителна технология за покритие можеше да имитира широк диапазон от електромагнитни излъчвания, но все още бе податлива на претоварване.

Той изправи Марк на крака и го разтърси. Марк кимна и изправи останалите. Аш ги насочи с жестове назад, обратно на посоката, по която бяха влезли в капана. Разполагаха само с миг преди отряд „Катана“^[1] да ги връхлети.

Вината бе негова. Беше твърде нетърпелив, остави се твърде лесно да го въвлекат в действие, без да помисли. Марк бе забелязал снайперист на „Катана“ и Аш твърде прибързано реши да покрие левия фланг и влезе право в истинския капан — шоковите гранати. Но именно това беше целта на упражнението, нали? Три отряда спартанци, натъпкани в един квадратен километър — мисли бързо или умри. Или още по-лошо в случая — мисли бързо или загуби.

Аш вдигна ръка, за да спре отряда. Нямаше да се изтеглят право назад. Ако той бе на мястото на „Катана“, щеше да постави още един капан на изтеглящия се враг. Махна им да погледнат надясно.

Членовете на отряд „Сабя“ се придвижваха приклекнали през храсталака, бавно и внимателно, с погледи нащрек за опасност. Оливия поведе отряда и изчезна в зелените сенки. В ушите на Аш се разнесе звън. Това бе добър знак. Още половин метър по-близо до гранатите и щеше да загуби тъпанчето си. Клонирането на тъкани директно върху пациента бе болезнено скучна процедура и той с радост щеше да пропусне двуседмичното задължително изваждане от строй.

Оливия изпрати червена сигнална светлина. Отрядът замръзна. Пет метра пред тях една от палмите се наклони и се върна назад като пружина. Аш рязко активира зелената си светлина — сигналът да открият огън. Това бе най-добрата им мишена за цялата сутрин. Около него избухна контролиран огън. Палмата експлодира в дъжд от конфети. Спартанецът, прикрит в зеленината, се обърна. ИПЗ-бронята му проблясваше в сребристо под насечения огън от проглушителни изстрели, които се сипеха по повърхността й. Кракът му се закачи в някакъв корен и той се строполи на земята.

Аш сигнализира повторно на отряда да се придвижи напред. Взводът му се подсигури, че мишената е свалена с няколко добре насочени изстрела. Балистичният гел на броните им можеше да поеме огромен брой удари, преди да стане пропусклив. Три секунди по-късно сигналната светлина на противника примигна в червено и те прекъснаха огъня. Оливия се придвижи до него и залепи с удар лимоненозелен флаг на гърба му, който все още се гърчеше. Целта вече официално се водеше „мъртва“. Аш активира специалния навигационен маркер и сигнализира на командването да приберат „трупа“.

Земята се разтресе. Трусът продължи само миг, но всички спартанци от отряд „Сабя“ замръзнаха на място и заоглеждаха джунглата в търсене на източника на смущението. Земетресение? Надали. На Оникс нямаше тектонична активност. Това оставяше само две възможности: сблъсък с повърхността или взрив. Нито едната не бе добре дошла.

Аш даде знак на „Сабя“ да се придвижи. Те се запромъкваха през джунглата и излязоха в равнината. Оттук на север се простираха малки плата от варовик, гранит и кварц — до високата ограда около „Зона 67“ и отвъд нея.

Предполагаше се, че „призракът“ на Оникс се намира именно в „Зона 67“. Други кандидати спартанци претендираха, че са го виждали веднъж или два пъти — самотно око в мрака. Измисляха си тези глупости само за да сплашат останалия персонал. Аш обаче бе чувал за отряда от екип „Бета“, който изчезнал в местността и никога не бил открит.

Той се огледа внимателно и забеляза естествено ерозирал тунел, който пронизваше един хълм. Аш посочи натам и спартанците се вмъкнаха вътре, за да направят тактическа оценка на ситуацията.

Аш издърпа шлема си и изтри кръвта от носа и косата си.

— Твърде близо — каза той.

— Все пак свалихме един — каза Холи, докато сваляше собствения си позлатен огледален шлем — и не загубихме нито един от нашите, въпреки че ти направи доста сериозна заявка.

Тя почеса възкъсата коса на главата си, която бе остригала в шарки от мечешки лапи. Дължината й не беше в нарушение на наредбите, но някои от другите отряди я заяждаха за това. Подобни закачки пощуряваха Холи и тя няколко пъти бе понижавана заради сбивания.

Данте махна шлема си и опипа покритото си от белези лице за наранявания. Доволен от резултата, той извади две шокови гранати от раницата си.

— Намерих тези, преди ти да попаднеш в капана. Забелязах опънатата тел по земята.

Аш кимна. Трябваше да смъмри Данте, че е бърникал около комплект активирани гранати. От друга страна, Данте беше истински магьосник, що се отнася до експлозиви. Винаги знаеше кога щяха да избухнат и кога не. Или го знаеше, или беше най-големият късметлия, когото някога бе виждал.

Оливия не свали ИПЗ-шлема си. Тя се измъкна от пещерата и зае пост отвън. Аш не се тревожеше. Оливия владееше изкуството на укритието най-добре в екип „Гама“. Наричаха я накратко „О“, защото бе също толкова тиха, колкото и съименния й гласен звук.

Аш се обърна към Марк.

— Проверка на главата — каза той и потупа приятеля си по шлема.

Марк го свали и Аш видя тежко натъртване на бузата му. Марк прокара длани по бръснатата си глава и заопипва краищата на контузията.

— Добре съм — каза Марк. Той приглади вътрешната обшивка на бронята си, докато не се увери, че е в перфектно състояние и отново сложи шлема.

Наричаха го Марк „Мишената“^[2], понеже беше най-добрият им стрелец — точен със снайпер, но още по-добър с оръжие в автоматичен режим при изобилие от противникови мишени. Колкото по-напечена ставаше ситуацията, толкова по-хладнокръвен ставаше той.

Аш забеляза ивици от необработен оникс по продължение на стените на тунела, черни и бели, нашарени със златни петна. Прокара облечения си в ръкавица пръст по шарките, заинтригуван от геоложката аномалия. Отърси се от тези мисли и се концентрира върху ситуацията тук и сега. Сложи шлема обратно на главата си.

— Проверка на аудио връзката — прошепна Аш по канала на отряда.

Отговориха му зелени светлини. Добре. Никой не бе оглушал.

Откъм далечните стени на платото се разнесе шум от приглушен тъп удар и от тавана на пещерата се посипа прах. Всички от отряд „Сабя“ инстинктивно приклекнаха. Аш извади пистолета си.

— Този беше силен — промърмори Данте. — Артилерия? Някой от новите модели четиридесет?

— Не мисля, че лейтенант-командирът би използвал артилерия срещу нас — прошепна Аш.

— По принцип не — отвърна Холи. — Но това е последния тест. Може би хвърля всичко срещу нас, за да реши кой да получи най-високи почетни отличия.

Най-високи отличия. Благодарение на Аш отряд „Сабя“ се бе задържал на върха в продължение на три години — усъвършенстваха специалните си умения, научаваха всеки урок, даден им от Вечно лято, мислеха, движеха се и действаха заедно, като остро като бръснач оръжие. Само два от другите отряди се доближаваха до резултатите им. „Гладиус“^[3] и „Катана“. Най-високите почетни отличия щяха да им спечелят слава и уважение. Щяха да означават, че те са най-добрите. Че са спечелили.

— О, усети ли посоката на експлозията? — попита Аш по канала на отряда.

Оливия отговори с червена светлина.

— Добре, нека засега да приемем, че е артилерия — каза Аш. — Не мога да повярвам, че лейтенант-командирът би я използвал, но с Мендес нещата стоят другояче. Ако чуете приближаващ се снаряд, пръснете се и търсете прикритие.

Четири зелени светлинни диода светнаха на горния му дисплей, с което спартанците приеха заповедта. Аш бе чел някъде, че никога не можеш да чуеш артилерийския снаряд, който ще те убие. Нямаше желание лично да провери тази легенда от бойните полета.

— Какъв е планът спрямо „Катана“ и „Гладиус“? — попита Марк.

— „Катана“ загубиха един — отвърна Аш. — Ще се съсредоточим върху по-слабия от двата отряда. Ще открием…

Разнесе се тътен от нов удар и земята се разтресе.

— По-близо — прошепна Оливия по канала. — Вектор на посоката — север.

Аш пристъпи извън тунела и се прикри зад една огромна скала. Останалите го последваха и ИПЗ-броните им се сляха със скалистия терен.

Ако това бе нов капан, те най-вероятно излизаха от директния обсег на насочен снайперистки огън. Но Аш се съмняваше в това. Никой не би използвал толкова големи оръдия на такова близко разстояние, дори и Мендес. Подобна експлозия не беше нещо, което можеш да скалъпиш с помощта на камъни, клони и няколко шокови гранати. Така че отрядите „Катана“ и „Гладиус“ също отпадаха от сметките.

Кой тогава го правеше?

На четиридесет метра на север се намираше тройната ограда, която описваше „Зона 67“. Остра като бръснач тел, сензори за движение и минирани алеи — доста ефективна бариера. Ако се наложеше, отряд „Сабя“ можеше да премине през нея, но те нямаше да го направят. Заповедите на лейтенант-командира бяха кристално ясни: „НЕ ПРЕКОСЯВАЙТЕ“. Това веднага щеше да ги дисквалифицира от борбата за най-високите отличия.

Ами останалите отряди? Едно бързо прескачане и обходна маневра, за да го издебнат по фланга? Не. Никой от тях не би рискувал дисквалификация.

На около три километра във вътрешността на „Зона 67“ се вихреше пясъчна буря, пушеци се издигаха в спирали, пламтеше огън. Едно от далечните плата експлодира — появи се гъба от изпарения от блестящ кварцов прах, градушка от скали и вилнеещи пламъци.

Аш се присви инстинктивно и вътрешностите му се сгърчиха. Бе виждал експлозии и преди. Но нищо подобно на това.

— Два километра — каза Данте. — Този го усетих в костите си.

Те наблюдаваха как камъните валят от небето.

— Може би няколко ракети „Арчър“… — промърмори Марк.

В периферията на разрастващия се облак от прах се развъртяха точици. Ако бе по-невеж, Аш би се заклел, че това са лешояди. Но на Оникс не живееха хищни летящи видове. Аш увеличи образа на дисплея си. При петорно увеличение видя, че точките притежават тройна симетрия.

Той свали снайпера си и погледна през мерника. Бяха някакъв вид дрони. Но не и като моделите „МАКО“ на КУОН. Не бяха и банши на Съглашението. Бяха дълги няколко метра. Около окото в центъра, което блестеше като разтопено желязо, имаше три матови стоманени мачти. Не се виждаха реактивни двигатели. Нито пък пилотска кабина. Бяха дузина.

— Трябва да е някакъв експериментален прототип — каза Данте. — Може би „Зона 67“ е изпитателен полигон за нови оръжия.

— Не биха „изпитвали“ нещо с разрушителна сила от мегатон, ако и ние сме наблизо — възрази Аш.

А може би това беше част от последния изпит? Някаква нова заплаха, за чието надвиване трите отряда трябваше да се съюзят? Това напомняше стила на старшина Мендес — промяна в правилата по средата на теста.

Дроните се отдалечиха от ядрената експлозия, погълнала платото, и се понесоха към отряд „Сабя“. Спряха се малко преди оградата — от противоположната й страна, където започнаха да обикалят над друг хълм. Аш забеляза движение на върха на възвишението. Капаците на прикрит с камуфлаж бункер се отвориха и мощен картечен огън засипа дроните. Мачтите на водача им се отместиха рязко напред и върховете им оформиха триъгълник на пътя на изстрелите. На мястото му се появи блещукащо златно було. Петдесеткалибровите куршуми се сблъскаха с него и отскочиха.

— Енергийни щитове! — каза Данте. — Трябва да са съглашенски.

Аш с нежелание се съгласи с тази преценка. Това не бе някаква игра, някакво последно изпитание. Войната пристигаше на Оникс.

Той излъчи сигнал по отворения комуникационен канал.

— „Кърахий“, командване и контрол, елате. Тук е „Сабя–1“. Имаме спешен случай.

Никакъв отговор. Сигналът на комуникационната му система светеше в зелено. Наистина излъчваше, но никой не го чуваше.

— Радиопроверка — каза Аш на отряда си. — Всеки да се опита да се свърже с лейтенант-командира и със старши сержанта. Опитайте се също да влезете в контакт с „Агинкорт“^[4].

Аш проследи дроните през мерника на снайпера си.

Останалите единадесет се подредиха в линия зад този, който бе преместил мачтите си, за да образува енергиен щит. Червените им очи сочеха право срещу върха на платото. От бункера излязоха мъже с ракетомети М19. Очите на дроните запламтяха в ослепително злато — енергията се понесе напред и удари като промушване на рапира. Гледката му към мъжете и бункера потрепна за миг, избухна в пламъци и те се изпариха. Върхът на платото се взриви в облак от прах и стопена скала.

Земята се наклони и се напука. Отряд „Сабя“ се изтегли в тунела. По главите им се посипаха отломки. Аш присви очи и се вгледа назад през мъглата. Дроните се бяха разпръснали и се движеха напред със зигзагообразни движения над скалистия терен — търсеща формация.

Той се придвижи до противоположния край на тунела и рискува с още едно предаване по комуникационния канал.

— Отряд „Катана“, отряд „Гладиус“, съглашенска активност в „Зона 67“. Забравете за теста, приятели. Имаме проблем.