Уилям Дийц
Потопът (9)

Глава 7

Седми цикъл, 49-та единица (по Бойния календар на Съглашението) / На борда на крайцера „Истина и Помирение“, над повърхността на Хейло

Зука ’Замамии се качи на борда на „Истина и Помирение“ с главния гравитационен асансьор на кораба, взе втория до командния мостик, премина през обичайната проверка на сигурността и бе пратен в залата на Съвета за рекордно кратко време. Всичко това му се струваше съвсем в реда на нещата, докато не влезе в залата, за да открие, че свети само една лампа и тя е фокусирана върху мястото, където се очаква да застанат посетителите. Не се забелязваха нито Соха ’Роламии, нито Пророкът, нито някой от тримата елитни, на които така и не го бяха представили.

Вероятно Съветът е бил забавен, имало е грешка в графика или някакъв друг вид бюрократичен проблем. Но пък защо тогава го бяха пуснали? Естествено, обслужващият персонал би трябвало да знае дали Съветът заседава или не.

Елитният се канеше да се обърне и да излезе, когато светна втора лампа и се появи главата на ’Роламии — не прикачена към тялото, както би трябвало да бъде, а възседнала покрит с кръв пиедестал, втренчена безизразно в пространството.

Образът на един Пророк изплува и сякаш се носеше във въздуха. Пророкът посочи към главата:

— Тъжно, нали? Но дисциплината трябва да бъде поддържана.

Пророкът, поне според ’Замамии, направи мистичен жест.

— Хейло е стар, извънредно стар, също както и тайните му. Всъщност благословиите му, които Предците са ни оставили да намерим, знаейки, че ще ги използваме наистина добре. Но нищо не се отдава без риск и тук има и опасности — неща, които ’Роламии обеща да държи затворени, но се провали. Сега, когато хората обикалят наоколо, провалът му е бил умножен. Отворени са някои врати, освободени са някои сили, и сега е нужно да прехвърлим голяма част от ресурсите си върху възстановяването на контрола. Разбираш ли?

’Замамии не разбираше ни най-малко, но нямаше намерение да го признава. Вместо това каза:

— Да, Ваше превъзходителство!

— Добре — кимна Пророкът. — А това ни връща към теб. Не само, че последните ти усилия да хванеш в капан мародерстващия човек напълно се провалиха, но и той успя да неутрализира част от охранителната система на Хейло, проправи си път до Мълчаливия картограф и без съмнение ще го използва, за да причини още повече проблеми. Тъй че… — продължи Пророкът с разговорен тон, — сметнах, че може да е полезно за теб да дойдеш тук, да огледаш добре цената на провала и да решиш дали можеш да си позволиш да я платиш. Разбираш ли ме?

’Замамии преглътна и кимна.

— Да, Ваше превъзходителство, разбирам прекрасно.

— Добре — продължи Пророкът гладко, — радвам се да го чуя. Сега, след като се провали веднъж и си решен това да не се повтори, кажи ми как смяташ да продължиш. Ако ми хареса отговорът ти, ако успееш да ме убедиш, че планът ще проработи, тогава ще напуснеш тази стая жив.

За щастие, ’Замамии не само имаше план, но и той бе вдъхновяващ, а и успя да убеди Пророка, че ще сработи. Но после, след като се присъедини към Яяп и те двамата напуснаха кораба, елитният виждаше пред себе си не блясъка на славата, а само празния поглед на ’Роламии.

 

 

Главния спря точно зад люка, за да се увери, че не го преследват и оръжията му са заредени, и се зачуди къде, по дяволите, се намира. Според получените от Кортана инструкции, Вражи чук бе свалила пеликана си през един отвор в повърхността на Хейло, бе прекарала катера през огромни, подобни на мрежа от капиляри тунели за поддръжка, които се пресичаха точно под повърхността на пръстеновия свят и бе стоварила странната двойка на пещерна платформа за кацане. Оттам нататък спартанецът си проправяше път през лабиринт от коридори и зали, много от които бяха добре защитени. Сега, докато вървеше по протежението на поредния коридор, той се питаше какво ли се крие зад люка отвъд.

Отговорът се оказа твърде неочакван. Вратата се отвори и през нея нахлу студен въздух и облак снежинки. Явно водеше към някаква палуба или мостик. Бариера прикриваше част от гледката, но войникът можеше да види теглещите лъчи, използвани да придържат на място натегнатите кабели, и сивата скална стена отвъд.

— Обветрянето ми изглежда естествено, не изкуствено — отбеляза замислено Кортана. — Чудя се дали климатичните системи на пръстена са повредени или пък дизайнерите са искали точно тази инсталация да има неприятен климат.

— Може би за тях това не е неприятно — отбеляза Главния.

Той не беше сигурен и дали има значение — поне за него, — но си подаде носа от ръба на люка, за да погледне какво го очаква. Оказа се, че е привидение с грънт, седнал на контролното място. Бърз поглед надясно потвърди присъствието на второ енергийно оръжие, без войник на него.

След това, точно когато се канеше да се раздвижи, един пеликан изникна от лявата страна, с рев прелетя над моста и кацна в долината долу. Чу се пукот от смущения, последван от мрачен мъжки глас.

— Тук е боен отряд „Зулу“, искаме незабавно съдействие от каквито и да е сили на КУОН. Някой чува ли ме? Край.

ИИ разпозна опознавателния код като принадлежащ на една от групите, работещи извън база „Алфа“ и отговори:

— Кортана до боен отряд „Зулу“. Чувам ви. Дръжте се. Идваме!

— Прието — отвърна гласът. — Побързайте!

„Толкова по въпроса за елемента на изненадата“ — помисли си Главния. Излезе от люка, гръмна грънта в главата и побърза да заеме мястото на извънземния на привидението. Чуваше отгласите от внезапното нападение, което бе изпълнил и знаеше, че разполага с броени секунди да обърне дулото. Завъртя оръжието в позиция, видя маркера да блясва в червено и натисна спусъка. Един грънт и чакал бяха отнесени от земята, щом бесният енергиен изстрел погълна не само тях, но и парче от моста. Всички останали врагове сякаш се стопиха сред дървенията.

След това, тъй като нямаше останали мишени пред погледа си, Главния си позволи да отдели секунда-две за оглед на моста. Явно беше строен да се използва от пешеходци, а не от коли, имаше две нива и го държаха теглещи лъчи, каквито бе забелязвал и по-рано. Снегът се вихреше от небесата, съскаше, когато докосваше бляскавите кабели и изчезваше.

По-нататък по моста се забеляза движение, което Главния възнагради с равномерен поток от бляскава енергия. Използваше плазмата като вода от маркуч, посипвайки смъртоносен огън във всеки процеп и пукнатина, които можеше да намери и така разчисти пътя. След това, доволен, че е приковал всички видими в момента мишени, спартанецът скочи на земята. Мостът беше достатъчно голям, за да има на него различни подиуми, завои и теснини, които можеха да бъдат използвани за прикрития. Това обаче беше двузначно — означаваше, че и Съглашението разполага с достатъчно места за криене.

Придвижвайки се от едно убежище до следващото, спартанецът си проправи път през моста, спусна се и на долното ниво, за да се разправи със съглашенците там, след това изникна отново в другия край, където забеляза един елитен, въоръжен с енергийно острие. Елитният се скри зад някаква стена. Главния не видя причина да се доближава до толкова опасен противник, след като можеше да избегне това и хвърли плазмена граната през стената. Чу задавения вик, щом експлозивът кацна върху бронята на Елитния и отказа да се отлепи оттам. Извънземният изникна иззад скривалището си и изчезна в ярък проблясък.

Благодарен, че оставя моста зад гърба си, Главния активира люка, проправи си път през лабиринтоподобната зала отзад и влезе в един асансьор. Платформата се спуска дълго време, преди да спре сравнително гладко и да му позволи да излезе. Къс коридор го изведе до люк и вихрещата се отвъд битка.

Щом вратата се отвори и Главния надникна навън, той видя моста точно над главата си и доби добра представа къде се намира. След това погледна надолу и видя покрита със сняг долина с групички камъни и тук-там по някое дърво. Съдейки по факта, че повечето съглашенски огън бе насочен към ъгъла на долината от лявата му страна, спартанецът прие, че поне част от боен отряд „Зулу“ е в капан там. Бяха под обстрела на поне две привидения и един призрак, но въпреки това оказваха прекрасна съпротива.

Той знаеше, че тежките оръжия представляват най-голяма опасност за пехотинците. Втурна се изпод защитата на тунела, спря колкото да застреля най-близкия противник с пистолета си и се насочи към привидението на мъртвия грънт. Чувстваше горещината, излъчвана от дулото на оръжието, докато измъкваше трупа от седалката и заемаше неговото място зад пулта за управление. Имаше предостатъчно мишени и сред тях първо място заемаше доста натовареният призрак, тъй че Главния реши да се справи първо с него. Няколко изстрела стигаха да привлече вниманието на пилота и да го доведе в обсег.

И човекът, и елитният откриха огън по едно и също време, а стрелбата им чертаеше прави линии от едната и от другата страна, но привидението спечели. Атакуващото превозно средство потръпна, плъзна се странешком и се взриви. Но нямаше време за празнуване, тъй като един мортирен танк Дух обърна вниманието си към този ъгъл на долината, изстреля няколко кометоподобни енергийни бомби високо във въздуха и ги насочи към пехотинците.

Спартанецът изпрати поток енергийни стрели към танка, но разстоянието бе твърде голямо и огънят не можеше да проникне през бронята на чудовището. Убеден, че ще трябва да намери друг начин да се разправи с танка, Главния реши да си потърси по-удобна позиция и се намираше на двадесетина метра от оръдието си, когато една от бомбите удари право в привидението, което бе използвал допреди малко.

Пехотинците го видяха да приближава и се ободриха от внезапната му поява на сцената. Един ефрейтор го възнагради с вяла усмивка и подвикна:

— Кавалерията пристигна!

— Определено можем да се възползваме от помощта ти — привидението ни е приковало! — намеси се и друг пехотинец.

Войникът посочи и спартанецът видя, че съглашенците са измъкнали едно привидение на върха на огромен камък, обърнат към долината. Височината позволяваше на оръжието да държи под обстрел окопа им и още докато Главния гледаше, стрелецът продължи да атакува областта, където се бе покрил боен отряд „Зулу“.

Глиганът на пехотинците се бе обърнал, разпилявайки снаряжение по земята. Главния спря, колкото да грабне една ракетна установка, но знаеше, че обхватът е малък и ще трябва да се приближи повече. Така че той метна установката на гръб, провери заряда на карабината си и тръгна сред дърветата. Група грънтове нападна пехотинците и бе изтласкана още докато спартанецът си избираше подходящ на вид дървесен ствол. Той се промъкна напред, уби един скрит зад пъна чакал и после вдигна установката на рамо. Привидението блесна в синьо, точно когато попадна в мерника му, той усили увеличението и образът на стрелеца се проясни. След това, внимавайки да държи тръбата стабилна, Главния натисна спусъка.

Последва експлозия на върха на скалата и привидението се търколи от мястото си.

Пехотинците се развикаха, но Главния вече бе прехвърлил приоритетите си. Хукна към глигито. Една мортирна бомба експлодира зад него и взриви ствола на дървото, което бе използвал за прикритие. Посипаха се трески. Един пехотинец изпищя, когато дълго близо метър парче дърво се заби в корема му и го прикова към земята.

Спартанецът сграбчи задната броня на глигана и използва усилвателите на бронята си, за да го върне върху гумите му. Един пехотинец скочи на борда и се зае с картечницата, а друг се настани на пътническата седалка. Сняг блъвна иззад двете задни гуми, щом спартанецът натисна газта, усети как глигито полита и овладя умело пързалянето му.

Внезапното движение издаде позицията им пред Духа. Той се оригна и една комета се изви в тяхна посока и се плъзна странично към средата на долината, сякаш да попречи на хората да стигнат до другия й край. Спартанецът видя огнената топка, засили, за да мине под нея и чу картечницата да се обажда, щом започнаха да скъсяват разстоянието до Духа.

Но преди да потанцуват с танка трябваше първо да пробият военните заграждения, така че и картечарят, и пехотинецът пътник, бяха принудени да се разправят със защитниците, съставени от елитни, чакали и грънтове, докато Главния натискаше спирачките, отвръщаше на кръстосания огън и се обръщаше, за да им осигури по-добър ъгъл. М41 ревеше, пращайки стотици куршуми към врага, пръскаше грънтовете като цветя и ги мяташе на окървавения сняг.

Пехотинецът на пътническата седалка извика:

— Мен ли искате? А искате ли от това? Елате си вземете! — докато изпразваше пълнител в един елитен. Високият два и нещо войн се олюля и падна по гръб. Не беше мъртъв обаче — още не, — не и докато предницата на глигана не го премаза и гумите не изхвърлиха назад късчета плът.

След това минаха през защитната линия и, което бе по-важно, влязоха в сляпото петно, където Духът не можеше да изстрелва бомби без да рискува да ги хвърли върху себе си. Това бе ключът — факторът, който правеше атаката възможна. Главния натисна спирачките върху ивица лед и усети как глигито почва да се пързаля.

— Огън! — нареди той.

Стрелецът, който нямаше как да пропусне от такова разстояние, откри огън. Разнесе се оглушителен рев, щом едрокалибрените куршуми се забиха в хълбока на танка. Някои рикошираха, други се взривиха, но нито един не успя да пробие дебелата броня на Духа.

— Внимавай! — извика възбудено пехотинецът на пътническата седалка. — Копелето се опитва да ни удари!

Спартанецът, който тъкмо бе успял да спре глигана, видя, че редникът е прав. Танкът се сурна напред и точно щеше да се удари в колата, когато Главния даде на заден. И четирите колела се завъртяха, когато глиганът отстъпи с трещящи оръжия, внезапно преминавайки в защита. След това, оставил — както се надяваше — достатъчно разстояние, спартанецът натисна спирачките. Превключи на предна и завъртя волана надясно. Двете превозни средства бяха толкова близо, че когато се разминаваха, Духът одраска бронята на глигито, достатъчно силно да отлепи от снега колелата от лявата страна. Те тупнаха тежко, картечницата се отметна от целта и стрелецът я върна обратно на прицел.

— Ударете ги отзад! — извика Главния. — Трябва да са по-слаби отзад!

Стрелецът се подчини и бе възнаграден с мощен взрив. Хиляди парченца метал се разхвърчаха във въздуха, завъртяха се в ленив кръг и се понесоха надолу. Черен дим бликна от останките. Туловището на танка се удари в една скала и битката приключи.

Долината принадлежеше на боен отряд „Зулу“. Проучването на Кортана подсказа, че има и други долини, свързани в сложна мрежа една с друга, и щеше да се наложи да ги пребродят до една, за да стигнат до целта му. Остър склон спираше спартанеца да вземе глигито със себе си.

Той даде на заден и си проправи път през снега. Студен вятър свистеше покрай визьора му и снежинките обсипваха бронята.

— По дяволите — отбеляза един от пехотинците. — Забравих си ръкавичките!

— Я си затваряй устата! — изръмжа сержантът. — Внимавай с онези дървета… това не ти е пикник!

Странно, но Главния се чувстваше съвсем спокоен. Точно тук и сега си беше у дома.

 

 

Беше слънчево, само няколко облачета шареха небето, и странно еднаквите хълмове се трупаха един върху друг, сякаш изгаряха от нетърпение да стигнат до ниската планинска верига отвъд. В този район беше сухо, което означаваше, че превозните средства вдигаха колони прах във въздуха, докато прекосяваха равнината на път за височините отвъд. Патрулът се състоеше от три заловени призрака или „Пири“, както им викаха някои от пехотинците, плюс два глигана, които бяха преживели дългото, трудно пътуване от „Есенна колона“ към дома.

Бяха изпробвали различни комбинации, но на Макей най-много й хареса две плюс две, тъй като съчетаваха успешно най-добрите черти и от двете разновидности. Извънземните нападателни средства бяха по-бързи от колите, което означаваше, че могат да изминат много по-голямо разстояние за по-кратко време, следователно намалявайки умората и напрежението и на четириколесниците, и на войниците, които пътуваха с тях. Но призраците не можеха да се справят с неравна земя, както глиганите и тъй като не разполагаха и с оръжия от рода на картечниците М41, бяха уязвими за баншитата. Следователно, ако се появеше вражески самолет, стандартна процедура беше Пиритата да се скрият под защитата, предлагана от картечниците LAAG, качени на глигитата. Всеки джип си носеше и пътник, въоръжен с ракетна установка, което осигуряваше на пехотинците дори по-голяма противосамолетна мощ.

Разбира се, истинският удар — онзи, който Съглашението се бе научило да уважава — беше пеликанът, пълен с „Парашутисти от Ада“, настанен на площадката в база „Алфа“ и готов да излети с двеминутно предупреждение. Можеше да стовари не по-малко от петнадесет ОСБР войници във всяка точка в рамките на патрулния район, за не повече от десет минути. Наистина сериозна заплаха.

Целта на патрулите беше да следят кръг от десет километра в диаметър, в центъра на който се намираше база „Алфа“. Сега, когато пехотинците бяха завзели върха и го бяха укрепили, трябваше и да го опазят. И макар да бе имало въздушни нападения, а също и няколко наземни опита, Съглашението все още не бе хвърлило всички сили срещу тях — нещо, което притесняваше и Силва, и Макей. Струваше им се, че извънземните са доволни да оставят хората там, където са си, докато се занимават с нещо друго — макар че никой от офицерите нямаше ни най-малка представа какво може да им отвлича вниманието. Това не означаваше, че дейността е напълно спряла — точно обратното, откакто враговете бяха почнали да наблюдават хората, си водеха бележки за маршрута им и им устройваха засади.

Макей се стараеше нито веднъж да не се движат по един и същ път, но често теренът диктуваше откъде могат да минат колите им и това означаваше, че трябва да използват определени речни бродове, скални дефилета и планински проходи, където врагът спокойно можеше да се окопае — ако приемеха, че търпението би му стигнало.

Щом патрулът приближи до една такава точка — проход между два големи хълма — пехотинецът на предния призрак подвикна:

— „Червен Три“ до „Червен Едно“, край.

Макей, която бе решила да се вози при картечницата на първия глиго, включи микрофона си:

— Тук е едно. Давай… Край.

— Виждам призрак, лейтенант. Катурнат е, сякаш е катастрофирал или нещо такова. Край.

— Стой по-далеч от него — посъветва го офицерът. — Може да е някакъв капан. Не мърдай, скоро пристигаме. Край.

— Прието. „Червен Три“ — край.

Глиганът подскочи върху няколко скали, изръмжа, щом шофьорът смени на по-ниска предавка и навлезе в откритото пространство, водещо към прохода.

— „Червен Едно“ до отряда, хванете ги тия оръжия и следете небето. Последното, което ни трябва, е да ни връхлети някое банши. Призрак две, хвърляй по едно око на задния изход. Край.

Последва серия от двойни прещраквания вместо потвърждение, а Макей се хвана за ракетната установка на глигана, скочи на земята и последва шофьора си нагоре по пътеката. Изгорена скала и нещо, което би могло да бъде и ивица засъхнала кръв, напомняха на патрула, че тук неотдавна е имало засада. Слънцето припичаше върху гърба на офицера, въздухът беше горещ и застоял, чакълът скърцаше под ботушите й. Хълмът като нищо би могъл да бъде и на Земята, например в Каскейд Маунтинс. На Макей й се прииска да беше така.

 

 

Яяп лежеше до купчината останки и чакаше да умре. Като повечето идеи на ’Замамии и тази беше напълно идиотска.

След като не успя да намери и убие бронирания човек, елитният реши, че този изплъзващ им се извънземен непременно се намира на върха на наскоро превзетата колона. Или, ако не там, тогава тръгва и се прибира на същото място, представляващо и единствената основана от хората база. Колоната беше укрепление, което Съветът на Господарите много би искал да си върне. Единственият проблем беше, че ’Замамии нямаше как да разбере кога човекът е там и кога не е, защото макар връщането на платото да бе един вид награда, ако го стореха без да убият човека, можеше да не е достатъчно да задържи главата на раменете му.

Така че, след като обмисли щателно проблема и бе наясно с факта, че хората взимат пленници, стигна до идеята да вкара шпионин на върха на колоната — някой, който да прати сигнал, когато мишената е на място и с това да хлопне капана. Но кого да избере? Не и себе си, след като ролята му беше да води нападението. Нямаше как да е и друг елитен, защото те се смятаха за твърде ценни, та да ги жертват за такъв план — нито пък можеше да им се вярва, че няма да си припишат славата от удара — особено като се имат предвид нарасналите изисквания, свързани с противопоставянето на мистериозните „сили“, които Пророкът бе споменал.

Това предполагаше нуждата от някой по-нискостоящ член на съглашенската армия, но такъв, на който ’Замамии може да се довери. Ето я и причината Яяп да бъде снабден със съответната история за прикритие, ентусиазирано пребит и проснат до катастрофиралия призрак, който един от транспортьорите бе спуснал по време на тъмните часове.

Финалната сцена бе подредена точно преди изгрев, което означаваше, че грънтът е лежал вече пет пълни единици. Неспособен да прави друго, освен да напъва мускули, за да не се издаде без да иска, без нищо за пиене и в плен на сериозните си страхове, Яяп безмълвно прокле деня, когато бе „спасил“ ’Замамии. По-добре да бе загинал при катастрофата на човешкия кораб.

Да, ’Замамии се закле, че хората взимат пленници, но какво ли знаеше той? Поне засега Яяп не бе особено впечатлен от плановете на елитния. Бе виждал пехотинците да застрелват не един паднал войн по време на битката за „Есенна колона“ и не виждаше причина да пощадят него. А и какво щеше да стане, ако откриеха сигналното устройство, вградено в дихателния му апарат? Не, шансовете не бяха на негова страна и колкото повече обмисляше въпроса, толкова по-ясно осъзнаваше, че би трябвало да избяга. Да вземе каквото може, да потегли по повърхността на Хейло и да потърси убежище сред другите дезертьори, които живееха там. Достойнството, с което щеше да се задуши, когато метановият му мехур най-сетне се изпразнеше, си имаше и добра страна.

Но вече бе твърде късно. Яяп чу скърцането на чакъл, надуши тежката, неприятна месна миризма, която бе започнал да свързва с хора и усети нечия сянка да се спуска над лицето му. Стори му се най-удачно да се престори на припаднал, така че точно това и направи. Припадна.

— Струва ми се, че е жив — отбеляза Макей, щом грънтът си пое дъх и метановата сбруя изсъска в отговор. — Проверете за капани, освободете му крака и го претърсете. Не виждам много кръв, но ако има изтичане, запушете дупките.

Яяп не разбра нито дума от казаното от хората, но тонът бе спокоен, а и никой не опря пушка в главата му. Може би — само може би — щеше да оцелее.

Пет минути по-късно грънтът бе вързан като чувал, хвърлен в багажника на един от джиповете и оставен да се подмята там.

* * *

Макей извади два подобни на дисаги контейнера от разбития призрак. В единия имаше парцали, увити около нещо, което тя прие за рациони. Подуши тубичката с мехурчеста паста и се намръщи. Смърдеше на стари чорапи, увити в мухлясало сирене.

Тя пъхна извънземната храна обратно на мястото й и огледа втората раница. В нея имаше чифт съглашенски паметни плочки, подобни на тухли късове от някакъв свръхплътен материал, който можеше да съхранява един Бог знае колко газилиона байта информация. Вероятно струваха двойно теглото си в злато? Да, сигурно, но не беше нейна работа да преценява. Уелсли обожаваше подобни боклуци и щеше да се постарае да ги разнищи. Ако имаха късмет, това щеше поне за няколко безценни минути да му отвлече вниманието от цитатите на Уелингтънския херцог. Дори и само това почти си струваше откриването на устройствата.

 

 

Щом хората се върнаха по колите си и потеглиха през прохода, ’Замамии ги проследи от внимателно замаскираното си скривалище на склона на съседния хълм. Усети триумфална тръпка. Първата част от плана му бе постигнала успех. Идваше ред на втората фаза и неизбежната му победа.

 

 

Най-сетне, след като си проправи път през криволичещите коридори и подобните на лабиринт зали на зимните долини, Главния отвори поредния люк и надникна навън. Видя сняг, основата на голяма постройка и един призрак, който патрулираше отвъд.

— Входът към Контролния център се намира на върха на пирамидата — съобщи Кортана. — Да се покатерим. Най-добре да си присвоим и един от онези призраци, ще ни трябва огнева мощ.

Спартанецът й вярваше, но щом излезе от люка и се появиха още призраци, които започнаха да го обстрелват, никой от шофьорите не му се стори готов да предаде машината си. Той разруши един от тях с дълъг, точен откос от карабината си, след това забърза сред камарата скали и се настани на една от дългите, стръмни стени на пирамидата.

От новата си позиция забеляза Ловец, патрулиращ под него и закопня да разполага с ракетна установка. Спокойно можеше да си пожелае и танк „Скорпион“. Укрепващите структури на пирамидата предлагаха известно прикритие, което позволяваше на Главния да се катери незабелязан, и да хвърли осколочна граната по чудовището долу. Тя се взриви с шумно праааас, обсипа бронята на извънземния с шрапнели, и като цяло, му развали настроението. Вече нащрек, Ловецът стреля с огнепръскачката си, точно когато Главния метна една плазмена граната и се помоли този път да се е прицелил по-добре. Енергийният пулс го пропусна, гранатата улучи — и блесна ярка светлина, а войнът на Съглашението падна.

Съблазнително бе да хукне към върха, но ако през последните дни спартанецът бе научил нещо, то беше, че Ловците се движат по двойки. Вместо да остави подобен могъщ враг да му излезе в гръб, Главния се изкатери на първия етаж, гмурна се зад една стена, отделяща едната страна на пирамидата от другата и надникна. Естествено, ето ти го Ловец номер две, съзерцаващ склона отдолу, без да знае, че заклетият му брат е мъртъв. Човекът вкара откос в незащитения гръб на извънземния. Бодливият войн падна и се хлъзна с лицето напред към основата на постройката.

Главния си проправи път още по-нагоре, носейки се на зигзаг по стената на пирамидата, докато един извънредно целеустремен пилот на банши се мъчеше да го улови изотгоре, а на пътя му изникваха разнообразни грънтове, чакали и елитни и се опитваха да спрат напредъка му. Той си пое дълбоко дъх и продължи да се катери.

На върха на пирамидата спартанецът спря и позволи на тежко пострадалата си система щитове да се презареди. Прекрачи трупа на един грънт и пъхна последния си пълнител в карабината.

Последният етаж бе преграден от грамадна врата. Нямаше как да познае какво се намира отвъд, но надали му готвеха дружеско посрещане — серия следи от сензора за движение витаеха призрачно на ръба на обхвата на устройството.

— Какъв е планът? — поинтересува се Кортана.

— Прост. — Спартанецът си пое дълбоко дъх, натисна копчето, завъртя се на пети и хукна.

До привидението имаше поне двадесет метра, а Главния покри това разстояние за секунди. Щом се озова на таблото, той завъртя дулото точно навреме, за да види портата да се отваря и орда съглашенски войници да се изсипва навън. Привидението свърши работа. Извънземните умряха толкова бързо, колкото и се появиха.

Спартанецът слезе на земята и влезе в голямата, подобна на хангар зала, отдели време колкото да се разправи с непознатите и задейства следващия комплект врати.

— Сканирам — каза Кортана. — Съглашенските сили в района са били елиминирани. Добра работа. Да тръгваме към Контролния център на Хейло.

Войникът премина през вратите и излезе на огромна платформа.

Сияещ мост, очевидно без подпори, се точеше над огромна празнина и свършваше на кръгла платформа. В средата й се издигаше холографски модел на системата на Прага — гигантски прозрачен образ на газовия гигант над главите им, малката сива луна Основа на орбита около него и, притиснат между двете, мъничкият бляскав пръстен на Хейло. Встрани от платформата, точейки се почти до ръба на огромната зала, се намираше и друг модел на Хейло, с диаметър хиляди метри, който при въртенето си разкриваше подробна карта на терена върху вътрешната му повърхност. На площадката липсваше парапет, сякаш като напомняне на преминаващите по нея за опасностите, присъщи на силата, с която щяха да се сблъскат. Или поне така си помисли Главния.

— Това е… Контролният център на Хейло — каза Кортана, докато спартанецът приближаваше големия панел. Беше покрит с йероглифи, всички до един блестящи, сякаш осветени отвътре и сливащи се, за да образуват нещо като абстрактна картина.

— Този терминал — обади се ИИ. — Опитай ето там.

Спартанецът посегна, за да докосне един от символите, след това се спря. Усещаше присъствието на Кортана да витае в мозъка му, докато тя се прехвърляше на извънземната компютърна станция. Миг по-късно се появи — с гигантски ръст — над контролния панел. По тялото й пълзяха данни, от холографската й кожа сякаш се излъчваше енергия, а чертите й сияеха от удоволствие. „Кожата“ й смени цвета си от син на пурпурен, на червен, после отново прехвърли цветовете, докато тя се озърташе из залата и въздъхна.

— Добре ли си? — попита я Главния. Не очакваше такова нещо.

— Никога не съм се чувствала по-добре — заяви Кортана. — Не можеш да си представиш каква съкровищница от знания — толкова много, толкова бързо… Страхотно е!

— Значи — подпита я Главния — знаеш какво оръжие е това?

ИИ го погледна изненадана.

— Какво искаш да кажеш?

— Да се съсредоточим — напомни й спартанецът. — Хейло. Как да го използваме срещу Съглашението?

Образът на Кортана се намръщи. Внезапно гласът й се изпълни с отвращение.

— Пръстенът не е сопа, варварино, той е съвсем друго нещо. Далеч по-важно. Съглашенците са прави, този пръстен… — тя поспря, а погледът й се зарея, докато сканираше приливната вълна от данни, до които имаше достъп в момента. По лицето й пробяга озадачено изражение. — Предходник… — промърмори тя. — Дай ми една секунда да вляза…

Миг по-късно заговори и думите й се лееха като водопад, сякаш постоянният прилив на нова информация буквално я отнасяше.

— Да, Предходниците са построили това чудо и са го наричали крепостния свят, защото…

Главния никога не бе чувал ИИ да говори така, не му хареса да го наричат „варварин“ и се канеше да я върне на земята, когато тя заговори отново. Определено стреснат, гласът й бе леко колеблив.

— Не, това не е възможно… О, тези съглашенски глупаци, те сигурно са знаели, не може да не е имало знаци…

Главния се намръщи:

— Я чакай. Изгубих нишката!

Кортана се ококори срещу него ужасено:

— Съглашението е намерило нещо, заровено в този пръстен, нещо ужасно. Сега те се боят.

— Нещо заровено?

ИИ се взря в далечината, сякаш наистина можеше да види Кийс.

— Капитанът — трябва да го спрем. Оръжейната пратка, която търси, всъщност не е… не бива да влиза вътре!

— Нищо не разбрах!

— Няма време! — отвърна Кортана настоятелно. Очите й бяха станали яркорозови и се втренчиха в спартанеца като два лазера. — Трябва да остана тук. Излез, намери Кийс и го спри. Преди да е станало твърде късно!