Уилям Дийц
Потопът (13)

Глава 11

Д +73:34:16 (по часовника на „Мисията“ на Спартанец-117) / на борда на „Истина и Помирение“

Поне доколкото Главния бе в състояние да отгатне, в странната ничия земя на телепортационната мрежа на Хейло не се намираше нито тук, нито там, нито изобщо конкретно някъде. Не виждаше и не чуваше нищо, като изключеше замайващото усещане за скорост. След това почувства как тялото му се съединява наново, молекула след молекула. Докато обръчите от златна светлина струяха нагоре и изчезваха над главата му, осъзна, че е попаднал в нещо, напомнящо вътрешността на съглашенски кораб.

Гледката му изглеждаше сбъркана и той тъкмо се опитваше да установи какво й има — вътрешността на кораба май беше обърната наопаки — когато се преметна през глава и тупна на палубата.

Материализирал се бе с крака, здраво залепнали за тавана на коридора.

— О! — възкликна Кортана. — Ясно, координатните данни би трябвало да…

Главния се изправи, чукна с пръст мястото, където се намираха имплантите му и поклати глава. ИИ му се стори доста притеснена.

— Добре де. Извинявай!

— Карай да върви — отвърна спартанецът. — Дай ми маркер!

Тя се включи в компютърните системи на Съглашението — далеч по-лесна задача сега, когато бяха на борда на един от вражеските кораби.

— В мрежата на Съглашението цари пълен хаос — докладва Кортана. — От това, което успях да извлека, наредено е всички да напуснат Хейло, когато са открили Потопа, но от командващия кораб са закъснели. Потопът е превзел този крайцер и го е заловил.

— Предполагам — отвърна Главния, — че това е лошо…

— Съглашението смята така. Ужасяват се от мисълта, че Потопът ще ремонтира кораба и ще го използва, за да избяга от Хейло. Пратили са ударен отряд да ги неутрализира и да приготви кораба за незабавно излитане.

Главния огледа коридора. Стените бяха виолетови. Или лилави? Странни мотиви разчертаваха материала, като мазния слой по пчелна пита. Каквото и да беше това, хич не го засягаше, особено на военен кораб, но… кой знае? Може пък Съглашението да смяташе, че кафявата боя е за слабаците?

Тръгна напред и бързо се спря, когато нечий глас — кажи-речи стенание — се разнесе в имплантанта му:

— Главен… не изглупявай… остави ме!

Беше на Кийс.

 

 

Кийс, Якоб. Капитан. Служебен номер 01928-19912-JK. Придържаше се към носещата вълна на мрежата си и „чу“ познати гласове. Твърд като желязо, стържещ мъжки глас. И нежен, топъл женски глас.

Познаваше ги.

Това нов спомен ли беше?

Бореше се да извлече нови късчета от миналото си, за да отложи бавното настъпление на извънземното присъствие в главата си. Ставаше все по-трудно да запазва представата за това кой е, докато различните късчета от живота му — нещата, които го бяха направили това, което е — изчезваха в небитието едно по едно.

Кийс, Якоб. Капитан. Служебен номер 01928-19912JK.

Гласовете. Те говореха за него. Главния и ИИ Кортана.

Усети нарастваща паника. Те не биваше да са тук.

Другият бе станал по-силен и го притисна, нетърпелив да научи повече за тези твари, които бяха толкова важни за упорития затворник, пазещ така здраво самоличността си.

Кийс, Якоб. Капитан. Служебен номер 01928-19912-JK.

— Главен, Кортана, не биваше да идвате! Не изглупявай! Оставете ме. Махайте се оттук! Бягайте!

Присъствието на другия се спусна над него и капитанът долови триумфа му от предвкусваната победа. До нея му оставаше малко.

 

 

— Капитане? — обади се отчаяно Кортана. — Капитане! Изгубих го.

И двамата повече не продумаха. Болката в гласа на Кийс бе ясно доловима. Можеха само да навлизат все по-навътре в кораба и да се надяват да го намерят.

Главния премина през един люк, забеляза, че дясната стена е окъпана в съглашенска кръв и предположи, че тук се е водила битка. Това значеше, че може да очаква всеки момент да се натъкне на потопници. Докато вървеше нататък по коридора, гърлото му бе необичайно пресъхнало, сърцето му биеше малко по-бързо и мускулите на стомаха му бяха стегнати на топка. Подозренията му скоро се потвърдиха, щом чу звуците от битката, зави надясно и видя, че в другия край на коридора се води престрелка. Остави бойците да се обстрелват за малко, докато пристъпи да нареже на парчета оцелелите.

Оттам зави наляво, пак надясно и стигна до един люк. Зад него зееше черна дупка с неравни краища. По-нататък, отвъд изгореното, кипеше друга престрелка.

— Анализирам данните — каза Кортана. — Този отвор е предизвикан от някаква експлозия… А тук откривам само езера с охладители. Трябва да продължим търсенето си някъде другаде.

Съветът на ИИ бе полезен, тъй че спартанецът се върна по стъпките си. След това, когато стигна до първия ляв завой, все едно адът се разтвори. Кортана се обади:

— Предупреждение! Нивото на опасност се покачва! — и сякаш за да докажат, че е права, го връхлетяха тълпа потопници.

Главния стреля, отстъпи и стреля отново. Форми носители се взривяваха на парцали плът, накълцани пипала и зелена слуз. Бойни форми се хвърляха напред, сякаш копнееха да умрат, танцуваха под ударите на 7.62-милиметровите куршуми и се разпадаха. Заразници се плъзгаха по палубата, скачаха във въздуха и се взривяваха на парчета летяща плът. Но бяха твърде много, прекалено много, за да се справи с тях един човек; налагаше се Главния да отстъпва все по-назад и по-назад… чу Кортана да казва нещо за черната дупка, в която по случайност се бе озовал, падна от височина двадесетина метра и се вряза с краката напред в езеро от зелена течност. Не беше в кораба, а някъде под него, на повърхността долу. Охладителят беше толкова студен, че го усети през бронята си. Беше и гъст — което правеше движението през него по-трудно.

Главния усети как ботушите му докосват дъното, осъзна, че тежестта на бронята няма да му позволи да изплува и тръгна по онова, което някога е било бряг. Пещерата бе тъмна, озарена главно от луминесцентната светлина, създавана от самия охладител, макар че над главата на войника се стрелкаха потоци от плазмен огън, подчертавани от равномерното тракане на автоматични оръжия.

— Да се махаме оттук — каза Кортана — и да намерим друг начин да се върнем на кораба.

Спартанецът се насочи към края на бойното поле и остави враговете да се избиват един друг известно време, преди да метне граната в хаоса, да изчака телесните части да паднат и да заобиколи останалото. След това, тъй като бе излязъл напред, бе принуден да си проправя с бой път през поредица тесни, криволичещи проходи и през, както му се стори, безкрайна глутница потопни форми, които го нападаха от всички възможни посоки.

Накрая, след като мина през пещери с охладител и купчини трупове, Кортана каза:

— Трябва да се насочим насам — към гравитационния асансьор на кораба… — и спартанецът видя на визьора му да се появява навигационен маркер.

Последва червената стрелка около един завой над пълен с охладител басейн. Загледа се в дузина носители, излизащи от лагуната, които се канеха да нападнат група притиснати натясно съглашенски войници.

Спартанецът знаеше, че няма никакъв дяволски начин да си проправи път през тази каша, обърна се и се върна обратно. Под обезглавена бойна форма бе забелязал полускрита снайперска пушка — просто едно от стотиците оръжия, пръснати наоколо. Той я извади, провери дали е заредена и се върна при завоя. Като внимаваше всеки изстрел да бъде точен, откри огън.

Елитните, чакалите и грънтовете падаха сравнително лесно. Но потопниците — особено носителите — бяха практически невъзможни за убиване с този тип оръжие. С няколко изключения, тежките муниции явно минаваха право през буцестите твари, без да им причинят никаква вреда.

Когато всички 14.5-милиметрови патрони свършиха, главният се върна за пушката си, скочи в зелената течност и изшляпа покрай брега. Чу отвратителен всмукващ звук, видя една заразна форма да се опитва да пробие гръдния кош на елитен и издуха и двамата от пътя си.

Съвестно се потруди върху прочистването на района. Налетяха му няколко бойни форми, а ято заразници се опита да го надвие с численото си превъзходство. Редовни дози от пушката се оказаха точното предписано от доктора лекарство — в края на схватката наоколо бе осеяно с откъснати пипала и парчета мокра плът.

Черен като яма проход заведе Главния до друг басейн, където стигна точно навреме да види как Потопът превзема едно привидение и елитния, който бе седнал на контролното табло. Спартанецът откри огън и вече отстъпваше, когато Потопът го забеляза и заподскача, залюля се и настъпи напред. Войникът стреля, презареди и стреля отново. Непрестанно отстъпваше, непрестанно се защитаваше и се надяваше на кратка почивка.

Това не беше любимият му начин на бой. Спартанците бяха замислени като нападателни оръжия, но откакто се бе приземил на пръстена, винаги бягаше. Трябваше да намери начин да премине в атака — и то скоро.

Непрестанната стена от потопници нямаше край. Главния стреляше по тях, докато му свършеха мунициите, измъкваше енергийни оръжия от мъртви хватки и продължаваше да стреля и с тях, докато ги пресуши…

Най-сетне, по-скоро благодарение на упоритостта си, отколкото на каквото и да било друго, малко след като се бе снабдил и с човешки оръжия от мъртви бойни форми, Главния откри, че стои сам-самичък, с вдигната пушка и без нито една мишена, по която да стреля. Заля го мощна триумфална вълна — беше жив.

Миг, на който дори не успя да се наслади.

Нетърпелив да се качи отново на кораба и да намери капитан Кийс, той се върна назад по пътеката, която бе принуден да отстъпи на Потопа, подмина привидението, зави покрай брега и видя дузина-две заразни форми да се материализират от мрака отпред. Една плазмена граната проряза нощта, превърна телата в пепел и издаде удовлетворяващо бум. Откатът все още отекваше в стените на каньона, когато човекът си проправи път през тесен тунел и излезе в единия край на яростно оспорвано езеро. На петдесетина метра по-нататък съглашенци и потопници се суетяха насам-натам, разменяха си изстрели и явно бяха на ръба на ръкопашно пипалест бой. Две добре прицелени гранати намалиха броя на враговете наполовина. Карабината се погрижи за останалите.

— Ето го гравитационният асансьор! — обади се Кортана. — Все още действа! Оттук ще се върнем горе!

Звучеше просто, но докато Главния оглеждаше склона, на върха на който бе поставен асансьорът, добре прицелен плазмен изстрел се удари в скалата до десния му лакът. Камъкът засия, а човекът бе принуден да отстъпи, да изчака и да се стрелне отново напред. Забеляза едно място, където група притиснати натясно съглашенци се опитваха да попречат на отряд потопници да се изкачат по пътеката към върха на хълма и основата на гравитационния асансьор. Това беше последната им опора и съглашенците го знаеха. Биеха се по-упорито, отколкото някога бе виждал да го правят извънземни. За миг Главния усети духовно родство с тях.

Изправи се и хвърли две гранати в средата на мелето, изчака двойната експлозия и продължи да стреля. Падайки по гръб, един елитен отправи плазмен лъч към небето; бойна форма размахваше ръка на чакал, като че ли бе тояга, а чифт заразници преследваха грънт надолу в басейна от охладител. Цареше лудост, сцената бе като извадена направо от ада и човекът нямаше друг избор, освен да избива всичко, което мърда.

Когато и последните тела паднаха на земята, спартанецът бе свободен да се изкачи по пътеката, да завие надясно и да стъпи на платформата на асансьора. Усети статичното електричество да пука около бронята му и чу плазма да вие през въздуха, когато някакъв отдалечен съглашенец стреля по него. След това изчезна — издърпаха го нагоре, в корема на звяра.

 

 

Кийс? Кийс, Якоб. Да, така беше. Нали?

Не можеше да си спомни — вече не бе останало нищо, освен навигационни протоколи и планове за защита. И задължението да ги задържи в безопасност.

Задавящо бръмчене изпълваше съзнанието му. Мъчеше го смътна представа, че го е чувал и преди, но не знаеше какво е.

То настъпваше, гладно.

 

 

Когато Макей скочи от последната платформа върху огромната метална плоча, под ботушите й се разнесе кухо дрънчене. Лейтенантът потръпна. Спускането надолу от платото бе отнело повече от петнадесет минути. Първо се бе качила на все още действащия асансьор до мястото, където заедно с войниците си бяха влезли в колоната по времето, когато Съглашението я окупираше. След това се прехвърли на спираловидно стълбище, виещо се надолу до дъното на шахтата досущ като нарезите по дулото на пушка и стигащо до преградата под краката й.

— Радвам се да ви видя, госпожо — обади се един редник, който се материализира до лакътя й — Сержант Листър би искал да говори с вас!

Макей кимна и отвърна:

— Благодаря!

Прекоси плочата до отсрещната стена, където така нареченият Отряд по проникването се бе събрал в малка групичка до купчината спуснато им отгоре оборудване. Преносим прожектор осветяваше средата на плочата и хвърляше големи сенки по стените около тях. Когато Макей се приближи, редицата се разтвори и клекналият на земята Листър скочи на крака.

— Внимань-е!

Всички застанаха мирно. Лейтенантът си отбеляза, че дългите часове и постоянният стрес бяха изсмукали и малкото допълнителна плът от лицето на офицера и той изглеждаше сух и кокалест.

— Свободно. Как върви? Някакъв контакт?

— Не, госпожо — отвърна Листър. — Още не. Но вижте това!

Един военноморски техник насочи ръчно фенерче надолу през отворите в плочата и офицерът коленичи, за да огледа по-добре. Стълбите, които свършваха от другата страна на платформата, тук се появяваха точно под плочата и се виеха в мрака долу.

— Вижте метала — подкани я Листър — и вижте онова, което е струпано на стълбите…

Макей погледна, видя, че дебелите метални плочи са били изкривени и забеляза голяма купчина оръжия долу. Нямаше човешки, поне доколкото можа да различи, само съглашенски — тоест, плазмени. Без помощта на допълнително осветление — поне засега — изглеждаше, че Потопът е струпал поне сто енергийни пистолета и пушки в безплоден опит да си проправят път през плочата. Ако разполагаха с още време — може би един-два дни — щяха да успеят.

— Признавам им го на копелетата — мрачно каза Макей. — Никога не се предават. Е, ние също. Нека срежем това чудо, да слезем долу и да заключим задната врата.

Листър отвърна:

— Да, госпожо! — но от стоящите наблизо не последваха ентусиазирани изблици. Там долу беше тъмно и кошмарите лежаха в засада.

 

 

След влизането си в „Есенна колона“ ’Замамии и Яяп откриха, че условията са и по-добри, и по-лоши, отколкото очакваха. Точно според предсказанието на грънта, дежурният офицер — капнал от умора елитен на име ’Онтомии — остана извънредно доволен да ги види и не губи време, а сложи ’Замамии начело на двадесет чакала, с Яяп като старши на групата.

Като се имаше предвид и фактът, че охранителната част разполагаше с достатъчно запаси — включително метан — основните им физически нужди бяха задоволени. Това беше добрата новина.

Лошата беше, че ’Замамии, сега известен като Хуки ’Умамии, живееше в постоянен страх, че ще се намери елитен, който е познавал или него, или загиналия наскоро командос, чието име си бе присвоил, и така ще се разкрие истинската му самоличност, или че Пророците все някак ще изсмучат информацията направо от пръстите си, както се говореше, че могат да правят. Тези страхове го караха да се прикрива, да стои встрани и да делегира повечето си командни задължения на Яяп.

Това би било досадно, но приемливо, ако ставаше дума за отряд от грънтове, но положението се усложняваше значително поради факта, че чакалите се смятаха за по-високопоставени от „газогълтачите“ и хич не бяха щастливи да докладват пред Яяп.

Освен това, в допълнение на тревогите на грънта, Потопът бе открил „Есенна колона“ и макар да не бяха способни да проникнат на кораба по никой от служебните канали, които минаваха точно под повърхността на пръстеновия свят, бяха открили начин да се пъхат през сериозно повредената обшивка, въздушните шлюзове, където се бяха намирали спасителните лодки и в един забележителен случай — чрез един от собствените патрули на Съглашението, попаднали в засада, превърнати в бойни форми и пратени обратно на кораба. Присъствието им бе забелязано — но едва когато някои от „заразените“ войници се озоваха на борда. Неколцина още се скитаха някъде във вътрешността на човешкия крайцер…

Докато грънтът и отрядът му кисели чакали пазеха в хангара за совалки на „Колоната“, един катер с припаси обиколи приземения кораб, помоли за разрешение за кацане, получи го и се насочи към площадката.

Яяп огледа недоволните си войници, видя, че трима от тях са се изместили от първоначалните си позиции и използва радиото си да ги върне обратно:

— Джак, Бок и Иег, идва совалка. Съсредоточете се върху катера, не върху това, което става отвън!

Чакалите бяха достатъчно умни, за да не споделят нищо по радиото, но грънтът знаеше, че си мърморят под нос, докато се връщат на местата си и катерът се приземява на изгорената от изстрели палуба.

— Следете камерите! — предупреди Яяп войниците си, имаше предвид малките помещения, разположени по външния периметър на двойната обшивка на катера. — Може да има потопници!

Въпреки отвращението, което изпитваше, Бок докосна един клавиш и отвори всички камери за проверка — нова процедура за безопасност, въведена само преди три дни. Помещенията бяха празни. Чакалите се разсумтяха и Яяп нямаше какво да стори, освен да преглътне унижението.

След като приключиха с формалностите, екип грънтове пристъпи към разтоварването на запасите от товарния отсек, намиращ се от вътрешната страна на обшивката и извлачи тежко натоварените антигравитационни палети на палубата. Процесът по разтоварването завърши, катерът се издигна на гравитационното си поле, обърна се към люка и изплува под яркото слънце.

Грънтовете от товарния отряд проверяваха поред етикетите на всеки контейнер, за да разберат накъде трябва да го препратят, говореха си един с друг и вече се канеха да извлекат палетите от хангара, когато Яяп се намеси:

— Стоп! Искам да отваряте тези контейнери един по един. Да се уверим, че съдържат само онова, което се предполага!

Ако предишната му заповед се бе оказала непопулярна, тази срещна истинска съпротива — Бок реши да го предизвика.

— Ти не си елитен! Ние имаме заповед да доставим тези неща сега. Ако закъснеем, ще ни отрежат главите… — той замлъкна и щракна заплашително с човка. — И нашият род ще отреже твоята, газогълтач!

Чакалите, които до един се наслаждаваха на пререканията, се спогледаха и се ухилиха. ’Замамии трябваше да е тук да раздава заповеди, така че Яяп прокле офицера с цялото си сърце.

— Не — повтори той упорито. — Нищо няма да излезе оттук, преди да го проверим. Това е новата процедура. Елитните бяха онези, които я измислиха, не аз. Така че отваряйте и чак тогава ще махна вас и отряда ви от тук!

Един друг извънземен изсумтя, но осъзна, че придържащите се към правилата елитни ще подкрепят Яяп и се обърна към отряда си:

— Добре, чухте полевия командир Газогълтачев! Да се хващаме за работа!

Яяп въздъхна, нареди на чакалите си да се строят в гигантско U, чиято отворена страна бе обърната към товарните контейнери и зае своето място в редицата. Последвалото бе най-малкото отегчително — всеки контейнер се отваряше, затваряше и издърпваше встрани. Накрая, когато оставаха само три контейнера, Бок щракна резето, дръпна вратата и изчезна под лавина от заразни форми. Един от нападащите сграбчи главата на чакала, уви пипалата си около черепа му и заби острия си крайник в гърлото му — и вече се бе включил в гръбнака на войника, когато Яяп извика:

— Огън! — и останалите чакали започнаха да стрелят.

Нищо не може да преживее двадесет плазмени лъча, концентрирани върху него — и повечето от заразните форми умряха за броени секунди. Но на Яяп му се стори, че е забелязал движение зад мъглата, създадена от взривяващите се топки и метна и една плазмена граната в товарния контейнер. Последва светкавица от зелено-жълта светлина, когато устройството се задейства и отекна бум. Контейнерът се разтърси като обладан от зъл дух, право нагоре се издигна фонтан от парчета сурово месо и по палубата плисна кръв. Беше ясно, че трите, може би дори четири бойни форми, скрили се в контейнера, са се надявали да проникнат в кораба.

Сега, когато и последните заразни форми бяха пукнати, в хангара за совалки се възцари кратка тишина. Трупът на Бок димеше на палубата.

— Разминахме се на косъм — обади се чакалът на име Джак. — Тези глупави твари за малко да ни избият. Добре, че началникът ни ги подреди!

Войниците и от двете страни на доскорошния критик закимаха тържествено. Яяп, който бе достатъчно близо, та да чуе коментара, не беше сигурен дали да се ядосва или да се радва. Защото, за добро или зло, го бяха издигнали до положение на почетен чакал.

 

 

Цял отряд тежковъоръжени пехотинци чакаше резачките да приключат с металната плоча. В плътния мрак долу се сипеха искри и всеки от мъжете и жените се чудеше какво ли ги чака. Дали щяха да оцелеят? Или да оставят костите си на дъното на тази дупка? Нямаше как да отгатнат.

Междувременно, на тридесет метра встрани, двамата офицери стояха сами. От кацането насам Макей беше понесла много повече, отколкото й се полагаше. Силва бе наясно с това и съжаляваше. Част от проблема явно произтичаше от факта, че тя е негова дясна ръка — извънредно тежък пост, който можеше да съсипе дори и най-способния офицер. Но истината бе, че Макей бе по-добър командир, отколкото колегите си и го доказваше фактът, че Парашутистите бяха готови да я следват навсякъде — дори в яма, която вероятно е пълна с лакоми за живота им чудовища.

Но издръжливостта на всеки си има граница, дори при офицер като Макей — и майорът знаеше, че тя се намира близо до ръба. Забелязваше го в мрачния контур на някога облото й лице, в празните очи, в линията на устните й. Не ставаше дума само за изтощение — тя беше най-коравият, най-суров пехотинец, когото Силва познаваше, — а за липса на надежда. Докато се готвеше да я изпрати долу, майорът осъзна, че й трябва нещо истинско, за което да се бие, нещо повече от патриотизъм — цел, която би й позволила да върне поне някои от подчинените си обратно.

Това, плюс възможността нещо да се случи и с него, бе в основата на брифинга, който последва.

— Така — поде Силва, — слез долу, огледай внимателно и виж дали можеш да хлопнеш вратата под носа на онези копелета. Ще е идеално, ако си осигурим четиридесет и осем часа свободни от Потоп, но и двадесет и четири вършат работа, защото дотогава ще сме се махнали оттук.

Макей гледаше над рамото на Силва, но последното изречение върна погледа й върху лицето му. Той видя движението и осъзна, че е улучил целта.

— Да се махнем ли, сър? Че къде ще идем?

— У дома — отвърна майорът уверено, — при духовия оркестър, медалите и повишенията, които ни чакат. И тогава, след битките, които сме спечелили тук, ще имаме възможността да създадем армия от Парашутисти и да изтласкаме Съглашението в онази дупка, от която са еволюирали.

— Ами Потопът? — попита Макей, втренчена в него. — Ами те?

— Те ще умрат — отвърна Силва. — ИИ успя да установи връзка преди няколко часа. Оказа се, че Главния е жив, Кортана е с него и се опитват да спасят Кийс. Щом го вземат, ще взривят „Колоната“. Експлозията ще разруши Хейло и всичко на него. Не съм фен на спартанската програма, знаеш, но ще му го призная на копелето. Той е страхотен войник!

— Добре звучи — каза Макей предпазливо. — Но как ще се махнем оттук, преди пръстенът да гръмне?

— А — отвърна Силва, — ето тук вече идва ред на моята идея. Докато си долу и чистиш каналите, аз ще се кача горе и ще довърша подготовката, нужна, за да измъкнем „Истина и Помирение“ от лапите на Съглашението. Корабът вече е годен за полет и Кортана може да го управлява, или — ако не успее — ще пуснем Уелсли да се пробва. Ще е доста голям зор, но той може и да успее. Представи си — връщаме се на Земята с крайцер на Съглашението, натъпкан със съглашенска техника и зареден с данните от Хейло! Невероятно посрещане ни чака! Човешката раса има нужда от победа точно сега и ние ще им дадем една голяма!

Едва тогава Макей, която се взираше в потъналото в сенки лице на другия офицер, осъзна мащаба на грубите амбиции, движещи нейния началник и разбра, че дори и да се сбъднат най-невероятните му мечти, тя не иска и капка от славата, която Силва търсеше. Просто да прибере у дома неколцина войници живи — за нея това би било достатъчна награда. Хрумна й една стара войнишка поговорка: „Никога не влизай в лисичата дупка заедно с герой!“

Славата и повишенията… това беше чудесно, но точно сега тя бе готова да се съгласи чисто и просто на оцеляване.

 

 

Първо се чу силен трясък, последван от появата на шест синьо-бели слънца, които осветиха вътрешната повърхност на шахтата, докато падаха към покрития с отломки под отдолу. След това нашествениците се спуснаха, не един по един надолу по стълбите, както заразните форми биха очаквали, а по шестима наведнъж, висейки на въжета. Приземиха се след секунди, коленичиха с готови за стрелба оръжия и се обърнаха с лице навън. Всеки парашутист носеше шлем, оборудван с два фенера и камера. Чрез прости движения с глава войниците създаваха припокриващи се образи на стените, които биваха предавани обратно горе и оттам — на платото.

Макей стоеше на плочата, оглеждаше суровия филм на портативния монитор и видя, че по периметъра на шахтата са разположени четири големи арки, които трябва да бъдат запечатани, за да се препречи достъпът до спиралното стълбище. Нямаше и следа от Потопа.

— Добре — каза тя, — имаме четири дупки за затваряне. Искам да им турите тапите след трийсет. Слизам долу.

Още докато говореше, Макей се спусна в дупката, изрязана в центъра на плочата, а Уелсли пресмяташе точния размер на всяка арка, така че техниците да изработят металните „тапи“ и те да бъдат свалени на дъното на шахтата, наместени на ръка и запечатани на място. След броени минути компютърно генерираните очертания бяха нанесени с лазер върху метални плочи, войниците задействаха горелките и се започна рязането.

Макей усети как и двата й ботуша удрят в пода и за пръв път се огледа. Сега, когато най-сетне можеше да види мястото със собствените си очи, командирът на отряда осъзна, че долната част на шахтата е покрита с барелефи. Искаше й се да ги разгледа, да прокара пръсти по замазаните от мръсотията образи, записани тук, но знаеше, че не може — не и без да наруши защитния пръстен и да се озове в опасност.

— Контакт! — обади се един от пехотинците. — Видях нещо да мърда!

— Задръж огъня — отвърна Макей предпазливо, а гласът й отекна от стените. — Пестете муниции, докато не получим чисти мишени!

Веднага щом тя даде заповедта за спиране на огъня, Потопът нахлу в шахтата. Макей изкрещя:

— Сега! Дърпай! — и седем добре закотвени макари изтеглиха целия отряд във въздуха извън обхвата на врага. Пехотинците стреляха, докато се издигаха. Един парашутист крещеше ругатни срещу бойната форма, водеща парада.

Пехотинецът с голямата уста хвърли пълнителя си, пъхна нов в пушката и я метна на рамо, за да възобнови стрелбата. Бойната форма, по която стреляше, скочи петнадесет метра нагоре, уви крака около кръста му и удари главата му с камък. Карабината на поваления редник увисна през рамото му, тварта се закатери по въжето като огромна маймуна и се втурна към платформата горе.

Листър, който все още стоеше на плочата, прицели пистолета си право надолу, вкара три изстрела в темето на бойната форма, видя я да пада в кипналата маса долу и проследи изчезването й под вълната извънземна плът.

— Размърдай се, народе! — обади се той. — Вдигайте примамката и пуснете бомбите!

Потопниците отдолу откриха огън с енергийни оръжия. Макарите скърцаха, Парашутистите се издигнаха и двадесет гранати паднаха през дупката и в тълпата на дъното. Не осколочни, които биха посипали с шрапнели и парашутистите, а плазмени — които изгоряха, докато Потопът се трупаше около тях, а след това избухнаха в бърза последователност. Те изпариха повечето от бърборещите чудовища, а останалите бяха уязвими за изстрелите и втора доза гранати.

Десет минути по-късно дойде съобщението, че тапите са готови и долу бе пратен по-голям боен отряд, последван от четири екипа техници. Арките бяха блокирани без проблеми, шахтата бе запечатана и плочата — заварена на място. „Задната врата“ бе затворена — не завинаги, но поне за един ден — и това бе всичко, от което хората имаха нужда.

 

 

Главния стигна до върха на гравитационния асансьор и си проправи път през лабиринт от проходи и отсеци, заети и от Потопа, и от Съглашението. Зави зад един ъгъл и видя пред себе си отворен люк.

— Прилича на хангар за совалки — обади се Кортана. — Би трябвало да успеем да стигнем до Контролната зала през третото ниво.

Връзката, която ИИ следваше, им достави ново съобщение от капитана. Гласът му бе слаб и звучеше завалено:

— Дадох ти заповед, войнико, изтегли се!

— Бълнува от болка — каза Кортана. — Трябва да го намерим!

 

 

… изтегли се! Дадох ти заповед, войнико!

Мисълта отекна през останките от разбития ум на Кийс. Завладяващото присъствие се спускаше. То можеше да познае, че този тук е почти изчерпан — не му е останала енергия за борба. Проправяше си път към спомените, които създанието пазеше толкова ревниво, и се натъкна на внезапна съпротива — опозиция с ужасна сила.

Кийс стискаше последните си жизненоважни спомени и — дълбоко в съзнанието си, където не бе останал никой друг, освен той и съществото, което се опитваше да го погълне — изкрещя НЕ! Смъртта, на която се бе противопоставял тъй дълго, отказа да нахлуе. Жизнената му сила бе погълната бавно, като последни капки вода от току-що затворен кран.

 

 

Споменът за гласа го пришпорваше и Главния си проправи път на един балкон по протежение на хангара за совалки, откри, че там кипи оспорвана битка и метна две гранати в средата на сблъсъка. Те оказаха желания ефект, но издадоха и присъствието на човека и потопниците се спуснаха към него като метални стружки, привлечени от магнит. Напорът на Потопа бе изключителен и спартанецът бе принуден да отстъпи в прохода, откъдето бе дошъл, за да събере по-плътно мишените, да си спечели малко време и да презареди оръжията си.

Оспорваната престрелка свърши и той се втурна към другия край на галерията, където мина през отворен люк. Стигна до следващото ниво, където му се стори, че Потопът си е направил събрание в другия край на пътеката. Главния току-що бе свършил гранатите, което означаваше, че се налага да си прочисти пътя по трудния начин. Един носител се взриви и събори на долния етаж куп бойни форми. Гръмналият носител пръсна лакоми заразни форми във всички посоки и се спихна, а една от съборените от него бойни форми скочи напред, влачейки счупения си крак, стиснала с ръце граната, все едно е букет цветя. Спартанецът отстъпи, изстреля серия от десеторни откоси и благодари, когато гранатата експлодира.

Носителят му бе дал една идея — когато се взривяваха, гърмяха качествено. Втора такава твар се появи пред него и си запроправя път напред, съпроводена от вълна заразници и още две бойни форми. Главния използва оптиката на пистолета си за оглед на бойните форми и със задоволство откри, че са идеални за целта — до една носеха плазмени гранати. Излезе пред тях и бойните форми незабавно се хвърлиха високо във въздуха. Веднага щом отлепиха крака от палубата, Главния приклекна и стреля — право в носителя.

Прицелът му бе идеален — веднага, щом двукраките гротески преминаха над целта, балонът се взриви и задейства плазмените гранати, носени от бойните форми. Те всички изчезнаха в облак синьо-бяла светлина и разрушителна енергия.

— Контролната зала е насам — обади се Кортана и спартанецът се хвърли напред, изгарящ от нетърпение да се придвижат в правилната посока.

Напредваше бързо — през залятия с кръв коридор и след новите навигационни координати на Кортана към все още далечния люк. Премина през него, след това по някакъв коридор до кръстопът, зави надясно, наляво и тъкмо минаваше през нова врата, когато по връзката се разнесе ужасно стенание.

— Капитанът! — извика Кортана. — Жизнените му показатели гаснат! Моля те, Главен, побързай!

Спартанецът се хвърли в коридор, претъпкан и със съглашенци, и с потопници, и заля плетеницата от тела с куршуми. Продължи да тича с максимална скорост, спринтирайки покрай враговете и пренебрегвайки досадните им изстрели. Всяка секунда бе жизненоважна — Кийс гаснеше бързо.

Спартанецът успя да стигне до източника на носещата вълна на невралната мрежа — контролната зала на кораба. Светлините бяха приглушени, тук-там се забелязваха сини искрици и отражения от метални повърхности. Дебели, твърди колони обграждаха рампата, водеща към издигнатата платформа, на която стоеше нещо странно. Първоначално спартанецът го помисли за носител, но бързо осъзна, че тварта е твърде голяма. Имаше шипове, които стигаха до тавана като гъста, сиво-зелена паяжина. Нямаше признаци за съпротива, поне засега, което му даде възможност да се придвижи по рампата с готова за стрелба карабина. Когато се приближи, осъзна, че новата потопна форма е огромна. Дори и да бе забелязала присъствието на човека, тварта не даде знак за това и продължи да зяпа големия холопанел, сякаш запечатваше в паметта си изобразената на него информация.

— Не отчитам признаци за човешки живот — отбеляза предпазливо Кортана. Поспря и добави: — Жизнените показатели на капитана току-що секнаха.

По дяволите.

— А невралната мрежа? — попита Главния.

— Още предава.

Едва тогава спартанецът забеляза една издутина на хълбока на чудовището и осъзна, че гледа отпечатък от гротескно изкривеното лице на военноморския офицер. ИИ заяви:

— Капитанът! Той е един от тях!

Спартанецът осъзна, че вече знае това, че го е знаел, откакто бе видял записа на Дженкинс — и просто не е искал да приеме истината.

— Не можем да оставим Потопа да завладее пръстена! — възкликна отчаяно Кортана. — Знаеш какво би искал той… Какво искаше от нас да сторим!

„Да — помисли си Главния. — Знам си задълженията!“ Трябваше да взривят двигателите на „Колоната“, за да разрушат Хейло и Потопа. А за целта се нуждаеха от достъп до невралните импланти на капитана.

Главния отдръпна ръка, сви длан в бронирана лопата и използва огромната си сила да забие грубия инструмент в подутото тяло на потопната форма. Докато си проправяше път през кожата на тварта и проникваше в черепа на капитана, усети лека съпротива. Стигна до полуразтворения мозък вътре. Натикал ръка в привидно безплътното тяло на тварта, спартанецът порови и напипа имплантите на Кийс. Когато извади ръката си от раната, се чу пльокване. Главния изтръска гъбестите останки на палубата и пъхна чиповете в празните слотове на бронята си.

— Готово — каза Кортана мрачно. — Имам кода. Трябва да се махаме. Трябва да стигнем до „Есенна колона“. Да се върнем при хангара и да си намерим превоз!

Сякаш призована от летаргичното чудовище, което стоеше пред контролния пулт на кораба, в залата нахлу глутница потопници, всички до един явно твърдо решени да убият тежковъоръжения нашественик. Преден отряд, съставен от носител и бойни форми, връхлетя платформата, избута човека назад и всмука куршумите му, сякаш нямаше търпение да ги поеме. Най-сетне, по-скоро поради случайност, отколкото по план, спартанецът отстъпи на мостика и полетя към палубата долу. Така си спечели миг за отдих. Нямаше много време обаче — точно колкото да скочи на канала, минаващ успоредно на платформата горе, да презареди оръжията си и да опре гръб в ъгъла.

Ордата наистина се хвърли срещу него, виейки, дърдорейки и бълбукайки, катереха се през телата, които бяха струпани пред тях, изобщо не ги бе грижа за жертвите, бяха готови да платят каквато цена е нужна.

Бурята от изстрели, идваща от облечения в „Мьолнир“ войник, бе твърде мощна, твърде добре прицелена и Потопът започна да се олюлява, да се препъва, да пада; мнозина даваха живота си на броени сантиметри от просмуканите с кръв ботуши на спартанеца, драскайки по глезените му. Той искрено благодари, когато и последната бойна форма падна, приветства възцарилата се над залата тишина и си даде време да презареди и двете си оръжия.

— Добре ли си? — попита колебливо Кортана и благодарна, и изумена от факта, че Главния все още е на крака.

Той си помисли за капитан Кийс.

— Не — отвърна. — Да се махаме оттук и да довършим тези копелета!

Беше вцепенен от натрупаната умора, от глад и битки. Планираният път за бягство към хангара бе задръстен от потопници и съглашенци. Спартанецът крачеше почти като на автопилот — просто убиваше и убиваше, и убиваше…

 

 

Хангарът бе пълен със съглашенски войници. Един катер бе стоварил нови попълнения и бе отлетял. Двойка елитни патрулираха близо до баншито в дъното на залата.

През изтощения мозък на Главния преминаха всевъзможни варианти за усложнения. Дали тази конкретна машина бе за ремонт? Ами ако елитният се качеше на оръдието и го приковеше? Ами ако на някой умник му хрумнеше да затвори външния люк? Но никой от страховете му не се въплъти в реалност, докато самолетът се съживяваше, обръщаше се към планетата, увиснала извън вратите на хангара и се впускаше в нощта. Последваха го енергийни лъчи в опит да изгорят и свалят баншито, които в крайна сметка не успяха.

Главния и Кортана отново бяха на свобода.