Хари Белеван
Мир на праха на Антонио Б…

Дино Бурцати, в сборника философски размишления, озаглавен „Градски анекдоти“, писани сигурно за третата страница на „Кориере дела Сера“, разказва анекдота „Странна среща“, който, макар и накратко, ще преразкажа така:

Един човек, когото авторът нарича „вие“, вижда на входа на стадиона, където на влизане се трупат много хора, друг човек, когото вие разпознавате „без сянка от съмнение“ — разрошените руси коси, падащи върху врата, и този белег на темето… начина да държи главата си леко наклонена наляво и характерната черна шапка с вдигната периферия като от портрета на Тосканини. Това е той и само той. Не може да има грешка дори сред хиляда души. Вие викате: „Антонио! Антонио!“ (dixit Буцати).

Тъй като приятелят ви не се обръща, вие продължавате да викате, като междувременно си пробивате път сред тълпата, докато успявате да го докоснете по рамото: „Антонио! Антонио!“ Но „едно непредвидено полюшване на тълпата…“ ви блъсва и разделя. „Той изчезва. Разтапя се в нищото… Какво значение има вече мачът? Оставяте се да ви мъкнат напред със страшно сърцебиене. Защото сте математически сигурен, че това беше наистина той, най-скъпият ви приятел, Антонио. Но е тази разлика, че са минали пет дълги години, откакто приятелят ви е умрял.“ (Ибидем)

Да си представим същото положение, на същото място, тъй като, както сполучливо отбелязва Бурцати в началото на хрониката, такива чувства спохождат човека най-често сред големи тълпи.

Вие се борите да влезете в стадиона, където играе любимият ви отбор. Внезапно, с няколко души по-напред, различавате безпогрешно Антонио, най-добрия ви приятел: русите коси, белега, толкова характерния начин да държи главата си наклонена наляво, старомодната шапка а ла Тосканини, всичко ви говори без капка съмнение, че ще гледате мача в приятната компания на най-добрия си приятел; от друга страна обаче знаете, че това е невъзможно; но няма значение…

Тогава се мъчите да го достигнете; пробивате си път сред тълпата и викате: „Антонио! Антонио!“ и почти успявате да застанете зад него; протягате ръка над главите на различни хора, потупвате го леко по рамото — още веднъж, за да си даде сметка — и той се обръща. Когато ви вижда, възкликва: „Антонио, скъпи мой Антонио!“, а вие внезапно изненадан и удивен, забелязвате, пребледнявайки мигом, че си приличате с приятеля си като две капки вода, че той прилича на човека, когото всеки ден виждате в огледалото при бръснене, с една дума на човека, когото познавате прекрасно. Той настоява: „Антонио, как си! Колко време не съм те виждал, старче!“, а вие само успявате да го поздравите объркано, почти студено, бихме казали неучтиво, но за късмет приятелят ви, обзет от радост, не забелязва това.

Влизате заедно в стадиона, говорите за отбора — и двамата залагате вълненията си на същия, срещата започва, но вие, смачкани от странното усещане, че сте седнали до самия себе си, потъвате изцяло в абсурдни мисли, в незавършени усещания и хич не оценявате, че отборът ви вече води с три на нула. Поглеждате приятеля си няколко пъти и още толкова пъти, но няма място за увъртвания, вие се разпознавате непрестанно в лицето на другия. Тогава вдигате ръка към темето си и сред къдравата коса напипвате празно място, което — безсмислено е да се съмнявате — е белег, незабелязан от вас до този момент. Потрепервате, а приятелят ви, когото не смеете да наречете с името му, всеки път, когато коментира с ентусиазъм покоряващото превъзходство на отбора-победител, се отдава изцяло на сигурната победа, която би трябвало да радва и вас.

Тогава плъзвате бавно и тайно лявата си ръка по ризата до вътрешния джоб на сакото, именно до този, в който обикновено носите портфейла и личните си документи; поколебавате се за миг, оттегляте боязливо ръка, но начевате отново движението, изпитвате странно женско чувство на боязън, но в същото време и с еднаква сила чувствувате този пак женски импулс да разкриете тайната. Тогава изваждате портфейла, отваряте го деликатно, с крайно внимание, сякаш рискувате да изпуснете някоя летяща скъпоценност, вадите личната си карта — четвърти гол за отбора ви, — отваряте го със свято уважение, гледате снимката (на Антонио) и четете отдолу зловещото име:

Антонио Б…

Изтръпнал, с пресекливо дишане, цялата кръв в слепоочията, изправяте се рязко, слава богу, това минава незабелязано, тъй като сред еуфорията на тълпата жестът ви се тълкува като радост от победата на отбора ви. Без да кажете на приятеля си, който дори не забелязва оттеглянето ви, изцяло потопен в колективното настроение, излизате с широки крачки от стадиона стигате до ъгъла, взимате първия автобус, после се прехвърляте на тролея, слизате, вървите развълнувано, като отвреме-навреме подтичвате, влизате в гробищата през страничната врата, пресичате през продавачите на цветя, които винаги предлагат букети с мирис на покойници, стигате до мястото, където ви се струва, че сте идвали толкова пъти през последните пет години, спирате пред правоъгълника и четете надписа:

Струва ви се, че в далечината чувате спонтанен вик, а после само шумоленето на вятъра, почти полъх, който се набива в ушите и ви носи крайния резултат. Но сега вече и това не ви интересува, само като си помислите, че сте прекарали толкова години под тази плоча, без да знаете!…