Николай Теллалов
Слънце недосегаемо (24) (роман-изповед)

3.

Гробището се намираше извън селото, край асфалтиран път, който се катереше нагоре към ливадите за паша. Същото шосе водеше към поделение на Строителни войски.

Гледано оттук, селото се постилаше като черга върху полегато стълбище. Цял ден във въздуха висеше мъглива мараня, Стара планина съвсем се губеше, а Витоша бе плоска — сякаш изрязана от сивкавосин картон. Залезът позволяваше да се гледа гърбицата на планината не повече от няколко мига, преди очите да се насълзят.

Силуетите на недалечната столица бяха мъничко по-релефни. Някъде там слънцето хвърляше случаен отблясък в прозорец или върху покрив от ламарина. Чернеещо ято врани отлиташе от жиците на далекопровод.

Гробищният парк се бе разширил. Новите кръстове и надгробни плочи още не бяха обсебени от храсталаците на забравата. Старата част пък обратно — на места бе почти недостъпна. Сливи, круши, лески и шипки — одрипавели от есента, ала израсли нагъсто — се скланяха над покойните. Множество гробове бяха занемарени. Край могили се разпиляваха отдавна увехнали цветя и венци.

Иван бързо намери парцела, който търсеше. Краката сами го водеха.

Загледа се продължително в съседния паметник.

Сви рамене, но някак странно и неестествено. Сетне се обърна към другия гроб, при чийто покойник беше дошъл. Личеше, че тук скоро е плевено и метено. От овала на порцеланова снимка се усмихваше симпатично женско лице. Над него сплиташе клонки голям розов храст, сега само бодли. Духаше вятър и свиреше в жиците.

Валентина Митева Йорданова, 1941–1982.

Приседна.

— Честит рожден ден… мамо — промълви едва чуто, докато вадеше от пазвата си тънка восъчна свещичка.

Притвори очи и духна крайчеца ѝ.

Сетне я забоде в пръстта и прикри с длан лумналото от дъха му пламъче.

— Дойдох… мамо.

Мама Валентина не можеше да отговори. Знаеше ли тя, че детето ѝ наистина я бе отнесло на Луната? В аномалното си сърце, голямо колкото кошница. Сега то биеше равно, ала в нечовешки тритактен ритъм.

* * *

Напоителният канал, който се намираше над гробището, започваше от язовира в другия край на селото и стигаше до нивите на съседното село, зад хребета на планината. Нестръмните му брегове носеха останки от бетонна облицовка. Коритото бе пресъхнало и Иван се спусна на дъното.

Ставаше все по-тъмно, звездите — все по-ярки. В пазвите на шипковите храсти свистеше вятър, завихряше и донасяше шумки чак до коритото, но Иван не обърна внимание. Заобикаляше дълбоки локви, подритваше какви ли не боклуци и вехтории, дори прескочи напукана външна гума от трактор.

След близо километър поспря — отпред нещо чернееше. Бяха останки от акведукт, някога по него бе текла планинска вода, за да се влее в друг канал. На по-малко от петнайсет метра нататък по шосето избуча лека кола, фаровете очертаха мост с поразкривен на места парапет. Иван продължи напред и излезе от канала.

Завой след моста отклоняваше шосето към планината, но покрай канала пълзеше черен път, който заобикаляше коничен хълм с гъсто обрасъл северен склон.

Вятърът стихна, когато Иван наближи могилата. На темето ѝ стърчеше бетонна колонка. Той потърси пътеката, забеляза я, но се върна малко назад — тук имаше нещо като паметна плоча. Светлината бе слаба, ала не чак да попречи на взора му да напипа изхабените букви. Иван плъзна ръка по студенеещата повърхност. Неговите очи различаваха надписа, според който хълмът бе обявен за тракийска могила, паметник на културата.

Между пръстите му заиграха разряди статично електричество, камъкът ги попи.

Той постоя още малко, бръкна в джоба си и докосна някакъв дребен предмет. Стисна го в длан и заизкачва могилката.

Когато стигна върха, се огледа. От изток, зад просторни ливади, се издигаше обрасъл с борове склон. Близо до него одрипавели от есента тополи образуваха плътни редици покрай коларския път, точещ се успоредно на коритото на канала. На запад светеше градът. Над мотела до ханчето „Църна маца“, отвъд опитните поля на Института по генетика и още нататък, след металургичния комбинат на север, погледът отгатваше познатите очертания на Стара планина. В южна посока Витоша подпираше небосвода — сякаш беше откраднала от вечерния купол шепа звезди за полите си.

Иван сведе глава. Чакаше.

От малка дупка в земята — обиталище на полски мишки или на смок — повя нечие смътно присъствие. Въздухът съвсем спря да се движи.

Ванко затвори очи, за да не притесни призрака, докато той придобива образ. Още жумейки, изрече:

— Втора майко? Тук съм.

Чу в ума си отговарящия му глас:

        Здравей, сине.

Пред него мъжделееше сияние, очертано в силует на жена. Чертите на лицето обаче бяха далеч по-неясни от написаното върху могилната плоча. Но Иван много добре помнеше скрития сега лик. Усмихна се, макар да му се доплака. Към челото му се протегна призрачна женска ръка. Докосването бе по-леко и от погалване с крайчеца на перце, ала той го усети. Жестът говореше: недей, недей, недей…

— Вимана, който уби теб, любимия ти и другите човеци в самолета, беше унищожен тин и два колокотла преди да Премина и дойда при теб в Горната земя. Бях в ятото за възмездие. Изгорихме останките без следа, Втора майко. Сестрите проклеха душите на нефилимите. Отмъстени сте.

        Благодаря, макар това да няма значение за мен.

— Нося ти избавлението.

Безплътната жена не каза „най-сетне“, макар той да чувстваше колко парадоксално и непостижимо дълго за нея — изтръгната от властта на времето — бе протекло очакването на талисмана.

        Добре, мойто момче. Ти как си? Разкажи ми. Имаш ли нужда от съвет?

— Не, милата ми. Бъди спокойна. Справям се.

Порива да сподели колко би искал да я прегърне истински — нея, както и другата, физическата си майка оттатък в селското гробище — това той потисна дълбоко в себе си, защото беше излишно.

        Тогава, позволяваш ли ми да надзърна в отминалия ти живот? Нали има от какво да се… зарадвам?

Призракът едва ли щеше да изпита нещо близко дори до емоция, но очевидно се нуждаеше от докосването, което би спестило устния разказ. Иван предпочиташе да ѝ говори, говори, говори… ала прощаването щеше да се проточи… навярно до заранта. И кой ли знае, освен мъртвите, колко мъчително може да бъде пребиваването в измеренията на живите, след като вече си умрял, но се е наложило да се задържиш за изпълнение на дълга си докрай.

С готовност прие молбата ѝ.

— Разбира се, Втора майко.

Отвори съзнанието си и остана в това състояние, без всякаква мисъл в главата. Разбра, че призрачната жена се оттегля, без дори да е усетил навлизането ѝ. Чувството му за време автоматично го уведоми, че са изминали седем удара на сърцето.

        Радвам се за теб, сине. Навярно този път се намерихте.

Той се усмихна, пое си дълбоко дъх.

— Прости ме… — изрече едва-едва змеят.

Нивга не съм ти била обидена, рожбо. Ти тръгна грешно, ала сполучи. Спокойна съм вече.

Сетне и двамата помълчаха.

Мъждукащата фигура трептеше подобно на пара, издишвана през устата в хладината на есенен ден.

Подир бавна минута призракът промълви:

        Остави талисмана. Иди… и нека Слънце да е с теб. Бъди щастлив, лети високо, сине.

— Ще бъда, Втора майко. Сбогом.

Наведе се и пред прозирните нозе на силуета постави дребния предмет, затоплен в стиснатата длан. А после, без да се оглежда, започна бързо да се спуска. Сто и петдесетте метра до шосето измина с твърда крачка, но щом стъпи на моста, Иван се обърна и подпря тяло на парапета.

На върха на могилата вече нищо не мъжделееше. Не заради делящото разстояние. Знаеше, че призракът е изчезнал — този път завинаги. Душата ѝ бе откопчена, освободена от родината на нейните предци.

Джери, Гюргя Янелска, самодива-воин от Долната земя, най-после бе получила своя вечен покой.

* * *

Иван не се върна в селото тази вечер.

Прибра се чак след като се видя с Искра на следващия ден.

Дойде си у дома по тъмно, с такси.

* * *

— Здрасти — посрещна го Димитър.

Седеше на стълбищната площадка, която наричаше „мойот кабинет“. Наистина — тук имаше маса с няколко пепелника, чашки, захарница, пакети чай и кафе. Над нея, през голям прозорец, в къщата надничаше нощта. Край стените бяха поставени къси пейки вместо столове, на стълбите към тавана се мъдреше туристически газов котлон, увенчан с чайник. Монтирането на парапети в тази част от къщата се отлагаше вече десетина години. Стопанинът държеше ръка на тръбите на парното, преценявайки температурата.

— Здрасти, бате Митьо — отвърна Иван. — Сам ли си?

— Па да. Кака ти отпраши за покупки. А може и да е на среща, казва ли ти некой… Сѐди де. Сигурно ще хване следващия рейс. Нема да ни мърмори още час и нещо — Димитър погледна часовника си.

Иван се настани отсреща, изхлузи се от якето и го остави да провисне на облегалката. Димитър почеса небръснати бузи.

— Чакам да видя — обясни той — как че тръгне парното с новио кюмур… А — сети се, — френецът кам го, бе? Арно въртя лопатата днеска.

— ?

— С него прибра’аме въглищата. Тъкмо ги докараха.

— До София е сигурно. Що?

— Ааа, добре. Оправя се, нали?

— Криво-ляво.

— Снощи. За вечеря. Между другото — пекох риба, ама ти нали скиташ, нема те никакъв — яж ми опинците сега… Та значи, на вечеря. Пущах му музика — оня ти Янис на кака ти, Вангелис, Демис Русос, некви стари неща, готини, рокаджийски — мръщи се. Найдох Ковърдейл и Пейдж, пущих му Оскар Бентън и Форинър — нъцки. Извадих му Жо Дасен, Азнавур и Едит Пиаф — па се мръщи. Не щеш ли, валя се туканка една касетка с македонски — заслуша се, чак спре да дъвче… Той май разбира, а?

— Ъм… Нищо чудно. Познаваме се отдавна.

— Я кво се стегна. Екстра се погаждаме с него. Я на шопски, он на френски… Ванка?

— Ъ?

— Да те питам нещо.

Подпря брадичка с юмрук и кимна — давай, целият съм внимание. Но бате Митко се бавеше. Най-сетне поклати глава и с удоволствие измърмори:

— Море какъв хаймана беше… Освестил си се. Възмъжал. Пораснал.

— Същото ми го каза и леля. Обаче по-мило. Без „хаймана“.

— Че лъжа ли?… За друго ми беше приказката…

— Давай де.

— Търсил ли си Искра? По телефона, в смисъл — обаждал ли си се… пфу, че си оплетем езико… А?

Иван скръсти ръце, без да отлепя лакти от масата:

— Защо питаш?

Веждите на бате Митьо трепнаха над очилата. Наклони глава на една страна. Разчорлените му остатъци коса над ушите хвърлиха смешни сенки върху стената.

— Когато някой отговаря по този твой начин — пръстите на мъжа помръдваха, пестейки по-широки жестове, — на практика преводът на думите е: не си ври гагата, гледай си работата или направо… на баба ти фърчилото.

Иван гледаше дланите му. Масивни, мазолести, широки като лопати, с къси дебели пръсти. Класически пример как понякога ръцете нищо не говорят за притежателя си, освен това, което той сам би желал да демонстрира. Не, не заради някаква потайност. Може би това се наричаше достойнство — истинско, неафиширано…

Обикновено Димитър криеше ръце в джобовете, стърчаха само палците — с тях жестикулираше. Иван го бе виждал да слуша някого, поизпъчил шкембе, с внимателна физиономия… като твърде често в рамките на очилата му гаснеха иронични искрици.

Елена наричаше този му поглед „даскалски“.

Сега нямаше и следа от даскалския снизходителен поглед. Мъжът го гледаше така, сякаш сериозно и спокойно очакваше мнение по въпрос за предимствата на нискооборотен дизелов двигател спрямо карбураторните автомобили, като не дърляше събеседника за незабавен отговор — даваше му време да събере мислите си. На Иван изведнъж му хрумна, че бате Митьо е един от редките екземпляри от човешката раса, които умеят да общуват, да събеседват, вместо да чакат пауза в речта на отсрещната страна, за да се включат със собствени монолози.

Интересно, забелязал ли е Алванд това? Това ли е забелязал?

Във всеки случай Димитър бе първият човек, когото неговият събрат-шаркан категорично и изцяло беше харесал.

Иван разлепи устни:

— Не… Не значи това — ухили се, вдигна рамене и разпери длани. — Просто… — Димитър многозначително кимна на следващите му думи — печеля време.

— Те цигарите са за това.

Сякаш в потвърждение бате Митко извади нова от посмачкания пакет „Мелник лайт“.

— Променила се е — равно и сдържано каза той, отпъждайки дима с лениво движение на ръката. — Обаче… мисля, че много ще ти се зарадва. И оттук риторичен въпрос в скоби: какво чакаш… — Димитър предупредително вдигна двата пръста с димящата между тях цигара.

Иван се изненада на хлапашкия си импулс да реагира и да го прекъсне. Старите навици се съживяват, помисли си с нещо, приличащо на носталгия.

— Ще ти се зарадва — повтори Димитър, криввайки голямата си глава, — независимо от каквото и да е, кеф ти минало, кеф ти бешело, забравено или помнено… Но искам да ти кажа, без така очебийно да ти е като предупреждение, що ли… променила се е. Да. Сякаш не е същата. Не мога да преценя към добре или зле. Просто май си е влязла в бреговете, които си е избрала. Животът на практика си е неин, тя си го живее, аз най-малко бива да ѝ се меся… колкото и да я мисля. Дете ми е, нали разбираш. И на сто години да стане, я ако съм жив, па че я мислим! — довърши с усмивка.

Иван му посочи пепелника с очи и двамата тихичко се засмяха.

Бате Митко тръсна внимателно пепелта, а Иван замислено придърпа пакета цигари към себе си. С дясното кутре улови търкулната към него запалка.

— Ти май си единственият — разлепи устни Иван, втренчен в огънчето, — който абсолютно безкористно я обича… Съвсем истински. Просто така. Сигурно по този начин го могат само бащите. Още не знам. Вие с Елена ѝ дадохте много обич, без да искате нищо в замяна. Без да се набърквате в живота ѝ. Без да я карате да следва ваши амбиции. Без да смятате, че щом ви е дете, значи ви дължи нещо. Това е…

Много змейско, довърши наум. Да уважаваш съдбата на детето си. Да не го смяташ за своя частна собственост. Всеки нов живот има задължения към следващия, не към предишния. На предишния дължи само уважение, но не и обвързване, не и съобразяване за своя сметка. За сметка на Съдбата си. Да, змейско е.

— Това е чудесно — довърши изречението си Иван. — Въпреки че не ви е леко. Винаги съм ви обичал за това, че не предпочитате лесния избор, а правилния.

Премълча, че те не „мислеха най-доброто“ на дъщеря си, а я оставяха да го мисли сама. Подкрепяха я от момента, в който Искра започна да се държи като възрастна, и не се шокираха от годините ѝ, в които тя реши, че вече е пораснала.

— Изобщо, голяма работа сте с Елена, бате Митьо. Да! — Иван енергично изтръска цигарата, сякаш постави точка.

Димитър побутна и намести очилата на носа си. Почеса плешиво теме, набръчка кръгло чело — все още белязано с резка от каскета — и щърбаво се ухили:

— Оти се’а ме караш да се чешем, дека не ме сърби?

Засмяха се дружно, по мъжки.

— Ми ти от’ се чешеш?

— Аде де!

Едва що смехът им заглъхна и Димитър понечи да зададе въпрос. Иван отгатна намерението му и го отклони със свое питане:

— Как е Пеле?

— Манчо? Оня, футболистчето? Той се преби на един строеж преди… чакай да ти кажа… Абе малко след като доларът литна на три бона. Да…

Иван сведе очи, а бате Митко добави:

— Не бе, по-рано почина момчето. Още когато министъро викаше по телевизора: Братя, не купувайте. Май така беше… Синът му обаче играе. Ама да можеше да иде като Стоичков в чужбина, а така че се затрие по нашите си отбори. Ни ти пари кат пари, ни ти слава. Ама гот играе, здраво. Нема кой да му обърне внимание от големците по БФС-то… Циганин бил! Ами че Чирков да не е швед на практика!?

— Жалко за Пеле…

— Не казвам, че не е. Обаче… те на̀.

В настъпилото мълчание Иван чакаше бате Митко да го попита онова, на което можеше да отговори… ала не искаше. Още не. А пък ако може — никога.

Димитър се размърда, пейката скръцна. Иван вдигна лице.

Гледаха се и не продумваха.

Димитър повдигна вежда: Хубаво — Манчо. Ами ти?

Иван сви очи: Внимавай, бате Митко — ще взема и да ти кажа.

Димитър упорстваше.

— Ходил си на гробищата. Май.

Иван поклати глава, но погледът му остана вързан като с конец за Димитър.

— Палнах свещичка на мама. Благодаря ви, че се грижите за паметника.

Погледите им оставаха кръстосани.

Димитър изтърва запалката и се наведе да я вземе. Гласеше се да рече нещо.

— Знаеш ли какво — в сериозността му се долавяха дяволитите искрици на „даскалския“ поглед. — Я да пийнем от онази ракийца с дюлите. Да си потраем, да си послушаме Рейнбоу и Цепелин. От твоята касета, аха, същата, дето ми я беше подарил.

— Ти я пазиш…?

— Питаш! Е? Офертата приемаш ли, пане? Да вадим ли дамаджанката? Ем че сипем кюмур на котлето.

— Задаваш ми отговори.

— За парното ли?

— За дамаджанката.

— Мъжка приказка! Ха такъв те искам! А то… — намръщи се в показно недоумение. — А сега, като по-голям и по-нахален, на практика ти оставям най-тежкото. Да стъкмиш салата и да довлечеш касетофона! — Той стана, пъхна ръце в джобовете и очерта с подаващите се палци категорична водоравна линия. — И без мене никакво слушане! Само радио „Тангра“… Леле, кака ти какви ще ни завариии…