Николай Теллалов
Слънце недосегаемо (23) (роман-изповед)

2.

— О, Ванко, ние съвсем не обърнахме внимание на твоя приятел — плесна с ръце Елена и топло се усмихна към Високия. — Извинявайте, но просто… ситуацията е много… много неочаквана… и радостна!

Иван бързо се намеси, преди другарят му да отвори уста:

— Да ви представя… приятелят ми е чужденец. Ален… Ален Брюле.

— Французин? Чудесно! Ето с кого ще си говоря! Аншанте, мусю. Жо сюи Елена̀… Ха-ха-ха! Ваньо, ще ти изпаднат очите!

— Видиш ли кака ти? — обади се бате Митко. — На дърти години езици тръгна̀ла да учи…

— Не го уча наново, Митьо, припомням си го.

> Защо „французин“? Какво значи?

Име на народ. Издъних се. Бях забравил, че леля е учила този език в училище. И нали КАЗАХ — ПО-тихо. Тук мнозина ЧУВАТ.

— Рави, мадам. Мусю! — „Ален“ учтиво се здрависа с Елена и Димитър.

— Кафе?

— По-добре чай. Ааа… Елена, нещо да се преоблечем…

Моментна сянка на изненада и недоумение.

— О да, разбира се, в твоята стая, Ванко, всичко си е на място. Но вие наистина… че сте облечени малкооо… хм.

— Моята стая? — попита с пресъхнали устни Иван.

— Да — тихо и нежно отвърна Елена. — Там всичко е както си го оставил. Аз само понякога минавам с прахосмукачката.

— И ти чете книгите — вметна ехидно Димитър, слагайки длан на рамото на жена си.

Тя погали пръстите му и невъзмутено се възмути:

— Но винаги ги слагам на място!

Иван се отърси от вцепенението си:

— Ще идем да намерим нещо за Ален. Але, вьян! — махна той на другаря си.

— Тъкмо ще направя закуска — провикна се подире им Елена.

— Аха, мерси… — Иван спря и посочи на приятеля си стълбите. Кривна пръст, за да уточни, че става дума за стаята вдясно, и изстреля тиха фраза, на която французинът кимна. После добави: — Ей сега се връщам.

В кухнята Елена беше сама, бате Митко бълбукаше пред мивката в банята.

— А…

— Да, Ванко?

— Искра.

Елена се обърна отново към чайника.

— Не е тук — погледна го през рамо с извинителна усмивка. — Живее в София.

— Аха. Ясно.

Той помълча.

— Може ли да поседя малко в стаята ѝ?

— Разбира се. Тя би била съгласна. Знаеш това.

— Знам.

— Ванко?

— Да? — спря той на вратата.

— Радвам се, че… се върна… — личеше, че ѝ е трудно да го произнесе, защото бе съпроводено с тежък спомен. Въпреки това черните ѝ очи не поеха от тъгата на миналото. Отразяваха само радост, без никакви задръжки и съмнения.

Щитът работи, механично си отбеляза Иван и мъничко се засрами, че се налага да го използва.

Той плъзна взор по стаята, обиколи я с поглед, запечатвайки всяка подробност, сравнявайки я с картини от паметта си, и накрая се усмихна:

— Мисля, че и аз.

* * *

Трапезата бе меко казано богата. Сърце не му даваше да си признае, но нямаше как — животинските протеини щяха да затруднят организма му да продължи регенерацията. Въпреки човешката си форма, същината му продължаваше да се подчинява на законите на змейския организъм, който в зряло физиологично състояние вече не се нуждаеше от месо, понеже оползотворяваше на ненадминато ниво постъпващата храна.

Иван въздъхна. Ако не беше все още в шок след принуденото Преминаване, с голям кеф би излапал една-две пържоли, само заради вкуса им. Навярно и Алванд не би отказал — даже след деветата, че и след единайсетата смяна на кожата, месото не предизвиква задължително отвращение. Пък и тия подправки, този майсторлък, това ухание… как да не събудят детски апетит и у пораснал шаркан, а и колко любов е вложена в готвенето им.

Въздъхна още веднъж и си призна проблема. Усети как зад гърба му „французинът“ изпита облекчение. За сметка на това бате Митьо се ококори над очилата.

— Ам’че ти ОБИЧАШЕ месо бе, мъж!

— Да, но вече не ми понася.

Елена се огорчи, но съвсем мъничко, което изчисти съвестта на Иван.

— Правилно, човек трябва да яде онова, което усеща като здравословно — рече тя.

Чак пък човек, помисли си Иван.

Димитър побутна очилата с кутре и сви рамене:

— Е, рупай си зеленце тогава… Ами риба? Да сготвим другия път, затова те питам.

— Риба? — Иван се озърна към Алванд, който едва забележимо кимна. — Риба може. И мляко. Особено кисело. Понякога и яйца става. Вижте, не е някакво фанатизиране. Просто… спазвам режим.

Бате Митьо съкрушен поклати глава:

— Леле-леле… наш Иван — вегетарианец! Тц-тц-тц. Ами ти, мусю?

— Moi aussi.

Димитър направи чупка с китката като да махне с ръка — хем изрази отношение, хем ги прикани най-после да сядат на масата.

— Елено, гадже, сипвай им на тия будали силаж, а на мен — от зеленчука, дето расне на кокал, дет’ се дере, а не се бере! Ванко, твоят френец пие ли барем?

— Вино.

— Ба, вино… Виното и бирата са за плакнене на уста. Сипвам му ракия! И ти си дай чашата, хайде.

— Ама аз не ща…

— Мечтай си цял живот. Не ще. Тая салата — с лимонада „Загорка“?

— Добре, нека е ракия — отстъпи Иван. — От твоята е, нали?

— Питаш! Е… готови ли сте? Наздраве!

Алванд внимателно следеше какво прави домакинът и люсна ракията досущ като него. Иван не сколаса да се намеси. Следеше с тревога какво ще стане.

„Ален“ преглътна. Премлясна. Завъртя доволно глава.

— Tres bien!

— Поне един нормален има тая вечер у дома, освен мене — сдържано одобри бате Митьо. — Дамите не ги туряме в сметката. Анкор, мусю?

— Bien sur.

От една страна Иван се забавляваше. Чувстваше се прекрасно. Уютно. От друга — никога не бе виждал пиян змей. Чудеше се дали не е време да се тревожи.

„Ален“ удари втората чаша.

— Пиеш като змей бе, мусю.

Алванд панически се озърна към събрата си. Иван се разхили.

— По-скоро като казак — вметна Елена, както винаги хранеща се изискано. Тя щастливо наблюдаваше как Иван чупи едри селски залци и гребе с вилица от чинията си.

— Ракията — взе да разяснява Димитър — не се кърка все едно че е водка, мусю. Тя мераклийски се близва. Това е напитка с вкус и аромат. Аз само първата я треснах като простак, добре че кака ти не успя да ме види. По-кротко, с кеф, няма закъде да бързаме. Яваш, яваш.

Алванд послушно кимаше.

— Je vouz compris, Dimitar. Йявашшш…

— Я кажи сега, Ванко, къде се губеше толкова време?

— Мите… — сръчка го притеснено Елена.

— По света… само не и у нас.

— И все двамата с Ален?

— Е, той повече е пътувал…

— Пътувал. У Прага бил ли е? Храдчани видел ли е? Не? Е, къде сте обикаляли тогава! Ванко — стана сериозен Димитър, — споменавал съм ти — по света има общо взето какво да се види, но в Европа на практика повечето читави неща са у Чешко. И хората там са малко по-свестни от западняците. Ама не много. Мързели са, чехите де. По цял ден седят и мислят как като свършат нещо, да не го ремонтират след година, а след сто. Защото са мързеливи. А виж ни нас! Българи — юнаци! Асфалт настелим наесен — напролет повтаряме! И следващата есен — пак. Мост стои, по проект десет години експлоатация без ремонт — за същия срок поне седем пъти го кърпим. А ленивите чехи ръчкат своите мостове веднъж на петнайсет или двайсет години. Нали ти казвам — мързели!… Да, мусю, да. Иване, ти не си ли му разправял, че едно време сме имали обща държавна граница с франките?

— Тц. Не е ставало дума.

— Що ли не съм изненадан на практика. Ти открай време нехаеш за всичко родно, освен ако не играят мач с някоя Бразилия… Е, тогава аз, както сега си немам работа, ще го просвещавам за Жофруа дьо Майната-си и Балдуин Хландърски!

— Митьо, ти изобщо не знаеш френски — подкачи го Елена.

— Яааа… Па р̀ъце нали имам? Че ме разбере. Виж го — досега всичко разбра! Айде, а тон санте, Ален!

— Мите, ще напиеш госта.

— Мечтай си цял живот. Той ще ме напие, не аз него… — в гласа на Димитър се промъкна недоумение. — Ей, гадже, требе да ми изпереш беневреците.

— Къде ги измаскари така бе, Мите? — ахна Елена.

— Па знам ли… у гаража, къде. Е, наядохте ли се? Да палим по тютюн.

Без да се усети, Иван също протегна ръка. Алванд подуши дима и не последва неговия пример.

Димитър започна да споделя плановете си за разширяването на хола. Възнамеряваше и камина да прави. Говореше най-вече на „французина“, който кимаше умно.

— Не съм го виждал чак толкова приказлив — подшушна Иван на Елена.

— Намерил си е слушател, който не му възразява — също тъй съзаклятнически отвърна тя.

Бате Митьо хвърли бърз поглед през дебелите стъкла на очилата.

— Имаш късмет, гадже, че днеска не чуем добре… От ушната кал ще да е. Ален, я ела да ти покажа как съм направил парното. Елено, я му извади Швейк на френски, да се понаучи на нещо хем западно, хем и славянско… Иване, кво му правиш сигнализация? Остави човека! Виждам го, че му е интересно!

Когато двамата излязоха, Елена поклати глава — неясно дали с упрек или пък с гордост. А може би и от двете по малко.

— Митко е жив пример как достойнствата са обратната страна на недостатъците…

— Хм — Иван предъвка, изостави за малко салатата и посегна към каната с айрян. — Нали помниш, че винаги ме е смущавало подобно медално мислене и свързаната с него линейна логика — „горе-долу“, „висш-нисш“, „ези-тура“… Нека се споразумеем — добави с усмивка, — че едно КАЧЕСТВО, погледнато от различни страни, може да се нарича недостатък или достойнство…

— Моят Ванко — промълви Елена, — винаги готов да философства. И то с пълна уста.

— Хубаво де — засмя се и той. — Я тогава, докато дъвча, ми разкажи какво ново има из наше село! — И „философът“ си сипа още салата.

Елена лесно склони, без даже да се усети как Иван я подхлъзна тя да вземе думата.

— Ами, даже не знам откъде да започна… Имаме много млад кмет… а пък директор на училището стана, сигурно няма да повярваш…

Заслушан в почти напевния ѝ глас, той включи радиото да създава лек музикален фон. След мъничко музиката се смени с новини, на които тя позамлъкна, вметвайки къси коментари към вестите.

Последваха реклами и някои от тях едва не задавиха змея. Иван се облещи към апарата.

— Вече е така! — разпери ръце Елена. — Кич-културата на консуматорите настъпва с голям валяк, както казва бате ти Митьо… А, връщат се. Горкият Ален…

Чуха се тежките стъпки на домакина. Първо влезе „Ален“, а бате Митьо избумтя иззад него:

— Ожадняхме! Къде ни е ракията!

— Митко, защо тропахте в спалнята? — строго попита Елена. — Не съм я разтребвала.

— Кой ти гледа оправията! Гледахме библиотеката. И до тавана ходихме, търсех една книга, ама я нема… Понеже стана дума за казармата… Кво ма, мъжки разговори. Нема да говорим за плетки, я.

— Мите! Ти си служил само една година трудовак!

— Ух, издайник… Виде ли я, Ален? Когато фактите говорят, само женските не си траят. Трудовак, ама към танково поделение! А мусю разбира от танкове, та исках да му покажа за чешките „Шкоди“, че като конструкция не са били по-зян от швабските, дето парад си направиха у Париж!

Елена трепна при споменаването, че „французинът“ разбира от танкове. Хвърли светкавичен поглед към племенника си, който в този момент гледаше към Алванд и се колебаеше дали да се смее, или е настъпил момента да вземе мерки. Забеляза реакцията на жената. Усети сърцевина от уплаха. И не се учуди, че тя се опита да се шегува:

— Мите, ти откъде знаеш как на френски е „танк“?

Димитър се изпъчи:

— Какво има да му знам! Шардасо — каруца за юруш, демек. Нали така е, Ален?

— Oui.

Иван с мъка се въздържа да не хмъкне. Е, какво пък, Алванд наистина беше „специалист“ по мачкане на танкоподобни машини. Често големите вимана носеха на борда си пет-десет щурмови бронехода. От два тина по Кашеп вече нямаше и следа от тази машинна сган — двамата бяха взели дейно участие в почистването на терена…

Димитър скромно прие победата.

— Видя ли? Ето че знам. А, Елено, „Декамеронот“ Искра ли я е взела? И „Кентърбърийските разкази“ ли? Добре, така може. Ама защо не ми се е обадила?

— Аз забравих. Грешката е моя.

Димитър не обичаше да раздава книги, особено онези, на които държеше — тоест почти всички. Ала винаги имаше изключения. Домакинът мръдна пръсти:

— Тогава пак сам ще нарежа салатата, а тебе да те е срам! Та, Ален, викам ти, тая ваша линия „Мажино“ е била ама пълен мерд. Виде ли братушките как сгазиха финландската Манерхайм? Като пиян тираджия мантинела, така я отнесоха!

Алванд направи неопределена гримаса, която домакинът изтълкува като възражение.

— Ако искаш да кажеш, че е станало с много кръв — прав си. Само че оня с мустаците и лулата кръв лесно е давал. На практика обущарски син, в семинария учил, ама май талантът си му е бил на бакалин — правил си е сметките с остро моливче. Виж, че после финландците цялата война не посмяха да се намесят, влага им е държало, значи — имал е резон да затрие толкоз народ. Пукало му е за народа на него… само оня, улавият, дето за нула време ви разгроми, само той му обърка сметките. Щото мустакатият може да е бил умен и хитър, дето в България е едно и също, ама всеки умник току направи някоя шашавотия и стане на будала. А будала човек и вързано куче го апе. Ама накрая… тегли му калема и на него през гушата. И това, защото Т-34 беше по-добра машина от немските, а немските не са били по-добри от чешките до 1939-а… На това какво ще кажеш?

— Мите — намеси се отново Елена. — Не бъди груб с госта…

— Груба ли е истината? Неква лъжа да съм казал? Не, аз си уважавам и дьо Гол, и Брежерак, а на Екзюпери, Ален, нали ги видя — имам му всичко, половината е на български, половината е на чешки. Кака ти има негови и на френски, оти знае да ги чете, а пък аз, като по̀ неокомуш, си ги сричам на по-елементарни езици… Викам само, че френците тогава немаха толкова инженери близо до властта и затова сглупиха, правителството им де. Това какво лошо говори за мусю и неговото племе? Че виж ни нас — ние все мърльовци си туряме на врато, а френците — само от време на време… Ален, ако имаш нужда впрочем, ползвай библиотеката спокойно. Ванко, вие нали нема да фукнете още утре или пък вдругиден?

— Тук сме, бате Митьо. Ако може да ни изтраете един месец или малко повече…

— Ако ще цяла година. Чекай да те питам, че това не знам как да го смарангясам на френски… кой набор е, че сега по-млад ми се вижда?

Иван за момент си представи как ще назове измерения в години срок от излюпването на побратима си. Може би Димитър само щеше да побутне очилата си и да отбележи, че не му дава толкова лазарника. Навярно би вметнал, че сигурно е виждал въпросните швабски танкове на живо по Шанз-Елизе. И би продължил „разговора“ за това, че всъщност историята на човечеството е история на техниката, а през последния век и кусур — история на автомобилната техника…

— Три, не, четири години е по-млад от мен — пресметна съотношението Иван.

— Ама май е по-старши, нали?

Иван се засмя и се надигна.

— Бате Мите, прощавай, ама ние с Ален сме малко уморени…

Димитър не се засегна. Сви рамене — е, щом е така… Сетне се осведоми делово:

— Ще се сместите ли в твоята стая? Сега ще извадя походното легло, вие си теглете чоп кой ще спи на него.

Алванд дълго благодари с жестове и побърза подир събрата си. Той също разбра, че след първата радост от срещата домакините имат нужда да се посъвземат.

Хората не понасят дълго време живота без упойка — така бе казвал баща му. И много други неща още беше споделял със сина си. Алванд не се съмняваше в мнението му, но комай през последните четиристотин години хората се бяха променили?…

* * *

Алванд влезе в стаята с кашон в ръце. Вратата послушно хлопна след него.

Иван се откъсна от вестника и бегло отбеляза:

— Не затваряй вратата с опашка, ако обичаш. Отстрани изглежда като магия. И изобщо, ползвай крака и ръце, за да вземаш разни предмети!

— Опашката ми е невидима… А, да. Добре. Само че тук сме само ние…

— Просто си следи навиците, събрате. Че ще вземеш да се издъниш… Книги?

— Да. Трябва да науча френски. Взех ги от тавана.

— Хубаво те уредих аз…

— Ще ми е полезно — заяви Алванд в отговор. — Димитър ми оказа наистина голяма чест, усетих твоето изумление… А защо езикът, който се говори тук и който си говорел като малък, започва с „не“? — попита той след няколко секунди.

— Моля?

— Много често тук казват „не“. И по радиото слушах, често започват изречение с отрицание — „не така, а иначе“, „не толкова това, колкото онова“. Казват не „мисля така и така“, а „не мисля така“ и чак после изричат какво мислят… — Змеят отвори първата книга и от нея изпадна пожълтяла реклама, изрязана от вестник.

— Климатична инсталация — прочете Алванд, като изви врата си под кошмарен ъгъл, при което прешлените изпукаха. Той се усети и побутна листчето с крак. — Това пък какво е?

Иван обясни.

— А защо се заселват там, където температурата не им понася? Щеше да е по-просто, ако правеха така.

— Ама не е. Тук живеят като… върколашките глутници — заемат определена територия.

Алванд отново взе късчето вестник и го обърна.

— Безразлично. Без-раз-лич-но — опита прочетената дума на слух. — Защо не „хладност“? Или „никаквост“? Хм. „Лепило“. Иван, има ли „разлепило“? Като залепиш нещо с лепило, как го разлепваш? Или е правилно да се каже „отлепило“… — Змеят изгледа събрата си учудено. Физиономията на Иван ставаше червена, устните се гърчеха, свивани в напразно усилие. Сви рамене и продължи да разглежда фрагментите от заглавия и парчета изречения по изрезката. — „Клептоман обра…“ Одеве слушахме музика, Ерик Клептън. „Ман“ значи човек. Клептън-човек? Истинският Клептън какъв е тогава?

Иван избухна в смях.

— Смешливостта ти е противообяснима — укори го Алванд, отвори многоезичен речник и започна да го прелиства. — „Разбирам“. Раз-бирам. Бера. А на друг диалект същата дума е… „стоя под“, на трети — „поемам“… „От-бирам“ тогава трябва да е „тръгвам от знание за нещо“… Не? „Разбирам“ не ми харесва. Прави знаенето на парчета. Защо не е „в-бирам“? Как можеш да „стоиш под“ или да „поемаш“ знание? Без анализ? Без съмнение? Без СЪГЛАСЯВАНЕ? А, тук има „смятам“… Броя или преценявам? Преценявам… Ценя? Купувам? Всичко накуп? Без други думи не става ясно… Аха! — лицето му просветна. — Метлата е сметало. Не? С метало. Сметалото има метла? Смет и сметка. Каква е връзката?

— Ти вместо да отгатваш значенията на думите или да ги измисляш според значението им, разгледай тълковния речник… Така е в Лъжовния език.

— „Мъртъв камък“, „неодушевен предмет“… предполага се, че някога са били одушевени и живи или ще станат такива… Иван! Тези думи нищо не казват!

— Масова практика е хората да изричат неща, които нищо не изразяват.

— Но това тук е НАПИСАНО.

— Все тая. Написано, изговорено… Много говорят, нищо не казват. Или казват едно, а имат предвид друго. И не се учудвай — често наистина НИЩО нямат предвид.

Алванд посочи с очи надолу, към първия етаж:

— Не и тези, които са ти били Семейство.

— Хм. Те са… особен случай.

— Засега… съм изненадан приятно. Дори ми се струва, че мнението на Голямото ято за потомците на атъланите в Горната земя е… пресилено.

— Засега си почти очарован, виждам. Но ще се срещнеш с други хора… и ще видиш тогава. Хайде, учи си сега уроците.

Алванд послушно отвори първия учебник и погледът му освети страниците. Иван се изтегна на походното легло с ръце на тила.

Само след десетина минути скочи, докосна другаря си по рамото, на което Алванд просто кимна.