Павел Василиев
Азиатец

Ти въсиш вежди, този свят

бе чужд за теб и чужд остава.

Но с нищо да откупиш, брат,

не би могъл жена такава.

Макар и да съм рус, все пак

приличаме си с тебе доста:

и аз от кон, препуснал в бяг,

земята мога да докосна.

Сред твойта степ растях и аз

и като теб съм пъргав в кръста,

но знам добре, че не за нас

са начервените й устни.

Тук друг ще дойде, непознат,

с красиви, модни маниери,

на подбив ще ни вземат, брат,

нас, степните й кавалери.

И плитката й — възел жив,

сега или нощес изкусно

не ние, другият, щастлив

по раменете ще разпусне…

Потръпваш, святкаш със очи,

та плячката до теб почти е.

Напразно в пояса, личи,

ти търсиш ласо да откриеш.

Но щастието не ловят

тук с хитри примки и капани!

 

……………………………

 

По пясъка ще продължат

на север дългите кервани.

Над шарената степна пръст

дайре зората ще запали…

И с теб, конете оседлали,

на път ще тръгнем в бавен тръст.

Ще звънне пътят в мрака син,

от въздуха ще се задавим

и под копитата пелин

превит в полята ще оставим.

Когато стигнем уморени

предпланините на Алтай,

момиче най-обикновено

ще ни посрещне в моя край.

И в час, мъгла щом ниско падне

и скрие слънчевата вис,

ще пием с теб, свободни, жадни,

опияняващ гъст кумис.