Кир Буличов
Приключение в бъдещето (24)

Глава IX
Никога не съм я виждал

Шести „Б“ клас онази сутрин не искаше да работи заради хубавото пролетно време. По лехите с цветя беше поникнала зелена тревичка, асфалтът бе изсъхнал и изрисуван от малчуганите с „дами“, пъпките на дърветата се разтваряха и се носеше свеж аромат и добро настроение.

Фима Корольов беше хванал две калинки и бе организирал на перваза на прозореца състезание по бягане за купата на стенвестника „Нашият клас“. Едната калинка беше черна на жълти точки, а другата — червена на черни. Те през цялото време си разтваряха крилете, канейки се да хвръкнат, и Фима им притискаше крилата с молив, защото според правилата на състезанието калинките трябваше да тичат.

Момчетата се бяха разделили на жълти и червени запалянковци и силно шумяха. Когато Юлка и Алиса влязоха, забелязаха ги само Катя Михайлова и Мила Руткевич. Мила, абсолютна отличничка, препрочиташе урока, който имаха за домашно по английски, а Катя Михайлова, която искаше да става тенисистка, четеше книга за купата на Дейвис.

— Момичета, запознайте се — каза Юлка, — това е моята приятелка Алиса, ние с нея бяхме заедно в болницата.

— Приятно ми е — подаде ръка Руткевич.

Катя Михайлова, която беше и отговорник на класа, попита Алиса:

— В нашия клас ли ще учиш, или само така си дошла?

— Засега ще уча.

— Записаха ли те в дневника?

— Не знам — отговори Алиса.

— Как се казваш?

— Алиса Селезньова.

— Селезньова — обърна се към нея Катя Михайлова, — ти с какъв вид спорт ще се занимаваш?

— Не знам — отговори Алиса.

— Оставете я на мира — каза Мила Руткевич. — Току-що е излязла от болницата. Ти да беше я натоварила и с обществена работа!

— Нищо не разбираш — отвърна Катя. — И честта на класа не ти е скъпа. Пък и ти самата не я защищаваш.

— Аз се уча добре и така я защищавам — отговори Мила.

— Винаги се карат на тази тема — каза Юлка.

— Можеш ли да играеш волейбол? — попита Катя.

— Като дете играех.

— Хей, момчета! — чу се дивият вик на Боря Месерер, който случайно се бе обърнал и видя кой е дошъл. — Юлка Грибкова се върна без някои съществени части от тялото си!

— Доморасъл шегаджия — отвърна му Юлка.

— Той завижда — вмъкна Мила Руткевич, като прехвърли на гърба си тежката черна плитка.

Катя Михайлова подозираше, че Мила не спортува, защото се страхува да не се обърка в собствените си коси.

Всички изведнъж забравиха за калинките и заобиколиха Юлка.

— Що за номер? — попита Борис Месерер, като гледаше Алиса. — Вие, девойко, от Швеция ли пристигнахте, по линията на културния обмен?

— Това е Алиса Селезньова — отговори Юлка. — Моя приятелка и даже роднина. Тя ще учи в нашия клас.

— Момчета! — възкликна Борис. — Чухте ли? Алиса ще ни бъде гостенка!

Фима Корольов си прибра калинките в кибритената кутийка, изправи се, позна Алиса и каза най-спокойно:

— Привет, Алиса. Без теб ми беше много скучно.

— Здравей, Фима — отговори Алиса.

— Вие се познавате? — ококори се Юлия.

Другите също се учудиха.

— Аз донякъде съм й спасител — обяви Фима.

Алиса се намръщи, за да го накара да млъкне, но Фима не разбра знака.

— Помогнах й да избяга по пижама от лудницата. През оградата. Гонеха ни осем санитари с усмирителна риза и един професор.

— Ех, ти! — каза Алиса и му обърна гръб.

— Лапацало! — награди го Юлка.

— Не се шегувам — възмути се Фима. — Коля Сулима може да потвърди. Имаше и едни англичани… А, ето го и Сулима. Коля, познаваш ли Алиса?

Сулима стоеше до вратата.

— Привет! — Той дойде до чина си, остави си чантата, след това каза: — Здравей, Юлка. Здравей, Алиса. Аз още онзи ден си помислих, че отиваш при Грибкова.

— Сулима — намеси се Фима Корольов, — потвърди, че Алиса е избягала от лудницата!

— Нямам такова намерение — отговори Сулима.

— Благодаря ти — каза Алиса.

— Няма за какво. Защо трябва да ми се благодари, когато казвам, каквото смятам за необходимо. Добре, че ще учиш в нашия клас.

Фима така се разстрои от предателството на приятеля си, че червените му бузи станаха малинови. Благородната Катя Михайлова му заяви:

— Ти си подъл човек, Ефим, отдавна съм го забелязала.

Юлка се наведе към Алиса и й пошепна:

— Значи ти си се запознала вече с единия Коля?

— Аз и не предполагах — отговори Алиса.

Тя седна на свободното място до Катя Михайлова.

— Сигурно няма да те изпитват — каза Катя. — Ти и учебник нямаш.

Децата разглеждаха Алиса. Винаги е интересно, когато в класа се появи нов човек, а пък и това странно заявление на Фима Корольов, дърдорко и фантазьор, но не чак дотам, че току-тъй да каже за новата ученичка, че е избягала от лудницата.

Удари звънецът и веднага влезе Ала Сергеевна, англичанката, която им беше и класен ръководител. Тя остави дневника на масата и каза:

— От днес в нашия клас ще учи Алиса Селезньова. Къде е тя?

Алиса стана.

— Надявам се, че вие вече сте се запознали?

— Фима Корольов се е запознал с нея оня ден — съобщи Борис Месерер. — При драматични обстоятелства.

— Изясняването на тези проблеми ще оставим за през свободното време, а сега да минем към урока.

За домашно им беше даден един текст за Лондон с много нови думи и Ала Сергеевна веднага вдигна Фима Корольов. Но неговата глава беше заета със съвсем други неща, той започна да чете, на второто изречение заседна, клюмна и започна да си върти главата, надявайки се на подсказвачите. Но нямаше кой да стори това. Мила Руткевич по принцип не подсказваше. Юлка му се сърдеше, а другите, които биха могли, още не бяха в час — гледаха през прозореца, където летяха скорци, отваряха си учебниците, зяпаха Алиса, мислеха си за свои неща…

— Е, какво, Корольов? — попита Ала Сергеевна с ангелско гласче. — Географията на Лондон слабо ли ви е позната?

Говореше, разбира се, на английски и Корольов, който прикова цялото си внимание, за да чуе някой да му подскаже, нищо не разбра и отговори „да“. Изобщо смяташе, че с учителите е най-добре веднага да се съгласяваш.

— Кой ще помогне на Корольов? — попита Ала Сергеевна.

Мила Руткевич, естествено, вдигна ръка, защото винаги и всичко знаеше. Тя беше от отличниците, за които казват, че от първи клас се стремят да получат златен медал. На учителите дори им беше неудобно да й пишат четворки. Изпитваха я най-малко — какво да я изпитват, след като тя и без друго си знае. Понякога учителите пазеха Мила за „десерт“ — например ще се случи трудна задача или формула, никой не знае, тогава казваш „Руткевич“ — и Руткевич веднага скача. Но ако Руткевич не отговори, тогава е по-добре никого да не изпитват. Ето и сега — Руткевич вдигна ръка, но Ала не я вдигна, а попита:

— Друг кой ще каже?

През това време Алиса седеше и четеше текста без речник, сякаш за собствено удоволствие, макар, знае се, че никой не чете за собствено удоволствие текстове от учебника.

— Садовски — каза Ала, — днес си нещо замислен. Ще ни разкажеш ли за Лондон?

— Не — отговори със ставането си високо червенокосо момче с бяло луничаво лице.

То не беше нито дебело, нито пък слабо, по-точно беше пухкаво. Сините му очи бяха обкръжени с червени гъсти мигли. И говореше сериозно и бавно — сякаш разказваше нещо тайно, даже и когато го изпитваха.

— Не — повтори той печално. — Не мога да отговоря. Абсолютно невъзможно.

— Постарай се да се изразиш на английски — помоли го Ала, която отдавна знаеше всички номера на Садовски.

— Този ли е? — попита Юлка, която седеше зад Катя Михайлова.

Алиса, без да се обръща, отрицателно поклати глава. Такъв червенокос едва ли бе необходимо да бъде търсен. Ако той именно се е вмъкнал в бъдещето, и пиратите, и Алиса веднага щяха да го намерят.

— Не мога на английски — каза още по-печално Садовски. — Не съм се наспал.

— Защо?

— Прекарах нощта в милицията — отговори Садовски. — Бях арестуван, и то не без причина.

— Какво извърши?

— Както винаги — отговори Садовски, — грижех се за хората. А те не ме разбраха.

— По-конкретно — каза Ала. И се намръщи.

— Съжалих тези, които се разхождат по двойки в гората в Соколники. Няма на какво да седнат. Всички пейки се намират на нашия булевард.

— Много похвално — каза Ала. — Сядай.

— Сега, само да го доразкажа, защото ще ме разберете неправилно. Както и в милицията. Реших да посветя нощта на грижата за хората. Носех пейки от булевард „Гогол“ в близките гори. Успях да пренеса деветдесет и три пейки. И когато аз, за да си свърша по-бързо работата, взех наведнъж две пейки, ме спря един милиционер на Смоленския площад и ме заведе в милицията. В остатъка от нощта пренасях пейките обратно. Това е много трудно. Всяка тежи около сто и двадесет килограма.

Ала покорно го изслуша и каза:

— Виж какво, Садовски. Ако ми разкажеш, макар и накратко, на английски тази трогателна история, ти си спасен. Ако не — получаваш двойка. Помисли си.

Садовски мисли цяла минута. След това въздъхна и седна.

— Отказваш ли се? — попита Ала, докато търсеше в дневника името му.

— Забравих как е на английски пейка… И още няколко думи.

Хората, които не познаваха Коля Садовски, щяха да си помислят, че е лъжец. Нищо подобно. Просто Садовски имаше странно въображение. То го пренасяше фантастично далеч и той сам не знаеше кое е истина и кое лъжа. Въображението често го поставяше в глупаво положение, а понякога му причиняваше неприятности. И се учеше криво-ляво, макар че можеше да бъде добър ученик. Понякога ми се струваше, че си е написал за цяла седмица напред домашните, макар че нито веднъж такова нещо не му се беше случвало.

Не, помисли си Алиса, той не може да е бил в бъдещето. И не толкова защото беше червенокос. Той сигурно би решил, че само е сънувал бъдещето и би разказал на всички за него.

Следващата жертва на Ала Сергеевна бе Катя Михайлова. Катя бе добра ученичка, но този път мислите й бяха наети с купата Дейвис по тенис и тя отговаряше вяло, горе-долу, а когато Ала я прекъсна и попита какво представлява лондонският Тауър, Катя каза:

— Тауър е кула.

— Каква кула? — попита Ала.

Катя вдигна рамене.

— Не е ли все едно каква кула е!

— Кой ще добави? — попита Ала.

— Тауър е замък — обади се Алиса, без да става от мястото си.

Тя го каза на английски и всички се учудиха, защото никой не очакваше, че новата ученичка ще вземе участие в урока.

— Стани, когато отговаряш — каза Ала.

— Какво? — не разбра Алиса.

— Нима във вашето училище не стават, когато отговарят на въпросите на учителя? — попита Ала.

— Не — отговори Алиса, — не стават.

Класът се засмя, но Ала се престори, че това не я засяга, и каза:

— Въпреки това стани.

Алиса стана и заразказва на английски за замъка Тауер, в който по-рано са живели английски крале, и за река Темза, която тече покрай този замък.

— Ах — пошепна Юлка на съседката си Катя Михайлова, — тя говори английски по-добре от Ала!

— Много добре — похвали я Ала, когато Алиса спря. — Селезньова може да ви бъде за пример. Ти, Алиса, учила ли си английски език извън училище?

— Да — отговори Алиса. — Езиците изучавах, преди да тръгна на училище.

— Знаеш ли други езици?

— Не съм много способна — отвърна Алиса. Знам само осем езика.

— Кои? — попита Ала.

В стаята настъпи мъртва тишина. Смисълът на разговора беше ясен на всички, дори и на най-слабите ученици.

— Немски, фински, чешки, френски, хинди, китайски… японски… и още един.

— Охо-о! — възкликна Фима Корольов. — Кажи ни нещо по японски.

Всички зашумяха, започнаха да молят Алиса… само Мила Руткевич беше недоволна, защото в този момент тя престана да бъде първата ученичка в класа, а това не е приятно.

— Седни, Селезньова — каза Ала, като че ли нищо не се беше случило.

— Изпитайте я, излитайте! — каза Коля Садовски.

— Садовски, днес вече те чухме — отговори Ала. — Дай възможност и на други да се изкажат.

Тя вдигна Мила Руткевич, а Алиса получи две бележки.

Първата беше от Боря Месерер.

В нея пишеше: „Вие били ли сте в Англия, мадам?!“

Втората беше от Лариса Троеполска, на която езиците не й се удаваха, но затова пък имаше големи сини очи. Учителите и родителите й се утешаваха, че с такива красиви очи Лариса и без образование няма да пропадне.

„Алиса — пишеше в бележката, — много бих искала да се запозная с вас и да дружим. Бихме могли да учим заедно по много предмети. Отговорете ми в междучасието. Лариса.“

В междучасието Боря Месерер пръв дойде при Алиса и се представи:

— За Лондон аз ти писах.

Боря Месерер беше нисък, къдрав, стремителен. Искаше да стане художник и правеше карикатури, но те много-много не приличаха на оригиналите.

— Е, и какво? — попита Алиса. Тя нямаше време.

— Ходила ли си в Лондон, или не?

— Разбира се, че съм ходила.

— Така си и мислех — каза Боря. — Вземи моята рисунка.

На карикатурата беше изобразена Алиса с крилца, над кули. Хич не си приличаше.

— Ти в Лондон — поясни Боря.

— Благодаря — отговори Алиса. Приближи се Лариса, премигна с дългите си по половин метър мигли и каза:

— Имате ли нещо против да дружите с мен?

Но Лариса беше изместена от Фима Корольов.

— Алиса — каза той с правата на стар приятел, — ти след училище какво ще правиш? Ние мислим да ходим на кино…

— Не ми се ще да ходя с теб на кино.

— Слушай, не се сърди, аз се пошегувах.

В това време Алиса видя Юлка.

— Къде се дяна? — попита тя.

— Не съм доволна от теб — каза Юлка, като я отвеждаше настрана.

— Защо?

— Ти се издаваш. Защо се изфука с езиците. Сега цялото училище ще говори.

— Не, Юлка, не съм съгласна — отговори Алиса. — Смятам, че ако човек може да не лъже, по-добре е да не лъже. Аз така се оплетох в лъжи, че преизпълних нормата си за три години.

— Както искаш. Е, какво ще кажеш?

— Сега за сега познавам само Сулима и Садовски.

— И какво ти е мнението?

— Не мисля, че е Сулима — каза Алиса. — Той е много скромен и едва ли би гонил пирати.

— И аз смятам, че не е той — каза Юлка. — Но Садовски е един тип. Може да забърка какво ли не.

— Но той е червенокос. Покажи ми Наумов.

— Добре, ето го, идва. Да го повикам ли?

— Повикай го. Все едно, той вече ме видя.

— Наумов! — повика го Юлия. — Ела тук.

Наумов беше най-обикновено момче, леко чипоносо, средно на ръст, слабо, но доста силно. Алиса го погледна в упор.

— Какво искате? — попита той.

— Искам да те запозная с моята приятелка. Не си ли я срещал по-рано?

Коля Наумов повдигна рамене:

— Къде да я срещна? Имате ли още въпроси?

— Не — отговори Юлка.

— Тогава аз имам въпрос — отговори той. — Катя Михайлова каза, че днес има волейбол. Да не забравите, ясно ли е?

Когато той отмина, Юлка попита:

— Е, той ли е? Как мислиш?

— Може и да е той — отговори Алиса. — Но нали виждаш, не си признава, че ме познава.

— Другото междучасие — каза Юлия — ще попиташ останалите. Защо да губим време?

Алиса така направи.

Между втория и третия час тя се доближи до Коля Сулима и го попита:

— Коля, не сме ли се срещали някъде? Лицето ти ми е познато.

Коля си сложи пръста на страницата на учебника по шахматни дебюти, погледна внимателно Алиса и отговори:

— Ти бъркаш. Ние с теб се срещнахме за пръв път онзи ден. Имам добра зрителна памет.

А с Коля Садовски беседата излезе много странна. Веднага след третия час той сам дойде при Юлия и Алиса и като я гледаше разсеяно между очите, каза:

— Знаеш ли какво мисля?

— Какво?

— Мисля, че си дошла при нас от бъдещето. Имаш машина на времето, направена от велосипед.

Юлка ахна. И побърза да каже:

— Алиса няма велосипед.

— Имам предвид на три колелета — каза Садовски. — Нали ми даде онзи ден да го покарам.

— Къде? — попита Юлка.

Тя беше нащрек. Макар че Садовски бе фантазьор номер едно, неговата измислица беше близка до истината.

— Как къде? — Коля погледна Юлка, като че ли не я познаваше, и обясни: — На Курилските острови.

Къде другаде? Е добре, имам работа. Могат да ме изпитат следващия час, а не знам кой ни е урокът.

Садовски си тръгна, а Юлка се хвана за ръкава на Алиса.

— Какво да правим? — прошепна тя.

— Нищо няма да правим. Другия път ще каже, че съм долетяла от Луната — каза Алиса. — Сега вече нищо не разбирам.

Удари звънецът, трябваше да влизат в час по география. Приближи се Катя и напомни на Юлка:

— Грибкова, не забравяй, че днес играем със седми „А“.

— Днес още не мога — отговори Юлка. — Ще ми се отвори шевът.

— Е, ела да викаш. Просто не зная какво да правим!

— Все едно, ще загубим — каза Юлка. — Особено женският отбор.