Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bluebeard, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 21 гласа)

26

След войната родината, в която познавах единствено някакъв си китаец-перач, плати изцяло пластичната операция, която ми направиха на мястото на липсващото око Изпитвах ли горчивина? Не, аз просто не изпитвах нищо. Състояние, което някога бях забелязал и у Фред Джоунс, но едва сега осъзнах. И двамата нямахме за какво да се връщаме у дома.

Но кой точно плати за операцията на окото ми, извършена във Форт Бенджамин Харисън, недалеч от Индианаполис? Беше един висок и кльощав тип, твърд, но честен, лаконичен, но умен. Не, нямам предвид Дядо Мраз, чийто образ по днешните коледни картички е копие на една от илюстрациите на Дан Грегъри, направена през 1923 година за списание „Либърти“. Говоря ви за моя Чичо Сам.

* * *

Ожених се за сестрата, която се грижеше за мен в болницата. Мисля, че вече споменах това. Споменах ви също, че имахме двама сина, които вече не искат да разговарят с мен. Те вече дори не са Карабекян, тъй като официално си смениха фамилното име и приеха това на втория си баща. Той се казваше Рой Стийл.

Веднъж Тери Кичън ме попита защо изобщо съм се оженил, след като не съм притежавал дарбата да бъда съпруг и баща.

— Такъв филм даваха след войната — чух се да отвръщам аз.

Този разговор се проведе около пет години след края на войната.

Двамата май лежахме на дюшеците, които бях купил за нашето току-що наето ателие над Юниън Скуеър. То веднага се превърна и в постоянен дом за Кичън, докато аз се задоволявах да пренощувам там два-три пъти седмично, макар ясно да усещах, че все по-малко ме харесват в приземния апартамент три преки по-нататък, който обитаваха жена ми н децата ми.

* * *

От какво се оплакваше жена ми? Бях напуснал работата си като търговец на застрахователни полици в „Кънектикът Дженерал“. Почти постоянно бях в състояние на силно опиянение, не само от алкохол, а и от създаването на огромни едноцветни платна с помощта на „Сатийн Дура-лукс“. Бях наел един хамбар за картофи и бях направил първата вноска за къщата тук, а това „тук“ тогава си беше истински пущинак.

На всичкото отгоре, точно в разгара на тази семейна трагедия, на мое име пристигна препоръчано писмо от Италия — страна, която никога не бях виждал. То съдържаше покана за едно пътуване до Флоренция с напълно платени разходи и пътни разноски за сам човек. Трябваше да свидетелствам по някакво дело за две картини — едната на Джото, другата на Мазачо — които американски войници отнели от немски генерал в Париж. После били предадени на моя взвод експерти по изкуството, който трябвало да ги опише в съответния каталог, а след това да ги изпрати на склад в Льо Хавр. Генералът очевидно ги задигнал от частен дом по време на отстъплението си на север.

Опаковането на картините в Льо Хавр било поверено на някакви италиански военнопленници, които се занимавали с подобна дейност и в цивилния живот. Един от тях очевидно е открил начин да изпрати двете платна на жена си в Рим, където, след края на войната, грижливо ги криел и ги показвал само на тесен кръг приятели. Законните собственици завели дело да си ги върнат обратно.

И тъй, аз заминах и дадох показания. Името ми се появи във вестниците във връзка с изясняването на начина, по който тези картини бяха пътували от Париж до Льо Хавр.

* * *

Между другото имам една тайна, която не съм споделял с никого досега: „Станеш ли веднъж илюстратор, цял живот ще си бъдеш такъв“! По тази причина постоянно ми се явяваха какви ли не истории, докато създавах оригиналните си композиции от разноцветни лепенки на фона на огромни и безлични полета от „Сатийн Дура-лукс“. Може би затова идеята се появи в главата ми съвсем неочаквано, подобно на натрапчив рефрен от радиореклама. И си остана завинаги там. Представих си, че всяка лентичка скоч е душата на някакъв човек или по-низше създание.

В мига, в който посягах към поредната лепенка, у мен се пробуждаше безсмъртния дух на илюстратора и казваше например това:

— Оранжевата лепенка е душата на заблудил се арктически изследовател, а бялата — на разгневена полярна мечка.

Тези тайни видения влияеха и продължават да влияят върху начина, по който гледам на действителността. Ако видя двама души да си приказват на ъгъла, аз виждам не само техните фигури и облеклото им, а и тясната отвесна лепенка вътре в тях. Всъщност това не е толкова цветна лепенка, колкото нещо като неонова тръба с ниско напрежение.

* * *

В последния ден от престоя си във Флоренция се прибрах в хотела около обяд. Там ме очакваше бележка, въпреки че в Италия не познавах жива душа. Беше написана на скъпа хартия, с благороднически герб отгоре. И гласеше следното:

На света едва ли има чак толкова хора с името Рабо Карабекян. Дори да не си истинския, пак ела! Луда съм по арменците. Но кой не е? Ще ти позволя да търкаш подметки в килимите ми и да правиш искри. Звучи забавно, нали? Долу модерното изкуство! Облечи си нещо зелено! Подписана беше:

Графиня Мерили Портомаджоре (дъщерята на миньора) Еха!